С Т А Н О В И Щ Е от проф. д. н. Димитър Радев- преподавател по Теория на държавата и правото в Юридическия факултет на УНСС- София за труда на Горан

Препис

1 С Т А Н О В И Щ Е от проф. д. н. Димитър Радев- преподавател по Теория на държавата и правото в Юридическия факултет на УНСС- София за труда на Горан Николаев Горанов Същност на съдебната практика - дисертационен труд за присъждане на образователната и научна степен направле доктор по професионално ние 3.6. Право, научна специалност Теория на държавата и правото. Политически и правни учения Със заповед 1577/ г. на Зам. Ректора на УНСС съм определен за член на научното жури, което трябва да оцени дисертационния труд на Горан Николаев Горановзадочен докторант в катедра Публичноправни науки в Юридическия факултет на УНСС. С решение на научното жури съм определен да изготвя становище за труда Същност на съдебната практика. Трудът на Горан Горанов се състои от 193 страници и е разделен на увод, четири глави, заключение и библиография. Той е посветен на сравнително слабо изследваната тема специално в общата теория на правото, каквато е темата за същността на съдебната практика. Това означава, че задачата на дисертанта е била да очертае подробно съдържателните елементи, вътрешните качества, субстанцията на съдебната практика, а не просто да преразказва вече известни нам неща или да тълкува правни нормативни текстове, съдебни актове и други източници. Още в началото мога убедено да заявя, че дисертантът се е справил със задачата именно да даде съдържателна и фундаментална оценка на съдебната практика не просто като част от правната емпирия, а като източник на правото. Този въпрос дълго време бе, освен подценяван, но и отричан като заключение от нашата правна литература. Известно е, че се приемаше, че съдебната практика не е източник на правото, макар и в подалечни времена, да имаше и други, макар и малко, мнения, противоположни на официалната

2 доктрина. Имам предвид някои възгледи, изложени в трудовете на проф. Таджер, проф. Кино Лазаров, проф. Живко Сталев. Важността на темата произлиза и от един стар спор между юристите, а именно този за същността на самото право като явление: дали правото е доктрина, знание, учение, творческо съзнание или е насочено повече към практическите и приложни умения на бъдещите юристи;. Или казано иначе, дали правото е наука или просто професия. Освен това, не трябва да забравяме, че дълго време съдебната практика се възприемаше като част от правоприлагането, но не и като правосъздаване. Традиционното разбиране бе, че монополът на създаването на правни норми държи по начало законодателната власт. Следователно, тази тема излиза, в известен смисъл, извън кръга на общата теория на правото и обхваща някои от постановките на конституционното право. Всичко това говори, че дисертантът се е заел с една както трудна, така и спорна и деликатна тема. Можем да твърдим, че той не е търсел компромиса между различните разбирания и течения в правната наука, а смело е заявил своята позиция, ясно е изразил мнението си върху страниците, които е написал в своя дисертационен труд.според автора понятието съдебна практика може да се разгледа в два аспекта- като източник на правото и като синтез на правораздаването. Дисертантът е направил важното уточнение, че под източник на правото се разбира формално-позитивистичното третиране, а не от гледна точка на философията на правото, според която източник на правото се явява разумът. В този смисъл, той посочва, че естественоправниците разбират източника на правото повече като основание, като причина за съществуването на правото. Дисертантът поставя и още един въпрос :за традиционната съдебна практика, която е част от правната емпирия и се обхваща от всички съдебни актове и също така аналитичната съдебна практика, на която той е отделил в труда специално внимание. Аналитичната съдебна практика се основава на някои нови мотиви, изложени от съдилищата в своите актове и от тълкувателните актове. Под нови мотиви се разбират тези, които не съдържат вече известни факти, обстоятелства и доводи, но съдържат главно нови постановки и в този смисъл те са принос не само за юриспруденцията, но и за правната наука. Впрочем това становище е застъпено и от проф. Кино Лазаров, на което дисертантът коректно се е позовал на него и дори го е доразвил със свои собствени разсъждения и изводи. Интерес представлява и становището на автора относно т. нар. съдебно или съдийско право. Съдебното право е резултат от творческата деятелност на съдията. То се основава както на по-висшите правни норми, така и на това, което съдията със своя акт прилага, но така също обхваща и собственото съдийско убеждение. При всички случаи, обаче, и това е подчертано в труда, със собственото съдийско убеждение, не би следвало да се злоупотребява и прилага прекалено широко и своеволно, защото ще водене де дерогирането на генералните правни норми. Тази особеност, таза тънка разлика между общата нормотворческа дейност на държавата и собствената нормотворческа деятелност на съдилищата, авторът отлично е очертал в труда си. Той нито веднъж не е забравил, че все пак основен нормотворец в една правова държава си остава законодателят. Следователно, авторът не се е увлякъл дотам, че да отдава примат на съдебното право, да стига дотам, което аз бих квалифицирал като съдебен фундаментализъм. За съжаление и нашата съдебна практика понякога дава основание да заключим, че в определени случаи тя достига до увлечения, които водят до прекален примат на съдебните решения, до тяхното издигане на пиедестала на непогрешимост. Част от това е и вкорененото разбиране в правните

3 среди, а и в обществото въобще, че съдебните решения не се коментирали, нещо, което е дълбоко погрешно и което всъщност води до съдебен фундаментализъм. Интерес представляват изводите на докторанта относно правната сила на съдебните актове. Той категорично застава зад мнението, че съдебните актове съдържат индивидуални правни норми- това се отнася най-вече за обичайните, т.е. ежедневните съдебни актове по правни спорове. В случая той се е позовал както на съдебната практика, така и на отделни общо правни норми от закони. Според него преобразуващите искове са едно от доказателствата за съществуването на индивидуални правни норми, създадени от съда.преобразуващите искове водят до преобразуващи решения по един граждански процес, които в крайна сметка водят до преобразуващ ефект. Според автора- и това ясно е подчертано в дисертацията- същността на всяка правна норма е създаването на даден правен ефект, до нейния конститутивен ефект. Съдебните актове преобразуват, запазват, прекратяват или изменят правоотношения. Следователно това, което те съдържат не е нищо друго,освен нова правна норма, която,обаче почива на по-горната, т. е на генералната норма. Много правилен е изводът на автора, че при създаването на нова правна норма съдът не просто прилага норма на материалното право, но и изгражда ново правно положение, което е задължително както за страните, така и за трети лица. Впрочем самият законодател е казал,че съдебните решения имат задължителна сила за всички правни субекти. Какво по-голямо доказателство от това за силата на съдебните актове, това, че те имат нормативен характер? Авторът отива по-далеч, като убедено твърди, че не само съдебните решения имат силата на правни норми, но и мотивите към тях. В случая той се е позовал и на известното твърдение в тази връзка на Венелин Ганев. Но, освен това, е и развил свои напълно собствени самостоятелни разсъждения. В своя оригинален труд, дисертантът се е спрял, за да защити своята теза, и на някои конкретни правни спорове, институционализирани като съдебни производства, респ. завършили със съдебни актове.тоест авторът от самата съдебна практика вади изводи за нейната природа, за нейната пригодност да създава правни норми, а не само просто да прилага закона. В труда си авторът се е позовал и на съдебната практика на европейски съдилища, както и на Съда на Европейския съюз. Това показва, че той добре познава и правоприложната дейност, не само правната доктрина, което е очевидно. Авторът е доказал, че европейската съдебна практика все повече ще има тежест спрямо националната съдебна практика, което говори за универсалния характер на европейското правораздаване, а това е от голямо значение за запазването и функционирането на правовата държава. Докторантът убедено застъпва становището, че съдебната практика е част от фундамента на всяка правова държава, тя не е просто правоприложна дейност, нито пък обслужваща гражданите сфера. По този начин трудът му представлява своеобразна реабилитация на съда като стожер на законността, а не просто като формален правоприложител и обслужващ обществото орган. Авторът е развил и въпроса за съдебната практика и обективната истина. Това е важна тема, тъй като някои крайности биха довели до положение, при което можем да говорим за паралелна правна действителност, т.е. такава,която съществува единствено на базата на заключенията на съда. Ето защо, авторът внимателно и без увлечения е третирал тази важна тема, като е изтъкнал най-вече това, че истината е принцип, но и цел на всяка правораздаване. Според него истината може да бъде дефинирана като съответствие на опознаващия разум и опознаващия обект.

4 По -важните приносни моменти на дисертацията на Горан Горанов Същност на съдебната практика се състоят в следното : 1. Авторът застъпва становището, че съдът не е просто правоприложител, но и правосъздател. 2. Докторантът е дал свои оригинални тези относно ролята на съда в правораздавателната му функция, а така също на тази основа е извел и ролята му на орган, който, освен, че е арбитър, но и създател на актове с конститутивен ефект. 3. В дисертацията са развити правилни тези за обобщавата функция на съдебната практика, не само като сбор от всички съдебни предписания. 4. Авторът се е позовал както на правната доктрина, така и на самата съдебна практика, за да докаже своите твърдения. 5. Самата тема е избрана удачно. Тя е конкретна, не е от рода на т. нар. разтегливи, неясни тези, които някои наричат интердисциплинарни, но които в крайна сметка в повечето случаи водят от отрицателен научен резултат, защото не казват нищо конкретно. 6. Авторът борави с ясен, точен, правен език, стилът му е дефинитивен и подреден, а не разпилян- нещо, което трябва да е изискване за всеки автор-юрист- не е ползвал общи фрази, баналности и вече известни тези. Дисертацията е написана задълбочено, конкретно, с ясни тези, които авторът убедително е защитил. 7. Интерес представляват изводите на докторанта за съдебните мотиви като правни норми и оттук като източник на правото. Той убедено твърди, че съдебната практика е източник на правото, една теза, която доскоро се отхвърляше, а и още се отрича от някои, в нашата правна литература. 8. Със своя труд докторантът е защитил и правовата държава- като теория, конструкция и явление, защото в тази държава следва да се отдаде дължимото на всеки титуляр на трите власти, а не да се фаворизира една власт за сметка на друга. Считам, че това е едно от посланията на труда. Разбира се, в труда могат да се посочат и някои дребни слабости, но те не могат да повлияят по никакъв начин на общата положителна оценка. По- скоро като препоръка могат да бъдат отправени някои бележки за в бъдеще авторът да се предпази от прекаленото фаворизиране на съдебната практика, въпреки, че със своя труд, той на практика я реабилитира- както в правната наука, така и защо да не кажем и това- и в обществото. И все пак в рамките на конституционното устройство, да не забравяме, че основен източник е законът, че главен нормотворец си остава законодателят. Противното би означавало да стигаме до някои крайни изводи за функцията на съда не толкова като правораздавателен орган, колкото като нормотворец. А това, все пак, не бива да се допуска. Вероятно, в тази връзка, дисертацията поражда и дискусия, но това е полезно за науката. Всеки труд трябва да се разглежда и като една културна дискусия,един интелектуален спор, не само като веднъж създадени и неотменими тези. В тази връзка, и с известни малки корекции, аз бих препоръчал на дисертанта г-н Горан Горанов да издаде труда като отделна монография. Това ще има полза за нашата правна литература, а така също и за самочувствието на дисертанта като млад, надежден в голяма степен и амбициозен учен. Дисертантът е зачислен като такъв през месец март на 2016г. като срокът на докторантурата му е четири години. Следователно, той по-рано е представил своя труд, което говори за неговата дисциплина, трудоспособност, стриктност и чувство за отговорност. Работи като

5 юрисконсулт и преподавател в частен колеж. Написал е пет статии по темата на дисертационния труд, положил е успешно всички изискуеми изпити в рамките на докторската програма, проявил е трудоспособност, интелект и дисциплина. Всичко това говори в съвкупност, че Горан Горанов има всички шансове да се изгради като учен. Той е роден на г. в гр. София. Същият владее западни езици- английски и испански, като не е без значение и обстоятелството, че е завършил испанската гимназия Мигел де Сервантес. Висшето си образование по Право е завършил е с отличен успех в Юридическия факултет на УНСС. Личните ми впечатления от него са отлични- същият без много-много шум, дисциплинирано, тихо, с упорит труд, се справи с написването на една трудна тема на дисертационния труд. Докторантът притежава и чисто човешки качества, които ще му помогнат да се изгради като учен и евентуално като преподавател- скромност, трудолюбие, дисциплина, лоялност, честност. В заключение и на базата на изложеното в становището, препоръчвам на почитаемото научно жури и на основание на Закона за развитие на академичния състав в Република България, да даде образователната и научна степен доктор на Горан Николаев Горановзадочен докторант- по научното направление 3.6. Право, научна специалност Теория на държавата и правото. Политически и правни учения изготвил становището: Проф. д. н. Димитър Радев