David Almond SKELLIG Copyright 1998 David Almond

Размер: px
Започни от страница:

Download "David Almond SKELLIG Copyright 1998 David Almond"

Препис

1

2 David Almond SKELLIG Copyright 1998 David Almond All rights reserved. Apart from any use permitted under UK copyright law, this publication may only be reproduced, stored or transmitted, in any form, or by any means with prior permission in writing from the publishers or in the case of reprographic production in accordance with the terms of licences issued by the Copyright Licensing Agency and may not be that in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser. All characters in this publication are fictitious and any resemblance to real persons, living or dead, is purely coincidental Отпечатана в България Тази творба е художествено произведение. Описаните имена, персонажи, места и случки са продукт на въображението на автора, а в случай, че съществуват реално, са използвани художествено. Всички изказвания, случки, описания, информация и материали от всякакъв друг вид, съдържащи се в произведението, са само и единствено с цел забавление и не трябва да се разчита на тяхната точност, нито да бъдат правени опити да бъдат възпроизведени, тъй като това може да доведе до наранявания. Никаква част от тази книга не може да бъде ползвана или възпроизвеждана без изричното знание и писменото позволение на издателя. Дейвид Алмънд СКЕЛИГ Copyright 2011 Студио Арт Лайн Всички права запазени. Автор: Дейвид Алмънд Превод: 2011 Борис Шопов Редактор: Борис Шопов Художник корица: Таня Минчева Формат: 60/42/16 Печатни коли: 16 Английска, първо издание, 2011 Предпечат: Студио Арт Лайн Издател: Студио Арт Лайн България, София 1618 кв. Павлово, ул. Кота тел ISBN

3 СОФИЯ 2011 СТУДИО АРТ ЛАЙН

4 Други детски заглавия, публикувани от Студио Арт Лайн: Подвижният замък на Хоул Замък в небето Даян Уейн Джоунс Скълдъгъри Плезънт Скълдъгъри Плезънт: Да играеш с огъня Скълдъгъри Плезънт: Безликите Дерек Ланди

5 За автора Скелиг дебютът на Дейвид Алмънд е един от най-необикновените детски романи през последните години. Той спечелва наградата Уитбред за детска книга на годината за 1998 г. и медала Карнеги. Последвалите романи, разкази и пиеси донасят известност, всеобщо одобрение на критиката и още награди, този път международни. Отраснах в голямо семейство във Фелинг, малко стръмно градче, надвиснало над реката Тайн град на стари каменовъглени мини, тъмни терасирани улици, чудати магазинчета, нови жилищни комплекси и пусти хълмове, обрасли с пирен. Животът ни бе изпълнен с тайнствени и неочаквани събития и това място и тамошните хора ми дадоха много от моите истории. Винаги съм искал да бъда писател, при все че го казвах на съвсем малко хора, докато не `пораснах`. Бил съм пощальон и продавач на четки, работил съм във фабрики, корабостроителници и по строежи. В продълже- 5

6 Дейвид Алмънд ние на шест години редактирах литературното списание Панюрж. Бил съм начален учител, преподавал съм на възрастни и в специални училища. Написах първите си разкази в една отдалечена и запусната голяма къща в Норфък. Сега живея със семейството си в Нортъмбърланд, току след римската стена. Пиша в дървена барака в дъното на градината. Обичам да пиша в много форми романи, разкази, пиеси, илюстровани книжки. Най-новите ми проекти са либрето за предстоящата опера по Скелиг и сценична версия на Небесни очи. Писането може да е трудно, но понякога сякаш е като магия. Мисля, че историите са живи неща сред най-важните неща в света. Забележка: с изключение на превода на стр. 155, цитатите от стихотворенията на Уилям Блейк са взети от изданието: Уилям Блейк. Избрани стихове. Подбор, превод от английски Спас Николов. София, Народна култура, 1983 г. Двустишието на стр. 226 не е цитат от поетично произведение на Блейк. 6

7 На Фрея Грейс

8

9 Намерих го в гаража една неделя следобед. Стана ден след като се пренесохме на Фалконър Роуд. Зимата свършваше. Мама беше казала, че ще се преместим точно навреме за пролетта. Там нямаше никой друг. Само аз. Останалите бяха в къщата с Доктор Смърт и се безпокояха за бебето. Той лежеше в тъмнината зад чаените сандъци, в праха и боклука. Сякаш винаги е бил там. Бе мръсен и бледен и сбръчкан и го взех за мъртъв. Въобще не съм бил прав. Скоро щях да разбера истината за него че на света никога не е имало друго такова същество. Наричахме мястото гараж, защото така го наричаше агентът по недвижими имоти господин Стоун. Приличаше повече на сграда за събаряне или на бунище, или на някой от старите складове на кея, дето ги срутват. Стоун 9

10 Дейвид Алмънд ни преведе през градината, дръпна вратата и насочи фенерчето си в мрака. Провряхме глави през входа заедно с него. Трябва да си го представите каза той. Представете си го почистен, с нови врати и поправен покрив. Представете си го като чудесен гараж за две коли. Погледна ме глупаво ухилен. Или нещо за тебе, момче скривалище за тебе и приятелите ти. Как ти се струва, а? Извърнах се. Въобще не исках да се занимавам с него. Из цялата къща все приказваше представете си го, само си представете какво може да се направи. А през цялото време аз все си мислех за стареца Ърни Майърс който дълги години бе живял сам тук. Бил е мъртъв почти седмица, преди да го намерят под кухненската маса. Ето какво видях, когато Стоун ни подкани да си представим. Той дори го каза, когато стигнахме до трапезарията и там зад една шперплатова преграда в ъгъла се мъдреше стара напукана тоалетна чиния. Искаше ми се да млъкне, но той прошепна, че най-накрая Ърни не смогвал по стълбите. Донесли 10

11 Скелиг леглото му тука и сложили тоалетната чиния, та всичко да му е удобно. Стоун ме погледна, все едно според него аз не бива да научавам такива неща. А аз исках да изляза, да се върна в старата ни къща, но Мама и Татко страшно се запалиха. Те тръгнаха все едно ще е някакво голямо приключение. Купиха къщата. Започнаха да я чистят, да я търкат и да я боядисват. Тогава бебето се роди много по-рано. Ето на. 11

12

13 Без малко да вляза в гаража онази неделна сутрин. Взех си фенерчето и осветих вътрешността. Външните врати към задната пътека сигурно бяха паднали отдавна и входът беше закован със сума яки дъски. Гредите под покрива бяха прогнили и той беше хлътнал. Между боклуците се виждаше, че подът е целият надупчен и напукан. Хората, които изнасяха отпадъците от къщата, трябваше да почистят и гаража, но те му хвърлиха един поглед и казаха, че няма да влязат, дори и да им се плати за опасен труд. Имаше стари скринове и строшени мивки, и торби цимент, на стените бяха подпрени стари врати и шезлонги с прогнили платнени седалки. Големи макари въжета и кабели висяха на гвоздеи. По пода бяха разпилени камари водопроводни тръби и големи кутии с ръждясали пирони. Всичко беше покрито 13

14 Дейвид Алмънд с прах и паяжини. От стените беше нападала мазилка. На една от стените имаше прозорче, но то беше зацапано, а пред него стояха ролки попукан линолеум. Мястото миришеше на плесен и прах. Дори тухлите се бяха изронили, сякаш не можеха повече да носят тежестта. Все едно на гаража му беше омръзнало от всичко и само чакаше да се срути и да го изгребат с булдозер. Чух нещо да дращи в единия ъгъл, нещо да се крие, после всичко спря и вътре настана мъртва тишина. Стоях и си давах кураж да вляза. Тъкмо да се вмъкна, когато чух Мама да ме вика. Майкъл! Какво правиш? Тя беше на задната врата. Не ти ли казахме да почакаш, докато не сме сигурни, че е безопасно? Отстъпих и я погледнах. Е, не ти ли казахме? извика тя. Да. Стой далеч тогава! Нали? Бутнах вратата и тя се притвори със скърца- 14

15 Скелиг не на едничката си панта. Нали? изкрещя тя. Добре казах. Да. Добре. Добре. Не ти ли се струва, че имаме да се безпокоим за нещо по-важно от това дали ти няма да се потрошиш в идиотския гараж? Да. Тогава стой настрани! Ясно? Добре. Добре, добре, добре. После се върнах в пущинака, на който казвахме градина, а тя се върна при проклетото бебе. 15

16

17 Градината бе друго ужким чудесно място. В някакъв момент щеше да има пейки и маса, и люлка; на една от стените на къщата очертана с боя футболна врата; и езерце с рибки и жаби. Но сега нямаше нищо такова. Имаше само коприва и бодили, и бурени, и парчета от тухли и камънаци. Стоях и ритах главичките на безбройните глухарчета. След малко Мама се провикна дали идвам за обяд, а аз казах не, ще остана навън, в градината. Донесе ми сандвич и кутийка кола: Съжалявам, че всичко е толкова скапано и всички ние сме в такова скапано настроение. Докосна ме по рамото. Но ти разбираш. Нали, Майкъл? Нали? Свих рамене. Да. Тя отново ме докосна и въздъхна. 17

18 Дейвид Алмънд Ще бъде страхотно, когато всичко се подреди. Седнах на купчина тухли край стената на къщата. Изядох сандвича и изпих колата. Мислех за Рандъм Роуд, откъдето идвахме, и за всичките ми приятели като Дрънкалото и Глупчото. Сега те са на горното игрище, играят мач, който ще продължи целия ден. После чух как звънецът на вратата звъни и как влиза Доктор Смърт. Наричах го Доктор Смърт, защото лицето му беше сиво и имаше черни петна по ръцете и не знаеше да се усмихва. Веднъж го видях да си пали цигара в колата, когато потегляше от нашата врата. Казаха ми да го наричам Доктор Дан и аз правех така, когато се налагаше да говоря с него, но вътре в мене той си беше Доктор Смърт и това му подхождаше много повече. Довърших колата, почаках минутка, после пак слязох до гаража. Нямах време да се навивам или да стоя и да слушам дращенето. Включих фенерчето, поех си дълбоко дъх и се прокраднах вътре. Нещо дребно и черно пробяга по пода. 18

19 Скелиг Вратата изскърца и изпука за малко. В лъча на фенерчето се стелеше прах. В ъгъла нещо не спираше да дращи. Пристъпих на пръсти понавътре и усетих как разкъсвам паяжините с чело. Всичко беше претъпкано прастари мебели, кухненски уреди, навити килими, тръби и щайги и дъски. Минавах с наведена глава под маркучите и въжетата и торбите, които висяха от покрива. Още паяжини полепнаха по дрехите и кожата ми. Подът беше неравен и разбит. Пооткрехнах един бюфет, светнах вътре с фенерчето и видях как се разбягаха милион мокрици. Надзърнах в голяма каменна делва и видях костите на някакво дребно животинче, което беше умряло вътре. Мъртвите мухи бяха навсякъде. Имаше древни вестници и списания. Осветих едно с фенерчето и видях, че беше от преди почти петдесет години. Движех се много предпазливо. Непрекъснато се боях, че всичко ще рухне. По гърлото и носа ми полепваше прах. Знаех, че скоро ще се разкрещят къде съм и че е по-добре да изляза. Наведох се над куп чаени сандъци и осветих с фенерчето пространството зад него и точно тогава го ви- 19

20 Дейвид Алмънд дях. Помислих го за мъртъв. Седеше с изпружени крака, а главата му беше облегната на стената. Беше покрит с прах и паяжини като всичко останало и лицето му беше слабо и бледо. Косата и раменете му бяха посипани с умрели мухи. Светнах върху бялото му лице и черния му костюм. Какво искаш? каза той. Отвори очи и погледна нагоре към мене. Гласът му скърцаше, сякаш не беше говорил от години. Какво искаш? Сърцето ми блъскаше и бумтеше. Попитах какво искаш. Тогава ги чух да кряскат от къщата. Майкъл! Майкъл! Майкъл! Шмугнах се отново навън. Измъкнах се през вратата заднишком. Беше Татко. Зададе се по пътеката към мене. Не ти ли казахме подхвана той. Да, отговорих. Да. Да. Започнах да отърсвам праха от себе си. От брадичката ми на дълга нишка провисна паяк. 20

21 Скелиг Татко ме прегърна: За твое добро е. Извади от косата ми една мъртва муха. Потупа страната на гаража и той направо се разтресе. Виждаш ли? попита. Помисли си какво може да стане. Грабнах ръката му, за да му попреча пак да потупа гаража. Недей казах. Всичко е наред. Разбирам. Той стисна рамото ми и рече, че скоро всичко ще се оправи. Засмя се. Разкарай този прахоляк преди майка ти да види, а? 21

22

23 Тази нощ почти не спах. Щом се унасях, виждах как той излиза от вратата на гаража и идва през пущинака към къщата. Виждах го в спалнята си. Виждах го да идва право към леглото. Стоеше, прашен и бял и целият посипан с мъртви мухи. Какво искаш? прошепна той. Попитах какво искаш. Казах си, че съм глупав. Че изобщо не съм го видял. Че това е било част от някакъв сън. Лежах в тъмнината. Чух как Татко хърка и когато се заслушвах, можех да чуя как бебето диша. Дишането ѝ беше дрезгаво и свистящо. В най-голямата тъмница посред нощ отново се унесох, но тя се разрева. Чух как Мама става да я нахрани. Чух гласа на Мама да ѝ гука и да я успокоява. След това отново настана тишина и Татко отново захърка. Отново се заслушах за 23

24 Дейвид Алмънд бебето и не можех да я чуя. Вече се разсъмваше, когато станах и влязох на пръсти в тяхната стая. Креватчето ѝ беше близо до леглото им. Лежаха дълбоко заспали и прегърнати. Погледнах бебето. Плъзнах ръка под завивката и я докоснах. Усещах как сърцето ѝ бие бързо. Усещах слабия шум на дъха ѝ и как гърдите ѝ се надигат и спускат. Усетих колко горещо бе там, колко нежни бяха костите й, колко мъничка бе тя. На вратлето ѝ имаше малко лига и мляко. Чудех се дали ще умре. В болницата се страхуваха от това. Преди да разрешат да дойде вкъщи, тя лежеше цялата набодена с жици и тръбички в стъклена кутия, и ние стояхме наоколо и я гледахме все едно е в аквариум. Измъкнах ръката си и я завих отново. Лицето ѝ бе съвсем бяло, а косата съвсем черна. Бяха ми казали, че трябва постоянно да се моля за нея, но не знаех за какво да моля. Прошепнах: Побързай и ако ще се оправяш, оправяй се. Мама се пробуди и ме видя: 24

25 Скелиг Какво искаш, скъпи? Протегна ръка към мен от леглото. Нищо отвърнах тихо и се върнах в стаята си на пръсти. Погледнах към пущинака. Един кос се беше разпял на покрива на гаража. Сетих се за него, как лежеше зад сандъците за чай, с паяжините в косата. Какво ли правеше там? 25

26

27 На закуска ги попитах какво ще стане с гаража: Кога идват да го разчистят? Мама цъкна с език, въздъхна и вдигна поглед към тавана. Когато успеем да накараме някой да дойде каза Татко. Не е важно, синко. Не и сега. Окей. Днес нямаше да ходи на работа, за да може да действа по къщата. Мама щеше да води бебето за още изследвания в болницата. Продължих: Да остана ли вкъщи, за да ти помогна? Да. Можеш да изнесеш тоалетната на Ърни и да изтъркаш дъските около нея. Ще ходя на училище. Напъхах сандвича си в чантата и потеглих. 27

28 Дейвид Алмънд Преди пренасянето ме питаха дали искам да сменим и училището, но аз не исках. Исках да остана в гимназията на улица Кени с Дрънкалото и Глупчото. Нямах нищо против, че ще трябва да пътувам с автобуса през града. Сутринта си казах, че това ми дава време да помисля какво става. Опитах, но не можах. Гледах как хората се качват и слизат. Гледах ги как си четат вестниците, как си чоплят ноктите или гледат занесено през прозорците. Мислех как, когато ги наблюдаваш, не можеш да кажеш какво минава през главата им или какво се случва в живота им. Дори когато в автобуса се качи някой смахнат или пияница, някой, който дрънка глупости или крещи мръсотии или опитва да ти каже всичко за себе си, не можеш да кажеш нищо дори и за него. Щеше ми се да кажа високо: В гаража ни има един човек, сестра ми е болна и това е първият ден, когато пътувам от новата ни къща към старото училище. Но не го направих. Продължих да гледам всички лица и да се поклащам напред-назад, когато автобусът завие. Знаех, че ако някой ме 28

29 Скелиг погледне, той също няма да знае нищо за мен. Беше странно да бъда отново на училище. С мен се бяха случили толкова неща, но училището си беше съвсем същото. Распутин пак ни прикани да възвисим сърцата и гласовете си и да запеем силно. Йети ни крещеше да се движим от лявата страна по коридорите. Митфорд Маймуната почервеняваше и тропаше с крака, когато не ни излизаха дробите. Госпожица Клартс се просълзи, когато ни разказа историята на Икар, как крилата му се разтопили, когато прелетял твърде близо до слънцето, и как профучал покрай баща си Дедал като камък право към морето. По обед Дрънкалото и Глупчото заспориха дали някакъв шут е пресякъл голлинията. Това изобщо не ме дразнеше. Отидох до оградата на края на игрището и погледнах над града към мястото, където живеех сега. Докато стоях там, при мен дойде госпожа Дандо, една от помощничките. Тя се познава с родителите ми от години. Добре ли си, Майкъл? 29

30 Дейвид Алмънд Екстра. А бебето? И то. Няма да риташ днес? Поклатих глава. Кажи на вашите, че съм питала. Тя извади един плодов дъвчащ бонбон от джоба си и ми го подаде. Плодов дъвчащ бонбон. Тя дава това на новите деца, когато са тъжни или нещо такова. Само за теб прошепна тя и ми намигна. Не казах. Не, благодаря. Изтичах обратно и блестящо измъкнах топката на Глупчото. Целия ден се питах дали да кажа на някого какво съм видял, но не казах на никого. Казах си, че е било само сън. Трябва да е било сън. 30

31 Вкъщи имаше дупка на пода там, където беше стояла тоалетната на Ърни. Беше прясно циментирано. Шперплатовата преграда я нямаше. Старата газова камина беше махната и в стената зееше само черен квадратен отвор. Подът беше подгизнал от вода и смърдеше на дезинфектант. Татко беше мръсен, мокър и ухилен. Заведе ме в пущинака. Тоалетната стърчеше сред магарешките тръни и бурените. Реших, че от нея ще стане хубав градински стол. Газовата камина и шперплатът бяха до вратата на гаража, но не бяха внесени вътре. Татко ме погледна и ми намигна: Ела и виж какво намерих. Заведе ме до вратата на гаража. Запуши си носа. Наведе се и започна да разтваря едни загъ- 31

32 Дейвид Алмънд нати вестници. Готов ли си? В пакета имаше птици. Четири. Открих ги зад камината продължи той. Сигурно са влезли в комина и не са могли да излязат. Заради сивите и бели пера се виждаше, че три от тях са били гълъби. Другата приличаше на гълъб, но беше цялата черна. Открих я най-накрая, затрупана със сажди и прах от комина. И тя ли е гълъб? Да. Просто е била там много време. Хвана ръката ми. Докосни я. Давай, не се притеснявай. Оставих го да сложи пръстите ми върху птицата. Беше твърда като камък. Дори и перата бяха твърди като камък. Била е толкова време там, че почти се е вкаменила каза той. Твърда е като камък отвърнах аз. Да, твърда е като камък. Отидох и си измих ръцете в кухнята. Добре ли мина днес? попита ме той. 32

33 Скелиг Да. Дрънкалото и Глупчото казаха, че може да минат в неделя. Това е хубаво. Оправи ли се с автобусите? Кимнах. Може и да успея да те закарам другата седмица. Само да се оправим малко. Всичко е ОК отвърнах. Госпожа Дандо попита как е бебето. Каза ли й, че е добре? Да. Добре. Вземи си кола и сандвич или нещо друго. Ще направя чай, когато другите си дойдат. След това се качи горе да се изкъпе. Огледах пущинака. Чаках цяла вечност, докато слушах как водата на Татко бумти из тръбите. Грабнах фенерчето си от полицата. Ръцете ми трепереха. Излязох, подминах тоалетната на Ърни, камината и мъртвите гълъби. Спрях се пред вратата на гаража и включих фенерчето. Поех дълбоко дъх и се шмугнах вътре. Усетих паяжините и праха и си помислих, че цялото нещо ще се срути. Чух разни неща да се лутат и да дращят. Промъкнах се покрай бок- 33

34 Дейвид Алмънд лука и старите мебели и сърцето ми тупкаше и блъскаше. Казах си, че съм глупав. Казах си, че съм сънувал. Казах си, че няма да го видя отново. Но го видях. 34

35 Наведох се над сандъците за чай, насочих фенерчето и той беше там. Не беше мръднал. Отвори очи и пак ги затвори. Пак ти изрече с дрезгавия си, скърцащ глас. Какво правиш тук? прошепнах аз. Той въздъхна сякаш всичко му бе втръснало до смърт. Нищо изскърца той. Нищо, нищо и нищо. Видях един паяк да се катери по лицето му. Хвана го с пръсти и го пъхна в устата си. Ще дойдат да изнесат боклука казах. И всичко може да рухне. Отново въздъхна: Имаш ли аспирин? Аспирин? Няма значение. 35

36 Дейвид Алмънд Лицето му беше бледо като суха мазилка. Черният костюм висеше като торба на тънките му кости. Сърцето ми хлопаше. Прахът лепнеше по ноздрите и гърлото ми. Задъвках устни и го погледнах. Ти не си Ърни Майърс, нали? Тоя стар глупак? Дето си изкашляше карантиите и драйфаше навсякъде? Извинявай. Какво искаш? продължи той. Нищо. Имаш ли аспирин? Не. Много благодаря. Какво ще правиш? почнах отново. Те ще разчистят това място. Всичко ще рухне. Какво ще Нищо. Върви си. Ослушах се за шумове отвън дали ме викат. Би могъл да дойдеш в къщата предложих. Засмя се, но не се усмихна. 36

37 Скелиг Върви си. Взе една муха от предницата на дрехата си и я налапа. Нещо да ти донеса? попитах го аз. Аспирин проскърца той. Нещо за ядене? 27 и 53. Какво? Нищо. Върви си. Върви си. Отстъпих към светлината. Изчетках праха, мухите и паяжините. Погледнах и видях Татко през матирания прозорец на банята. Можех слабо да дочуя как пее Черните хълмове на Дакота. Ти ли си новото момче тук? попита някой. Завъртях се. Главата на едно момиче се подаваше над оградата към задната алея. Ти ли си новото момче тук? повтори тя. Да. Аз съм Мина. Зяпнах я. Е? продължи момичето. Какво? 37

38 Дейвид Алмънд Цъкна с език, поклати глава и изрече напевно и отегчено: Аз съм Мина. Ти си Майкъл довърших аз. Добре. След това тя се пусна и чух как скача в алеята. После каза иззад оградата: Беше ми приятно да се запознаем, Майкъл и побягна. 38

39 Като слезе от банята, Татко се размърмори, че няма хляб и яйца, и най-накрая каза: Сетих се. Да си поръчаме от ресторанта, а? В главата ми нещо светна. Той държеше в ръка менюто от китайския зад ъгъла. Ще поръчаме да е тук, когато майка ти си дойде. Какво ще си харесаш? И аз казах: 27 и 53. Хитро. Направи го без да гледаш. Какъв е следващият номер? Записа си всичко. Специален чоу-мейн за Мама, пролетни ролца и свинско чар-суи за теб, говеждо с гъби за мен, хрупкава морска трева и скаридени хапки за бебето. Ако не ги яде, ще ги изядем ние и така ѝ се пада, нали? Отново ще кара ед- 39

40 Дейвид Алмънд нообразно на майчино мляко. Звънна в китайския, даде ми парите и аз отидох зад ъгъла, за да взема поръчката. Мама и бебето си бяха дошли. Тя опита да се прави на грижовна и все ме питаше за пътя и за училище. Тогава бебето повърна на рамото ѝ и тя трябваше да се почисти. Татко нападна своето говеждо с гъби, морската трева и скаридените хапки. Каза, че се бил задръстил с праха на Ърни, и изгълта една бутилка бира. Щом видя, че оставям половината ядене, посегна с вилицата си. Закрих го с ръка. Ще станеш дебел. Мама се засмя. Ще станеш по-дебел добави тя. Изгладнял съм отвърна той. Цял ден се бъхтя като роб заради вас. Протегна ръка, погъделичка бебето под брадичката и го целуна. Специално за теб, пиленце. Задържах ръката си пред храната и го подиграх: Дебеланко. 40

41 Скелиг Той надигна риза и хвана корема си с пръсти. Виждаш ли? каза му Мама. Той ни погледна. Топна пръст в соса на ръба на чинията ми. Прелестно. Но стига толкоз. Удовлетворих потребностите си, благодаря ви. Отиде до хладилника и извади още една бира и голямо парче сирене. Аз изсипах остатъка от 27 и 53 в кутията от ресторанта и я сложих в кофата за боклук навън. 41

42

43 Отново видях Мина по-късно вечерта. Бяхме в малката градинка с Татко. Стояхме си сред магарешките тръни и глухарчетата. Както обикновено, той ми разправяше колко чудно ще стане тук цветята, там едно дърво, и пейка под предния прозорец. Видях я малко по-надолу по улицата. Беше на едно дърво, в друга градинка откъм нашата страна, седнала върху дебел клон. Държеше книга и молив в ръката си. Постоянно захапваше молива и се заглеждаше в дървото. Коя ли е тя? Казва се Мина. Аха. Сигурно ни е видяла да я гледаме, но не мръдна. Татко влезе, за да провери цимента във всекидневната. 43

44 Дейвид Алмънд Излязох от двора, тръгнах по улицата и погледнах в дървото към Мина. Какво правиш там горе? Цъкна с език. Глупчо. Изплаши го. Типично. Какво съм изплашил? Коса. Захапа книгата и молива. Надигна се от клона и скокна в градината. Спря и ме загледа. Беше дребна, косата ѝ беше черна като въглен и имаше очи, за които ти се струва, че могат да видят право през тебе. Няма значение каза тя. Ще дойде отново. Тя посочи към покрива. Косът стоеше там, поклащаше опашка напред-назад и грачеше. Това е предупредителният му сигнал. Казва на семейството си, че наблизо има опасност. Опасност. Това си ти. Посочи нагоре в дървото. Ако се качиш там, където бях аз, и погледнеш този клон, ще видиш гнездото на коса. Там има три малки. Но не смей да се доближаваш повече. 44

45 Скелиг Седна на градинския зид и ме погледна. Аз живея тук. Номер седем. Ти имаш новородена сестричка. Да. Как се казва? Още не сме решили. Цъкна и завъртя очи към небето. Отвори книгата си. Погледни. Цялата беше пълна с птици. Рисунки с молив, и много от тях оцветени в синьо, зелено и червено. Това е косът каза тя. Той е съвсем обикновен, но въпреки това е много красив. Ето врабеца. Тези са синигери. А ето и едни красиви сипки. Виж, това е щиглецът, който беше тук миналата седмица. Тя ми показа щиглеца, с неговото зелено, червено и яркожълто. Той ми е най-любимият. Хлопна книгата. Харесваш ли птиците? попита тя и ме погледна, като че съм я ядосал. Не знам. 45

46 Дейвид Алмънд Типично. Обичаш ли да рисуваш? Понякога. Рисуването те кара да погледнеш света по-внимателно. Помага ти по-ясно да видиш това, което гледаш. Знаеше ли това? Не ѝ отвърнах нищо. Тя ме попита: Какъв цвят е косът? Черен. Типично! Обърна се към градината. Прибирам се. Ще чакам да се видим отново. Ще ми е приятно да видя и сестричката ти, ако може. 46

47 Опитах да остана буден през нощта, но беше безнадеждно. Засънувах веднага. Сънувах, че бебето е в гнездото на коса в градината на Мина. Косът я хранеше с мухи и паяци, тя ставаше все по-силна, докато накрая излетя от дървото, прелетя над покривите и кацна на покрива на гаража. Мина седеше на градинския зид и я рисуваше. Когато се доближих, тя прошепна: Стой настрана. Ти си опасност! След това бебето се разрева в съседната стая и аз се събудих. Лежах и слушах как мама гука на бебето и го успокоява и как то пищи и се дави. Птиците пееха навън. Когато кърменето свърши и бях сигурен, че всички са заспали, аз се измъкнах от леглото, взех фенерчето, облякох си някакви дрехи и се изнизах покрай стаята им. Взех флаконче аспирин от банята. Слязох надолу, 47

48 Дейвид Алмънд отворих задната врата и се шмугнах в пущинака. Съдовете от ресторанта бяха затиснати под вестници и купчина плевели. Бяха се обърнали и много от соса беше изтекъл. Като погледнах вътре, целият чар-суй беше лепкав, червен и студен. Пуснах влажните пролетни ролца в същата кутия и тръгнах към гаража. Казах си: Ти си глупак. Ти си напълно откачен. Погледнах коса на покрива на гаража и видях колко широко отваря жълтата си човка, когато пее. Видях златните и сини проблясъци там, където сутрешната светлина докосваше чернотата му. Включих фенерчето, вдишах дълбоко и влязох. Промъкването и дращенето започна. Нещо претича през крака ми и за малко да изпусна храната. Стигнах до сандъците за чай и насочих фенера зад тях. Пак ти? изскърца той. Реших, че си си тръгнал. Донесъл съм нещо казах му аз. 48

49 Скелиг Отвори очи и ме погледна. Аспирин. И номер 27 и 53. Пролетни ролца и свинско чар-суй. Засмя се, но не се усмихна. Не си толкова глупав, колкото изглеждаш. Протегнах кутията от ресторанта над сандъците към него. Пое я, но ръката му затрепери и трябваше да взема кутията обратно. Нямам сила проскърца той. Проврях се между сандъците за чай. Клекнах до него. Протегнах кутията нагоре и насочих фенерчето към храната. Той потопи пръста си вътре. Облиза го и изпъшка. Отново натопи пръст и извади дълга хлъзгава ивица бобчета и сос. Изплези езика си и го облиза. Изсърба парченца свинско и гъби. Натъпка пролетните ролца в устата си. Червеният сос прокапа от устните му и се стече по брадичката върху черното сако. Ааааах изстена той. Ооооох. Звучеше сякаш му е вкусно или сякаш го боли, или и двете заедно. Приближих кутията по-близо до брадичката му. Той топеше пръста си, ближеше и ръмжеше. 49

50 Дейвид Алмънд Пръстите му бяха изкривени. Кокалчетата му бяха подути. Сложи вътре аспирина. Сложих два аспирина в соса и той ги извади и ги глътна. Оригна се и после пак. Ръката му отново се плъзна настрани. Главата му се отпусна на стената. Храната на боговете прошепна той. 27 и 53. Оставих съда на пода край него и го осветих с фенерчето. Бледото му лице беше цялото в стотици дребни бръчици и браздички. По брадичката му имаше малко безцветни тънки косъмчета. Червеният сос под устните му приличаше на съсирена кръв. Когато пак отвори очите си, видях по бялото им малките червени венички като тъмна мрежа. Миришеше на прах, стари дрехи и засъхнала пот. Хубаво ли огледа? Откъде си? Отникъде. Ще разчистят всичко това. Какво ще правиш? 50

51 Скелиг Нищо. Какво ще Нищо, нищо и нищо. Отново затвори очи: Остави аспирина. Отворих капачката и оставих шишенцето на пода. Трябваше да сбутам малка купчина твърди космати топчета. Вдигнах едно на светлината на фенерчето и видях, че се състои от дребни кости, слепнали с козина и кожа. Какво гледаш, а? попита той. Върнах топчето на пода: Нищо. Косът на покрива пееше все по-силно и посилно. Има един доктор, идва да преглежда сестра ми казах. Бих могъл да го доведа тук да те види. Никакви доктори. Никой. Кой си ти? Никой. Какво мога да направя? Нищо. Малката ми сестричка е много болна. 51

52 Дейвид Алмънд Бебета! Има ли нещо, което можеш да направиш за нея? Бебета! Лиги, ако, повръщня и сълзи. Въздъхнах. Безнадеждно беше. Казвам се Майкъл. Сега тръгвам. Нещо друго да ти донеса? Нищо. 27 и 53. Пак се оригна. Дъхът му вонеше. Не само китайската храна, а смрадта на другите мъртви неща, които беше изял мухите, паяците. Гърлото му заклокочи и той се надигна от стената, като че ли щеше да повръща. Сложих ръка под рамото му, за да го подкрепя. И там напипах нещо, притиснато от сакото му. Повдигна му се. Опитах да не дишам, да не го подушвам. Протегнах ръка зад гърба му и напипах нещо под другото му рамо. Като тънки сгънати ръце. Гъвкави и подвижни. Повдигна му се, но не повърна. Облегна се на стената и аз си извадих ръката. Кой си? попитах. Косът пееше и пееше. На никого няма да кажа продължих. 52

53 Скелиг Подвигна ръката си и я погледна на светлината на фенерчето. Аз съм почти никой отговори той. Повечето от мен е Арт. Засмя се, но не се усмихна. И проскърца: Арт Рит. Оня, дето ми съсипва кокалите. Вкаменява те, а после те разтрошава. Докоснах подутите му стави. Какво е това на гърба ти? Едно сако, и малко от мен, и много от Арт. Отново опитах да плъзна ръка под рамото му. Пак изскърца: Не е наред. Нищо от онова там вече не е наред. Тръгвам си. Няма да им позволявам да разчистват тука. Ще донеса още неща. Няма да довеждам Доктор Смърт. Облиза засъхналия сос под устните си и каза: 27 и и 53. Оставих го, измъкнах се към вратата и излязох на светло. Косът излетя над градините 53

54 Дейвид Алмънд с крясък. Промъкнах се в къщата. Застанах за минутка до креватчето на бебето. Пъхнах ръка под одеялцата и усетих дишането й, и колко мека и топла бе тя. Усетих колко нежни са костите й. Мама ме погледна и можех да видя, че все още е заспала. Здравей прошепна тя. Тихичко се върнах до леглото си. Докато спях, сънувах, че леглото ми е цялото от клонки, листа и пера, като гнездо. 54

55 Сутринта Татко каза, че почти не можел да се движи. Беше се превил надве. Каза, че гърбът му щял го довърши. Бил се вдървил като дъска. Къде е аспиринът? крещеше той по стълбите. Мама се засмя. Тази гимнастика ще му се отрази добре. Ще свали тлъстините от него. Той изкрещя отново: Попитах къде е проклетият аспирин? Целунах бебето и изтичах да хвана автобуса за училище. Тази сутрин имахме биология с Распутин. Той ни показа на една илюстрация предшествениците ни и непрекъснатите промени, които водеха до нас. В началото бяха маймуните, после дългата редица човекоподобни същества 55

56 Дейвид Алмънд по средата, и най-накрая ние. Виждаше се как сме започнали да стоим по-изправени, как сме загубили повечето от козината си, как сме започнали да използваме инструменти, как главите ни са се променили, за да могат да поберат големите ни мозъци. Глупчото прошепна, че всичко това били пълни дивотии. Неговият Татко му казал, че нямало как маймуните да се превърнат на хора. Просто трябвало да ги погледнеш. Било съвсем очевидно. Попитах Распутин дали ще продължим да се променяме и той отговори: Кой знае, Майкъл? Може би еволюцията ще продължи вечно. Може би ние ще се променяме вечно. Дрън-дрън прошепна Глупчото. Нарисувахме маймунски скелет и човешки скелет. Спомних си думите на Мина и погледнах илюстрацията наистина много внимателно. Вдигнах ръка и попитах: За какво служат плешките, господине? Распутин сбърчи лице. Той изви ръка зад гърба си, докосна плешките си и се усмихна. Помня какво ми разказваше майка ми. Но 56

57 Скелиг ако трябва да съм честен, нямам никаква представа. След това Глупчото се прегърби и наведе глава и издаде челюст и се понесе из коридора, като ръмжеше и тичаше след момичетата. Луси Кар започна да пищи: Престани, прасе такова! Глупчото се засмя: Прасе? Аз не съм прасе. Аз съм горила. И отново хукна към нея. Докато играех футбол на двора, разбрах колко съм уморен, задето съм стоял буден дълго време през нощта. Дрънкалото все ме питаше какво става с мен. Играех много зле. Госпожа Дандо пак дойде, докато си стоях самичък край игрището. Какво става? Нищо. Как е малката? Добре. Погледнах към земята. Понякога ми се струва, че спира да диша. После я поглеждам и тя си е добре. Госпожа Дандо каза: 57

58 Дейвид Алмънд Ще бъде добре, ще видиш. Бебетата често донасят грижи, но преди да се усетиш, вече ще се боричкаш с нея. За малко ме докосна по рамото. Замислих се да ѝ кажа ли за човека в гаража. После видях Дрънкалото да ме гледа, измъкнах се от ръката й, хукнах и се развиках: Подай за глава! Подай за глава! Следобедът беше сънлив. Лесна математика първо, после госпожица Клартс ни чете друга история, този път за Одисей и спътниците му в пещерата с едноокото чудовище Полифем. Бях почти заспал, когато ни обясни как избягали, като се престорили на овце. Взех си картината със скелета. Разглеждах я в автобуса. До мен беше седнал един старец, който държеше на коленете си Джак Ръсел териер. Миришеше на пикня и на тютюн за лула. Какво е това? попита ме той. Така сме изглеждали много отдавна. Нещо не си го спомням. Пък съм бая старичък. Почна да разправя как на младини в цирка видял една маймуна. Били я обучили да прави 58

59 Скелиг чай, ама не изглеждало както като го прави човек. Но може би маймуната просто си се била упражнявала. В ъгълчето на устата му имаше лига. Виждаше се, че не е с всичкия си. Като млъкна, му казах: В нашия гараж има един човек. Не думай. Териерът изджавка. Старецът му затъкна устата. Изглеждаше сериозно замислен. Да. А на трапеца играеше най-голямата хубавица. Направо летеше под купола. 59

60

61 Когато се прибрах вкъщи, Доктор Смърт беше там. Стоеше в кухнята с Мама и Татко. Държеше бебето на коленете си и ѝ закопчаваше дрешката. Намигна ми, когато влязох. Татко ме бодна в ребрата. Видях колко е безжизнено лицето на Мама. От проклетото място е проговори тя, след като Доктор Смърт си бе отишъл. Как да укрепне тя, щом всичко е толкова мръсно и е такава кочина? Посочи през прозореца. Виждаш ли? Проклетата тоалетна. Проклетите развалини. Проклетият пущинак. Започна да плаче. Каза, че изобщо не е трябвало да се изнасяме от Рандъм Роуд. Че не е трябвало да идваме в тази воняща изоставена къща. Ходеше напред-назад из кухнята с бебето на ръце. 61

62 Дейвид Алмънд Малкото ми момиченце нашепваше тя. Горкото ми малко момиченце. Бебето трябва отново да отиде в болницата тихо каза Татко. Само за малко. За да могат докторите да я наблюдават. Това е всичко. Тя ще е добре. Погледна през прозореца към пущинака. Ще работя по-здраво. Ще съм приключил всичко, когато тя се върне. Ще помагам казах аз, но той като че ли не чу. Хапнахме хляб, сирене и чай. Бебето спеше до нас в преносимо креватче. Мама се качи горе, за да събере нещата, които ще трябват на бебето в болницата. Аз поставих картината със скелета на масата и я погледах, но не можех да се съсредоточа. Хубава е каза Татко, но и той не я гледаше внимателно. Отидох горе и седнах на стълбищната площадка. Гледах как Мама хвърляше дрешки и пелени и жилетчици в една малка чанта. През цялото време цъкаше с език и пуфтеше, сякаш я е яд на всичко. Видя ме и опита да ми се 62

63 Скелиг усмихне, но пак започна да цъка с език. Щом свърши, се обърна: Не се притеснявай. Няма да е за дълго. Наведе се и сложи ръка на главата ми. За какво служат плешките? попитах я аз. Ох, Майкъл! Профуча край мен, сякаш ѝ лазех по нервите. Но щом стигна средата на стълбището, спря и се върна. Плъзна пръсти под плешките ми. Разправят, че плешките са там, където са били крилата ти, когато си бил ангел. Казват, че там отново ще ти пораснат крила. Но това е измислица. Приказка за малки деца, нали? Кой знае? Може пък всички ние да сме имали крила и някой ден да имаме отново. Мислиш ли, че бебето е имало крила? О, сигурна съм. Трябва само да я погледнеш. Понякога си мисля, че тя никога не е напускала напълно Рая и не е изминала целия път до земята. Усмихна се, но в очите ѝ имаше сълзи. Може би затова ѝ е толкова трудно да е тук каза Мама. 63

64 Дейвид Алмънд Гледах я и се чудех какво ще отговори, ако сега ѝ разкажа за човека в гаража. Не го направих. Преди да тръгне, подържах бебето за малко. Докоснах кожата и мъничките ѝ нежни костици. Почувствах мястото, където са били крилата й. После отидохме с колата в болницата. Отидохме в отделението за бебетата и оставихме Мама и бебето там. Татко и аз се върнахме на Фалконър Роуд. Седнахме в голямата празна къща и се погледнахме. После той отново се зае с боядисването на стените в трапезарията. Нарисувах скелет с крила, които излизаха от плешките. Погледнах през прозореца и видях Мина да седи високо горе, върху задния зид. 64

65 Нещастен си каза тя. Стоях и гледах нагоре към нея. Бебето се върна в болницата. Тя въздъхна. Наблюдаваше една птица, която кръжеше високо горе. По дяволите, изглежда ще умре. Тя отново въздъхна. Искаш ли да те заведа на едно място? попита тя. На едно място? Тайно място. Място, за което никой не знае. Погледнах към къщата и през прозореца на трапезарията видях Татко. Погледнах Мина и очите ѝ направо ме пронизаха. Пет минути каза тя. Той даже няма да разбере, че те няма. Кръстосах пръсти. 65

66 Дейвид Алмънд Хайде прошепна тя и аз отворих портата и се промъкнах на алеята. Бързо прошепна и се приведе и побягна. В края на улицата свърна в друга задна алея. Къщите зад зидовете бяха по-големи, по-високи и по-стари. Задните дворове бяха по-дълги и с високи дървета. Това беше Кроу Роуд. Тя спря пред една тъмнозелена порта. Взе отнякъде ключ, отключи я и се шмугна вътре. Нещо се отърка в крака ми. Погледнах надолу и видях един котарак, който беше влязъл с нас. Шепот! каза Мина и се усмихна. Какво? Котаракът се казва Шепот. Ще го виждаш навсякъде. Къщата беше от потъмнял камък. Прозорците бяха заковани с дъски. Мина притича до вратата и я отвори. На вратата с червена боя беше написано ОПАСНО. Не обръщай внимание каза тя. Това е само за да стоят вандалите надалеч. Пристъпи вътре. Хайде, бързо! прошепна тя. Влязох, а Шепот мина покрай мене. 66

67 Скелиг Вътре беше тъмно като в рог. Нищо не можех да видя. Мина ме взе за ръка. Не спирай каза тя и ме поведе. Водеше ме нагоре по някакви широки стълби. Щом очите ми привикнаха с мрака, различих очертанията на закованите прозорци, тъмните портали и широките стълбищни площадки. Качихме се по три стълбища, преминахме три площадки. После стълбите станаха по-тесни и накрая се озовахме пред тясна врата. Таванът прошепна Мина. Тук стой съвсем неподвижно. Те може и да не те искат. Може да те нападнат! Какво може? Колко си смел? Те познават мене, познават и Шепот, но тебе не те познават. Колко си смел? Колкото мен ли? Зяпах я. Как бих могъл да знам? Смел си каза тя. Трябва да си смел. Завъртя дръжката на вратата. Затаи дъх. Отново ме взе за ръка, въведе ме вътре, затвори вратата зад нас. Сви се на пода. Дръпна и мен надолу. Котаракът тихо легна до нас. Стой напълно неподвижно каза тя. 67

68 Дейвид Алмънд Стой много тихо. Само гледай. Всъщност бяхме вътре в покрива. Стаята беше широка, със скосен таван. Дъските на пода бяха хлабави и неравни. От стените беше нападала мазилка. Светлината влизаше през сводесто прозорче, което се издаваше от покрива. Под него по пода имаше разпилени стъкла. През прозорчето човек можеше да види покривите и камбанариите в града и облаците, които почервеняваха в края на деня. Затаих дъх. Стаята притъмня и стана червена от залеза на слънцето. Какво ще стане? попитах шепнешком. Шшш. Само гледай. Чакай и гледай. След това потрепери. Виж! Виж! Една белезникава птица се издигна от ъгъла на стаята и тихо полетя към прозореца. Застана там, като гледаше навън. После дойде още една и обиколи стаята веднъж, пляскайки с криле на сантиметри от лицата ни, преди също да се спре пред прозореца. Не дишах. Мина стисна ръката ми. Гледах 68

69 Скелиг птиците, гледах как обръщат кръглите си лица една към друга, как ноктите им захващат рамката на прозореца. После те си отидоха, отлитайки безшумно в червеникавия сумрак навън. Бухали прошепна Мина. Улулици! И тя отново погледна право в мен и се засмя. Понякога нападат натрапниците. Но видяха, че си с мен. Разбраха, че си окей. Тя посочи задната стена зееща дупка, където бяха изпопадали мазилка и тухли. Това е гнездото. Вътре има малки. Не се приближавай. Ще ги бранят до смърт. Засмя се на слисаното ми мълчание. Хайде прошепна тя. Побързай! И ние излязохме от тавана и изтичахме по широките стълби, вън от къщата, в градината. Мина заключи вратата и градинската порта и се втурнахме по алеите към нашия пущинак. Не казвай на никого прошепна тя. Няма. Да пукна. Какво? Закълни се и кажи да пукна, ако кажа. Кълна се, да пукна ако кажа. 69

70 Дейвид Алмънд Хубаво рече тя и побягна, а Шепот я следваше по петите. Пристъпих отново през нашата порта, а зад прозореца на трапезарията Татко се протягаше и боядисваше стените. 70

71 На другия ден не отидох на училище. С Татко закусвахме, когато започнах да треперя без причина. Какво ще кажеш да поработиш с мен днес? попита той. Кимнах. Ще приготвим всичко за тях, а? каза той. Ти и аз, заедно. Чух го да се обажда в училище от телефона в антрето. Сестра му Да, толкова неща на куп Стрес Да, да. Навлякох някакви стари джинси. Разбърках зелената боя, която той щеше да ползва за стените на дневната. Застлах на пода стари чаршафи. Какво да направя? попитах аз, когато татко се качи на бояджийската стълба. 71

72 Дейвид Алмънд Той сви рамене. Погледна през прозореца. Дали да не вземеш да поразчистиш малко тази джунгла? Но първо се позагърни. И внимавай с тигрите засмя се той. Сложих си чифт стари ръкавици. С една стара ножица режех стъблата, които не щяха да се прекършат. Добирах се до корените с лопатка. В кожата ми се набиха трънчета от магарешките бодили. Целият бях в зелен сок. Струпах голям куп плевели и камара камъни до стената на къщата. Открих провиснали от косата и дрехите ми паяци. Лъскави черни бръмбари се разбягаха от мене. В рохкавата почва се загърчиха стоножки. Докато утрото напредваше, разчиствах все по-широко пространство. Татко излезе и заедно пийнахме сок. Седяхме облегнати на стената и гледахме как косовете идват на мястото, където бях работил. Те ровичкаха в земята, събираха червеи и буболечки за своите малки, прелитаха над градините и покривите към гнездата си. Говорехме си какво искаме да имаме навън: езерце, фонтан, място за слънчеви бани за Мама, място за кошарката на бебето. 72

73 Скелиг Ще трябва да покриваме езерцето, щом тя започне да лази каза Татко. Не искам никакви опасности на пътя й. Отново се хванахме на работа. Ръцете ме боляха и кожата ми пареше. Прах и цветен прашец полепваха по носа и гърлото ми. Пропълзявах под храстите, копаех земята, сечах и теглех стъблата. Мечтаех си как бебето лази тук. Представях си я силна, как се киска и сочи птиците. После видях колко близо до гаража съм допълзял и се замислих за човека вътре как просто си седеше, как сякаш просто чакаше да умре. Изправих се и отидох до вратата на гаража. Стоях и слушах. Нямаше нищо освен обичайното движение и дращене. Не можеш само да седиш там! извиках аз. Не можеш да седиш, все едно чакаш да умреш! Никакъв отговор. Стоях и слушах. Не можеш! Никакъв отговор. Този следобед отидохме в болницата. Докато с колата излизахме от уличката, видях 73

74 Дейвид Алмънд Мина, която седеше на дървото в нейната градина. В скута ѝ имаше бележник и тя пишеше или рисуваше. Погледна ни и помаха, но не се усмихна. Тази е особена каза Татко. Да промърморих аз. В болницата бебето пак беше в стъклена кутия. Имаше жици и тръбички, които влизаха в нея. Тя спеше дълбоко. Мама каза, че всичко е наред. Докторите ѝ казали, че бебето може да си отиде у дома след ден или два. Гледахме през стъклото и Мама ме обгърна с ръка. Видя драскотините по кожата ми. Помоли сестрите за някакъв крем и нежно го втри. Бебето се събуди и ме погледна право в очите и сбръчка лице, все едно се усмихва. Виждаш ли? каза Мама. Тя ще се оправи заради нас. Нали, мъничкото ми пиленце? Бебето отново затвори очи. Мама рече, че ще остане в болницата и тази нощ. Татко и аз тръгнахме към къщи. Пак 27 и 53? попита той, докато минавахме през трафика. Да. 74

75 Скелиг Хубаво. Още малко работа и по-късно можеш да отскочиш до китайския. Влязохме в улицата. Мина седеше на ниския зид в предната им градина и четеше книга. Гледаше ни, докато влизахме с колата и вървяхме към вратата ни. Помахах ѝ и тя се усмихна. Почини си каза Татко. Можеш да довършиш градината утре. Върви. Иди да видиш Мина. 75

76

77 Бебето може и да не умре започнах аз. Това е добре отговори Мина. Седях на зида на няколко стъпки от нея. Днес не беше на училище. Не ми беше добре. Тя кимна: Не е чудно, като имаме предвид какво преживяваш. И ти не беше на училище. Не ходя на училище. Зяпнах я. Майка ми ме обучава. Вярваме, че училището спъва природната любознателност, творческите способности и интелигентността на децата. Умът трябва да е отворен към света, а не затворен в мрачна класна стая. О. Не си ли съгласен, Майкъл? 77

78 Дейвид Алмънд Помислих как с Дрънкалото и Глупчото се стрелкаме из двора. Помислих за нрава на Маймуната Митфорд. Помислих за историите на госпожица Клартс. Не знам. Нашето мото е написано на стената край леглото ми каза тя. Врабчето трябва да лети, не са за него клетки! Уилям Блейк. Посочи към дървото: На птичетата в гнездото няма да им трябва класна стая, която да ги научи да летят, нали? Поклатих глава. Добре де каза тя. Баща ми също е вярвал в това. Баща ти? Да. Бил е прекрасен човек. Починал е преди да се родя. Често мислим за него как ни гледа от небето. Тя ме гледаше с онези нейни очи, които сякаш проникваха право вътре. Тих човек си ти каза Мина. Не знаех какво да кажа. Тя пак почна да чете. Вярваш ли, че произлизаме от маймуните? попитах аз. 78

79 Скелиг Не става въпрос за вяра. Това е доказан факт. Нарича се еволюция. Трябва да знаеш това. Да, произлизаме от маймуните. Тя вдигна поглед от книгата. Надявам се обаче продължи тя, че имаме и някакви по-красиви прадеди. А ти? Пак ме погледна. Да. Мина отново се зачете. Гледах как косът влита в дървото с провиснали от човката му червеи. Беше страхотно да видя бухалите казах аз. Тя се усмихна. Да. Те са диви, разбира се. Убийци, хищници. Чудесни са. Сънувах, че ги чувам, цялата нощ. Аз също се ослушвам за тях. Понякога посред нощ, когато няма никакво улично движение, ги чувам как се викат един друг. Сключих здраво ръце, с малко място между дланите и отвор между палците. Слушай. Лекичко духнах в отвора и издадох звук като 79

80 Дейвид Алмънд бухал. Това е блестящо каза Мина. Покажи ми. Показах ѝ как да си доближи ръцете, как да духне. Първо не можа да го направи, после успя. Тя бухаше и се смееше. Блестящо. Така блестящо. Дрънкалото ми показа казах аз. Приятелят ми в училище. Чудя се дали бухалите ще дойдат, ако го направиш през нощта. Може би. Може би трябва да опиташ. Ще го направя. Тази нощ ще го направя. Буху продължи тя. Буху, буху, буху. Блестящо! каза тя и плесна с ръце. Има нещо, което и аз да ти покажа. Както ти ми показа бухалите казах аз. Какво е? Не знам. Даже не знам дали е истина или е сън. Нищо. Истината и сънищата винаги се смесват. Ще трябва да те заведа и да ти покажа. Тя отвори широко очи и се усмихна, като че 80

81 Скелиг беше готова да тръгне начаса. Не можем да идем сега казах аз. По-нататък на улицата Татко отвори предната врата и ми махна. Трябва да вървя. Трябва да ида за 27 и 53. Мина вдигна очи. Тайнствен човек. Това си ти. Косът отново излетя от дървото. Станах, за да си вървя. Казах: Знаеш ли за какво са плешките? Тя се закикоти. Даже и това ли не знаеш? попита. Ти знаеш ли? Това е доказан факт, общоизвестно е. Те са там, където са се намирали крилете ти, и където ще порастат отново. Тя пак се засмя. Върви сега, тайнствени човече. Върви и вземи тайнствените си числа. 81

82

83 Точно преди зазоряване на следващата сутрин. Осветих с фенерчето бялото му лице. Пак ти проскърца той. Още 27 и 53 казах аз. Храната на боговете. Проврях се между чаените сандъци до него, държах му кутията, а той измъкваше храната с пръст. Сърбаше, ближеше и дъвчеше. Нектар прошепна той. Как разбра за 27 и 53? попитах. Любимите на Ърни. Чувах го по телефона. 27 и 53, казваше той. Донеси насам. Донеси бързо. В къщата ли беше? Бях в градината. Гледах го през прозорците. Слушах го. Той никога не беше съвсем наред. Не можеше да изяде всичко. На другата 83

84 Дейвид Алмънд сутрин намирах остатъците в кофата. 27 и 53. Най-сладкият нектар. Чудесно разнообразие след паяците и мишките. Той видя ли те? Знаеше ли, че си там? Така и не разбрах. Гледаше ме, но гледаше през мене, все едно ме няма. Нещастен стар пияница. Може би ме смяташе за привидение. Той тръсна дълга лепкава ивица свинско и бобчета на бледия си език. Погледна ме със зачервените си очи. Мислиш ли, че съм привидение? Не знам какво си. Тогава всичко е наред. Мъртъв ли си? Ха! Мъртъв ли си? Да. Мъртвите са известни с това, че похапват 27 и 53 и страдат от Арт Рит. Имаш ли нужда от още аспирин? Засега не. Друго? 27 и 53. Прокара пръст по кутията и улови последните остатъци от соса. Облиза бледите си уст- 84

85 Скелиг ни с бледия си език. Бебето е в болница казах аз. Малко кафяво каза той. Кафяво? Кафяв ейл. Още нещо, което Ърни имаше. Още нещо, което не можеше да довърши. Лакоми очи. Още нещо, което изравях от кофата, в случай че бутилката не се беше преобърнала и не беше се изсипало всичко. Окей отговорих. Кафяв ейл. Най-сладкият нектар. Той се оригна, погади му се, приведе се напред. Осветих големите подутини на гърба му, под сакото. Има един човек, когото искам да доведа да те види казах аз, когато той се поуспокои. Който да ти каже, че наистина съм тука? Тя е мила. Не. Умна е. Никой. Тя ще измисли как да ти помогне. Ха! Той се засмя, но не се усмихна. 85