Милан Кундера из Една среща. Поглед от Полша Силвия Шедлецка Войчех Галонзка

Размер: px
Започни от страница:

Download "Милан Кундера из Една среща. Поглед от Полша Силвия Шедлецка Войчех Галонзка"

Препис

1 Брой 8 1,50 лв Год. 29 Милан Кундера из Една среща Поглед от Полша Силвия Шедлецка Войчех Галонзка Каузата на книгите Капка Кънева Люба Халева Веселин Праматаров Дамян Дамянов Кирил Златков Андрей Даниел, Представи си!, 2008, частна собственост Памет за Андрей Даниел Проза Горан Петрович Нова българска Яница Радева Наталия Иванова Репродукциите на картини от Андрей Даниел в броя са предоставени от семейството на художника. Стефан Иванов карта на рая ISSN с пунктир от избърсана и чиста светлина с надупчени като скъпо сирене пътища в чиито пробойни спят орди пеперуди те не напускат потъващия асфалт закриляни от армия лястовици усърдни като музикантите на титаник изпълнени с желание да оспорят гравитацията да приспят времето прелитат край празен и горещ басейн в полунощ където две тела си играят на една тайна скрита в порцеланова кутия от вяра и надежда мракът се плаши че ще светне и изчезне помни белезите от лъчи по никое време от целувки на гугутки върху клоните белези като мек и топъл хляб с отчупена плът и коричка прояден от пръсти правещи се на тестени молци карта на рая където хиксът е с форма на усмихващи се очи в които не се крие нищо неизвестно само букет от непознати досега цветя светлината се отдели от тъмнината валя сняг меланхолията побеля бездната се запълни с тържество кръвта се раздвижи усмивката танцува смях и сън и песен и поглед и всичко друго намери мястото си точно за момент още на стр. 16

2 н o в о Н О В О К О Н К У Р С Съвременните проблеми на православието са в центъра на новия бр. 147/Зима на Християнство и култура. Джордж Демакопулос се спира на въпроса за Църковната юрисдикция, националната държава и призракът на Византия, а Дмитрий Узланер за Източноправославната идентичност и агресивният либерализъм : не-богословски аспекти на конфронтацията. Темата е продължена и в разговора с д-р Василий Чернов, посветен на Пътища на Руската църква, както и в статията на протойерей Сава (Щони) Кокудев за Еклисиологичните предпоставки на Основи на социалната концепция на Руската православна църква няколко въпроса за размисъл. Богословските проблеми са разгледани в рубриката Християнство и истина с текстовете на Светослав Риболов Коментарът на Теодор Мопсуестийски ( ) върху Евангелието според св. ев. Йоан и на Смилен Марков Християнският хуманизъм и кризата на европейската идентичност. Рубриката Християнство и общество е представена със статията на Светослав Малинов Артюр дьо Гобино: примиряване на расизма с християнството, а Християнство и история с текста на Невена Димитрова, посветен на Общността на сестрите евхаристинки, или как и къде се случва диалогичното битие на благодаренето (Мария и/или Марта: за думите и действията, сестра Максимилиана). В рубриката Християнство и философия ще откриете текста на Гюнтер Меншинг за Значението на Дионисиевото мислене за европейската политическа традиция, а в Християнство и изкуство е статията на Вячеслав Иванов Достоевски. Трагедия Мит Мистика. Медийният преглед е дело на Мартин Осиковски, а броят е илюстриран с фотографии на Ивелина Берова от фотошкола Паралакс. Комиксът това е темата на новия брой 02 на сп. Култура за 2020 г. През януари Националната награда за комикс на името на художника Александър Денков бе връчена на издателката Марияна Златарева (изд. Кибеа ). Знак за какво е връчването на това отличие в ръцете на издател? Че книгоиздаването има поле на развитие или че комиксът в България е в криза? На тази тема е посветен разговорът в редакцията с изследователят Антон Стайков, който прави равносметка какво се случва в последните десет години с комикса в България и какви са световните тенденции. В броя може да прочетете и фрагменти от книгата на Милан Кундера Една среща, която предстои да излезе на български език, разговор с френския философ Филип Суал за обезплътения човек и Земята, както и портрет в памет на Йохан Баптист Мец за богословието след Аушвиц. Интервютата в броя са с актрисата Мария Стефанова, с историка проф. Ангел Димитров, с писателя Деян Тиаго- Станкович и с поета Жан Портанте. И още: кореспонденция от Италия за честванията на 100-годишнината на Федерико Фелини, както и размисъл от арх. Павел Попов по дискусията за бъдещето на Севера на София. В рубриката Сцена ще откриете разговори с оперната певица Александрина Милчева и театралния режисьор Галин Стоев. Фотографиите в броя са на Георги Папакочев, който дава и неюбилейно интервю. П Р И П И С К И Национален конкурс за къс публикуван разказ Рашко Сугарев 2020 НДФ 13 века България обявява 23-ото издание на Националния конкурс за къс разказ Рашко Сугарев. В конкурса могат да вземат участие автори до 35 години, чиито разкази са публикувани в периодичния печат или в книга през Журито в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова ще определи носителите на първа награда (700 лв.), втора награда (500 лв.), трета награда (400 лв.) Крайният срок за участие в конкурса е 31 март Изпращайте вашите творби в 5 екземпляра на хартиен носител, с информация къде и кога са публикувани, с кратка автобиография и телефон за връзка, на адрес: София 1421, кв. Лозенец, пл. Проф. Васил Геров 1, НДФ 13 века България : за конкурса Рашко Сугарев. При допълнителни въпроси: ; Носталгично пътуване към Джулая Той просто разказва живота си: за пътя, за смисъла, за дъжда, за една улична котка в дъжда, за циганите, за космическата ни самота в смъртта, за начина, по който старците гледат света... Разказва за тоя гаден свят и те кара някак да го забележиш, да забелязваш разни малки красиви неща в него, които не си забелязвал. Или си ги смятал за отвратителни... Отвратителни, а като ги погледнеш по-отблизо красиви... (с ). Така говори читателката от разказа на Пламен Антов Три, разположен по средата между 14-те заглавия в сборника Голямо червено слънце, самотни електрически светлини. За цялата книга казва, че наистина е страхотна. Вероятно е прескочила предисловието, в което се споменава, че повечето разкази са автобиографични, в което се описва позицията на пълно съвпадане между автора и повествуващия аз-герой, по-късно и вторичната му идентификация с друг, напълно различен герой. Чудно как не е забелязала, че авторът е доц. дфн в Института за литература, та е тъй уверена, че тъкмо Той, който разказва от 1 л. ед. ч., е истинският, в когото се влюбва, а не внезапно появилият се претендент за властта над фикционалното, включително и над читателското й въображение. Безрезултатна претенция впрочем, тъй като не успява да обезсили условието да се вярва на диегезис, основан върху suspension of disbelief. Съгласявайки се с читателката, можем само да потвърдим или деконструираме литературността и художествената направа, в опит да схванем все по-трудно различимата граница между действително и фантастично, между случилото се и досъчиненото, наречена в предишната белетристична книга на Пламен Антов неправдоподобната реалност на нереалното ( Граници на забавяне, 2013). Да проследим през разказите, в едно символично пътуване на Изток, превръщането на разказвача от boy, малко нещо уестърнгерой, в стар индиански вожд, без да напускаме контекста на споменатата 2Литературен вестник в предисловието автобиографичност, която все пак поражда съмнения и постоянно бива опровергавана с различни реторикостилистични средства. Ето например едно леко пародийно резюме на разказа Голямо червено слънце, с който започва книгата пародийно, за да открои оставащото в сянка. Аз-разказвачът среща трима мъже край жп линия, греещи се около огън и подаващи си един на друг бутилка. Какво има в бутилката, узнаваме от текста на Кристин Димитрова върху последната корица ракия, естествено. Присъединил се към тримата, които чакат да натоварят някакъв камион с желязо, момъкът (към него се обръщат с момко или копеленце, наречен е и момче ) чува края на една тъпа история с мадама, разказана картинно и с много подробности от беззъб красавец и която се харесва на аудиторията (така пише аудиторията ); после отпива няколко едри глътки от подаденото му шише и пита: Кой е този град?. ( Май ти остърга гърлото, а... е мълчаливо подминато.) След това взима цигара от протегнатия към него пакет и я пали със съчка от огъня ( беше най-гадният тютюн ). И разказва своята история от предишния ден, в която заковал един на някакъв шофьор, докоснал с лапа бедрото на... ( Ама сериозно ли му закова един? невярващо го пита пак оня, с мръсната коса, но и това е оставено без отговор.) И преди да си тръгне, забива един шут в устата (предадено е далеч по-добре, но резултатът е същият) на красавеца, позволил си да подметне нещо неприлично по адрес на момичето, както става ясно, търсено от нашия герой. На финала тръгва по линията към онова голямо червено слънце от заглавието. Според настроението някому може да се причуе мелодия на хармоника или от Къщата на изгряващото слънце. (Що се отнася до песните на Доротея Табакова, те са интрадиегетичен компонент в разказа Миналото лято на Джулая, а по време на премиерата на книгата екстрадиегетичен или, казано попросто, екстра, бидейки екстракт от философията на свободата и пътуването, разгръщана от автора.) Имайки самосъзнание за необичайната фигура на подобен типаж по нашите земи, повествуващият аз от разказа Влизане в непознат град и излизане размишлява така: Отдавна бях престанал да ги харесвам тия героични роли, все по-малко гледах да се намесвам в света, все помалко ме интересуваше той, достатъчно ми беше да бъда само едно невидимо, само едно око невидимо, изпълнено с досада и омерзение. Но има моменти, когато не можеш да останеш отвън, просто не можеш, не е честно.... (И в следващите разкази чрез езика и характеристиката на персонажите или дори само привидно отстранен в ролята си на свидетел, ако не на пряк участник, както е в Майтап бе, Уили или в Самотните електрически светлини, в действителност никога не остава отвън. И в което впрочем се долавя продуктивно напрежение между несъвпадащите образи на разказвача и автора.) И така, размишляващият аз се намесва по начин, който ме изкушава да резюмирам случката: разказ за изнасилването на момиче (ученичка), имала неблагоразумието да се изложи на опасността да бъде изнасилена от някакъв тип, уж неин приятел, оказал се обаче голям гадняр, за разлика от готиния непознат спасител, изнасилил я впоследствие като абсолютен гадняр, но и това е най-важното крайно разгневен от празноглавието й (та тя никога не се е замисляла за смисъла...) и дълбоко отвратен от целия този шибан живот, който неспасяемо я обгражда. Между опита за... и самото изнасилване са поместени силни реторико-изобличителни редове в жанра урок по морал, вярно, не съвсем по вкуса на разказващия, но пък заредени с неподправена социална острота, при това в явно противоречие с оттеглилата се този път в невъзмутимо мълчание авторова инстанция. Може би така е трябвало да се случи, може пък и да си го представя оправдателно допълва читателката от влака, но най-вероятно, ако случайно се сетим за момичето от Нощен влак, е незначителен епизод за възстановяване на равновесието и справедливостта в един речено безстрастно уютно потънал в лицемерие свят. Някъде оттук започва преображението на разказвача във все помълчалив и мъдър, автодегероизиращ се индиански вожд. Разбира се, не всичко е драстично очуднено в разказите на Пламен Антов: през страница ще срещнем поетични реминисценции и пейзажи, ослепителни еротични видения, романтични ситуации, както и колоритни идиосинкразии, речи и употреби в белетристичния контекст на заявена и търсена (постмодернистка) несвоевременност. Беше чудна лятна утрин, прохладна и свежа, пътят се виеше през някакъв планински проход, а наоколо се разстилаха гори, пропасти и други приятни неща. Или не по-малко приятната, баладично-комична травестия в края на същия разказ Шантав автостоп :...реката шумеше, шумяха горите наоколо, вятърът повяваше, балканът пееше хайдушка песен, припяваха му жаби и скакалци, а аз стисках зъби и ругаех тая смахната патка.... Едва ли е само литературно-езикова игра. Незабравимото начало на По следите на изгубеното време е пренаписано от Жорж Перек като Дълго време си лягах писмено и подписано с параграмата Parcel Mroust (Éspeces d espace, 1974, p. 25), но също и от Цветан Тодоров, който започва книгата си На чужда земя с изречението Дълго време се стрясках насън което по обясними и недокрай обяснени причини, но веднага е отбелязано от критиката. Колкото до Пламен Антов и белетристичната му несвоевременност, мисля, че рязкото привличане и оттласкване от класическата разказваческа традиция не се свежда само до удоволствените ефекти на писмото, а по-скоро е стремеж към нова, сетивно въздействаща форма на реализма. Нищо не разбираш и това е найхубавото че не разбираш беше казала читателката от влака. Звучи доста енигматично, но кой знае? Може би разбирането отнема нещо, малко или много, от най-хубавото, за да го доближи до сравнимото. ЮЛИАН ЖИЛИЕВ Пламен Антов, Голямо червено слънце, самотни електрически светлини, изд. Ерго, С., 2019.

3 Е В Р О П Е Й С К И И З М Е Р Е Н И Я Н А К Н И Г О И З Д А Т Е Л С К А Т А П А Н О Р А М А Книгоиздаването е житейско поприще, смисъл и отдаденост Разговор с Мартин Христов от издателство Ерго Издателство Ерго съществува от 2002 г., тоест вече близо 18 години. Бихте ли разказали повече за основаването и историята му досега? Започна се с една от най-значимите книги на любим унгарски писател, наложил възбрана върху издаването на творчеството му в родината по време на социализма Изповедите на един буржоа на Шандор Мараи, в мой превод. Издадохме я с Малина Томова от Стигмати, като издателското ноу-хау беше нейно. По-късно много ми помогна със съвети и издателски хитрини и Бойко Киряков от Гутенберг, с чиято помощ излязоха ерудитските студии на Ищван Бибо под заглавие Политика, морал, демокрация. Препоръчвам на всички настоящи и бъдещи български държавници да прочетат тази книга. Моето впечатление е, че от издателство с много конкретен профил основно за преводна унгарска литература Ерго с годините разшири силно палитрата издавани книги, включително и към българска литература. Как бихте определили профила на издателството, кои са основните Ви поредици, основните акценти в каталога? Винаги съм имал амбицията да разширя палитрата, като добавя съвременни български автори, публицистика, антични произведения, да отворя вратата за Изтока и Русия, да издавам драматургия, разбира се, в рамките на моите собствени литературни интереси и търсения, подклаждани и от преводачески идеи. В началото много ми помогнаха програмите за подпомагане на книгоиздателски проекти на ЕС, първоначално под наименованието Програма Култура, после Творческа Европа. За съжаление, днес тази линия за финансиране е крайно усложнена и бюрократизирана, за оценка на проектите беше въведена обширна, сложна за изготвяне документация по всички конкретни дейности за всяка отделна книга по проекта, до най-малката подробност, да не говорим, че изданията с Награда за литература на Европейския съюз носят бонус точки и правата им не винаги заслужено скачат до небето. Профилът ни, предвид или напук на масовите читателски нагласи и почти невъзможните канали за разпространение на книжната продукция, е качествената европейска и световна преводна, както и българска литература, с известна тенденция към елитарност. Книгите ни са достъпни на сравнително ограничен брой места, поради рестриктивната политика на няколкото мастодонта, владеещи този пазар, също и заради неадекватната отчетност и липсата на ликвидност. Поредиците ни са Нова българска лира, Нова българска проза, Модерна европейска лира, Модерна европейска проза имената им говорят сами за себе си, Контрапункти за публицистика, Събеседници за двуезични луксозни поетични издания, Libri legendi за антична и средновековна литература, Глобус за драматургия, Източна сбирка, Americas, най-новата Нулева зона за екшън, хорър, фантастика и др. Поставяме акцент върху качествената източноевропейска и българска литература, с някои центробежни, не по-малко ценни отклонения. Какви са основните критерии при подбора на книгите, които издавате? Качествена литература, която да накара малките сиви клетки да мислят, да разшири и обогати кръгозора ти, да не те оставя равнодушен, да те накара да мислиш и да направиш избор. Опитвам се да издавам такива книги на български автори, които имат и читателска, и конкурсна, и пазарна стойност. Не на шега твърдя, че искам да правя книги, които след време ще влязат в учебните програми. Споменахте програмите, подпомагащи издаването на книги. Повечето Ви издания излизат със субсидии по различни български и чужди програми, каквато е и практиката при повечето издателства с профил, сходен с този на Ерго. Ползите от тях са очевидни, но носят ли и някакви ограничения? Съобразявате ли издаваните от Вас заглавия с приоритетите на субсидиращите програми? Нуждаят ли се според Вас системите за субсидиране от някакви промени или корекции? Не смятам, че кандидатстването по програми е свързано с ограничения в избора на автори и теми. За всяка книга обикновено има програма, по която може да се кандидатства. Тук говоря и за национални, и за транснационални програми, най-вече европейски. Изключение са англоезичните страни, Англия и САЩ, там по-скоро трябва да се търси финансиране от частни фондации и НПО. Друг е въпросът, че конкретните програми съдържат например времеви или тематични или други ограничения. Например белгийската програма за превод на класически творби отпуска до 50% от обичайното финансиране за книгоиздателски проекти. При програмите на ЕС обикновено натежават изданията с Награда за литература, които носят бонус точки. Вече изложих негативите на този подход. Понякога е под въпрос дали при оценяването на проектите в националните или регионалните програми не играят критерии за политкоректност. Иска ми се да вярвам, че не е така. У нас понастоящем пълноценно функционират двете национални програми за финансиране на книгоиздателски проекти: Помощ за книгата към Министерството на културата и програмата към Националния център за книгата при НДК. Колкото и малки да са отпуснатите средства, все пак това е глътка въздух за независимите издатели, които не разполагат със странични източници на финансиране. Що се отнася до корекции на вече съществуващи програми, да, мисля, че програмата на ЕС се нуждае от съществена промяна на формулярите и условията за кандидатстване и отчетност, и наново отваряне към издатели от малък и среден калибър, не само към бизнес ориентирани издателски проекти. Това желание на колегите от сродни издателства вече, доколкото знам, неколкократно е довеждано до знанието на ръководителите на програмата, но без резултат. Вие сте най-познатото лице на издателство Ерго, но със сигурност работите със сътрудници редактори, художници и т.н. Как подбирате сътрудниците си, какъв е техният принос? Всички наши издания с малки изключения минават през моята читателска преценка и почти винаги и през прочита ми като отговорен издател и редактор. Правил съм и компромиси, в смисъл че не под всичко в дадена книга бих поставил логото на издателството, но и в живота е така, за да оцелее в изключително трудните, особено за книжния пазар, псевдопазарни условия в България, човек понякога е склонен на малки компромиси. Сътрудниците на издателството, тоест цялата невидима армия от страньори, коректори, редактори, уеб разработчици, дизайнери, оформители и художници, маркетинг специалисти, печатари, тоест цялата верига в процеса на създаване и реализация на една книга, са всъщност цялостна и динамична структура, без която едно издание би било непълноценно. Тук бих добавил и всички останали, допринасящи за популяризирането и разпространението на изданията ни: културни институти, блогъри, автори на критики, рецензии и блърбове, литературни печатни и уеб базирани издания, всички институции, фондации и неправителствени организации, които ни подкрепят, както и дистрибуторите, търговците на едро и дребно, книжарите, книжните центрове и средища. Кои са най-големите трудности пред един издател в българския книжен пазар? Вече споменах най-голямата трудност, а тя е: липса на качествена и надеждна дистрибуция и разпространение. Тук изключвам няколкото интернет базирани платени платформи за реклама и маркетинг на книги. Те презентират и налагат най-вече комерсиални и предназначени за ширпотреба издания. Представете си, че сте добър автор на проза или поезия, дори че книгата ви получава заслужено дотация от Министерството на културата и вие сте на седмото небе от щастие, изданието е превъзходно и искате да го видите и в книжарниците, искате дори да си купите една бройка от собствената си книга (извън авторските бройки), за да я подарите на приятел. Започвате да обикаляте софийските книжарници (тук дори не говорим за провинцията), и навсякъде ядец. Книгата я няма, можете евентуално да я поръчате със специална заявка след няколко дни. И това не е всичко. Ако сте издателят на въпросната книга, то след продажбата й няма гаранция, че търговецът ще отчете коректно и навреме реализираните бройки, а що се отнася до издължаването за продадените книги, то също е божа работа. Често съдът е последната инстанция в такива случаи, и още почесто издателят пие една студена вода. Вие сте и преводач, това помага ли Ви в работата като издател? Какъв е според Вас статутът на преводача в днешния литературен контекст? Аз всъщност се впуснах в тази авантюра като преводач, чак след това вече като издател на собствените си преводи, поради прагматични причини. Видях, че в процеса на реализация на едно субсидирано издание голяма част от целевата субсидия, предназначена за преводача, се харчи за странични издателски дейности, и реших да овладея целия процес. Очевидно успешно, съдейки по добрата репутация на издателството. И преводаческото майсторство, и изкуството на книгоиздаването за мен са на първо място житейско поприще, смисъл, отдаденост, имат идейно изражение, чак след това са и средство за препитание. На книгоиздаването в днешни дни почти навсякъде се гледа само като на икономически отрасъл, един бранш, където основната цел е печалбата. Като че ли вече не литературната стойност е ръководеща, а пазарната. Това, че превеждам, ми помага много в издателския процес, наясно съм къде да търся проблемите в превода на някой текст на колега преводач, и къде да наблегна при рецензирането или редакцията на ръкописи от български автори. Добрата книга всъщност е не само талантливо написаният, но и умело редактираният, коригиран, оформен и публикуван текст. Графичното оформление и дизайнът също играят немалка роля в рецепцията на една книга. Непростимо е да издаваш добри книги без редактор, с печатни и стилистични грешки и пропуски, с лошо оформление и толкова дребен кегел на текста, че да го четеш с лупа. Радвам се, че в последно време и у нас се наложи тенденцията за достойно представяне на преводаческия труд и извеждането на видно място на името на литературния преводач. И аз като издател, макар отскоро, възприех имената на преводачите да се афишират вече и на кориците на книгите. Преводачът е съавтор на текста на приемния език наравно с автора на книгата, той е оригиналният интерпретатор на изходния текст, както например диригентът дирижира музикални творби, а режисьорът режисира филмови или драматургични сценарии. Какво да очакват читателите от издателство Ерго през 2020 година? И малко, и много. Засега три чешки книги, два романа от нашумели съвременни писателки и една книга с литературни есета от Владимир Мацура. Две унгарски книги, антиутопията След последната война на Тот Бенедек и романа Танкът ми от носителя на Наградата за литература на ЕС Виктор Хорват. Книга с есета на Симеон Гаспаров, който от дълги години живее в САЩ, друга една публицистична книга, развенчаваща митовете в българската история, и двете в поредицата Контрапункти. Кратки прози от Роман Кисьов, стихове от Мартин Петков. Литературната мистификация Кварталът на португалския писател Гонсало М. Тавареш, където във въображаеми диалози с известни личности от европейската култура и наука се доказва правотата на универсални аксиоми. Хърватската версия на По пътя, озаглавена Твой син Хъкълбери Фин, с автор Беким Сейранович, където героите пътуват по Дунав, дрогата няма свършване, а заветната цел е Черно море. И още няколко изненади, които няма да издавам предварително, както се случи с Писма до един млад поет на Рилке. Похвалих се във Фейсбук с предстоящото издание, и колеги издатели направиха всичко възможно да ме изпреварят, макар и с месец-два. Въпросите зададе АНИ БУРОВА П О К А Н А Френският институт в България и издателство Парадокс ви канят на представянето на книгата А след тях и децата им от Никола Матийо. Книгата е отличена с наградите Гонкур (2018) и Гонкур в България (2019). Събитието ще се проведе със специалното участие на автора, г-н Никола Матийо, и на преводача г-н Владимир Сунгарски. Водещ: Георги Ангелов. 5 март 2020 г. (четвъртък), 18:30 ч., зала Славейков, Френски институт в България. Литературен вестник

4 В И Т Р И Н А П А М Е Т З А А Н Д Р Е Й Д А Н И Е Л Разговори с Андрей Даниел Джорджо Агамбен, Идеята за проза, прев. от италиански Валентин Калинов, ИК КХ Критика и хуманизъм, 2020 Появата на тази книга на български е важна, и то далеч не само защото уплътнява присъствието у нас на значим автор като Агамбен. Важна е, защото заради дълбочината на тезите и смелото прекрачване на жанрови, дисциплинарни и идейни граници представя хуманитаристиката в един от най-добрите й образци. И така защитава самите основания за съществуването й, важността й като средство за осмисляне на човешкото. Алексей Лосев, Жената мислител, прев. от руски Ася Григорова, изд. Ерго, 2020 Този роман привлича интереса дори и само с факта, че е един от опитите с художествената литература на учения и философ Алексей Лосев. Всъщност романова форма тук е само повод за размишления, за проблематизиране на темите за изкуство, човешката природа и т.н. Днес, почти век след написването на книгата, някои идеи и постановки може и да ни изглеждат донякъде анахронични или изчерпани, но това я прави част от историята на идеите през изминалото столетие. Уалид Набхан, Изселване на щъркели, прев. от английски Михаил Вапирев, изд. Парадокс, 2020 Уалид Набхан е малтийски писател от палестинско-йордански произход, а романът му Изселване на щъркели е отличен с Малтийската награда за литература и с Наградата за литература на Европейския съюз. Основната тема на книгата е изгнанието; сюжетът до голяма степен проектира личния опит на автора, но същевременно е и много по-широко обобщение на темата за уязвимостта на човека и крехкостта на идентичността под натиска на историческите обрати и обстоятелства. 4Литературен вестник Преди време в една книга попаднах на притча, в която се разказваше за монах, имал за задача да изпише на каменна плоча в храм, някъде в Япония, хайку за загубата. Той изсякъл три думи в камъка... и после ги задраскал. Тогава, все още неизпитал чувството на загуба, се замислих дали тази поука е вярна. Дали има неизразими с нашите несъвършени думи неща. Сега този момент ме настигна, както мнозина други, но измеренията се оказаха непосилни дори да си представя задраскания надпис. Разбирате нелеката задача да говоря за загубата на човек като Андрей Даниел. Моя професор в академията, моят учител, колега, приятел... Казват, че когато загубиш някого, оценяваш какво е бил той за теб. Смея да твърдя, че оценявах всеки прекаран миг с Андрей. Още от първата ни среща в коридорите на Академията като кандидат-студент, а по-късно вече избрал ателието му като студент по живопис, нашият разговор започна. Имах невероятната привилегия този разговор да продължи дълги години. В него откривах частици от себе си, но и разбирах все повече оптимистичната нагласа за едно велико предизвикателство да бъдеш художник. Изненадан години по-късно от поканата му да бъда негов асистент в Академията, приех с въодушевление тази хвърлена ръкавица, за мен начало на едно приключение вече да бъда и преподавател в ателието, в което израснах. Не след дълго с Андрей приехме и поканата да преподаваме като екип в новооткрития филиал на НХА в Бургас, където се срещнахме с още една нова действителност, изпълнена с енергия и творчески заряд. Заедно пътувахме дотам, изпълнени с ентусиазма от новите хоризонти. Всичко това беше и част от нестихващия разговор с него разговор, изпълнен със смисли, съкровения, открития, спорове, задачи, съмнения, преоткривания... Когато Андрей Даниел говореше за изкуство, запленяваше. Със самото начало на разговор, породен от проблем в изкуството или на обсъждане на картина събеседникът усещаше богатството, което му се предоставя. Още като студент изпитвах вълнуващите предизвикателства на темите, които задаваше като задачи в ателието. С търпение и жизненост сякаш те подканяше в нови светове, в които заедно да покорявате новите земи на неоткрити възможности. Ставах свидетел на трансформации, обрати, вълнения и вдъхновения. Един нестихваш ентусиазъм, заразяващ с хуманистичните измерения на живописта и най-вече с проблемите на картината. Понякога имах чувството, че съм участник в Последнатa битка на кентаврите или съм на гости в Къщата на палача, че ставам свидетел на Сянката на фараона, а защо не (и) че изпитвам Грешката на свети Георги. Такъв беше Андрей не те оставяше безучастен... Такъв е и моят надпис в камъка, който задрасквам. Има още толкова ненаписани думи и несътворени картини и толкова надежда за възможностите да се превърнат в реалност. Може би никога не бих си дал сметка за наследството, което ни остави Андрей, а и не мисля, че той искаше това. Не мисли толкова, а бъди пред платното с бои и четки в ръка така се мисли, пред платното казваше. Всяка частица, с която е докоснал нас, неговите ученици, винаги ще живее в нас; срещайки се, ще се чувстваме едно цяло. Вярвам в това. Андрей, бях ти обещал да спрем да си благодарим, но винаги ще съм благодарен за това, че остави в мен готовност и решителност да бъда част от един свят, в който винаги ще има смисъл, докато има хора, които да отстояват доброто... Преди време ми подари компас и с него винаги ще си напомням, че мога да се ориентирам в света и в моралните посоки, ще ми припомня накъде съм поел. Благодаря ти, приятелю! Ще ми липсваш вечно, но съм сигурен, че винаги ще бъдеш с нас г. КОНСТАНТИН КОСТОВ беше измислен вече велосипед из Неща, места и хора, Андрей Даниел, 2011 Когато бях на единайсет, баща ми ме научи да карам колело. Червено балканче, очукано от опитите на братовчедите ми да овладеят баланса на телата си, да ги приспособят към свободата, която дават две гуми и няколко килограма метал. А свободата не е лесна за усвояване, иска своето поне една рана и отказване от страховете ти. Когато бях на двайсет и девет, моят Учител в човечност и живопис ми преподаде последен урок никога не е късно да приемеш още една рана, да се отречеш от още един страх в името на свободата и личността И светлината, която в онзи нагарчащо солен приморски ден беше откровение на целостта. И да, живописта е вече измислена, и може всичко вече да й е сторено. Но нямаше нищо по-прекрасно от разходката на свободата с велосипеди там, покрай обятното море... Завинаги благодаря за духа, материята и формата! ЯНА СТОЙЧЕВА Имах щастието да съм в класа на професор Андрей Даниел, да съм част от 51-во ателие в Националната художествена академия, да съм част от точно тази общност. Там срещанах изключително важни за мен хора, приятели, учители, съмишленици, сложни и интересни личности. Не мога да не свържа ателието, мястото, където всички ние като студенти работехме, мислехме, спорехме, мълчахме, дишахме, виреехме, с човека, който го превръщаше в такова пространство. Професорът балансираше свободата ни да правим и изразяваме онова, което ни вълнува като художници, с това да сме отговорни, смислени и изпълняващи дълга си на такива. Там и тогава научих за достойнството на избора, колко е Андрей Даниел, Homo Ludens, 2008, СГХГ важно да не си безразличен, да имаш позиция и да браниш важните неща. Как да бъдеш и отстояваш себе си и как да се самосъхраниш. Всичките ми спомени са изпълнени с любов и благодарност за помощта, търпението и съветите в трудни ситуации. Привилегия е, че имам преподавател като Андрей Даниел, че срещах точно такъв професор. Рядко срещан пример за учител, който те провокира с усмивка, толерира искреността, истинността в себеизразяването, изключителен професионалист. Благодаря за тези моменти, години и смисъл. МАРТА РАЙХЕЛ Диалогът с непреходното Трудно се борави с думите, особено когато трябва да говориш за силно присъствие, за значимо преживяване, за дълбока следа. Ужасно отговорно е да пристъпиш към описанието на микрокосмоса, който една Личност успява да създаде. Професора е нещо като прозвище. Знае се за кого става въпрос. Ясно е, че общуването е повече от ценно. Там се подхожда внимателно, търси се подходящата дума, фраза, търси се дълго. Понякога диалогът остава неосъществен. Или по-точно не-явен. Мълчалив диалог. Липсват думите, все още не успяват да натежат достатъчно, за да останат там, във времето, поне за кратко. Но остава тишината и тя е изпълнена с разбиране. Ражда се комуникация, която е вечна. Първият пласт в общуването с него е сякаш за обикновеното. После осъзнаваш, че това е видимият пласт, поводът да стигнеш до втория, където срещаш същината. А за да бъде открита, тя изисква формирането на смисъл, което именно Учителят прави възможно. Удивително е как може да се изгради светоглед чрез уж простичкия делничен разговор. И само чрез присъствието да се провокират такива въпроси за Вечното, чиито отговори задвижват важни процеси не само творчески. В делничния разговор се говори за Вечното. В нечия картина, създадена днес, се говори за голямата картина, а в синия цвят се открива цялата палитра. В конкретното става дума за абстрактното и обратно. Всяка малка част съдържа в себе си цялото, всяка част от картина е цялост, завършена картина, всеки етап е завършен етап. Ателието също е цялост. Там често става дума за мисията на твореца, която, естествено, трябва да бъде постоянно защитавана с работа, за да поддържа и

5 П А М Е Т З А А Н Д Р Е Й Д А Н И Е Л В И Т Р И Н А подхранва духа. А духът на художника е ключово понятие; той е неговото найсъкровено естество, нещо, което не умира. Една китайска мъдрост казва Духът на Големия човек трябва да прониква по четирите посоки на Всемира. И наистина е така. Този дух прониква и оставя вечна диря у онзи, с когото се среща: Цинобърът може да бъде стрит на прах, но няма как цветът да му бъде отнет. Орхидеята може да бъде изгорена, но ароматът й остава да витае. Нефритът може да бъде пръснат на парченца, но пак остава чист. Металът може да бъде разтопен, но якостта му остава неунищожима Лао дзъ. Такъв е духът на Андрей Даниел. Към Андрей ТИНА ХАМЗЕ Началото. Винаги започва със страх, винаги със страх. Без познание, без увереност. Непознато! Стои там. Присъства. Скала. Устойчивост. Усещам величието. Страхопочитание? Не. Пред мен е Личността. Объркана съм. Определено непознат за мен свят година. Запознанството ни. Живопис? Нямам понятие! Запознанството ни с Вас, с живописта. Така започна всичко. Усещане за сила, усещане за страст. Съприкосновение. Дали съм на точното място? Ще разберем. Рисувайте с отговорност. Рисувайте, сякаш над Вас стоят двама човека. Вие и публиката. През цялото време те ви гледат! Художникът е странна птица. Той присъства, но има способността да гледа на събитията отгоре. Той създава картини от всяка една ситуация. Той вижда в картини! Не помня думи, помня присъствието Ви. Помня неизказаната споделеност за мечтаната отдаденост към живописта. Паралел на живота, паралел на света, паралел на светлината, паралел на емоцията. В боя, в картини. Събития. Чувства. Ние. Темите, дългите разговори. Огорчението, озадачеността. Дългите разговори след Вашите думи. Сряда ден за размишления. Утвърждаване на собствените ми устои, на собствения ми морал. Морал към живописта. Помня страха да не ме разберете, страха, че думите ми не казват нищо. Разбирахте, винаги разбирахте. Как? Непонятно за мен. Винаги виждахте света на другия. Умело се въплъщавахте. Говорехте ни за мечтаната вселена. Така мечтаех да създавам собствена, и тя да носи миризмата на терпентин, да притежава цвят. Да е. Винаги имах нуждата да усетите моя свят. Така се надявам да сте влезли в него. Помня как за първи път ми казахте Сега разбирам! Помня как пазехте всичко, написано от мен. Дали съм говорила на Вашия език, професоре? Надявам се да съм го усвоила, нали това е Вашето завещание. Дано да съм го разчела, дано го опазя. Помня всяко Ваше съмнение, по-скоро загриженост. Въпреки че ми описвахте собствените си виждания, собствените си устои, имах усещането, че по този начин се опитвахте да ми покажете моя собствен път. Странно, нали!? Чрез описание на океана да добиеш представа за слънцето. Само Вие го можехте! Затова не помня думи. Помня присъствието ви. МАЯ СТОЙКОВА Още с постъпването ми в художествената академия, Ателие 51 бързо се превърна за мен в място за събиране и концентрация на мисли. Там за първи път почувствах енергия, която бях търсила упорито, но трудно намирах до този момент. Разговорите с професор Даниел винаги бяха дълги, ползотворни и оставяха трайна следа. Беше човек, до чиято мъдрост всички искахме да се докоснем и да се опитаме да усвоим. След всеки конферанс се чувствах различна по нов и необикновен начин. Професорът успяваше да построи в ателието дом и заради това продължавах да се връщам в него дори и след като студентският ми път приключи. Макар да чувствах удовлетворение след всеки разговор, винаги усещах, че има нещо, което предстои да открием. Затова продължавах да го търся, провокирайки нови теми помежду ни. Обичах през повечето време да съм наблюдател. Макар да не говорех много, той винаги знаеше как да подходи и да запали любопитството ми. Често проявявах инат, опитвах уж да остоявам своето. Не бях готова за много от нещата, които той разкриваше пред мен и понякога страховете ми надделяваха. Правех грешки, но той ги виждаше като необходима част от пътя, по който бях поела. Благодарение на него станах по-силна и след време препятствията се превърнаха в полезни предизвикателства. Той не беше просто ментор, но и приятел, който преобръщаше представите ми за това що е изкуство при всяка наша среща в ателието или извън него. Празнотата, която изпитвам сега, няма да бъде запълнена, но съществуването й е и парадокс, който ми напомня, че клишето е вярно и артистът наистина живее вечно, не само чрез творбите си, но и чрез хората, които са се докоснали до него и винаги ще го носят в себе си. ТРЕПКА ПЕТКОВА Връщам се към първото ни запознанство, а то беше не със самия професор Андрей Даниел, а с живописта му, в един топъл ден на не толкова далечната 2014 г. в галерия Ракурси, където бе изложбата му Назад към Париж. Още дори не бях студентка, и вече предвкусвах бъдещето приключение в Ателие 51. Едно от ключовите ни решения е изборът на учител, или по-скоро взаимното избиране на професор и студент. Професор Даниел обичаше да казва Вие ни избрахте, а сега трябва да ви изберем ние. И сега усещам същото вълнение и притеснение всеки път, когато се качвам по стълбите към ателието. Затварям очи и се връщам в ден първи там. Още не сме започнали, а професорът вече ни въвежда в задачите, които ни предстоят за всеки курс различна. Всяка негова задача бе като изправяне пред личен страх. Нашето задължение бе винаги да го побеждаваме с откритията, които намирахме във всяка трудност. Разбираше всеки от нас по-добре от самите нас. В ума си постоянно си повтарям думите му: Искам да ви кажа да не ви е страх, това е! Някои го наричат експериментиране, аз не го наричам така! Това е работа, ежедневна работа, вие сте център на вселената и на 360 градуса около вас всичко е ваш обект. Бъдете смели и вървете в различни посоки. Пробвайте! Съвременният художник е универсална фигура, затова ви трябват множество средства за себеизразяване. Трябва да откриете важните неща за себе си и за публиката, защото работата ни не е еднопосочна винаги трябва да има връзка с публиката. За мен, за всички нас, той е там, в ателието, всеки ден. СЕВЕРИНА ЕНЕВА Людмила Миндова, Дървото на спомена, изд. Ерго, С., 2020 Новата, четвърта поред стихосбирка на Людмила Миндова затвърждава вече познатите характеристики на поетическия й глас, разширява и задълбочава търсенията и темите от предишните й книги. Всъщност задълбочава преди всичко разбирането на поезията като отговорност към паметта. В тази книга има много препратки към различни автори и творби, но тук те са много повече от интертекстуална игра те са измерение на етическия залог на поезията, основание за самото възникване на тези стихове. Вацлав Хавел, Ванекови пиеси, прев. от чешки Мартин Младенов, изд. Black Flamingo, 2019 У нас Хавел сякаш е по-познат с есетата си, отколкото с пиесите, които го правят много важен автор още през 60-те години на миналия век и които все още остават непреведени на български. Сборникът Ванекови пиеси наречен така по името на главния герой на произведенията донякъде преодолява тази липса. Той съдържа някои от най-важните пиеси на Хавел, писани през 70-те, знакови както за самия автор, така и за търсенията на драматургията през втората половина на миналия век. Андрей Даниел, Старо приятелство, 1978, частна собственост Сп. Литературата, бр. 22, 2019 Канонът в новото хилядолетие, издание на Факултета по славянски филологии, СУ Св. Климент Охридски Новият брой на списание Литературата е посветен на литературния канон в началото на новото хилядолетие, а статиите в него доказват нестихващата актуалност на проблематиката около канона. Книжката събира текстове от наши и чужди учени, които засягат различни аспекти на темата теоретични и свързани с конкретни автори и периоди, български и световни. Литературен вестник

6 К А У З А Т А Н А К Н И Г И Т Е Литературното произведение е индивидуално постижение на автора, но издаването му като книга е резултат от съвместен труд, в който съществен принос има оформлението; съвременната книжна култура все повече ни убеждава в неговото значение. Затова в настоящото издание на рубриката Каузата на книгите се обръщаме с няколко въпроса към петима от най-разпознаваемите днес у нас дизайнери и илюстратори на книги. 1. Откога се занимавате с илюстрация и оформление на книги? Имате ли представа по колко книги сте работили досега? 2. Защо избрахте да работите в областта на книжната илюстрация? Какво я различава от останалите сфери на визуалните изкуства? 3. Бихте ли описали как протича при Вас процесът на работа по една книга? 4. До каква степен въздействието и посланието на книгата зависят от оформлението и илюстрациите? Чувствате ли се отговорни за успеха или неуспеха на книгите, по които работите? 5. Със сигурност следите процесите в областта на книжната илюстрация. Как бихте обобщили актуалните тенденции? Къде се намира българската илюстрация спрямо световните процеси? 6. Случва ли се да откажете да работите по дадена книга? По какви причини? КАПКА КЪНЕВА 1. Работя осъзнато и активно в сферата на книгата, откакто се дипломирах в Националната художествена академия преди близо 20 години. Честно казано, все още се изненадвам от това, че мога да употребя израза преди 20 години и в работен аспект. Не ми е хрумвало да следя бройката илюстрирани от мен издания. Те обаче са със сигурност много по-малко от кориците на книги, по които съм работила. 6Литературен вестник В книжното пространство се чувствам свободна, то ми е по мярка. Харесва ми да го населявам с образи, да интерпретирам и преживявам различни животи и светове на автора, на читателите. В някакъв смисъл това ми помага по-пълно и качествено да опознавам и другите, и самата себе си. Книгата е за мен място, време и начин обиталище, паралелен живот, но и възможността да бъда истинска, непресторена. Не усещам професията си по същество различна от която и да било друга творческа дейност, която ти носи радост, или както би казал Марк Твен Може да е работа, може и да не е, важното е че допада на Том Сойер. :) 3. При възможност найнапред я прочитам цялата. Не го правя, когато е на език, който не владея тогава използвам резюмета и анотации. Ако авторът е мой съвременник и живеем на една и съща географска ширина, се срещам и разговарям с него. Когато това е невъзможно, общувам с преводача на текста, когото приемам за наместник на автора в страна и култура, където неговият език е непознат. Намирам за необходимо визията на едно издание да дава ясна индикация за характера на текста, който въплъщава, а разговорите ми помагат да вникна в житейската позиция и естетическата концепция на писателя. След това е винаги различно: понякога светът на автора ми е близък или ме провокира мигновено и мълниеносно. В някои текстове откривам образи, които смятам, че бих могла да интерпретирам, буквално на всяка страница, друг път чета, лутайки се из думите напрегнато и минава време, преди да се закача за конкретен пасаж или визия, върху които да мога да стъпя. Когато правя корица на книга, вълнуващ и много важен е за мен моментът, в който разбирам защо авторът е избрал за нея дадено заглавие. Процесът на това търсене оприличавам в съзнанието си на детективска игра събираш улики, представяш си възможни ситуации, в опит да сглобиш картината на това какво и как точно се е случило. Понякога отговорът идва още в първите страници или в предговора, друг път с последното изречение. Помня случай, в който редакторът намери мотив да промени в процеса на работа заглавието на книга, уверен, че изборът на автора не е съобразен с манталитета и нагласата на читателската публика у нас. Тогава си дадох сметка как подобно решение е в състояние да тласне работата на художника в съвършено различна посока и драстично да промени визуалния знак, с който една група хора ще свързва изданието. 4. Да, за мен въздействието и посланието на едно издание зависят от неговата цялостна визия. Неведнъж съм си купувала книги, провокирана и впечатлена от работата на колеги художници и честно казано, практически не съм оставала разочарована или подведена от таланта им. Може би това е така, защото дизайнерите, чиято работа ценя, са освен това личности, които се ангажират основно с издания, в които вярват. Когато приема един проект в себе си, се чувствам свързана с начина, по който го оценява публиката, независимо дали става дума за успех или за провал. Възпитана съм да нося отговорност за работата си. Не мога да твърдя, че този поглед към продуктите от книжния свят е обективен в пазарен аспект, нито че всички читатели са склонни осъзнато да обръщат такова внимание на книжния дизайн. За мен обаче той има определящо значение. 5. Светът на книгата става през последните книги все по-глобален и това, макар да звучи като обикновено клише, е според мен неотменим факт, валиден и за нашата книжна естетика. Все по-малко различавам ясно обособени чисто национални изобразителни тенденции и смятам, че е трудно да се говори обобщено за господстващ вкус в илюстрацията и книжния дизайн. За сметка на това в една и съща графична среда успешно съжителстват (и дори сякаш са потребни) крайно разнородни визии. Това ме радва. Кара ме да вярвам, че всеки способен, свободен, искрен и отдаден на работата си художник би могъл да намери своето място в книгите. 6. Случвало се е да откажа да поема работа по проект, когато си дам сметка, че типът издание предполага визуален подход, който не мога да свържа със своя вкус и начин на работа. Отказвала съм и поръчки от възложители, чиито предварителни изисквания съм усещала като прекалено конкретни и в този смисъл поставящи под въпрос творческата ми и изобразителна свобода. КИРИЛ ЗЛАТКОВ 1. Занимавам се с тази дейност от началото на века, но тогава работех в изцеждащия свят на рекламата. От 2013 г. се занимавам основно с оформление на книги. Оттогава правя между 5 и 20 книги годишно. 2. Аз не съм професионален илюстратор. Правя июстрации в изключителни случаи, когато книгата е моя, когато е на близък приятел, или книгата е изключителна, обикнал съм я, станала е част от биографията ми. Илюстрацията изисква особен вид посвещаване и много прецизна техническа настройка на професионалните качества. Иначе илюстрацията не се различава от другите визуални изкуства. Живописецът, скулпторът, плакатистът и графичният дизайнер също трябва да четат книги, за да бъдат добри хора. 3. Първо прочитам книгата (с малки изключения някои юридически книги, но и тях преглеждам, опитвам да разбера за какво става дума). Когато работя за български жив автор, винаги искам среща с него и правим разговор за съществените неща. Но никога не обяснявам визия. Визуалните идеи трябва да се показват, а не да се разказват. Работата зависи много от конкретните параметри на задачата. В редки случаи правя само едно предложение, най-често предлагам два или повече варианти. 4. Ако книгата има илюстрации, те имат основна роля за съдбата на книгата, художникът често е пообсъждан от автора на литературата. Винаги се чувствам отговорен за съдбата на книгата дори когато тя няма илюстрации, а съм работил само по кориците и оформлението. Тук трябва да кажа няколко важни неща. Работата на художника не бива да приключва до правенето на кориците и/или илюстрациите. Той трябва да има цялостно решение за вида на книгата и оформлението на тялото художествената концепция включва и модел/макет на страниците, композиция на полетата, пропорции на редовете, вид шрифт и конкретен избор на шрифт, в подходяща големина и въздух между редовете и думите, това са много фини неща, но винаги имат значение за естетическото въздействие на книгата. Има две причини типографията въобще да съществува като дейност, свързана с оформление на книги историческа релевантност на ансамбъла от букви, и/или специфична естетически оправдана и защитена визуална идея. Художникът има право да контролира и целия процес на печат, шиене и лепене, особено когато издателството практически няма художествен и технически редактор. 5. Българската книжна графика е на световно ниво, винаги е било така, дори преди XVII век. Винаги сме били в авангарда на книжното изкуство, защото сме неразделна част от процесите в европейското изкуството въобще. Кирилицата ни е направила поразлични, ние имаме свои особености и своя динамика на развитие. Днес отново сме част от световните процеси, не би могло да е различно в глобализирания свят. Ако става дума за най-прогресивните ни постижения, трябва да говорим за много малка част от книжния пазар, за няколко издателства, които са пример за останалите и са вдъхновение и пример за всички. Голямата картина обаче ни постявя в блатото на инерцията и будещата недоумение самодейност. Има нещо особено несправедливо в областта на илюстрациите още нямаме голяма награда в тази област, поне не и напоследък, нито от Болоня, нито например награда Андерсен, но това само ни изпълва с надежда и очакване. 6. Да, случвало се е. Почти винаги е било заради принципни различия с възгледите на авторите, много порядко заради това, че нямам достатъчно време. ЛЮБА ХАЛЕВА 1. Занимавам се с оформление на книги от шест години, като през това време съм работила по точно седемдесет и девет заглавия. Някои от тях тепърва предстои да бъдат издадени. 2. Започнах да се занимавам с илюстрация, защото имах нужда от пари, а по същото време Манол Пейков от Жанет 45 и Нева Мичева са имали нужда от илюстратор за поредицата Кратки разкази завинаги. Сега си давам сметка, че моят опит в оформлението на книги можеше и да си остане мимолетен, ако не бях срещнала точно тях, защото не забогатях, но ме накараха да се влюбя в тази работа. Харесва ми утилитарността, книгата като естетически обект, който обаче има практическа функция. Изящното изкуство не е задължително да общува с публика, докато илюстрацията е създадена с цел да общува, поставя и читателя, и илюстратора в ролята на откриватели преди да създаде визуалния образ, свързан с конкретна книга, художникът прави проучване и поставя знаци. Ако си е свършил добре работата, читателят от своя страна ще изпита удоволствие от намирането на тези знаци. Изумява ме как една наглед семпла рисунка след прочитането на текста се превръща в съвършена и не може да бъде заместена от друга. Илюстрацията в пълния си блясък и смисъл съществува при срещата на образа с думите, тоест не наготово, в това е магията й. 3. Ако срокът е кратък с четене и подчертаване. Ако има време за разтакаване, с четене за удоволствие и

7 К А У З А Т А Н А К Н И Г И Т Е после препрочитане с подчертаване. Търся детайли из текста, които достатъчно добре могат да изразят гласа на автора. С времето открих, че не е необходимо да подхождам твърде педантично, защото в прекаленото втренчване ставам по-нерешителна и мога да изгубя спонтанноста и свежеста на идеята. Ако не работя с поредица, която е с установен облик, е важно да преценя кой ще е най-удачният подход за конкретната книга, дали ще е рисунка с молив например, или изцяло дигитално направена корица, зависи от света, в който съм се озовала. Невинаги обаче се получава, наскоро работих по оформлението на книга, за която в моите представи щяха да са най-подходящи илюстрации с въглен, но за времето, с което разполагах, знаех, че няма да успея да ги направя по начина, по който си ги представях. Илюстраторите обикновено работят със срокове и е чудесно колкото може по-дълго във времето да се запази радостта, отдадеността в работата, но в срок. 4. Няма да съм първата, която ще го каже, но в света, какъвто е, има все по-голямо значение как изглежда една книга. Често оформлението подсказва доколко е обгрижена, дали има редактор, коректор и въобще дали всичко по веригата е направено както трябва. Като читател, колкото и високомерно да ми се е струвало преди, все по-често ми се случва да се откажа в последния момент да си взема някоя книга заради претупано оформление. По тази причина си мисля, че с изключение на детските книги е по-честно и естетично някои книги изобщо да нямат илюстрации, отколкото такива, които са зле направени. Чувствала съм се отговорна, ако някоя книга не получи вниманието, което се е очаквало, най-малкото заради средствата, които са вложени в нея от страна на издателя. Имала съм и съмнения, че читателят се е подразнил от моите илюстрации, или пък изобщо от наличието на илюстрации към конкретен текст. 5. Времето, в което живеем, е златно и благодатно за илюстрацията, не само по света, а и тук. Лесният достъп до софтуер, всякакви уроци и въобще развитието на печатните технологии позволяват на много повече хора да се занимават с това, което води до появата на все по-качествени издания и съответно на взискателни читатели. Не мога да очертая конкретни тенденции, радвам се на огромното разнообразие и изненадващи подходи в книжното оформление. Не съм сигурна обаче доколко това занимание се е превърнало в професия за много от илюстраторите в България, тоест дали са в състояние да се издържат от това, защото се изискват концентрация и време. 6. Случвало ми се е да отложа във времето или да предпочета да работя по книга, която ми е пї на сърце, и така предложението съвсем естествено отпада. Това обаче се случва рядко, работя с един-двама издатели и общо взето, следваме някакъв предварителен план. Не се е случвало да ме изненадат с текст, който не ми харесва. ДАМЯН ДАМЯНОВ 1. Ако се поразровя в паметта си и особено в тази на компютъра, мога дори да установя точната дата. Със сигурност е някъде през пролетта на 2004 г. Добре помня първата професионално реализирана от мен корица на книга Разпилени ноти, автобиография на Стинг. По-важното обаче е, че помня чувството, което ме завладя, когато видях отпечатаната книга по сергиите на тогавашния Славейков сред гърбовете на купувачи и ръцете на размръзналите се книжари, които изкарват от бананови кашони стари томове на Маркес и новите версии на компютърни игри и софтуер и грижливо ги нареждат сред найлоните с доволната усмивка на стари пирати. Елементарната математика, единствената, на която съм способен, показва, че от този момент са изминали шестнайсет години, и то доста интензивни. Направените от мен корици са повече от две хиляди, което (вече с помощта на калкулатор) установявам, че прави по 133,333 (в период) корици на година. Цифрите обаче нямат никакво значение. Случвало ми се е да ме критикуват заради това, че някъде съм цитирал цифри, отговаряйки на въпроса колко. Това са само сухи данни, с които няма причина да се гордея. Избягвам думата гордост и по отношение на резултата от собствената си работа. Вероятно обаче мога да посоча няколко примера, които, без колебание и на базата на професионална оценка и анализ, спокойно бих причислил в категорията много добри решения. 2. Не мисля, че съм имал лукса да избирам в каква област да се развивам. Преди това съм правил много други неща, свързани с дизайн, за да се издържам. Бих казал, че някои от тях са на дъното на това, което бихте нарекли изобщо дизайн и илюстрация. В някакъв момент изглежда планетите са се подредили така, че светът на книгите, който дотогава съм боготворял, стана и моят свят. И тогава пътеката ми на художник, която вече така или иначе бях решил, че ще следвам каквото и да ми струва това, ме отведе в тази сфера. Книжната илюстрация е изкуство, което е на границата на два свята този на изображението и този на текста. Тя е изкуство на визуалния превод, но не буквален, дори бих казал, напротив. Книжната илюстрация е рожба на текста, плът от плътта му, но както често се случва, и тук можем да станем свидетели на сблъсък на поколенията. Понякога илюстрацията се отделя, отърсва се от историята, която я е вдъхновила, както кучето се отърсва след разходка в дъжда, и заживява свой собствен живот. В тази й роля можете да я видите в изложбената зала или на стената си и да й се наслаждавате, без непременно да я свързвате с конкретно литературно произведение. 3. Импулсивният отговор на такъв въпрос винаги е Първо прочитам книгата, дори и досега при мен е бил такъв. Не смятам, че това е коректен отговор. По-правилно ще е да кажа Първо се настройвам на нужната честота. Мисля за текста още преди да съм го прочел, гледам и слушам неща, които ще ме настроят на нужната визуална честота. След като се запозная със самия текст, започвам да правя нещо съвсем друго, а в това време подсъзнанието започва да тъче канава, на която постепенно започват да се появяват цветове и форми. Е, поне в повечето случаи това работи. 4. Ако говорим за книгата като единство на текст и илюстрации внушенията и посланието зависят много от работата на художника. Ако имаме предвид само художествената литература в някои случаи оформлението няма никакво значение Достоевски ще бъде също толкова велик и с най-лошия дизайн. Да, получавал съм обвинения за това, че дадена книга не се купува именно заради корицата. Бил съм обвиняван и в това, че съм подвел някого да купи дадена книга заради корицата, а книгата не струвала. Да, нашата работа е и това. 5. Все по-трудно е да се посочат конкретни тенденции по отношение на изобразителния език. А и границите му са все по-размити. Бих казал, че това се отнася и за другите изкуства. И в музиката, и в литературата, и в изобразителните изкуства е направено толкова много, че бъдещето изглежда неумолимо репетативно, всичко напомня на нещо, чийто вкус вече познаваме, като това не е непременно нещо лошо. Все пак необичайният поглед, смелите решения и прониквания на съвсем различни стилове и изобразителни езици според мен ще дават все по-интересни резултати. А също и самото смесване на жанровете никога илюстрацията не е била по-свободно плуваща между това, което сме свикнали да разпознаваме и определяме като детска илюстрация, и тази за възрастни. Без да звучи бомбастично убеден съм в това, че имаме автори и примери на световно ниво. Няма да изброявам, защото рискувам не просто да пропусна някого, а повечето. Някои от тези автори в момента отговарят на същите въпроси, на които отговарям и аз, други тъкмо сега започват и дават заявка за интересни постижения, а имаме дори живи класици. 6. Случвало ми се е да отказвам, защото не искам името ми да се свързва с определен автор или някое псевдолитературно произведение. Отказвал съм и защото опитът ме е научил, че въпреки изградените в годините механизми за работа с различни автори, има такива, с които просто няма как да се случат нещата. Честният отговор обаче тук е, че ми се ще да съм отказвал много повече заглавия, по които съм работил. Всеки в тази професия е правил компромиси. Ще повторя всеки, а ако някой го отрича, има два варианта или просто не работи това активно, или скрива истината. ВЕСЕЛИН ПРАМАТАРОВ 1. Започнах през 1990 г., след завършването на Академията, с илюстрации за списанието Приказки и комикс поредицата Рикс. Работих с екипи от млади художници и начинаещи издатели, с много мечти и немалко илюзии за бъдещето на детските списания и комикс културата у нас. И двете издания преживяха недълго, задушени от пазара, на който не успяха да се наложат. Продължих с илюстрации на детски и юношески издания, с корици на приключенски и детективски романи. От средата на 90-те се занимавам основно с корици и оформление на различни научни издания, предимно в областта на хуманитаристиката философия, социология, история. По-късно добавих към тези занимания и илюстрирането на учебници по естествени науки от 1. до 10. клас. Отдавна съм загубил представа за броя им. 2. Ситуацията преди 10 ноември пропуснах, но Прехода нямаше как. Бих използвал предпазливо думата избор. Ако е имало някакъв, то той е станал по-рано, когато е трябвало някак да споделя любовта си към рисуването с любовта към книгите. Спояването на образ и текст, търсенето на общите места между тях, своеобразната поетика на съответствията, която обезсмисля затварянето на изкуството в кула от слонова кост, е това, което винаги ме е привличало. 3. Зависи от книгата, от автора, от текста. Подходът е един при художествената литература, друг при комикса, съвсем различен при научната илюстрация. Но при всичките различни случаи се опитвам да започна отначало, на чисто. Независимо от подготовката, която е необходима преди пристъпването към работа внимателното прочитане на текста, различните видове проучване, разните отпратки и т.н., не мога да мина без едно особено съзерцание на текста, преживяването му, бих казал дори преживянето му, сякаш е важно той да мине през мене, не само през ума ми, но и през вените и костите. Интензивността на това съпреживяване е и основният ми критерий за това дали съм успял. 4. Струва ми се, че добрата литература, като текст, не се нуждае от каквото и да е оформление. Тя си е самодостатъчна. Така както една хубава картина не се нуждае от никакъв текст. Но при книгата нещата стоят по различен начин. Тя по необходимост трябва да примири двете изкуства. Чрез нея текстът придобива тяло и това тяло вече задължава по друг начин. Книгата е нов, различен свят. От един и същи текст могат да се получат много книги и всички те да бъдат различни. Бих споменал тук скорошните вълнения около кориците на Любен Зидаров за поредицата Хари Потър. 5. След като беше натирена грубо след 89-а година на улицата смея да кажа, че книгоиздаването (а оттук и политиката на четенето) беше първата сфера, от която държавата си изми ръцете и я остави на волята на свободния пазар, съвременната българска илюстрация, след дълъг период на трудности, свързани със смяната на самата технология на книгоиздаването и книгопечатането и нахлуването на евтини чужди илюстровани издания, все пак успя да намери начини да съществува, да създава свои публики. Радостно е, че се появяват все повече издателства, които държат на облика си и съзнават колко важно е как изглеждат книгите им. Българският илюстратор постепенно намери мястото си в процеса на книгоиздаването у нас, вече е забелязван, налага необходимостта от своето присъствие. Колкото до мястото на българската илюстрация в световните процеси немалко български илюстратори, особено от по-младото поколение, мнозина от които са учили в чужбина или живеят там, илюстрират наши и чужди издания и биват отличавани на престижни международни форуми, свързани с изкуството на книгата, в този смисъл българската илюстрация е част от световната. 6. Случвало се е. Има книги, които са ми напълно чужди и като съдържание, и като послание. Дотолкова, че просто не мога да се справя с тях. Случвало се е и да възникнат неразрешими ситуации с издателя или с автора. Всеки от моите колеги си има една папка с корици и илюстрации, които са си останали там и не са видели бял свят един собствен Салон на отхвърлените. Въпросите зададе АНИ БУРОВА Литературен вестник

8 Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА Сцена За светлото, което бе Режисьор Маргарита Младенова, сценография и костюми Ивайло Николов, композитор Христо Намлиев. Драматично-куклен театър Враца, премиера 24 април 2019 г. За светлото, което бе на Маргарита Младенова е преди всичко поетичен опит. Издава го още заглавието, насочено не към нещо конкретно светло, а към самото светло въобще. Режисьорският подход е също така поетичен, доколкото съставя театрална антология на българска поезия от първата четвърт на двадесети век. Изборът на текстове обхваща духа на времето скитането и съпътстващите го питания, щастието на откритата любов и следващата я самота, парливата социална критика както към родното, така и към световното. Времето, носещо белега на войната с нейните разрушения и нищета, в чиито руини човекът продължава да дири светлина. Пренесени на сцената, текстовете следва не да бъдат четени, а да бъдат чути, да бъдат видени. В междината на прочит и игра е ролята на актьора. Негова е задачата да нарече духа на времето, да назове скритото. Прекият път към подобно начинание е чисто историческият подход. Избраните стихове могат да бъдат изречени с похвати на сценичната реч, под светлината на отминалото, с присъщия сантимент към епохата, но така се остава на ниво репрезентация. Подобно на музейни експонати, те могат да бъдат извадени като артефакти, които са откъснати от настоящето. В такъв случай единствено бихме обезкървили поезията. Творческият акт е, когато вече казаното проговоря в настоящето. Нечовешкото усилие на театъра се основава на забравата, за да може поезията от Никога не е било светло За светлото, което бе, режисьор Маргарита Младенова, ДКТ Враца една друга епоха да бъде създадена наново. Такъв е хоризонтът, в който актьорът запзва творческия си импулс при всяко следващо представление. За светлото, което бе съдържа такива актьорски провиждания. Представлението не само преповтаря миналото то говори в настоящето, за скритото в него, за това, което е отвъд. Но за да сработи подобен опит, от гледна точка на режисьора, е необходима публиката. Преди всичко е важно езиковото поле, което сцена и зрители споделят. В пластовете на езика избраната поезия освен изречена, може да бъде чута. Музиката на Христо Намлиев подсилва гласовете на актьорите и спомага за тяхното отекване в сценичното настояще. Балансирана е и ПРЕМИЕРИ сценографията (Ивайло Николов) от стени и наклонени плоскости, изписани със стихове, които рисуват пространството, обитавано от поета. То е кафето, механата, където битовото понякога надделява или, напротив, се открива терен, където поетът може да бъде видян в неговия миг на творене. Но драмата не е само между материално и духовно. Тя е и политическа, а най-голямата й грижа тогава става свободата. Смутно е настроението, когато актьорът Огнян Симеонов е гласът на властта. Той се чува дори когато напуска театралната зала и по своебразен начин обхваща актьорите/поетите, останали на сцената. Публиката в залата е слушател в споменатите измерения, но и своеобразен участник: вгледана в красотата, която е седнала в другия край на салона, подсмиваща се на отправената шега, понякога презрително гледаща на поета, а друг път мечтател, уловен в красив блян, но и ням свидетел на престъпленията срещу езика. Избраната поезия от началото на миналия век не губи от своята жизненост в настоящето, пък било то и сценично. Бихме казали, че тя далеч надхвърля времетраенето на конкретното представление. Участието на публиката не свършва с последния стих на сцената, а има възможност да се прехвърли с обновено вдъхновение обратно в литературния ни живот. Преходът във времето завършва формата на наречения тук поетичен режисьорски опит на Маргарита Младенова. В това настояще е светлото, което е. ХРИСТО КАЛОЯНОВ Скъпи приятели и колеги, На 21 и 22 февруари 2020 на Камерната сцена на Народния театър Иван Вазов се състоя премиерата на ВУЙЧО ВАНЬО от А. П. Чехов Превод Иван Николов Сценична версия и постановка Николай Ламбрев- Михайловски Сценография и костюми Чайка Петрушева Музика Добрин Векилов Дони Мултимедия Слави Георгиев Участват: Валентин Ганев, Илиана Коджабашева, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Стефан Къшев, Виктория Колева, Милена Атанасова, Ева Данаилова и Васил Ряхов. 8Литературен вестник Животът се върти като панаирджийска въртележка Но идва ден, когато спираш пред огледалото и искаш да изгориш досегашното. С ярост и болка отхвърляш настоящето и искаш да спасиш душа и тяло, хвърляйки се да търсиш нещо ново Пропуснал си, проиграл си ценности, бил си сляп или просто не си успял дотук в битието, в мечтите, в любовта и във взаимността с другите. И се хвърляш в огледалото, чупиш го. Искаш да хванеш нещо, което виждаш там, в късчетата кристал. Да потънеш в него. Да имаш самочувствието, че не си излишен, че има смисъл от теб, че имаш цена. Вярваш, че това е истинското, а се оказва, че и това стремление е илюзия или просто игра на въображението и желанието да постигнеш пропуснатото, неизживяното И тогава какво? Трябва просто да се откажеш от живота или, смирил се над истината за себе си, да продължиш, защото дните напред са си твои. Само този, който е преживял болката по пропуснатото и непостигнатото, вероятно може да приеме неудовлетвореността като енергия да се живее споделя режисьорът. През годините Вуйчо Ваньо е поставяна четири пъти на сцената на Народния театър. За първи път това се случва през 1904 г. в постановката на Сергиян Туцич. В ролите са Иван Попов, Кръстьо Сарафов, Васил Кирков, Златина Недева, Султана Николова и Гено Киров. Четири години по-късно Пенчо Славейков режисира Чеховата пиеса, в която отново участват Златина Недева и Гено Киров, заедно с Кръстьо Сарафов, Христо Ганчев и Елена Снежина. Вуйчо Ваньо отново е на сцената на Народния театър и през 1946 г. с дипломния спектакъл на завършващите Държавната театрална школа при Народния театър в постановката на Николай О. Масалитинов и с В. Джамджиев, Г. Московски, Борис Сарафов и др. в екипа. За последно пиесата има премиера през 1959 г., когато режисьор е Кръстьо Мирски, а в актьорския състав са Виктор Георгиев, Мила Павлова, Славка Славова, Невена Буюклиева, Стефан Гецов, Андрей Чапразов, Борис Сарафов и Пенка Икономова. Следващите представления са на 26 февруари и на 5 март от 19 часа, Народен театър, Камерна сцена Имаме удоволствието да ви поканим на премиерата на 23. брой на списанието за театър HOMO LUDENS издание на Гилдията на театроведите и драматурзите към САБ и на Фондация Homo Ludens. Заповядайте на 6 март (петък) от ч. в Галерия Средец на Министерството на културата (бул. Ал. Стамболийски 17) Съставители на броя: Ина Божидарова и Николай Йорданов Визуално оформление: Венелин Шурелов. В броя можете да откриете: интервюта с актьорите Станка Калчева, Ирина Митева, Галя Костадинова и Боян Арсов, с режисьорите Стоян Радев и Максима Боева, както и със сценографите Венелин Шурелов и Борис Далчев рубриката На фокус е посветена на театралната адаптация и най-новите изследвания в тази област с текстове на Ина Божидарова, Камелия Николова, Анна Топалджикова и Зорница Каменова броят отбелязва 30-годишния юбилей на Театрална работилница Сфумато с публикуване на дискусията по повода на Международния театрален фестивал Варненско лято 2019 IN MEMORIAM: Кръстьо Мирски Рецензии за нови български и чуждестранни спектакли и събития История & теория : Обладаната сцена от Марвин Карлсън в превод на Сава Драгунчев Интерпретации : Николай Йорданов за Януари от Йордан Радичков и Камил Палия за Хамлет от У. Шекспир в превод на Асен Терзиев В Клуб Хомо Луденс режисьорите Веселка Кунчева, Ани Васева, Стайко Мурджев и Диана Добрева разказват за своите подходи към театралната адаптация Архив Български театър : Камелия Николова разговаря с актьора Стефан Германов В Архив Театър на XX век руският актьор и режисьор Сергей Юрски за актьорската техника на Михаил Чехов в превод на Богдан Глишев В Текст за театър четете пиесата Лодкарят от Джез Бътъруърт в превод на Сава Драгунчев И още: интервюта с Иво ван Хове, Марина Абрамович и други интересни автори и текстове в 352 страници, посветени на театъра. Броят излиза с подкрепата на Столична програма Култура и Национален фонд Култура. ОЧАКВАМЕ ВИ!

9 Из Една среща Бруталният жест на художника думи за Франсис Бейкън В духа на Изкуството на романа, Завети и предателства и Завесата, през 2009 г. Милан Кундера издава сборник с есета, някои вече излизали, но преработени, други непубликувани, всички писани през периода г. Една среща е творба, в която Кундера се връща към своите спомени и разсъждава върху екзистенциални и естетически теми, върху автори и произведения: Рабле, Анатол Франс, Филип Рот, Гарсия Маркес, сюрреалистите, Кожата на Малапарте, Идиот на Достоевски, От замък на замък на Селин Тук са и композиторите Яначек и Шьонберг, тук е и художникът Франсис Бейкън. Поредните вариации на тема литература и изкуство на големия чешки майстор са красиви като многолика среща, както е озаглавил една от частите на сборника. В тях Кундера писателят, читателят и меломанът сякаш прави равносметка на есеистичното си творчество. Една среща ще бъде издадена у нас през март от ИК Колибри в превод на Росица Ташева. Р. Т. 1 Един ден Мишел Аршембо1, който възнамерява да издаде албум с портрети и автопортрети на Франсис Бейкън, ме кани да напиша есе, вдъхновено точно от тези негови картини. Уверява ме, че такова е било желанието на художника. Припомня ми краткия ми текст, публикуван някога в списание Л Арк Бейкън го смятал за един от малкото, в които се разпознавал. Няма да отрека, че се развълнувах от това послание, изпратено ми след толкова години от художник, когото никога не бях срещал и от когото толкова се възхищавах. Този текст за Л Арк, посветен на триптиха от портрети на Хенриета Мореас, бях написал в самото начало на живота ми в емиграция, когато все още ме обсебваха спомените за страната, която бях напуснал и която помнех като земя на разпити и полицейско наблюдение. Сега, осемнайсет години по-късно, мога само да започна новите си размисли за изкуството на Бейкън със стария текст от 1977 година. 2 Милан Кундера Беше през 1972 година. Имах среща с една девойка в апартамент, който ни бяха заели в едно от пражките предградия. Два дни преди това полицията я бе разпитвала за мен часове наред. И тя искаше да се видим тайно (боеше се, че непрекъснато я следят), за да ми разкаже какви въпроси й бяха задавали и какво бе отговаряла. Идеята беше в случай на евентуален разпит моите отговори да съвпадат с нейните. Тя беше съвсем младо момиче, което още не познаваше света. Разпитът я бе обезпокоил и от три дни страхът не спираше да разбърква вътрешностите й. Беше много бледа и по време на разговора ни често-често излизаше от стаята, за да отиде до тоалетната дотолкова, че цялата ни среща бе озвучена от шума на водата, изпълваща казанчето. Познавахме се отдавна. Беше интелигентна, остроумна, прекрасно умееше да владее чувствата си и винаги бе облечена така безупречно, че роклята й, точно както поведението й, не позволяваше да се види и наймалката частица от голотата й. И ето че изведнъж страхът, подобен на голям касапски нож, я бе разпорил по дължината й. Тя стоеше пред мен, зейнала като разрязания торс на юница, закачена на месарския ченгел. Шуртенето на водата, изпълваща тоалетното казанче, не спираше сякаш нито за миг, и аз внезапно изпитах желание да я изнасиля. Знам какво казвам: да я изнасиля, не да я любя. Не исках нежността й. Исках грубо да поставя ръка върху лицето й и в миг да я обладая цялата, с всичките й така непоносимо възбуждащи противоречия: с безупречната й рокля и разбунтуваните й черва, с разума и страха й, с гордостта и нещастието й. Имах чувството, че всички тези противоречия прикриват същността й съкровището, златното зрънце, скътания в дълбините й диамант. Исках да я притежавам на мига, с лайната й и с безсмъртната й душа. Но добре виждах двете очи, които се взираха в мен, изпълнени с тревога (две тревожни очи на едно разумно лице), и колкото по-тревожни ставаха тези очи, толкова по-нелепо, глупаво, скандално, неразбираемо и невъзможно ставаше желанието ми. Желание неуместно и неоправдано, но напълно реално. Не бих могъл да го отрека и когато гледам триптиха от портрети на Франсис Бейкън, аз сякаш си спомням за него. Погледът на художника се полага върху лицето като брутална ръка, опитвайки се да сграбчи неговата 1 Мишел Аршембо (р г.) френски издател, драматург и музиколог, публикувал през 1992 г. своите разговори с Франсис Бейкън. Б. пр. същност, скрития в дълбините му диамант. Вярно, не сме сигурни, че в дълбините непременно се таи нещо, но тъй или инак, всеки от нас прави този брутален жест, това движение на ръката, което мачка лицето на другия с надеждата да открие в него и зад него нещо скрито. 3 Най-добрите коментари на творчеството на Бейкън са направени от самия него в два разговора със Силвестър 2 през 1976 година и с Аршембо през 1992-ра. И в двата случая той говори с възхищение за Пикасо, по-специално за периода му от 1926-а до 1932 година, единственият, до който се чувства наистина близък; в него той вижда да се отваря пространство, което не е било изследвано органична форма, свързана с човешкия образ, но и негово пълно изкривяване (курсивът мой). Като се изключи този кратък период, може да се каже, че навсякъде другаде у Пикасо лекият жест на художника превръща частите на човешкото тяло във форма двуизмерна и свободна от задължението да ги уподобява. У Бейкън игровата еуфория на Пикасо е заменена от учудването (ако не и от ужаса) от това, което сме, което сме в материално, във физическо отношение. Движена от този ужас, ръката на художника (за да използвам думите от стария си текст) се полага с брутален жест върху едно тяло, върху едно лице с надеждата да открие в него и зад него нещо скрито. Но какво е скрито там? Неговият Аз? Разбира се, всички портрети, рисувани във всички времена, се стремят да разкрият Аза на модела. Но Бейкън живее във време, когато Азът започва повсеместно да ни убягва. И наистина, и най-баналният ни опит ни учи (особено ако годините зад гърба ни са се понатрупали), че лицата са окаяно подобни едно на друго (безумната демографска лавина засилва още повече това усещане), че са взаимозаменяеми, че се различават по нещо много малко, едва доловимо, което в математическо отношение често не представлява повече от няколко сантиметра. Да прибавим към това историческия ни опит, който ни е научил, че човеците действат, като подражават един на друг, че нагласите им могат да се изчислят статистически, а мненията им да се манипулират и че следователно човекът е по-малко индивид (субект) и повече елемент от еднородна съвкупност от индивиди. В това точно време на съмнения насилническата ръка на художника се полага с брутален жест върху лицето на моделите му, за да намери някъде в дълбините им техния заровен Аз. В този бейкъновски акт подложените на пълно изкривяване форми никога не изгубват характера си на живи организми, винаги напомнят за своето телесно съществуване, за плътта си, винаги запазват своята триизмерна видимост. Като при това приличат на своите модели! Но как портретът може да прилича на своя модел, ако е негово съзнателно изкривяване? А снимките на лицата от портретите го доказват изображението прилича на модела. Погледнете триптиха: три съпоставени вариации на портрета на едно и също лице; тези вариации се различават една от друга и в същото време имат нещо общо съкровището, златното зрънце, скритият диамант, Азът на едно лице. 4 Бих могъл да го кажа другояче: портретите на Бейкън препращат към границите на Аза. До каква степен на изкривяване индивидът все още остава такъв, какъвто е? До каква степен на изкривяване любимото същество остава любимо същество? За колко време скъпото лице, което се отдалечава в болестта, в лудостта, в смъртта, все още остава разпознаваемо? Къде е границата, отвъд която Азът престава да бъде Аз? 5 В моята въображаема галерия на модерното изкуство Бейкън и Бекет дълго време представляваха безспорна двойка. След това чета в разговора с Аршембо: Винаги съм се учудвал, когато ме сравняват с Бекет, казва Бейкън. И по-нататък: винаги съм намирал, че Шекспир е изразил много по-добре, по-точно и по-силно това, което Бекет и Джойс са се опитвали да кажат. И още: Питам се дали идеите на Бекет за изкуството в крайна сметка не са убили творчеството му. Има у него нещо едновременно твърде систематично и твърде интелигентно, може би това винаги ме е смущавало. И накрая: В живописта запазваме прекалено много от навиците си, никога не се разделяме с достатъчно от тях, а Бекет сякаш с толкова много навици се е разделил, че от тях не е останало нищо и че в крайна сметка това нищо звучи кухо. Когато един творец говори за друг, той винаги говори (по заобиколен начин) за себе си и точно в това трябва да се търси смисълът на оценката му. Какво иска да ни 2 Антъни Силвестър ( ) английски художествен критик. Б. пр. каже за себе си Бейкън, говорейки за Бекет? Че не иска да бъде класифициран. Че иска да предпази творчеството си от клишетата. Освен това: че не е съгласен с догматиците на модернизма, които поставят бариера между традицията и модерното изкуство, сякаш в историята на изкуството последното представлява изолиран период със собствените си несравними ценности, с напълно независимите си критерии. А Бейкън държи на историята на изкуството в нейната цялост; XX век не ни освобождава от дълговете ни към Шекспир. И още: че не желае прекалено да систематизира идеите си за изкуството, тъй като се опасява, че това би превърнало изкуството му в опростенческо послание. Бейкън съзнава тази опасност, още повече че нашата половина на века е замърсена от шумна и непрозрачна теоретическа логорея, която пречи на творчеството да влезе в пряк контакт, немедиатизиран, неразтълкуван с този, за когото е предназначено (който го чете, който го слуша). Затова навсякъде, където е възможно, Бейкън внася объркване в намеренията на експертите, които се опитват да сведат смисъла на творчеството му до един клиширан песимизъм той отказва да използва за изкуството си думата ужас ; подчертава ролята на случайността в живописта си (случайност в процеса на работата, неволно поставено цветно петно, внезапно променящо самата тема на картината); настоява на думата игра, при положение че всички се прехласват по сериозния характер на платната му. Искат да наблегнат на отчаянието му? Хубаво, веднага уточнява той, но в неговия случай става дума за радостно отчаяние. 6 Какво има предвид Бейкън, когато казва, разсъждавайки за Бекет: В живописта запазваме прекалено много от навиците си, никога не се разделяме с достатъчно от тях? Прекалено много навици това означава всичко, което не е откритие на художника, не е негов уникален принос, не е негова самобитност; всичко, което е наследство, рутина, пълнеж, което се смята за наложително от техническа гледна точка. Такива са например в сонатата (дори при най-големите, при Моцарт, Бетовен) всички преходи (често много конвенционални) от една тема към друга. Почти всички модерни художници се опитват да премахнат въпросните пълнежи, да премахнат всичко, което дължат на навика, всичко, което им пречи да се обърнат пряко и ексклузивно към основното (основното: това, което художникът и само той може да каже). Така е и у Бейкън: фоновете на картините му са архисемпли, равно оцветени; но толкова по-голямо и наситено е богатството на цветове и форми на телата, изобразени на преден план. И именно това (шекспировско) богатство му е на сърце. Защото без това богатство (контрастиращо с равноцветния фон) красотата би била аскетична, подложена на диета, принизена, а за Бейкън винаги и преди всичко става дума за красота, за взрив от красота, защото, дори ако днес тази дума изглежда изхабена, отдавна излязла от мода, именно тя го свързва с Шекспир. И тъкмо затова го дразни думата ужас, която се инатят да прилагат към живописта му. Толстой казваше за Леонид Андреев и за черните му разкази: Той иска да ме уплаши, но аз не се боя. Днес има твърде много картини, които искат да ни уплашат и ни отегчават. Уплахата не е естетическо усещане и ужасът в романите на Толстой никога не цели да ни ужаси; разтърсващата сцена, в която оперират без упойка смъртоносно ранения Андрей Болконски, не е лишена от красота; както не е лишена от красота никоя сцена на Шекспир; и никоя картина на Бейкън. Андрей Даниел, Дюшан и плодове, 2018, частна собственост 9 на стр. 12 Литературен вестник

10 Б а л к а н с к и Силвия Шедлецка Силвия Шедлецка (1980) е полска писателка и изследователка на българската и чешката култура. Защитава докторска дисертация по културология във Варшавския университет. Работи в Института за западно и южнославянски езици и култури. Авторка е на сборника с разкази Палета (Szczeniaki, 2010) и на романа Отбранителен ров (Fosa, 2015), както и на монографията Езичнички и интелектуалки. Героините на Блага Димитрова (Poganki i intelektualistki. Bohaterki Błagi Dimitrowej, 2012); съавторка е на научния сборник Смяна на рамките. Институциите в Средна и Източна Европа след 1989 година (Zmiana ram. Instytucje po 1989 roku w Europie Środkowo-Wschodniej i na Bałkanach, 2019). Изнася лекции в Collegium Civitas, Варшавската академия за фотография, сътрудничи с Къщата за срещи с историята във Варшава. Тук публикуваме откъс от новата й книга с репортажи за България Златни прахоляци (Złote piachy, 2019), издадена от авторитетното полско издателство Чарне, основано от писателя Анджей Сташук. Написана в духа на известната школа на полския репортаж, книгата събира наблюденията на авторката за близкото минало и съвременността. Заглавието на книгата е труднопреводимо думата piach (песъчища) няма пряк еквивалент на български език. То обаче е значещо в полския културен контекст, защото извиква асоциация с наименованието на курорта Златни пясъци. Използваният тук превод прахоляк привнася донякъде отрицателни конотации, каквито липсват в оригинала. Метафорично полското заглавие означава пясъци, лишени от слънчев блясък. Поместваме и рецензия за книгата от известния полски българист проф. Войчех Галонзка, предоставена от него специално за ЛВ. Публикуването й в Полша предстои. Цирковата шатра, опъната в самия център на жилищния квартал Люлин, се вижда най-добре от самолета, кацащ в София. Сред каскадите от панелни блокове, ивиците трева и асфалтови ленти, потопената в изгорялата от слънцето земя шатра изпъква като чудовищна бяла порцеланова чиния, украсена с рустикални орнаменти. Когато обаче няколко дни по-късно вече стоя пред входа на цирка, а подметките на обувките ми са залепнали за глинената киша, всичко изглежда другояче. Окото не пропуска детайлите: клатещото се дъсчено мостче, поставено над супата от кал, павилиона с истинско пони, което може да се язди срещу заплащане: животното бяга бързо по миниатюрна кръгла арена, носи на гърба си някакво хлапе, а старателно разчесаната му надиплена грива ритмично подскача. Хоп! командват устата на дресьора. [...] Тук за хипопотама е истински рай усмихва се иронично Александър Балкански, собственикът на цирка. Но за нас не е. Дрехите бързо се мърсят, особено обувките и крачолите на панталоните. Бързо оглеждам облеклото на Балкански, безупречно чисто е, ризата му е без нито една гънка, почти мирише на ютия. Александър улавя погледа ми. Обличаме се точно преди да излезем на арената изяснява. Бях му писала няколко дни по-рано. Отговори ми, че цирк Балкански от началото на май в продължение на десет дни ще изнася представления до пазара в софийския квартал Люлин и че самият той с удоволствие се съгласява да поговорим. Под отговора подпис: академик Балкански. И вече стоим в средата на цирковата олелия, след края на едно представление и преди началото на следващото, между камиони, каравани и пластмасови артакции за деца. [...] Александър Балкански е на седемдесет и няколко години, очите му са светлосини, лицето му няма възраст. Стои изправен. Нисък е и добре сложен като много други артисти, специализиращи се в акробатически номера. Тялото на такъв артист трябва да е силно, за да може да вдигне пирамида от деца, две акробатки и маймунка. Цирковите артисти са със спортни фигури не само за да се харесват, но преди всичко, за да могат точно да изпълнят номера си. Ако някой не успее, може да умре или да остане инвалид. В цирка тялото се тренира с години, ежедневно, за да може да овладее изпълнението до съвършенство и да го показва после майсторски на сцената. Освен ако един ден не се окаже, че артистът вече няма сила да бъде акробат или еквилибрист, или го измъчва контузия. Тогава учи нови номера, които му позволяват да остане в цирковата програма: става клоун, илюзионист или дресьор на птици. За Александър Балкански бях чувала много преди срещата ни в Люлин. Той често дава интервюта за българските вестници и телевизии, сам или в компанията на синовете или внуците си, които също са артисти в неговия цирк. Също и сега, когато стоим до шатрата, от време на време някой приближава, за да поговори или 10Литературен вестник просто да се снима с него или да се ръкува. По време на целия ни няколкочасов разговор не сядаме. Аз съм шесто поколение цирков артист разказва Балкански. Циркови артисти са и синовете ми, съпругите им и внуците ми, защото циркът е семейно изкуство. Прадядо ми по майчина линия е бил италианец, от Флоренция, от стария род Малеволти. През 1879 година основава стационарен цирк в Самара и Москва. Италианците и руснаците са двата народа, които от столетия се славят в Европа със своите циркове. Баба ми, Вержиния, овладява седем циркови изкуства, включително и трапец, и конна акробатика. Ражда четиринадесет деца, майка ми е последна. През 1917 година, когато болшевиките взимат властта, конфискуват руските циркове Малеволти и семейството решава да напусне Одеса и да замине за Италия. Първата му спирка е българският град Варна. Черно море така харесва на семейството ми, че решават да останат тук за постоянно. Вуйчо ми, клоунът Чарли, създава третия семеен цирк. Този цирк се е казвал Рекс, но няколко години по-късно патриотично го прекръстват на Левски. Майка ми, Лола Орландо, се влюбва в българина Димитър Балкански, а от тяхната връзка съм се родил аз. Циркът на семейство Балкански до края на 40-те Андрей Даниел, Последният бой на кентаврите, 1984, ХГ Пловдив години съществува като частна инициатива, но вече идва новото време, когато на цирка му се пада да играе изключително важна роля. В ХХ век циркът започва да се възприема по друг начин най-напред в Русия. Докато народът е неук, от всички изкуства най-важни ще бъдат киното и циркът така бил казал Ленин. До ден днешен тази фраза е популярна в Русия и се върти в етера на ежедневието, въпреки че не е вярна. Всъщност Ленин се е изразил така, но само за киното, което го е очаровало, макар че и това е известно само от косвени източници: на своя предполагаем разговор с Ленин за киното се позовава първият комисар на Наркомпрос Анатолий Луначарски. Жизнеспособността на тази фалшива фраза, в която редом с киното се появява и циркът, въпреки всичко свидетелства за статуса на цирковото изкуство в руската култура. Факт е, че за първи път в съветска Русия циркът се оценява така високо. През 1919 година Ленин подписва декрет за зрелищата, в който се отделя специално място на цирка като важна институция на революционната култура. Болшевиките откриват, че това панаирно забавление отива много добре на новото време и има изключителна мощ. Простият му език има възможност да стигне до масите, особено до тези милиони хора, които не могат да четат; а зрелището може да се усъвършенства така, че и интелигенцията да си загуби ума по цирка. През 1919 година Луначарски пише известното си есе За цирка, в което определя великата мисия на цирковото зрелище за десетилетия напред. В това си изявление започва от твърдението, че именно циркът, а не театърът, който е предназначен за образования зрител, помага да се изгради истинска общност от равни. Защото какво всъщност е цирковото представление? Един до друг седят хора от всички класи, бедни и богати, прости и културни. Седят близо един до друг, рамо в рамо около кръглата арена, сякаш са насядали около огъня. И всички в един и същи момент преживяват еднакви емоции. По онова време, когато се води битка с невежеството и суеверието, народът има нужда от такова нещо. Може би точно по времето на големи промени, на всеобхватна миграция от селото в града, когато хората се чувстват изкоренени, откъснати от своите някогашни общности и обичаи, се нуждаят още по-силно от подобно преживяване. Циркът предизвиква тръпки по плещите, тук всички са по мъничко деца: смеят се на номерата на клоуните; дъхът им секва по време на салто морталето; възхищават се на смелите дресьорки, които с един жест на ръката карат лъвовете да скачат през огнени обръчи. Руснаците ценят високо цирка и заради неговите дълбоки традиции: съществува от древността, той е една от първите форми на масовата култура. [...] Когато през 1944 година руснаците влизат в България, по силата на държавен декрет циркът се отнема от семейството ми и става държавна собственост продължава Балкански. Всички семейни циркове, ръководени до този момент от известни династии, през 1950 година се свързват в един огромен организъм. Някогашните циркове: Роял, Добрич, Глобус, Република и България, получават номера от едно до пет. Цели щабове чиновници започват усилена работа по подреждането и каталогизирането на този херметичен, скитнически свят. Идва новото. От този момент в цирка може да се чуе преди всичко български език, а също така и руски, а и езиците на останалите приятелски народни републики. Популярният преди това английски изчезва. Цирковите артисти стават държавни работници. Изброени са и започват да фигурират в централния списък на работници на Народна република България. Всеки български клоун, гълтач на огън и фокусник получава легитимация, месечна заплата, здравна осигуровка, преминава през обучение за безопасност на труда и получава право на пенсия. В близкото до София село Илиянци е създадена база, където цирковите артисти живеят и тренират извън сезона. Получават също така и категории, които в зависимост от уменията си могат да увеличават, обучавайки се в съответната област. Категориите са четири, от А до Г. Държавата построява училища, където се обучават професионални, политически осъзнати клоуни, жонгльори, еквилибристи и илюзионисти. Артистите се чувстват защитени, упражнявайки професия, която не е нито безопасна, нито привилегирована, защото се работи в трудни, променливи условия, понякога въпреки студа и дъжда. В тази нова ситуация цирковите изпълнители са натоварени и с няколко допълнителни задължения, неособено обременяващи, като например участие в читателски кръжоци, където се обсъжда животът и творчеството на Георги Димитров и другите вождове. Старателно нарисуваната в софийското бюро гъста мрежа от гастролни маршрути на циркове и увеселителни паркове покрива картата на България, а броят на самите циркове се удвоява, та дори и утроява. Българският цирк се превръща от панаирно увеселение във важен отрасъл на народната култура. На цирк се ходи масово. Навестяват го политици, артисти, жителите на най-големите градове, но също и на малките селца. На цирк ходи Вълко Червенков, който е написал няколко работи по темата за значението на цирка в народна България. На цирк ходи и заместникът му Тодор Живков. През 1963 година другарят Живков отишъл на цирк спомня си Александър. Погледнал си в краката, гледа, обувките му потънали в кал. Хората започнали да се паникьосват: Първият си намърси обувките!. След това Живков посещава цирк в Русе, а там същото: отново гази в кал до колене. Затова казва: Вижте, такова велико изкуство, а ние сме го оставили да тъне в кал. След като се завръща в София, издава решение: във всеки по-голям град трябва да се направи асфалтиран площад с достъп до ток и вода, с удобства за хора и животни. Решението е изпълнено. В края на осемдесетте в тогавашната осеммилионна държава вече има сто и шестдесет циркови площадки, често разположени в централните части на градове и градчета. Това не е краят. Най-талантливите български клоуни по време на комунизма заминават за московското цирково училище и за Петербург, за да се обучават при най-добрите съветски актьори, мимове, драматурзи, защото в София, въпреки старанията, в Националната академия за театрално и филмово изкуство не се създава институт по цирк. От централното партийно бюро изпращат политически офицери, които проверят дали българските клоуни разсмиват народа по правилен начин. [...] Преломният момент за българските циркови артисти настъпва в началото на деветдесетте. Когато

11 Александър Балкански започва да говори за това, лицето му се сковава, а в гласа му се появява гняв и горчивина: Петстотин човека изведнъж бяха изхвърлени на улицата. Решението хората, работещи в държавните циркове, да се уволнят, беше подето от тогавашния министър на културата Елка Константинова. Тя каза, че все по-малко хора ходят на представления и ако някой иска да работи в цирка или да ръководи собствен, нека го направи, но държавата престава да дава субсидии. Аз приех нашия някогашен цирк, превърнах го в семейно предприятие, както преди войната. Но за мнозина загубата на държавната работа стана житейска трагедия. Особено за тези, които вече бяха на повечко годинки. [...] Какво може да направи един остарял цирков артист? За него циркът не е професия, а начин на живот. Някои колеги използваха това, че още преди преломната 1989 година имаха служебни паспорти, които даваха подобни на дипломатическите права. И заминаха, повечето за САЩ, където започнаха нов живот. А цирковите площадки? попитах. След 1989-а станаха общинска собственост. Разкрадоха ги кметове, предприемачи и от тях нищо не остана. Виж, отново стоим в локва кал каза Александър, гледайки обувките си. Тази площадка тук също съм я наел частно. Златните времена свършиха. А както казва българската поговорка, гладна мечка хоро не играе. Артистите остаряха, нови не искат да учат занаята. Циркът не е изкуство, започна да се повтаря в Министерството на културата, защото циркът престана на сипе милиони левове в държавната хазна. А защо престана? Защото никой не инвестира в него! Питам хората от министерството: а операта, театърът носят ли ви приходи? Защо тогава изисквате това от цирка?! По-късно, вече в годините на демокрация, в България пристигна актрисата Брижит Бардо, известна с дейността си за защита на правата на животните. Закърши ръце над начина, по който българите се отнасят към своите български животни, особено в цирковете и в пътуващите увеселения с участие на мечки. Всички телевизии показваха протестите пред президентството срещу дресурата на животни в цирка и накрая на българите им се забрани да дресират хищни бозайници. [...] Другият закон, който според Александър е абсурден, е свързан с новите наредби за защита на дивите животни: Тук няма диви бозайници! Дивите бозайници са в Африка, в джунглата. Тези, които се намират в цирк Балкански, са родени в цирка. Питам ви, какво им е дивото?! Родителите на нашето бяло лъвче също са родени в цирка, техните родители също. Търпеливо повтарям на властите и журналистите: това са опитомени животни, защо им забранявате да живеят в цирка, след като това е домът им? Европейският съюз определя в какви условия трябва да живее животното, какви са неговите права. Движение, специална диета, лекарска грижа. Но за хората, свързани с цирка, там няма нито дума. Забравя се за необходимостите на цирковите изпълнители. Според мен това е съзнателен план за унищожаването на българския цирк. И със сигурност за унищожаването на цирковите артисти. В държавата ни има такива, които могат всичко. Във Варна е отворен частен делфинариум. Собствениците му са от организацията ТИМ. Използват за частни нужди пет делфина. Определят се като бизнесмени, но това са обикновени бандити с мощен руски капитал. И се оказва, че те могат да държат делфини, да правят с тях каквото си искат, и никой не им забранява нищо. В тази държава мафията е недосегаема. Мафията може да си има дори и лъв и никой няма да й забрани, защото всички се страхуват от нея, а най-много ги е страх политиците. Мафията: при нас тя е истинската власт. В България властва анархията, всеки краде. В тази държава трябва да управлява силен човек, който да следи хората като полицай. Българинът сам нищо няма да направи, винаги чака да стане чудо, да дойде някой, такъв като Мистър Сенко нашият изключителен илюзионист и да извади от шапката си заек. И българинът да може веднага да сложи този заек в тенджерата. Повярвай ми, тук имам толкова много привърженици, че ако участвам в изборите, е напълно възможно да вляза в парламента. Но съм завършил само средно образование, нямам диплома и това ме спира. [...] След малко започва представлението. Отново вали ситен дъжд и цирковата шатра се свива от студ и дъжд като кожа на живо същество. Сашо! Не бягай така. Полудя ли?! Да се убиеш ли искаш? крещи Александър Балкански. Сашо, т.е. Александър Балкански внук, играе в акробатичен номер върху препускащо пони. Трябва да се множим, защото циркът се създава от семейства. Старите показват занаята на младите. Убеждавам сина си да си роди трето дете коментира Балкански. [...] на стр. 14 През златните прахоляци Войчех Галонзка През последните няколко десетилетия на ХХ в. за поляците България се свързва основно с почивките на Черно море и особено с летните курорти на крайбрежието му. Техните имена звучат поетично и възвишено Златни пясъци, Дружба, Слънчев бряг, Албена и създават определена семантична верига, съдържаща не само информация за слънчевите почивки, която впрочем подлежи на положителна проверка, но съдържа в себе си сякаш и информация за по-широко разбираната блажена действителност, щастието и красотата на тази страна, което е част от тогавашната, текуща и бъдеща, идеологическа визия. Нейната положителна верификация донякъде се дължи на атрактивната и модерна архитектура, хотелските ресторанти и барове, а в тях маркиращите близост със Запада различни марки уиски, водки и вина, безалкохолни напитки, цигари с филтър в луксозни опаковки, и дори кока-кола. По това време Полша изглежда направо неугледно, а споменатите стоки са достъпни само в магазините с чужда валута, тоест на практика са почти недостъпни. Туристите от държавите с народна демокрация, масово посещаващи през лятото слънчева България, не разчитат и не проверяват този друг образ, и нищо чудно, защото не той е целта на тяхното пътешествие до златните пясъци. Тези представители на полската интелигенция, които пък осъзнават това и притежават инструментариума да го проверят, както и познанието за тогавашната политическа, обществена и културна ситуация, позволяващи да разкрият действителния образ на тази държава, чието свидетелство е нейната вътрешност, а не периферно-сезонните туристически наблюдения, са успешно ограничавани от съществуващата в Полша цензура. По този начин тези десетилетия създават далеч непълен, а и неточен образ на България, защото я свързват за да използваме днешния жаргон на бранша само с туристическа дестинация. А ако добавим, че това е образ, който е частично допълнен от пренесените понякога от тогавашната българска идеологическа пропаганда интерпретации на най-новата българска история и култура, то и в тази сфера той е и фалшив. В този контекст се вписва издадената наскоро от издателство Чарне великолепна книга на Силвия Шедлецка Златните прахоляци (Złote piachy), която без да губи от поглед златната слънчевост на тогавашната България в пейзажа и културата, се опитва да разгледа нейните прахоляци, както авторката метафорично определя политическото и обществено-културното пространство в споменатия период, стараейки се да представи неговия действителен образ, лишен от пропагандната позлата, с която го е украсила комунистическата власт. Не без значение е и фактът, че Силвия Шедлецка, млада варшавска българистка, освен културологично насочените си научни разработки, има и интересни и оценени прозаически публикации сборникът с разкази Палета (2010) и романът Ров (2015). Подчертавам го, защото нейната книга има много литературни качества. Едно от най-важните е използването на репортажния жанр, позволяващ удостоверяване и онагледяване на представените персонажи, събития и тематични нишки. Родената през 1980 г. авторка по разбираеми причини не е могла да бъде свидетел на годините между 1944 и 1990 г., нито да извлече от тях житейски опит, който би могъл дори в малка степен да се превърне в мярка за онази епоха. Тя може само да се сблъска с реликтите й, материални и ментални, и с последиците от дълбоките трансформации и преоценки, настъпили след 1990 г. Очевидно именно те са провокирали редица въпроси у авторката и са я стимулирали да проучи как и защо се е стигнало до толкова дълбоко поробване на обществото, защо именно такива са били механизмите на властта, формите на нейната организация и действие, идеологическите послания и пропагандните цели. Тази проблематика е толкова обширна и изисква толкова развит исторически, политологически и социологически инструментариум, че цялостният й анализ се превръща Андрей Даниел, Лозето на рицаря, 2015, частна собственост в усилие, което с оглед на сложността си би било важно за тясна група изследователи, специализиращи в тази епоха. Затова Силвия Шедлецка избира друг път за нейното представяне. Прави подбор на тъждествените с нея фигури-символи от политическия и обществения живот, а и на някои събития, характерни за нейната същност, и създава от тях своеобразна галерия. Те са едновременно илюстрация на проявите на лудост, която е послужила за обогатяването и популяризирането на идеологията на Българската комунистическа партия. Особено от момента, когато през 70-те години на ХХ в. тя започва да оповестява постигането на т.нар. реален социализъм, което означава пълната й доминация във всички сфери на политическия, икономическия, обществения и културния, а в известна степен и на личния живот. В Полша, опирайки се на нашия опит, е трудно дори да си представим всесилието й, но и нейната карикатурност в сблъсъка с действителността. Своеобразна илюстрация на това е разпространеният тогава анекдот как един от златните медалисти по борба е попитан от журналист откъде идва неговата сила и той отговаря неособено сложно Ръната (добавяйки след малко) и разбира се партията. [ ] Това са само някои свидетелства за идеологическата лудост, имаща своите персонализации в репортажите на Силвия Шедлецка в личността на Людмила Живкова, архитекта Георги Стоилов, пророчицата Ванга или Юлия Кръстева, родената в България известна семиотичка и философ, сътрудничеща с ДС не само от прагматични подбуди и живееща от средата на 60-те години във Франция. [ ] Силвия Шедлецка не спира само до представянето на комунистическия период в България. Интересува се също от прехода. На него е посветен репортаж за растящата популярност на чалгата българският вариант на полското дискополо, отразяваща трансформационните процеси в обществено-политическия и културния живот. Огромната популярност на тази примитивнопанаирджийска форма на попмузиката е и свидетелство за доминацията на комерсиалността и на ниския стил в културата. На това е посветен и репортажът за упадъка на цирка, който подобно на СССР е приоритетна и почти напълно лишена от идеологическо съдържание форма на масово забавление. Поанта представлява репортажът за настоящия премиер Бойко Борисов, изпълняващ тази функция почти непрекъснато от 10 години. [ ] Силвия Шедлецка не изразява собствени мнения. Тя се опитва да разбере всички герои на своите репортажи. Естествено, най-лесно й е да разбере жертвите на възродителния процес, но и спрямо негативните герои тя не се поставя в позиция на техен суров съдия, лишен от склонността за по-задълбочена психологическа характеристика и оценка на всички контекстови условия. Както подобава на репортажната форма, която тя е направила инструмент на описанието, не говори със собствен глас, не произнася свои присъди. Представя единствено факти, дава необходимите обяснения и допълваща информация, която е необходима за читателите от друга култура, на които трябва да се предостави необходимата доза познавателен контекст. В нейните репортажи имат думата героите или свързаните с тях лица, свидетелите на тези или други събития, изказвания, запазени в документи и медийни дискусии, в публицистиката, но и мненията на обикновените хора, срещнати по пътищата на репортерските пътувания и търсения. Представя понякога и българските автостереотипи, с които българите се опитват да обяснят различни обществени явления и позиции. Не с всички герои авторката се среща лично, защото по различни причини това е невъзможно. Някои вече не са между живите (Людмила Живкова, Ванга), други не са достъпни за нея (Юлия Кръстева, премиерът Бойко Борисов) и поради необходимостта създава техните репортажни портрети с помощта на документи и свидетели на техния живот. Винаги обаче цели тяхното съживяване и приближаване във времето дори тогава, когато тези фигури принадлежат вече на историческото време. Така става особено в репортажа за Людмила Живкова, в който разказът се води в сегашно време. Репортажите на Силвия Шедлецка се характеризират с голяма наративна свобода, способност за въвеждане на ретроспекции, свеж стил, украсен понякога с успешна метафора, и умение умело да вписва информационно-познавателно съдържание в разказа. То пък свидетелства за доброто познаване на българската история и култура. Благодарение на тези литературни и познавателни качества Златните прахоляци става преживяна от авторката книга, а за читателя четиво, което е занимателно и увлекателно, с личен почерк, за разлика от други книги с подобна тематика, обременени с политологически дискурс; то е литературно живо и интелектуално значимо. Това е първата такава книга за България. Всичките й качества дават надежда, че ще влезе в по-широкото интелектуално обращение в Полша. И за по-дълго. (Със значителни съкращения) 11 Превeдe от полски КРИСТИЯН ЯНЕВ Литературен вестник

12 Из Една среща от стр. 9 Вътрешен двор Горан Петрович Андрей Даниел, Моят остров, 2015, частна собственост Кланицата е нещо ужасно, но когато говори за нея, Бейкън не забравя да отбележи, че за художника цветът на месото притежава голяма красота. 7 Защо става така, че въпреки всички изразени от Бейкън резерви аз продължавам да го смятам за близък до Бекет? И двамата се намират на приблизително едно и също място в историята на съответните им изкуства. А именно, в най-последния период на драматичното изкуство, в най-последния период от историята на живописта. Защото Бейкън е един от последните художници, които все още творят с масло и четка. А Бекет все още пише пиеси, в чиято основа стои текстът на автора им. След него театърът продължава да съществува наистина, може би дори еволюира, но вече не създадени от драматурзи текстове вдъхновяват, обновяват, осигуряват тази еволюция. В историята на модерното изкуство Бейкън и Бекет не са тези, които отварят пътя, а тези, които го затварят. Бейкън казва на Аршембо, който го пита кои съвременни художници са важни за него: След Пикасо всъщност не знам. В момента има изложба на попарта в Роял Академи [ ] когато човек гледа тези изложени една до друга картини, не вижда нищо. Намирам, че в тях няма нищо, че са празни, абсолютно празни. А Уорхол? за мен той не е важен. А абстрактното изкуство? О не, не му харесва. След Пикасо всъщност не знам. Говори като осиротял. И е точно такъв. Дори в съвсем конкретния житейски смисъл тези, които са отваряли пътя, са били заобиколени от съратници, коментатори, почитатели, симпатизанти, спътници, цяла банда. Той е сам. Като Бекет. В разговор със Силвестър: Мисля, че би било по-вълнуващо да си един от няколко художници, които работят заедно [ ]. Мисля, че би било ужасно приятно да има някой, с когото да поговориш. Днес няма абсолютно никой, с когото да поговориш. Защото техният модернизъм, този, който затваря вратата, вече не отговаря на заобикалящата ги модерност: модерността на модите, лансирани от маркетинга на изкуството. (Силвестър: Ако абстрактните картини не са нищо повече от подреждане на форми, как ще обясните факта, че има хора, които като мен понякога реагират на тях по същия органичен начин, по който реагират на фигуралните творби?. Бейкън: Мода.) Да си модерен по времето, когато големият модернизъм затваря вратата зад себе си, е съвсем различно от това да си модерен по времето на Пикасо. Бейкън е изолиран ( Няма абсолютно никой, с когото да поговориш ); изолиран и откъм миналото, и откъм бъдещето. 8 Бекет, както и Бейкън, не си е правил илюзии за бъдещето на света, нито за това на изкуството. И точно в този момент, в края на илюзиите, двамата реагират по изключително интересен и многозначителен начин войните, революциите и неуспехът им, кланетата, демократичният мираж, всички тези теми отсъстват от творчеството им. В Носорози Йонеско все още се интересува от големите политически въпроси. Нищо подобно няма у Бекет. Пикасо все още рисува Клане в Корея. Немислим сюжет за Бейкън. Когато живееш в края на една цивилизация (такава, каквато Бекет и Бейкън я изживяват или си мислят, че я изживяват), последният брутален сблъсък не е с общество, с държава, с политика, а с физиологическата материалност на човека. Затова дори голямата тема на Разпятието, съдържала някога цялата етика, цялата религия, ако не и цялата История на Запада, се превръща при Бейкън в най-обикновен скандален 12Литературен вестник физиологичен факт. Винаги са ме вълнували образите на кланиците и месото, за мен те са тясно свързани с темата за Разпятието. Виждал съм забележителни фотографии на животни, направени в момента когато ги водят на заколение. И миризмата на смърт Да се свързва разпънатият на кръста Исус с кланиците и страха на животните би могло да изглежда като светотатство. Но Бейкън е невярващ и понятието светотатство няма място в начина му на мислене. Според него сега човекът осъзнава, че се е появил по чиста случайност, че е същество, лишено от смисъл, че е принуден без всякаква причина да играе играта докрай. От тази гледна точка Исус е именно това случайно същество, което без причина е изиграло играта докрай. Кръстът: краят на играта, безпричинно изиграна докрай. Не, няма светотатство; по-скоро проницателен, тъжен, замислен поглед, който се опитва да проникне до найсъщественото. И кое се оказва най-съществено, когато всички социални мечти са се изпарили и човекът вижда, че не му е останала нито една религиозна възможност? Тялото. Единственото очевидно, патетично и конкретно ecce homo. Защото, сигурно е ние сме месо, ние сме потенциални скелети. Когато отида при месаря, винаги се учудвам, че не съм там, на мястото на животното. Това не е песимизъм, нито отчаяние, това е прост факт, но факт, обикновено прикриван от принадлежността ни към общност, която ни заслепява със своите мечти, вълнения, проекти, илюзии, борби, каузи, религии, идеологии, страсти. Докато един ден останем сами с тялото, на милостта на тялото, подобно на младата пражанка, която след шока, изпитан от разпита, се усамотяваше в тоалетната на всеки три минути. Тя се беше отъждествила със страха си, с беса на вътрешностите си и с шума на водата, стичаща се в казанчето, шума, който чувам, когато гледам Човек до тоалетна чиния от 1976-а или Триптих от та на Бейкън. Младата пражанка бе принудена да се сблъска вече не с полицията, а със собствените си черва и ако някой невидимо е направлявал тази сценка на ужас, то това не е бил полицай, апаратчик или палач, а Бог или анти-бог, зъл Бог на гностиците, Демиург, Създател, онзи, който ни е хванал завинаги в капана на изработеното в личната му работилница случайно тяло, чиято душа известно време сме принудени да бъдем. Бейкън често тайно е надничал във въпросната работилница. Установяваме го например в неговите Етюди, в които човешкото тяло е представено като обикновена случайност, случайност, която би могла да изглежда другояче, например, знам ли, да има три ръце или очите да са разположени на коленете. Това са единствените му картини, които ме изпълват с ужас. Но дали ужас е точната дума? Не. Няма точна дума за усещанията, предизвикани от тези картини. Във всеки случай това, което предизвикват, не е познатият ни ужас, ужасът от безумията на Историята, от изтезанията, преследванията, войната, кланетата, страданието. Не. У Бейкън става дума за съвсем друг ужас и той произтича от внезапно разкрития от художника случаен характер на човешкото тяло. 9 Какво ни остава, когато сме се спуснали дотам? Лицето; лицето, което крие съкровището, златното зрънце, диаманта на безкрайно крехкия Аз, потреперващ в нечие тяло; лицето, в което се взирам, за да открия основание да изживея лишената от смисъл случайност, каквато е животът Преведе от френски РОСИЦА ТАШЕВА Топка през краката Нашите сгради бяха разделени и същевременно свързани помежду си с вътрешен двор. Освен многото гаражи тук се намираше и къщата на несретния шивач Марко и жена му Лудата Деса. До нея имаше друга къща, която преди войната била кръчма, а в началото на седемдесетте бе взета под наем от загадъчния продавач на семки Далипи Веби и семейството му, чийто брой бе напълно неизвестен. До нея бяха достроени множество стаи за гости; въздългата постройка, без течаща вода, с обща чешма, след войната беше отредена за скромен временен приют за осиротели. Обектът още тогава бе предвиден за разрушаване, но обитателите му никога не бяха изселени оттам. Тъкмо някой напуснеше, и тутакси се настаняваше друг... Всичко това ни разделяше и свързваше и освен него едно празно пространство, подходящо за футболно игрище, вместо врата слагахме камъни или училищните си чанти. Видя ли топката, бате? През краката ти мина! Пази бе! Застани както трябва, излез пред играча, не се плаши! провикваше се Нюле по време на мача в двора, но за разлика от другите, не ми се присмиваше, че съм смотаняк. Африка, Азия и Португалия От прозореца на тяхното жилище на партера на отсрещната сграда Нюле можеше да види нашата тераса. От нашата тераса аз можех да видя и неговия прозорец, и как по Петровден Любиша това беше истинското му име с широк замах на ръката ме вика да отидем на панаира. Там се мотаехме между павилионите за стрелба с въздушни пушки и парцалени топки, около машините за намотаване на захарен памук и стената на смъртта, която не работеше, защото предишния ден мотоциклетистът за малко да загине. И когато съберяхме заедно парите си, можехме да си позволим нещо дребно от цялото това разкошно чудо. Изигравахме десетина игри футбол на маса, фраскахме по веднъж голямата кожена круша за премерване на силите (тя дори не помръдваше), но аз на всяка цена исках да вляза и в една малка шатра, пред която собственикът, същински бръмбар, примамваше посетителите: Насам, народе, не пропускай единствената възможност, след голямото турне сега и във вашия град диви животни от всички континенти, Африка, Азия и Португалия!. Нюле първо не се съгласяваше, твърдейки, че байчото е просто сладкодумен. Накрая отстъпи и аз си купих билет с последните общи пари, като обещах, че после честно ще разкажа всичко. Признай си, бате! Хайде, признай си, че не видя нищо особено досаждаше ми Нюле на изхода, но аз въпреки уговорката ни мълчах; вътре имаше само две гурелясали змии, една побъркана маймуна и няколко тъжни птици от неизвестен вид. Загадъчни каньони и тайният план на Югославската народна армия В двора играехме на каубои и индианци. Проходите между гаражите от талашитени плоскости, обрасли с избуяла коприва, бяха загадъчните каньони и клисури, през които ужким минаваха каубойските кервани. А индианците те бяха горе, по скалите, на вълнообразните покриви на гаражите, междувременно изгнили така, че сега не можеха да издържат и птица, а камо ли две-три момчета. Отгоре Нюле нареждаше да предприемем нападение, стоеше с кръстосани ръце, също като Винету. После разделяше плячката на равни части, преброяваше шикалките, ашиците, сачмите, камъчетата, железцата, стъкълцата, биличките... Виждаш ли това съкровище, бате? Скоро няма да посмеят да припарят на наш терен! Всъщност воювахме с офицерите момчетата от съседната сграда на военните, чиито горди бащи и уморени майки като пощурели се нанасяха и изнасяха с огромни тамови камиони с маслинени на цвят брезенти според строго пазения таен план за предислоциране на Югославската народна армия. Беше ни интересно да наблюдаваме покъщнината им, а най-любопитни бяха парадните униформи на закачалки, Айфеловите кули от кибритени клечки, направени по време на нощни дежурства, и десетки поставени в рамки грамоти и плакети. Гледай ги, моля ти се, баща ми наистина е участвал във войната, а не като тия писарушки! надничаше Нюле, защото чичо Божо Цугер, бащата на Любиша, безспорно беше активен борец против фашизма. Най-старият човек на света Крадяхме джанки и орехи от големия ъглов двор на художника Владислав Маржик възрастен чех, изящен аквалерист, първият местен академичен живописец. Полуглухият Маржик дремеше в градината си, в градинското си кресло, галейки унесено с дясната си длан някоя от своите хортензии така, както хората често галят разсеяно домашен любимец, свита на кълбо в краката им котка или кротко кутре. Маржик дремеше, а ние се катерехме по овошките. Чакай, бате! Почакай още малко, нали виждаш, че не съм си натъпкал всичките джобове! Нюле винаги слизаше последен от дървото. Или облегнати на оградата, просто наблюдавахме как

13 стария Маржик, полусляп, с два чифта очила и лупа в ръка, упорито се опитва да рисува. Ръката му ужасно трепереше, но той не се отказваше, сякаш беше въпрос на живот и смърт дали ще нарисува още един акварел. Не ми се ще да дочакам неговите години. За какво ми е притрябвало? Нито чува като хората, нито вижда като хората. Моручката казва, че Маржик е най-старият човек на света. Има над два века! преувеличаваше Нюле. Какво ново има по света Четяхме комикси. Бяхме членове на Стайкината библиотека. Така наричахме най-добрата лавка в града, вляво, току до изхода от пасажа. Стайка обичаше децата и ни снабдяваше с комикси назаем, при условие че няма да ги измачкаме. И Зора, по-младата й колежка, също обичаше децата, но по-рядко ни заемаше комикси. Децата обожаваха Стайка. Обичаха и Зора, но тя, привлекателна брюнетка, винаги накипрена като италианска артистка, бе предпочитана повече от възрастните клиенти от мъжки пол. Понякога се обзалагахме кой колко време ще остане облакътен на плота на лавката, наслаждавайки се на размяната на дребни любезности със Зора. Едно обикновено купуване на вестник, който само два метра по-нататък щеше да свърши в кофата за боклук, можеше да продължи четвърт, та даже и половин час. Такава беше тази лавка. Стайка с широките пръсти. И прелестната Зора. Хайде, бате! Стайка ни е пратила хабер, че е пристигнало комбито от печатницата и да ходим да видим какво ново има по света! известяваше ме Нюле, потривайки длани. Щеше ми се и ние нещо да сторим за нея Бягахме от Лудата Деса, жената на несретния шивач Марко, трудноподвижна и вечно по чехли, тъй като краката й страшно отичаха. По принцип голям противник на прахоляка. По-точно не бягахме, защото тя не можеше да ни гони, но й харесваше да ни изпръска, докато поливаше с маркуча градинката си във вътрешния двор странно съчетание от лехи с пресен лук и храсти с рози. Понякога се оттегляхме на безопасно растояние и се кълчехме и правехме различни гримаси, а понякога, особено в жегите, нарочно не се дърпахме, а позволявахме водната струя да ни достигне. Бяхме мокри, Лудата Деса се превиваше от смях, а несретният шивач Марко излизаше от къщи с шивашкия метър около врата и десетина карфици в стиснатите си устни. Кокореше се ту в разголената си жена, ту в нас, кокореше се със своя кой знае защо посърнал поглед, кокореше се и нищо не проумяваше. Много ми е кеф, толкова ми се искаше и ние някога да сторим нещо по волята на Деса каза Нюле, докато изсъхвахме на лятното слънце. Те това е секс Обожавахме да клечим до сутеренните прозорци на близката работилница за тестени изделия При македонеца и да наблюдаваме как цялото семейство се труди старателно около особен вид маса без плоча, поточно около огромна тенекиена рамка, на която беше разпънато тъничко тесто. Отдолу някакви машини бълваха топъл въздух, гигантската кора се диплеше, слягаше, после се надигаше, досущ като победоносно знаме без всякакви отличителни знаци. И това продължаваше, докато не изсъхне. Обожавахме да наблюдаваме това развяване, но и правенето на фунийки. Племенницата на македонеца, хубавелка, зачервена и от работата, и от горещината, разкопчана докъдето може, наливаше неособено гъста маса в девет фуниевидни калъпа, бавно завърташе една ръчка, тя пък задействаше връзката, която задвижваше металната летва с редица от девет затоплени купести издатини, горещите купести издатини засядаха право в калъпите, чуваше се пухтене, появяваше се пара и когато ароматният облак се разсееше, деветте фунийки бяха готови, а хубавелката, племенницата на стария македонец, избърсваше зачервени бузи с брашнения си лакът... И още веднъж рядка маса, фуниевидни калъпи, ръчка, връзка, купести издатини, вкарване, пъхтене, пара, готови фунийки, брашнени лакти, зачервени бузи... Виждаш ли, бате, те това е секс! казваше Нюле. Неизползваната тройка дами В един проход между сградата на Нюле и двора на Маржик, откъдето можехме да чуем, когато родителите ни викат, но бяхме закрити така, че не можеха да ни видят, та там, клекнали, си разменяхме или тупахме снимчици, там обръщахме първия табланет, по-късно заедно с първите цигари играехме и първия покер на дребно. Например аз имам тройка дами. Вече си се представям като победител. Нюле обаче самоуверено вдига мизата. Аз се разколебавам, отказвам се и хвърлям картите... Глей сега, ако беше платил да видиш какво имам, щеше да спечелиш! А нямах нищо, пет бръмбъзъка! Изпързалях те, бате! броеше Нюле печалбата. Тито и ръководството работят за това В атомното скривалище на тяхната сграда си направихме нашия бункер. Украсихме едно от помешенията с постери от Джубокс и тук, когато можехме да изкрънкаме грамофона на брат му, отпуснати в бракуваните фотьойли, слушахме първия рок. Вдигаше се шум до Бога, макар да бяхме облепили тавана с картони от яйца. Съседите недоволстваха. Бащата на Нюле, активен борец против фашизма, уреди нещата с домсъвета. Я оставете децата, какво от това, че ползват атомното скривалище? отговори той на един съсед с мрежичка на главата, твърде загрижен за гражданската отбрана. Но другарю Божо, врагът никога не спи! многозначително вдигна пръст въпросният съсед, той се имаше за много важен, до неговия прозорец беше дръжката за забиване на знамето по празници, та смяташе, че трябва да го питат и по всички други държавни въпроси. Какво ме другаросваш, като не си и помирисвал барут! Атомното скривалище хич не ни е нужно, виждаш, че зее празно. Никога повече няма да има война, щом ти го заявява Божо Цугер! А тия наште, Тито и ръководството, те работят никога повече да няма война в целия-целеничък свят! запретна чичо Божо Цугер тениската си под тирантите и се почеса по корема. Така веднъж завинаги сложи край на спора. Никой не можеше да каже дали мисли сериозно, или само се занася. Какво ми чистиш? Съседът с мрежичката за коса и дръжката за знамето повече не посмя да шукне, защото чичо Божо беше носител на партизанския възпоменателен медал По-късно разбрах колко голяма работа е било това по онова време. Чичо Божо Цугер обаче пет пари не даваше за званието и титлата. Имаше, доколкото си спомням, четири деца; моят приятел Любиша, или Нюле, или Цугеровеца, както също го наричаха, беше най-младият наследник. Чичо Божо никога не пожела да смени двустайния си партерен апартамент за по-голям, както го убеждаваха другарите, и както му се полагаше заради заслугите му и многочленното семейство. Едва по-късно разбрах колко голям човек беше чичо Божо Цугер и по тази причина, а не само заради солидното си шкембе. Казано по-просто, не му пукаше особено за уважението на съседа с мрежичката за коса и дръжката за знамето, както и за уважението, което всички останали му засвидетелстваха. Живееше си живота, имаше само една страст риболовът. Нямаше случай да отида у тях и или лично той, или някое от децата му да не разплита или намотава кордата, да не смазва чарковете, да не плющи с прътите, за да ги изпробва колко са гъвкави, да не подрежда в кутийките оловни топчета, плувки, червейчета или въдици... Хайде, малчо, помагай и ти... Вземи тая макара и навивай възлагаше ми и на мене работа чичо Божо Цугер. Нямаше случай да отида у тях, а майката на Нюле да не беше изпържила току-що уклей. Жена, почерпи човека... Хей, юнак, какво ми чистиш, яж ги с главите бе... Гледай, лапваш я ей тъй! Хоп! Едрата риба глътна дребната! показваше ми чичо Божо Цугер как се ядат уклеи и после се обръщаше към Нюле: Я синко, нагласи тоя вентилатор към мен, много е горещо. Градският плаж не е истински бряг И нямаше случай да отида у тях и да не се спъна поне в едно колело. Тъй като нямаше гараж, чичо Божо държеше велосипедите, а по-късно и мотоциклетите Томос в огромното квадратно преддверие. Понякога по едно превозно средство, понякога по пет, без да се броят кормила, бандажни гуми, калници и други резервни части. Всъщност никога не съм знаел колко е голям неговият автомобилен парк. Но за разлика от новата буржоазия никога не е притежавал гараж, никога не е имал кола, а само велосипеди и мотоциклети Томос. Вероятно ги ценеше най-вече заради ходенето за риба. Защото само с колело и малък мотор можеш да се промъкнеш по пътеките покрай Ибър и Морава, през върбалаците и царевичака, колата тук не върши никаква работа, става само за фукня, с нея не можеш припари до реката. С кола можеш да стигнеш най-много до градския плаж, който чичо Божо Цугер не смяташе за истински бряг. Ега ти пърженето, скачането и пискането казваше често. Водата е вода, когато можеш да я гледаш и да мълчиш. Я синко, насочи тоя вентилатор към мене, много е горещо. Вечно съдрани пердета Риболовните такъми, возилата, един голям и няколко по-малки вентилатора защото на чичо Божо Цугер вечно му беше горещо, всичко това плюс катеричката, бяха нещата, които човек заварваше, когато влезеше в жилището на Нюлевите родители. Всъщност катеричката малката космата животинка, можеше и да не я зърнеш веднага. Пердетата обаче, тези пердета, които никога не бяха цели, не можеше да не забележиш. Никога нито преди, нито след това съм виждал някой да държи катеричка в жилището си, и то без клетка или нещо подобно. Ленените пердета й бяха любимата катерушка. Но тъй като ноктите й бяха остри, пердетата бяха вечно съдрани. Какво мислеше по този въпрос майката на Нюле, не ми беше известно. Във всеки случай не ми приличаше на жена, която е притеснена от това. Всяка друга щеше да изпадне в истерия. Нея обаче не съм я видял окото й да мигне от нещо подобно. Катеричката, вярна на името си, непрекъснато се катереше, всичко, до което се допреше, съдираше или разпорваше. А когато най-сетне се уморяваше, скачаше на масата, протягаше предните си лапички и дълго се гледаше с чичо Божо Цугер. Виждаш ли какво става, бате? Баща ми може да опитоми и лъв! казваше в такива случаи Нюле. Събуждане Братът на Нюле, наречен Брацо, биеше барабани. Беше един от първите рокаджии в града. Самият Нюле известно време свири на тромпет. От нашата тераса можех да чуя как Брацо упражнява ритмите, но и как Нюле изкарва тоновете от тромпета. Понякога по време на следобедната почивка, докато всички по околните сгради и къщите във вътрешния двор дремеха, той избутваше тромпета през прозореца и свиреше събуди се. Кънтеше на всички страни и всички вероятно скачаха от леглата си, освен стария художник, полуглухия чех Владислав Маржик. И Нюле тръбеше ли тръбеше, докато не забелязвах как майка му се примъква зад гърба му, хваща го за ухото и го издърпва навътре в стаята. А веднъж видях майката на Нюле да отваря същия този прозорец. В момента ми се стори, че пее, защото първо забелязах широко отворената й уста и чак тогава чух гласа. Но когато гласът най-сетне стигна до мен, разбрах, че тя всъщност припява. Беше в деня, когато умря мъжът й чичо Божо Цугер. Когато изразих съболезнованията си, Нюле почти заплака, после стисна юмруци и отвърна: А да си видял случайно, бате, катеричката? Използва бъркотията и офейка някъде... Един от първите подобни случаи в цялата страна И постепенно, когато тръгнахме в средното училище, почнахме да се отдалечаваме. Нюле постъпи, струва ми се, в някакъв техникум, а аз в гимназията. Все по-рядко се срещахме, все по-често само се срещахме. Когато отидох да следвам, се разредиха и тези срещи. Питам се дали през всички тези години съм го виждал повече от три-четири пъти. Винаги в кръчмата Слога на хотелиерско-туристическото предприятие Сърбия, която всички наричахме В коша, защото беше току до спортната зала. Просто от другия край на задимения ресторант на масата, на която седях с приятели, пристигаше литър бяло вино и сифон със сода, прочутите Лесови кебапчета и салата с люти чушлета. Бяхме студенти, вечно без пари, пиехме с купоните за храна, които ни даваха майките, мисля, че Нюле вече работеше, имаше пари. Имаше пари и беше с широки пръсти. Черпеше и плащаше с чекове. После се оказа, че не е могъл да устои на желанието си да доставя удоволствие на другите, че е подписвал чекове и когато похарчвал заплатата си. Това беше един от първите случаи на издаване на чекове без покритие в цялата страна. Не зная на колко е бил осъден, не зная как се е чувствал в затвора, никога не съм го питал. Не зная всъщност и дали всичко това е било така, просто чух да се говори. Помня само, че известно време го нямаше и че се върна променен, тих, имах чувството, че сянката на Нюле беше по-ясна от самия него. - Добре, бате, че не си видял онова там каза. Мина времето, когато часовниците се поправяха Ожени се. Не съм сигурен, но мисля, че нямаше деца. Аз започнах да пиша. После и аз се ожених. Започнаха войни, демонстрации, войни, демонстрации... Публикувах книги. Разчу се, поне в нашия град. Когато се срещнехме, Нюле винаги ми честитеше нещо. Не зная дали някога е прочел някое от моите писания. Въпреки че не зная кое ми дава право да мисля така, може би е четял повече от мен. Двамата с жена си държаха часовникарско ателие, наследено от тъста, по-точно будка на улицата, по която се стига до автогарата. Така, когато заминавах на литературни вечери, винаги минавах покрай него. Ако ме видеше, излизаше да ме поздрави. А лете, когато беше топло, стоеше пред будката и наблюдаваше народа, който някъде заминаваше и отнякъде се връщаше. Нямаше много работа, беше минало времето, когато часовниците се поправяха, ако ти се развали будилникът или ръчният часовник, хвърляш ги и си купуваш нови. Стоеше така, с всяка изминала година с все по-голям корем. Имах чувството, че винаги му беше горещо, както на баща му, чичо Божо Цугер. - Виждаш ли това, бате? казваше винаги. Предполагам, че имаше предвид разпада в държавата и политиката, но никога не го попитах за какво точно става въпрос. Може би беше учуден от това, което ние правехме на другите, може би беше учуден от онова, което другите ни причиняваха. Зная само, че ме гледаше многозначително, питащо... И се усмихваше смутено... И че аз вечно бързах... Писането Преди края на телефонния разговор със сестра ми, тъкмо си бяхме разменили всички новини, тя добави: А чу ли, че умрял Нюле? Вчера било погребението му, чак днес видях некролога. Не знаех. Всъщност от десетилетия знаех твърде малко за живота му. А сега не научих навреме и за смъртта му. За миг си помислих да се обадя на някого, да попитам между другото дали е боледувал дълго, или се е случило внезапно... А после разбрах, че не би било почтено, че така бих се представил като негов близък приятел. В замяна написах това, което си спомням. Сега, напълно убеден, че писането е тъжна работа, пишеш за делото на нечий живот, пишеш за нечий живот, пишеш за своя живот сякаш знаеш нещо. Пишеш ли пишеш, бате, като че ли си видял нещо. Преведе от сръбски ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА Разказът е публикуван в антологията Best European Fiction, 2018, Dalkey Archive Press. Литературен вестник

14 Балкански от стр. 11 След разговора си с Александър Балкански решавам да стигна до записи на някогашните циркови представления. Оказва се, че трябва да преодолея високите стълби на българската бюрокрация. Първо отивам до Националната филмотека, за да получа позволение да гледам материалите. Седалището на филмотеката се намира в центъра на София, на улица Йосиф В. Гурко 36 в красива модернистична сграда с фасада в цвят бордо. Преди да получа съгласието на институцията да гледам филмите, трябва да се сдобия с няколко печата от трима служители в две различни стаи и да попълня два формуляра, в един от които и графа за това защо съм в България и къде съм отседнала след пристигането си в София. Цената на услугата да се видят няколко минути филмови хроники, като се вземе под внимание дадената ми петдесетпроцентова отстъпка, е всичко на всичко осемдесет и седем лева, т.е. около двеста злоти. Това е висока сума за неголям филмов материал със сигурност не могат да си я позволят например студентите, които биха искали да изследват архивите с научна цел. А може би тези високи цени са само за чужденци. Цената обезсърчава. И явно обезсърчава успешно, защото когато няколко дни по-късно влизам в обширния павилион на филмовия архив в Бояна, вътре заварвам само двама души: архивистка в бяла престилка и сънен охранител в портиерната, който гледа българския Big Brother на малко телевизорче и дояжда от един голям буркан останалата там лютеница. До стените на коридорите са струпани купища филмови ленти, покрити с дебел слой прах и паяжини. Тук е цялата история на българското кино, от най-старите филми, заснети преди сто години, до днешните продукции. В голямата затъмнена зала седя сама. Гледам старите епизоди на хрониките. На арената бяга младият Александър Балкански, познавам го по очите. Виждам лъвове, които прескачат препятствия, и сериозни дресьори с дълги камшици в ръце. Нито дресьорите, нито пък тези послушни лъвове са вече сред живите минава ми през ума. [...] От картонена космическа ракета, облепена с блестящ станиол, излиза клоунът Тошко Козарев. Ракетата е поставена на средата на арената, наоколо танцуват циркови артисти, а тренирани кучета, приличащи на съветската Лайка, подскачат високо. Тече празник в чест на завоевателя на космоса Юрий Гагарин. България, малката сестра, се радва на успехите на по-големия брат, Съветския съюз. Камерата показва лицата на зрителите в близък план. Всички се радват: деца и възрастни. Това не е онзи изкуствен, изтръгнат от гърлото смях за пред хората, който се появява по време на официалните, увити с болничните бинтове на транспарантите манифестации и тържества, организирани от държавната власт, за да се реанимира отслабващата, западаща държава на етапа на зрелия социализъм. Тук, в цирка, хората се смеят наистина, а някои дори имат истински сълзи от смях в очите. Филмовата хроника свършва. Клоунът Тошко влиза обратно в ракетата, с която след малко ще полети в небето, облепено със звезди, изрязани от блестящи бонбонени обвивки. В кинозалата на Бояна мирише на прах и нагрята филмова лента, а старият унгарски прожектор диша шумно. Мисля си, че ще е добре, ако мишките не изгризат всички тези ленти, натрупани около стените. На няколко крачки от архива, на огромен затворен терен, над който се издига заскрежената Витоша, се простира филмовото студио Ню Бояна. На това място географията и историята се сгъстяват: минава се през римска триумфална арка, за да може след няколко секунди да се влезе в сънено американско провинциално градче. [...] Американците много често избират България, между другото и заради удивителните и същевременно разнообразни пейзажи: в рамките на една разходка може да се видят ориенталски и византийски изгледи, западноевропейска архитектура от началото на века и стъклена съвременност на фон от диви планини и красива природа. [...] Но изборът на филмовия пленер се решава от парите. Тук действа същият механизъм, който е работил няколко десетилетия по-рано в света на цирка. По времето на комунизма под огромните шатри на американските циркове звучи български език: чуждестранните участия на цирковите изпълнители подсилват държавната хазна и на българската народна власт въобще не й пречи, че цирковите артисти играят за удоволствието на буржоазната американска публика. Днес американците идват в България, за да заснемат своите филми, защото тукашните филмови екипи са професионални, но много по-евтини. Затова през последните години България става истинска звезда на световното кино негова анонимна героиня. Преведе от полски АДРИАНА КОВАЧЕВА 14Литературен вестник Из романа Поздрави от Хадес Агатон Яница Радева Бях полегнал вече до жена си, когато някой разбуди дома ни. Облякох се с нежелание и отидох да разбера от какво е шумът на входа. Там слугата се опитваше да убеди някого, че всички вече спят. Едрият силует обаче настояваше да бъда повикан, а когато видя приближаването ми, началникът на градската стража направо се обърна към мен и каза: Агатоне, прощавай за късния час, но е важно. Като другар те диря! Не бяхме разговаряли, откак се ожених и станах търговец. Понякога го срещах случайно, по-често край някоя от портите, където с ръкомахане обясняваше нещо на стражите. Открояваше се отдалеч и отдалеч нагласях на устата си поздрава, здравей, Аристодеме! Той също ме поздравяваше и обещаваше скоро да се видим, както някога. Но търговските ми пътувания се множаха и винаги, когато бях в Тива, предпочитах да бъда с жена си, а и Аристодем се беше издигнал във военното поприще пътищата ни окончателно се бяха разделили. Затова се задоволявахме само с поздрава и така щеше да бъде, а и щяхме ли да намерим какво да си кажем? Времето ограбва сърдечността, така се случва често с хората дори когато са близки неизбежно е, времето рано или късно всичко ни отнема. Такъв е светът ни, казваше баща ми, останалото принадлежи на олимпийците. Вярвах му, макар че се противях с дързостта на ефеба. Но бяха отминали дните, когато само с препаска хвърляхме с други като нас дискове, ритахме парцалени топки и се упражнявахме във фехтовка. Вече не носех малък крив нож, с който всеки младеж можеше да убие най-много куче, но не и да стане герой. Да бъдем герои времето ни не очакваше от нас, а да продадем на добра цена ума или тялото си. Кой както успееше. Когато плуввахме в пот, ни отвеждаха към къпалните, където тази кисела течност се събираше и продаваше като лекарство. Това беше добра печалба за този, на когото му беше хрумнало да търгува така. Вероятно той можеше да накара наивниците да сторят всичко. Не предполагах тогава, че винаги ще има хора, които са готови да ти продадат това, от което нямаш нужда, както и че щеше да има и такива, готови да купуват онова, което не им трябва и да бъдат доволни. В онази нощ не можех да предположа и какво беше накарало Аристодем да потърси дома ми. От изненада само успях да протегна ръката си към вътрешността на къщата с покана да влезе. И той седна срещу мен все така недодялан, но платното на химатиона му струваше скъпо и недодялаността му изглеждаше опитомена, дори внушителна. Затова и войниците се бояха от Аристодем, говореше се, че когато се разлютявал, в ръката му играел камшик. Може би мълвата преувеличаваше и за това, че в погледа му блестяло злато. Надали моят другар беше очаквал, че ще израсне до началник на стражата на Тива. Той не седеше пред мен като началник. На слабата светлина виждах, че всеки мускул по лицето му играе и беше такова, каквото никога не го бях виждал. Напълно неузнаваем, той ме погледна с тъмните си очи, в които трептеше пламъкът от светилника, а може би и златният огън от някаква гореща мисъл. Изкашля се и аз знаех, че гласът ще излезе равен и онова, което ще каже, ще бъде добре премислено. Попита ме, знаеш ли, Агатоне, кой напусна портите малко преди да ги затворим? Разбира се, че не знаех. Аристодем не очакваше да зная, а очакваше да попитам. После гласът му като хрътка щеше да поеме натам, накъдето искаше да отведе и мен. *** Хелиос едва се бил скрил и стражите, дали последните предупредителни светлини, за да известят закъснелите пътници, че скоро ще бъдат заключени седемте градски врати. Точно тогава една девица напуснала Тива и макар че била покрила главата си, личало коя е, защото не била сторила нищо, за да измами погледите, а единствено от вечерния хлад се пазела. Скъпите дрехи, държанието и осанката били на Лабдакидите и душата на Аристодем се изпълнила със смут. Да откажел да пусне девойката, не можел, да й предложи да я придружи, където отивала, било нетактично, а нощта наближавала и било не само непристойно за нея да скита така, но и опасно. Чудовища няма край Тива, вметна Аристодем, но лош човек и див звяр са напълно достатъчни за всекиго. Едиповата дъщеря преминала като сянка край Аристодем, не отговорила на поздрава му, но той не си помислил, че е от високомерие за нея се говореше, че е затворена и дори омаяна от скръбта по близките си, която охраняваше да не загасне. Аристодем решил да я последва незабележим като прилеп щял да я следи отдалеч и да се покаже, само ако станело нужда. Това бил негов дълг пред онзи нещастник баща й, а когато виждал нея, за него се сещал. Исмена не се отдалечи много от града, каза Аристодем, тръгна към извора, където се срещат младежите, но не там отиваше, а спря при храма на Аполон, повика едно име, което зная от детинство и което за мен е най-сладкото и най-горчивото. Не се учудвай, че говоря така, всичко ще ти разкажа, затова съм дошъл. На стъпалата се показа Манто и Исмена се спусна към нея и я прегърна. Едва освободила се от тази прегръдка, стори ми се изненадана, тя я попита това, което и аз се чудех, защо идва в този час, неподхождащ на целомъдрието. Меден и зрял беше гласът й и за кой ли път съжалих, че измислих в яда си онази шега за змиите в косите й... Ти ли, Аристодеме!? прекъснах го без да ща. Но хората разказват, че бог Аполон я е посочил... Не ставай като дете, каза, вече сам имаш син, Агатоне! Аз измислих всичко и ако знаех, че така щях да я загубя, нямаше и дума да кажа... А ядосан бях на Манто от дълго време... още откак видях... помниш ли, когато царят посегна на очите си... тогава я видях да влиза в онази къща, където го пазехме. Ти ме накара да ти свиря, за да се разсейваш, а аз свирех, за да напомня на Манто за себе си, да й кажа да не се бави дълго с този мъж, защото дори и цар, той е мъж, не е добре девица да седи сама с мъж. И колкото повече свирех, толкова повече ревността ме завладяваше, превземаше очите ми така, както яростта трябва да ни обземе в битка, за да сме доблестни, но нямах друг враг пред себе си освен себе си, и чувството се свиваше в стомаха ми и дълго щеше да е там. Но тогава не воювах с яростта си, тя беше мой съюзник, и я питах защо Манто не излиза. Времето сякаш беше спряло, проклетото слънце беше като заковано и не се отместваше и аз питах, докато свирех, защо, Манто, не отвръщаш на нито една моя закачка и на нито един поглед, ето войник съм сега, а не пастир и събирам от войнишкия си дял, за да се явя пред баща ти като жених. Това свирех, не ме гледай учудено, Агатоне, и аз имам сърце, а Манто обичам още от момче, когато ме къпеше в реката. И изпод ръцете й тялото ми възмъжа по-рано, защото ръцете на Манто докосват, сякаш събуждат за живот. А може, докато ме е къпела, Манто за глинените си птици да е мислила и като глина да ме е докосвала, но аз не бях глина, нито речен камък и мечтаех като всеки влюбен да се случи нещо с възлюбената, за да я спася и стана герой. В герой не успях да се преобразя, а когато тя видя, че не съм от глина, нито от кремък или от бронз, а изпод ръцете й тялото ми се наостри, каза, че вече съм пораснал и мога сам да се къпя. Ръцете й като две птици, които дотогава кацаха за наслада по мен, сякаш бях благословено дърво, отлетяха. Затова не слушах какво говори дъщерята на Едип, а гледах Манто, пък и Исмена беше в безопасност вече. Двете бяха приседнали на стъпалата на светилището и късият пламък от светилника на Манто осветяваше фигурите им, сякаш бяха две музи или две дриади. Тогава чух гласа на Манто, може би беше изрекла думите си по-високо или вятър ги довя, където се криех, но чух, че каза, добре, да решим на сутринта, ако птиците вещаят добра поличба. Защото пътуването ще е трудно, а и може да не открием баща ти. И жени сме, ще бъде опасно. Признавам, че ме полазиха мравки от думите й, а аз, знаеш, трудно се плаша. Можеш да не се съгласиш, Агатоне, но птиците вещаят каквото човек реши да прочете. И ако иска да тръгне някъде, винаги това прочита. Така че Манто утре ще прочете в полета на всяка птица, която види, предзнаменование да отидат където са наумили. Не чух къде са решили да стигнат, но където и да е, не могат да пътуват без охрана. Аз в себе си разсъдих да потегля незабавно след тях, а не да пращам съгледвачи, макар че службата ме задължава да известя Етеокъл, но избягвам да говоря с него, а щом Исмена е решила през нощта да излезе, значи той не знае какво е намислила и защо. Знам какво да кажа, за да отсъствам от портите, както и как да вляза или изляза от крепостта, когато вратите са заключени, но знам също, че сам не мога да пътувам. Сам пътник не е полезен за себе си, а камо ли за другиго, а освен теб, друг доверен човек нямам, и помня, ти уважаваш Едип може би повече от мене. Аз не крия, искам да тръгна най-вече заради Манто, но ти остана някога в Кадмея да бдиш над Едиповите деца, когато отказах от яд към Манто. Би ли облякъл дрехи за път, Агатоне, да поемем сутринта след Исмена и Манто като невидима охрана? *** Слушах Аристодем и мислех, че сънувам. Толкова много думи от него не бях чувал, но не това ме учудваше. Аристодем ме върна във времето, когато бях друг човек, косите ми бяха неподрязани, а стъпките леки. Почувствах лекотата на онзи, когото бях, и ми стана мило за него. И мъчно, че живеем с образи, които си измисляме, като нарциси, надвесени над езеро, а не забелязваме онези край нас и не чуваме нищо от думите им, а още по-малко ценим, че и те са изпълнени с дъх като нас. Значи онази, от която с пренебрежение отвръщах погледа си в двореца, е била онова видение, което съм чакал. Вече имах съпруга, умножила ме в сина ми, но сърцето ми пак заби с онзи младежки трепет. Някой би казал, ти пак ставаш поет, Агатоне, нищо друго, освен измисленото по-рано не търсиш. Но на никого нямаше да кажа нищо и никой нямаше да ми отговори с тези думи,

15 Наталия Иванова Андрей Даниел, Сянката на фараона, 2008, частна собственост пък и зная, поетическото изкуство не се цени толкова, колкото търговското. Умението да продаваш, а не умението да подражаваш на Музите, ето това те прави достоен човек днес. Но ми се прииска да потърся у себе си онези очи, с които гледах, когато вярата ми в живота беше по-крепка. Бях решил да тръгна и без Аристодем да ме моли, дори бих му предложил себе си, ако бе дошъл да иска издръжлив кон, не се поколебах, не помислих за опасностите, нито за смъртта, която е спътница на пътниците. Затова се изправих като трескав и казах на другаря си, почакай ме малко, и влязох при жена ми, казах й, Тива ме зове, ще се върна скоро. Целунах я страстно и побързах да изляза строг и войнствен, за да не забележи златния пламък, който Аристодем бе прелял в очите ми. Така с името на Манто в сърцата си като с боен вик за Тива, ние се упътихме към храма на Аполон. Беше съмнало, когато стигнахме. Манто и девицата, също като нас, бяха облекли дрехи за път. Исмена беше свалила хитона, с който Аристодем я беше видял да напуска Тива, и беше с груб химатион. Беше обута със здрави сандали, подходящи за път, а Манто бе сплела косата си като селянка без никакво украшение. Двете гледаха небето и плаващите там облаци, сякаш да сверят посоката. Исмена посочи и каза, не ти ли прилича на делфин онзи, Манто? Манто погледна и отвърна, натам сме тръгнали, Посейдон ще ни помага. В ръцете й, в същите онези пръсти, които носеха дрехата и билката за Едип, просветна острие. Стреснах се, не знаех как да разбирам това и веднага бих превърнал невидимото ни присъствие във видимо, ако Аристодем не ме беше задържал. И въпреки че ме възпираше да не отида при двете, сърцето му биеше, защото и той не знаеше какво са намислили. Дали не са решили да се пронижат в сърцата и да отлетят като духове да търсят Едип? Ще бъдеш като богинята Атина, каза Манто (острието просветна над главата на Исмена и почувствах, че ме облива студена пот), смела дъщеря на незабравим баща (Едиповата дъщеря не трепна), войнствена девойка, посмела от братята си (и видях, че черен като гарваново крило кичур падна в краката на Исмена), и пътят няма да те умори говореше Манто, а лицето ти ще следва целта (нов кичур коса падна в краката на момичето), а когато стигнем града, където баща ти, увенчан с маслинови клонки, те очаква, тогава, Исмено, косата ти пак ще стане момичешка, там ще положим къдрите ти в храма на Атина дар за богинята, но днес ставаш младеж, тръгнал по заръка на баща си, а аз твоя слугиня (и последният кичур падна от раменете на Исмена). Но защо мълчаливата Исмена даде тази жертва косите си най-големия дар на девойката, които се режат чак когато ще бъде развързан девственият колан? От тъга по баща си ли? Дай да те видя дали си вече младеж! Исмен ти е името и баща ти, запомни, търгува с етиопците и затова отиваме в Атина, където той те е призовал! Когато с Аристодем тръгнахме след Исмена и Манто, видях белите пръсти на жрицата да се открояват като цъфнал цвят край напъпилите клони на дърветата около пасището, където другарят ми каза, че е израснал. Бялата й ръка се разтвори пред бащата на Аристодем. Манто го поздрави както се поздравява стар познайник и поиска онова муле, което е купил от Атина, и сирене. Помниш ли, каза му после, че живях в Кадмея и там научих една истина мълчанието е злато. Бащата на Аристодем погледна в ръката й така, както се гледа в лилия не смееш да я откъснеш, защото цветът й е измамен. Невярващ, пастирът гледаше ръката на Манто, но накрая й отговори така: Манто, зная, че знаеш, че мулето ми е от бързите животни, но зная, че знаеш, защото си разумна жена и разбираш от стопанство, че би могла с тези пари да си купиш от тържището най-хубавия кон, и на този младеж с теб със сигурност би му отивало повече кон, макар че дали е свикнал за язди и дали не би му прилягало да се движи повече с двуколка... зная, че златната монета, която ще прогори ръката ми, ако я поема от твоята, казва да не питам, но какво да отговоря, Манто, ако дойдат Креоновите хора и разпитат за теб и дали е имало някой с тебе, или пък ако попита някого за мулето ми? Тогава Манто това отвърна, а аз много исках да видя погледа, с който изрече всичко, защото бащата на Аристодем гледаше с очи, в които сякаш играеха и слънце, и луна, или може би този негов поглед отразяваше нещо от взора на Манто: Вие, пастирите, сте хора с широка душа и тъй като живеете на открито, най-често срещате духовете, които влизат в живота ни, духове на предци, живели нещастно, и на такива, живели щастливо, и на такива, опитали се да живеят, макар че още отрано са видели, че е нещастие да се родиш, но напук на това, оставили след себе си нива, която да дава плод и град, който да кове оръжие. Когато засвирите, дриадите седят в краката ви и много неща ви разкриват от благодарност за свирнята. Някои нощуват със синовете ви, а други ви носят деца за отглеждане. Така се сдобивате с наследници и никога не питате какъв е коренът на тези деца, защото сте мъдри и знаете онова, което в Кадмея проумяват само когато проговори златото мълчанието спасява живот. Когато си тръгнем, извади сирингата и сигурно духовете ще ти кажат, че из Беотия пак е излязъл страшен звяр, който напада дори бързите мулета и само герой трябва да си като някогашните, за да надвиеш звяра. Но вие сте прости овчари, синове на земята, не сте като онези, изникнали от зъбите на дракона, градили града ни с Кадъм, затова не можете да надвиете чудовищата. Така като кажеш, кой би могъл да оспори нещо, пастире? Кой би могъл да оспори мита? А с Манто не си говорил отдавна, и никой от твоите хора нито нея е виждал, нито някого с нея е срещал, но си чул, че е отишла при Аполон, защото е от бога повикана да й сподели неща за народа ни. Но по-добре не говори за Манто, а пусни думите, които си чул, като жертвена пепел на вятъра и той ще ги поеме и отнесе, където е нужно. Бащата на Аристодем беше доволен от чутото и ръката му прибра монетата на дълбоко място. После Манто получи освен поисканото и кожи от млади животни, защото нощите наоколо са студени, и сламена тесалийска шапка, която се привързва с ремъче под брадата, защото Хелиос скоро ще направи дните знойни. После пастирът извади сирингата си, обърна гръб на гостите си, все едно никога не ги беше срещал. Мелодията се изви като тънка нишка, теглена от мойрите, а Манто и спътникът й се уловиха за нея и поеха към морето, докато ги следвахме в прозирните дни и нощувахме като странстващи птици. Онзи, който говореше Видях тогава ръката ти да размества въздуха, вероятно си говорел, защитавал си се, стискаше я в юмрук и я отпускаше като човек, който силно вярва в нещо, и разбрах, че образът ти пред мен е вече минало оттук насетне ще те виждам като през мъгла, скрит още в потайната гора на непознатото, моят вик да дойдеш само щеше да те изкара на верандата, където си седял в следобедите преди нашата среща, но ти никога нямаше да прекрачиш своето обиталище напълно затова знаех, че ще се връщам в долината на този спомен и в мига, когато срещу ми проблесне заплаха, ще се пренеса тук и ще легна във високата трева, за да помня или да си представям ако въобще има разлика че си бил смел и си обичал, че си бил смел и си говорил за това. Край Ти казваш край със ужаса на болен. Разбира се, тревогите от вчера не изчезват с обещанията за утре и в странния момент, когато се заклеваш: не помниш нищичко и нищо не предстои ти всъщност може би живееш. И даже да решиш да преброиш победите над времето, победите над мисълта за времето, ти пак във миг ще се сломиш какво въобще разбра от всичко минало? Какво разбра от първата обида, от лепкавата болка да обичаш тихо, от смъртното изчезване на близкия? Какво въобще разбра от смисъла? Какъв бе смисълът да питаш? А ти успя ли да надигнеш глас въобще? Дали не се боиш все пак, че може би това е всичко? Че може би съмнението: това е всичко. Не ни застигна страшно бедствие, нито пък изгубихме за ужас нещо. Ние просто бяхме тъжни, па рите се сменяха с мъгли, пред блока котките умираха, вечер се прибирахме унили, разбира се, понякога съвсем добре, поне така би трябвало да бъде. Всичко иначе остава някъде, запомнено дотолкова, доколкото докато режеш лук във кухнята под наем внезапно нещо малко те боли, заровено под мислите за другото, внезапно някакъв следобед се оказва важен, не, прости най-важният как седнал си на пейка и броиш листата, изпопадали в краката ти. Виж сега ръцете ни по тях се разпознават движенията, бавни като спокойна река, бързи като уплашено животно, в крайна сметка само подражаваме на природата понякога пръстите ни се сплитат като клони и не си пречат друг път полека започват да тежат, но не се скършват, а има и случаи, когато виждаш отдалеч как другите растат на някой склон, близо до твоя, и нищо не можеш да направиш. Само някоя вечер, когато луната е ярка и падне ниско над небосклона, сенките ви ще се кръстосат и образът ще те заблуди, че знаеш какво е щяло да бъде. Литературен вестник

16 Лице на броя Миглена Николчина: Чета ЛВ и времето спира На отпразнувахме 29-ия рожден ден на Литературен вестник. От този брой до идната му кръгла годишнина ще излиза фотографска рубрика, представяща Лице на броя. Тук ще срещнем автори, читатели, приятели на вестника, които ще довършат по своеобразен начин изречението Чета ЛВ. Защото ЛВ е вестникът с хиляди лица. Франческа Земярска и Йоанна Нейкова Фотография: Йоанна Нейкова жълта лавина залива града лаптопи плачат баби скърбят оранжев марсианец поглъща света влюбен до уши в смартфон суета в туитър признава че не иска права да имат онези в бягство без прегръдка хор стюардеси напомня с тъга пригответе се за удар преди катастрофа пасажери се събуждат душата им мирише на крака стъпкали бебета и слънчеви зайчета горди с големия минус в ръка не изгрява плюс във вратата на дните слънчогледи растат в пръст с оловни книги трупове в сибирски самур и брилянти танцуват угрижени из черния въздух църквата на откритото небе затвори врати бръснати глави убиват отдъхват и гният съботно се спи до късно в сатурнова дупка леглото е кораб на честната дума гадна възглавница е да си зрител без право на глас и алтернатива в дъното на власт играят котки и мишки страшно е скучно да си победил всички в утробата на кита има отрова пророци и лелки летят през комина зад ограда перлено блестят увиснали думи задници управляват без партии и не фалират бог гаси лампата и плаче на тъмно гали си кучето с последна любов казва му нежно как всичко е наред това е тъпа шега просто фалшива новина истината е че ледът е горещ смъртта е бездомна мракът блести снежни човеци се женят в морето щастливи като панди са хората растат в градина и никое цвете в букет или леха не изяжда сърцето на съседа както ябълка хрупа сочна свиня страх нямаш ли си друга работа прекаляваш иди си вкъщи остави ме на мира защо ме избра не искам да ме обичаш не мятай оловен чаршаф не ме привличаш и не си мой тип няма да спя с теб не си ангел или мече страх защо ме искаш и желаеш тихо да плача с пица и сладолед с текила водка и сериали накуп безнадежден да скитам наум пред компютъра да ме правиш луд да не вярвам в утре себе си или някой друг не искам контрола ти не си специален грубо и грозно е в теб ограбваш махай се нямаш място тук какво по дяволите правиш наоколо ожени се за ужаса направете си деца разреви се от притеснение като растат разбери какво причиняваш изчерви се от срам и изчезни безследно шарли ебдо Стефан Иванов четири отрязани ръце мълчат по-близо до бледи звезди и черна поляна с черна роса отколкото до оглушително тиха редакция с недокоснати моливи заспали лаптопи и кафе замръзнало от ледения въздух превзел с взлом стая по стая безжизненото пространство влязъл през дупки в стъклата преминал през липсващи прозорци учудил се въздухът как косъмчета на човешка ръка могат да настръхват след като от устата не излиза дъх четири отрязани ръце се отърсват от червеното по ноктите вдигат се от леглото на мълчанието създават присъствие в пустото небе замесват от усмивка и цвят нещо остро ужасно смешно букет от смях избуява цъфтят роза лале карамфил върху позналите целувки усти на бог аллах и другите приятели от компанията тръни бодат пръстите на ръцете средният пръст не прекланя глава в едната ръка държа девет лалета с другата събирам акита в пликче с трета държа кучето и махам за чао на баба с бастун която ми благодари че чистя след кучето и ме пита дали съм чужденец желае ми светло бъдеще в настоящето с другите ръце простирам пране проверявам цени на самолетни билети пазарувам банани бисквити мляко и хляб изхвърлям боклука мия чаши и чинии правя кафе галя спящото в леглото момиче не е 14 февруари 8 март или 1 април тя просто работи прекалено много и заслужава повече сън преди както винаги да вземе нещата в свои ръце РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил А. Видински Малина Томова Печат: Нюзпринт ISSN Адрес: СОФИЯ 1000 ул. Георги С. Раковски 108 Банкова сметка: BG56BPBI , BIC BPBIBGSF Юробанк България АД Издава Фондация Литературен вестник ВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова