НОВАТА СЛОВЕНСКА ЛИТЕРАТУРА

Размер: px
Започни от страница:

Download "НОВАТА СЛОВЕНСКА ЛИТЕРАТУРА"

Препис

1 Брой 23 1,50 лв Год. 29 НОВАТА СЛОВЕНСКА ЛИТЕРАТУРА Кики Климт, Базилиск във Виена Молитва за хляб Който не знае да пие чудото, ще изгори, толкова е страшно. А който като багер не загребе в чудото пръст, ще бъде като криле, оставени от птиците. Хора сме, не сме рози. Техният цвят разцъфтява само от мъртво месо, не бълваме събития. Духът никога не се губи в силата, а когато тя празна се втурне, сама се връща. Кръг съм, докато не се превърна в мощ. А когато ви дамгосам по лицата, когато ударя по виковете ви насън, когато за пореден път ви детронирам като отрова на хаоса, ще приклекнете като свещени животни, които току-що са били издоени. Целунете пръстта и хвърлете отгоре ми проклятието си. Прокълнете ме с вашата омраза, за да мога да ви изпонатроша в любов. Томаж Шаламун Прозорецът на смъртта Да спреш кръвта на розата и да преобърнеш нещата. Да умреш в реката, да умреш в реката. Да слушаш сърцето на плъха. Между среброто на луната и среброто на моето племе разлика няма. Да прекопаеш нивата и да стигнеш края на земята. Да носиш в гърдите си кристал: словото. Пред вратата се суши сапун, пожарът освети деня. Да се обърнеш. И още веднъж да се обърнеш. И да свалиш дрехата си. Макът е нагризал небето. Да вървиш по празни пътища и да пиеш сенки. Да чувстваш дъба, в който има уста на кладенец. Да спреш кръвта на розата, да спреш кръвта на розата. Олтарите се гледат очи в очи. Да легнеш върху синьо зеле. Детство мое, ръката ти Само където няма история, възприемат историята като гроб за всичко. Крещя, докато гледам раните в ребрата на още неродените поети. Хей, роса! Защо не ме чувстваш като роса? Аз съм. Росата е нежна. И също така, ако преместя стрелките на часовника напред и погледна тревата и пръстта на гроба си, където съм вечно в блаженството на своите спомени: Къде е нещото, което би трябвало да разруши нашето братство? Защо не ме чувстваш като роса? Аз съм. Росата е нежна. Още на стр. 9 ISSN Този брой на Литературен вестник се издава с финансовата подкрепа на TRADUKI Броят се отпечатва със съдействието на KRKA

2 н o в о Н О В О Възкресение Христово e тематичният център на новия 149-и брой на сп. Християнство и култура. В него са представени проповедите на митрополит Антоний Сурожки за Вход Господен в Йерусалим, Страстната седмица и Пасха, както и текстовете на членове на Френската академия, посветени на Кръстния път, обединени в проект под ръководството на кардинал Жан-Мари Люстиже. Друг акцент в броя е отношението на църквите към Холокоста по време на Втората световна война. Темата е представена с основополагащия доклад от 1978 г. на немския богослов Йохан Баптист Мец За отношението между християните и евреите в Германия, както и с историческите текстове на Франклин Х. Лител Германските църкви в Третия райх, на Джонатан Горски Папа Пий ХII и Холокостът, и на Ицхак Арад Християнските църкви и преследването на евреите в окупираните територии на СССР. Българският случай е представен с показанията на Пловдивския митрополит Кирил за участието му в спасяването на българските евреи, дадени през ноември 1944 г., докато се намира в ареста на Държавна сигурност, и е допълнен с писмото на Св. синод на БПЦ, посветен на актуалната политическа обстановка през лятото на 1944 г., с редакционно заглавие Шумкарството е явление на днешното болно и размирно време. Третият тематичен център, Църквата в съвременния свят, е свързан с отношението на църквите към пандемията от коронавирус. В него са представени текстовете на о. Кирил Синев Църковният дебат в Румъния и на Златина Каравълчева Мерки на поместните православни църкви за ограничаване на разпространението на коронавируса. На същата тема е посветено е есето на Калин Михайлов Вяра. В броя са публикувани и разказите на Янчо Михайлов (свещ. Йоан Карамихалев) Няма кой да ме чуе, Болнична стая, Избраникът на камбаните, и на свещеник Николай Петков Нежни хиперболи, а в рубриката Забравени размисли е представен текстът на отец Борис Паспалев На хорото. Първият трясък от неговата книга Дневници на един селски свещеник, издадена през 1942 г.. В броя е представена и последната лекция на прот. Александър Мен Християнството, изнесена на 8 септември 1990 г. Рубриката Християнство и изкуство е представена с текста на Ивайло Борисов Църковната музика и времето, а рубриката Нови книги съдържа откъс от книгата на Лоренцо Скуполи Духовната борба, ново издание на Фондация Комунитас. Броят е илюстриран с творби на Любен Зидаров. Рафаело 500 години по-късно това е основната тема на априлския брой на списание Култура. И тя представя честванията под карантина на детето чудо на ренесансовата живопис със статиите на проф. Владимир Градев и проф. Антонио Паолучи, както и със специална кореспонденция от мащабната изложба, посветена на Рафаело в Рим, която може да бъде посетена днес само виртуално на адрес #RaffaelloInMostra. В броя още можете да прочетете разговор за Апокалипсиса, хората, времената с големия френски историк Жан Делюмо, който ни напусна в началото на 2020 г., статията на немския изкуствовед Ханс Белтинг Флоренция и Багдад, посветена на разликата между зрителните системи в християнския свят и исляма, както и анализа на историка Жан-Филип Жене за епидемиите през Средновековието. В юбилейно интервю режисьорът Георги Дюлгеров вдига завесата над биографията на своите филми, а френският писател и носител на Гонкур Никола Матийо размишлява над величието на малките. Проблемите на архитектурата изникват в разговора с арх. Станислав Константинов за градския център на София, както и в статията за наградите Прицкер. И още: можете да научите за изложбата В нощта. Кабарето в съвременното изкуство, която продължава във Виена до месец юни, както и за последното издание на Берлинале, което се проведе малко преди да се разрази епидемията. В интервю режисьорът Явор Гърдев се пита колко тежат думите, а композиторката Добринка Табакова споделя мисли за музиката, заради която е тук. Броят завършва с разказа Клепалка на Теодора Димова, а фотографиите в него са дело на Красимир Андонов. АВТОРИТЕ В БРОЯ Драго Янчар Йосип Ости Томаж Шаламун Алеш Дебеляк Лойзе Ковачич Андрей Блатник Себастиян Прегъл Владо Жабот Флорян Липуш Евалд Флисар Аня Голоб Станка Храстел Марко Сосич Берта Бойету Весна Лемаич Сузана Тратник Горан Войнович Миха Мацини Йедърт Лапух Малежич Алеш Щегер Маринка Пощрак Миклауж Комел Алойзия Зупан Сосич Людмил Димитров Ганчо Савов Х У Д О Ж Н И К Н А Б Р О Я П Р Е В О Д А Ч И Т Е В Б Р О Я Издаването на този брой на Литературен вестник беше подкрепено от ТРАДУКИ, литературна мрежа, в която са включени Федералното министерство за Европа, интеграцията и външните работи на Република Австрия, Министерството на външните работи на Федерална република Германия, Швейцарската културна фондация Про Хелвеция, КултурКонтакт Австрия (по възложение на Федералното канцлерство на Република Австрия), Гьоте-институт, Словенската агенция за книгата JAK, Министерството на културата на Република Хърватия, ресор Култура в правителството на Княжество Лихтенщайн, Фондацията на Лихтенщайн за култура, Министерството на културата на Република Албания, Министерството на културата и информацията на Република Сърбия, Министерството на културата и националната идентичност на Румъния, Министерството на културата на Черна гора, Министерството на културата на Република Северна Македония, Министерството на културата на Република България, Лайпцигският панаир на книгата и фондация С. Фишер. 2Литературен вестник КИКИ КЛИМТ (1971) е завършила Академията за изобразително изкуство в Любляна през 1997 г. През 2000 г. завършва магистратура Скулптура, а през 2009 г. и докторантура в областта на илюстрацията и визуалната комуникация. Година по-късно става доцент. Работила е като преподавател във Факултета за дизайн и Висшето училище за изобразително изкуство в Любляна, а също така и в чужбина (Mimar Sinan Fine Arts University Istanbul, Турция; National Acamemy of Arts Sofija, България; IADE Creativ University Lizbona, Португалия). Творчеството й е многостранно и обхваща концептуално изкуство, пърформанс, инсталации, фотография, илюстрация, изобразително изкуство и дизайн. Издала е 12 авторски илюстрирани книги и е създала илюстрации за над 30 други книги, представяни на международните панаири на книгата в Болоня, Франкфурт, Ню Делхи, Лондон, Париж, Шанхай, Дубай, Пекин Представила е 19 самостоятелни изложби в Словения и чужбина (Белград, Берлин, Братислава, Генуа, Хелзинки, Кьолн, Ню Йорк, Сараево, Загреб), участвала е в многобройни колективни изложби. ЛЮДМИЛА МИНДОВА е поет, писател и преводач на художествена литература от бившето югославско пространство. Доцент е в Института за балканистика с Център по тракология Александър Фол. Автор на стихосбирките Блус по никое време (2009), Тамбос (2014), Животът без музика (2016), Дървото на спомена (2020), както и на научните монографии Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма (2011) и Другата Итака. За дома на литературата (2016). Сред превежданите от нея автори са Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Симо Мраович, Миро Гавран, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун и др. ЕВА ШПРАГЕР е завършила словенски език и литература във Философския факултет на Люблянския университет. Дългогодишен лектор по словенски език във Факултета по славянски филологии на Софийския университет Св. Климент Охридски. Превежда българска съвременна литература (проза и поезия) на словенски и словенска художествена литература на български. Между преведените от нея книги са Свирепо настроение от Йордан Радичков и Мисия Лондон от Алек Попов. ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ е професор по руска литература на ХІХ век в Софийския университет Св. Климент Охридски. Член е на Съюза на преводачите и на Българския ПЕН. От 2005 до 2010 г. и от 2014 до 2019 г. е лектор по български език, литература и култура в Люблянския университет, Словения. Съосновател на магистърските програми Руска литература, култура и художествен превод и Литература, кино и визуална култура в Софийския университет. Автор на научни монографии, учебници, учебни помагала, сборници и антологии, на повече от 300 статии и студии, преводи на научна и художествена литература от руски, английски, словенски и сръбски и хърватски език, сценарии за театрални спектакли, участник в национални и международни проекти и в над 100 национални и международни форума, свързани с руска, българска и славянски литератури, театър и кино. Носител на най-голямата Лавринова награда, връчвана от Съюза на словенските преводачи на литература, на името на Янко Лаврин (2017). Негови работи са публикувани в Русия, Полша, Чехия, Словакия, Турция, Италия, Сърбия, Словения, Румъния и др. ЛИЛИЯ ГЕОРГИЕВА-МЪРЗЛИКАР е поет и преводач на словенска литература. Дебютира с поезия през 2003 г. със стихосбирката Пози и почерци. Сред превежданите от нея автори са Горан Войнович и Фери Лаиншчек. Живее със семейството си в Любляна. ХРИСТО БОЯДЖИЕВ е завършил специалност Славянска филология в СУ Св. Климент Охридски със сръбски и хърватски език. Като докторант в същия университет специализира в областта на словенския език. Специализирал е в университетите в Любляна, Загреб, Белград и Нова Горица. ЖАНЕТА ЗЛАТЕВА е завършила специалност Славянска филология с чешки и словенски език в Софийския университет Св. Климент Охридски. Работи в Секцията за съвременен български език на Института за български език при БАН.

3 Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е За словенската литература, връзките й с България и превода Разговор на Людмила Миндова с преводача Ганчо Савов Ганчо Савов е роден на 25 октомври 1930 г. в гр. Перник. Славистичното си образование получава в бивша Югославия. Работи в издателства и периодични издания, както и в Българската академия на науките. От 1974 до 1985 г. е политически затворник. След реабилитацията си е главен редактор на списанието за световна литература Панорама, а по-късно - председател на Съюза на преводачите в България. В продължение на 17 години преподава южнославянски литератури във Великотърновския университет Св. св. Кирил и Методий. Автор е на книги, университетски учебници, научни изследвания, публицистика. Един от най-активните преводачи на словенска литература у нас. Людмила Миндова: Как бихте представили словенската литература на ХХ век? Ганчо Савов: Водещи фигури в националните борби на словенците още през XVIII в. са творците на словото. Посетне то винаги е имало най-важно място в живота на своя народ. Заедно с това от два века насам то се развива паралелно с европейските литератури, но старателно отбягва епигонското вглеждане в чуждите образци. Всеобхватното и силно течение Модерна, което в началото на миналия век доминира в цяла Средна Европа, събира влиянието на символизма и импресионизма и търси пътища за тълкуване на сложния вътрешен живот на човека (при автори като Иван Цанкар, Драготин Кете, Йосип Мурн, Отон Жупанчич). Реалистичното направление пък проявява силен стремеж да проникне в словенския национален дух и социалните проблеми. Между двете световни войни словенската литература отново поема път в крак с европейското развитие. Това поставя своя оригинален отпечатък върху всички течения и стилове в словенската литература, хуманизирана от лирична топлота и наситената с емоционалност философия на словенеца. По време на зловещото време на фашистката окупация много писатели се включват в националната съпротива, а в страната работят и 18 нелегални печатници. Така писателската активност е без прецедент в окупирана Европа! След войната има кратък период на опошляваща идеологизация, но бързо се стига до рязък прелом към хуманен реализъм. Той подготвя пътя на младите тогава поколения за новите модерни импулси. Неоромантичната нотка прозвучава и във възродената силна експресионистична традиция. Появява се и литературният авангардизъм, а контрастите между стремежите на човека и тяхната реализация, породени от времето, започват да предизвикват появата на нови и много силни, дори необичайни изразни средства. Най-новият, сегашният период, се характеризира с някакъв обрат, започнал след средата на 70-те години, преминал през постмодернизма. В него прекомерното емоционално напрежение и наситеното с рационалност и сложни асоциации литературно-философско изложение се уталожиха. Сякаш умората и на творци, и на читатели от интелектуалното претоварване си каза думата. Настъпи видимо успокояване на словесната страст, творците станаха някак по-ясни, по-конкретни, понепосредствени. В прозата на преден план Снимка: личен архив излезе условието тя да бъде увлекателна и жанрово определена, прониквайки посилно в психологията на човека (Лойзе Ковачич, Руди Шелиго, Драго Янчар и др.). Поезията се опря на красноречивото си символистично наследство, развивайки своята метафоричност (Грегор Стърниша, Дане Зайц, Томаж Шаламун, Милан Йесих, Йосип Ости, Алеш Щегер и др.). Драматургията се ориентира към ангажираната политически, обществено и нравствено пиеса с преобладаващи гротескови символи и реалистични елементи (Андрей Хинг, Доминик Смоле, Драго Янчар, Душан Йованович и др.) За голямо съжаление, някои от тези творци се простиха с живота Л. М.: Какво можете да ни кажете за близостта между словенци и българи? Г. С.: Тя продължава от векове. Словенските учени Милко Кос, Бого Графенауер и Петър Щих откриват, че през Ранното средновековие сред словенците в тяхната първа държава Карантания се настаняват стотици прабългари, някои от които вероятно остават там. При моето изследване на българско-словенските връзки открих една дълга и непрекъсната нишка на взаимност, минаваща през всички исторически периоди и през имената на най-видни личности. Интересът на словенците към българите се засилва особено през XIX в. по време на освободителните ни борби и някои от най-изтъкнати учени и литературни творци (Фран Миклошич, Симон Грегорчич, Йосип Стритар и др.) застъпват българската тема. След Освобождението на България у нас идват словенци, за да помогнат за възраждането на новата българска култура. Такъв е Антон Безеншек, който слага основата на българската стенография и пише множество съчинения за България. А пък през 1904 г. големият поет Антон Ашкерц дори се посвещава на българската тема и пише прочутия си цикъл Рапсодии за българския гуслар. По-нататък до най-ново време го следват и ред други творци на словото. Между двете войни даже се създава Словенско-българска лига, по чиято инициатива се реализират множество прояви, български младежи отиват да учат в Словения и пр., а в Словения лигата наброява 600 членове! Създават се и множество взаимни връзки между наши и словенски писатели Елисавета Багряна, Изидор Цанкар, Димитър Пантелеев, Тоне Потокар, Алойзи Болхар и др. (Неотдавна проф. Людмил Димитров и съпругата му Людмила Малинова издадоха обемист том за връзките на Елисавета Багряна със Словения.) След войната тези връзки, общувания и изяви между творци и учени се увеличават ученият Матей Роде изцяло посвещава творчеството си на словенско-българските връзки; академик Милко Матичетов още в годините преди войната прави редица изследвания на нашия фолклор и на наши писатели; поетесата Катя Шпур до края на живота си популяризираше българската литература; проф. Драготин Цветко дълги години изследва българската музика и пр. От своя страна словенската литература у нас представяха Виктория Менкаджиева, Венцеслава Йорданова и др., а професор Людмил Димитров зае средищно място в тази активност. Л. М.: Кои словенски автори са ви особено скъпи? Г. С.: Те изобщо не са малко, пък и всички, които ценя, познавах лично. Някои от тях са свързани с любопитни събития. Например книгата с разкази на големия писател Цирил Космач бе в печатницата, когато бях арестуван от ДС и те премахнаха навсякъде от нея моето име и като преводач, и като автор на статията за писателя С Франце Бевк, един от най-плодовитите словенски писатели, бяхме близки приятели и той ме е водил къде ли не из Словения. Много любопитно за него е, че той се привързва още преди войната към България, сам учи български и превежда Под игото на Вазов. Голямо уважение питаех и към забележителния поет и общественик Едвард Коцбек, с когото се свързах, когато бе вече в немилост пред властите на Тито. С него общувах години наред, а той доста ми е разказвал за своето познанство с Елисавета Багряна, Дора Габе и Ангел Каралийчев. Особено скъп ми е и големият поет академик Цирил Злобец, един от най-активните участници в борбата за независимост на Словения, който стана и заместник-президент на страната, когато тя беше вече свободна. Близки са ми отношенията и с Драго Янчар най-значимия белетрист днес. Те имаха като резултат и преведените от мен негови книги. Още в Сараево се сближих и с поета Йосип Ости, който принадлежи еднакво и на босненската, и на словенската литература. Него също съм представял на нашия читател. Близко приятелство имам и с Владимир Ковачич, един от най-изявените модерни белетристи и музиканти. Той е тясно свързан с България, тук е написал и някои от своите прочути новели със сюжети, свързани с нашата страна. Той и сега ни посещава Радвах се и на приятелството си със сатирика Жарко Петан, който бе удостоен с нашата прочута награда Алеко. Веднъж получих от него колет. На гишето ми предадоха грамаден пакет. Пакетът беше съмнително лек и любопитството не ме оставяше на мира. Още в митницата го разопаковах дълго и на дъното му намерих мъничка книжка с Жаркови афоризми и с надпис: Найтежки за писане са афоризмите, но от тях после на всички ни става по-леко! И щом сме вече на весела вълна, има един виц за словенците, който илюстрира техния характер. Разказа ми го друг голям белетрист и сатирик Славко Прегъл, също носител на Алеко. Веднъж в югославската Скупщина в Белград, т.е. в парламента, някой шегаджия сложил на столовете кабърчета. Дошли депутатите и започнали да сядат. Сърбинът се тръснал пръв, но тутакси подскочил като ужилен и изпсувал: Мамка му мръсна на този, дето ми надупчи задника! Къде е да го убия?. И босненецът подскочил, отворил уста, за да изругае, но се размислил, седнал отново и си рекъл: А бе, кой знае защо са сложени Я си представи, че за това има някакъв замисъл от горе?!. Когато на словенеца се случило същото, той спокойно се надигнал, събрал кабърчетата и своите, и попадалите по земята от другите кресла, сложил ги в джоба си и си рекъл: Може да ми потрябват!. Л. М.: Къде бихте поставили словенската литература в контекста на балканските славянски литератури? Г. С.: Трудно ще бъде в краткия обем на едно интервю да се съпоставят своеобразностите на южнославянските литератури, освен ако изхождаме от настроенията, които излъчват. В това отношение словенската литература се откроява със своята склонност към психологизъм и лиричност, подчертани понякога с гротескност, докато хърватската е по-обстоятелствена и пофилософска. Да не говорим за сръбската, която в сравнение със словенската носи подчертана южняшка динамика и в емоционалната си, и в драматичната си изразителност. Останалите литератури босненска, черногорска и македонска са доста по-далечни от словенската. Л. М.: Кои свои преводи от словенската литература цените най-много? Г. С.: Искрено казано, ценя всичките си преводи, макар да не съм убеден, че те до един са еднакво добри Досега съм превел двайсет книги от словенски автори, като сред тях особено място заемат четирите книги на Драго Янчар. Ценя и своята антология на съвременната словенска поезия, защото за нея не само направих подбора, но и преведох всички творби За моята дейност по популяризацията на словенската литература получих престижната словенска Претнарева награда. А в Словения издадоха книгите ми Моята словенска биография и Капан за контри Л. М.: Какво могат да научат една от друга българската и словенската литература? Г. С.: Съприкосновенията между нашите литератури са твърде ограничени, за да можем да ги сравняваме. Все пак, струва ми се, че например словенската проза анализира по-широко актуалната съвременност, докато българската прави това по-задълбочено, а при драматургията е обратното. В най-дръзките си изяви пък словенската поезия проявява една привлекателна изисканост, която говори за висок интелект. Сложната поетична образност на най-модерните й проявления съумява да предизвика активността на читателя и го кара да се стреми по-напрегнато да стигне до смисъла на посланията на поетите. Литературен вестник

4 Драго Янчар (1948, Марибор) е писател, драматург и есеист. Той е най-превежданият словенски писател; негови книги са излизали на английски, френски, немски, руски, италиански, испански, хърватски и много други езици. Често участва в литературни четения и изнася лекции във водещи културни центрове по света. През 1985 г. пътува до САЩ като Фулбрайтов стипендиант за хора на изкуството, а през следващите години специализира в Германия, Австрия и Великобритания. Лауреат е на редица словенски и международни награди. От 2001 г. е редовен член на Словенската академия на науките и изкуствата. Сред по-известните му романи са: Северното сияние, Катарина, паунът и йезуитът, Дърво без име, Звънтеж в главата, Градителят, Тази нощ я видях, И любовта също (последните четири са преведени и на български); от пиесите му можем да откроим поставяните у нас Големият брилянтен валс и Дебнейки Годо. Людмил Димитров: Г-н Янчар, благодаря, че приехте поканата ми за това интервю в Литературен вестник. Вие сте може би най-известният и найподробно преведеният съвременен словенски автор в България. Как си обяснявате това и има ли нещо, което бихте искали да знаем за Вас, оставащо отвъд текстовете Ви? Драго Янчар: Трудно ми е да кажа какво откриват в моите книги българските читатели, преводачи и издатели. Навярно същото, което виждат читателите в Словения или другаде по света живота, неговите парадокси, страсти, възходи и падения, човешкото благородство, както и мизерията. Разбира се, и как са написани романът или новелата. Това са основните неща, но мисля, че много български читатели в книгите ми ще съизмерят собствения си човешки и обществен опит. Навярно заради идентичните обществени условия, в които живяхме, вие разбирате много повече от читателите във Франция или в Германия. Л. Д.: Как оценявате днешната литературна ситуаця в Словения? Д. Я.: Като си помисля, че членовете на журито на Кресниковата награда 1, връчвана за най-добър роман, всяка година трябва да прочетат повече от сто произведения, бих казал, че е добра. По-малко са стихосбирките поезията, която дълго бе в центъра на литературната продукця в Словения, някак е изтласкана в периферията. В последно време е новост подчертаното жанрово писане, особено криминалетата. Книжарниците, за съжаление, са малко, но затова пък имаме отлична библиотечна мрежа и огромно количество заети книги. През 2022 г. Словения ще бъде почетен гост на Франкфуртския панаир на книгата. Разбира се, имаме и нашествие от преводни комерсиални книги, които трудно могат да се нарекат литература. Л. Д.: Освен писател, сте и драматург. Оставяте / отделяте ли за пиесите си идеи, които не включвате в прозата си? Д. Я.: Откакто за първи път, още съвсем млад, влязох в театъра, той за мен се превърна в магическо пространство: от едната страна тъмната зала, от другата осветената сцена арена на света, сблъсък на идеи и характери; измислен, а въпреки това толкова истински живот. Винаги съм се отнасял с пълно доверие към актьорите, към режисьора... 4Литературен вестник Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е Цената на самостоятелното мислене Разговор на Людмил Димитров с писателя Драго Янчар Снимка: личен архив към цялостната атмосфера. Въпрос на време бе кога ще напиша нещо за театър. И това се случи, написах няколко пиеси театралите и публиката ги приеха добре. В драмите си по-ярко, отколкото в прозата тъй като романът е по-комплексна форма се опитах да изразя конфликта между личността и репресивната среда. Исках на сцената да покажа живи хора, жадуващи или поне стремящи се към свободни хоризонти, хора смели и боязливи, както и такива, които насилствено ограничават същите тези хоризонти и на всичко това да се повярва. Актьорите обичаха моите текстове. Но в последно време с театъра се случва нещо странно текстовете се избягват или се променят и интерпретират произволно. Една моя пиеса също я преобърнаха до неузнаваемост. Чужд ми е театърът, в който въпреки впечатляващите сценични или звукови ефекти, магията на изреченото слово още от антични времена, се губи. Видя ли, че актьорът на сцената хваща в ръцете си микрофон, ми идва да си изляза от залата. Л. Д.: Освен казаното дотук, сте и есеист, полемист и човек, който не страни от проблемите на обществото. Като Ваш преводач аз особено ценя демократичната Ви позиция и към близкото минало, и спрямо настоящето. Но може ли според Вас човекът на словото да върне позицията си на водач на нацията, нейна съвест и морален коректив? Д. Я.: Съмнявам се. В епохата на интернет и пълното разпиляване на идеите се губят критериите идейни, морални, всякакви. Всеки знае всичко и веднага го съобщава в един или друг форум в интернет. Който знае всичко, обикновено не знае и не разбира нищо. Човек, написал десет книги, в тази информационна джунгла има същата тежест като онзи, който не е прочел и десет книги, но въпреки това си мисли, че може да се изказва върху обществени и културни въпроси, както и да говори за изкуство. Често не само глупаво, но дори просташки. На писателя не му остава нищо друго, освен да продължи да пише своите истории слава Богу, че благодарение на електрическите крушки на Георги Господинов в този нов свят се задържаха един кръг хора, които имат съзнание за естетическо, морално и интелектуално качество. Заради тях литературата продължава да има смисъл. Но и по-рано, когато гласът на писателя се ценеше, аз не исках да бъда водач на нацията, а в есетата и статиите си споделях какво мисля по определени въпроси. Едни ме хвалеха за това, други ме мразеха. Такава е цената на самостоятелното мислене. Л. Д.: От кой словенски класик се възхищавате? Д. Я.: От Франце Прешерн, Едвард Коцбек, Прежихов Воранц, Сречко Косовел... Л. Д.: Смятате ли се за ученик или следовник на някого, на някоя тенденция, направление, школа? Д. Я.: Правех своите първи литературни опити по времето, когато в Словения заемахме от Франция идеята за Новия роман. Бързо осъзнах, че не желая една житейска история да бъде написана в силен повествователен ритъм. Оттогава определено тръгнах по свой път. Л. Д.: Като директор на най-старото словенско издателство Матица, издадохте разказите на Радичков на словенски. Запознат ли сте и с други български автори? Имате ли изградено мнение за нашата литература? Д. Я.: Дори да имахте само Елисавета Багряна, Йордан Радичков и Георги Господинов тези автори четох през последните години пак бих казал, че това е голяма европейска литература. Но зная, че те не са се появили от нищото, а са наследили разнообразни по интензивност периоди на художествено творчество, плеяда поети и писатели, живота на цели поколения от неспокойната българска история. Л. Д.: Кога да Ви очакваме в България? Д. Я.: Издателство Колибри ми изпрати самолетен билет за посещение през май 2. За съжаление, този странен вирус и необичайното време, което изведнъж ни сполетя, попречи на това. Сега планирам да дойда в София, която изключително искам да видя, в началото на септември. 1 Кресниковата награда, наречена на името на писателя Янко Кресник ( ), за най-добър роман на изтеклата година се връчва от 1991 г. от най-тиражния словенски всекидневник Дело. Драго Янчар е неин четирикратен носител. Л. Д. 2 Очакваме г-н Янчар да пристигне в България за премиерата на най-новата си книга на български език, сборника с кратки разкази Ученикът на Джойс, издаден от издателство Колибри в мой превод. Л. Д. Книгите могат да се четат само с любов Разговор на Людмила Миндова с поета Йосип Ости Йосип Ости (1945, Сараево) е сред най-значимите творци от бивша Югославия през последните няколко десетилетия. Свързан едновременно и с босненската, и със словенската литература, той дебютира на петнайсет години с поезия, а досега са публикувани над трийсет негови стихосбирки, както и множество книги с белетристика, есеистика и литературна критика. Произведенията му имат над седемдесет превода на чужди езици, а на български са публикувани четири негови книги с поезия; чест гост е на страниците на Литературен вестник. Отличаван е с множество награди и за собственото си творчество, и за художествените си преводи. Людмила Миндова: Г-н Ости, благодаря Ви, че приехте да отговорите на въпросите ми за този брой на Литературен вестник, посветен на словенската литература. Вие как бихте представили словенската литература на чуждия читател? Йосип Ости: Като една от националните литератури на разпадналата се преди четвърт век бивша Югославия, която е живо доказателство, че в границите на някогашната обща държава и сърбите, и хърватите, и словенците, и македонците, и черногорците, и албанците, и босненците или бошняците имаха чудесна литература. Както поезия, така и проза, с която достигнаха и надминаха литературните стойности на други народи. Казано съвсем накратко достигнаха върховете на европейската литература. Доказват го поетическите и белетристичните произведения както на по-старите творци, някои от които вече не са сред живите, така и на по-младите, съвременни словенски автори. Моят списък от имена и произведения би бил прекалено дълъг за този наш разговор, а ако го съкратя, ще бъде несправедливо към пропуснатите. Л. М.: Превели сте мнозина словенски автори за читателите от бивша Югославия. Кои от тези преводи са Ви най-скъпи? Й. О.: Превел съм наистина доста на някогашния сърбохърватски език и ако включа тук и онези няколко мои собствени, написани на словенски език книги, в този списък има 120 книги поезия, проза и драматургия от словенски автори. Има книги от по-стари белетристи (Прежихов Воранц, Владимир Бартол, Цирил Космач ), както и на все още младите тогава, сред които три книги на Драго Янчар, който от много време насам е най-превежданият словенски белетрист. Сред поетите са Едвард Коцбек, както и мнозина други значими поети след Втората световна война от Дане Зайц, Кайетан Кович, Вено Тауфер до Томаж Шаламун, от когото десет книги в мой превод са публикувани в Загреб, Сараево, Баня Лука, Нови Сад, Цетине, а също и голям брой по-млади от него Както и осем книги на поета Сречко Косовел, които излязоха в Босна и Херцеговина (в Сараево и Баня Лука), в Черна гора (в Цетине), в Сърбия (в Белград) и в Хърватия (в Загреб) Много от споменатите, както и от онези, които не успях да спомена, са ми много скъпи. А ми е много драго, че на български в твой превод излязоха книги на Томаж Шаламун и Алеш Дебеляк, чиято поезия също съм превеждал. Л. М.: Били сте няколко пъти в България и имате много приятели тук, които обичат Вашата поезия. Какво бихте им казали в тези времена на социална изолация заради коронавируса? Йосип Ости пред паметника на поета Сречко Косовел. Снимка: личен архив

5 Г Л А С О В Е Т Е... Й. О.: С България, по-точно със София, съм свързан от младежките си години. Още от времената, когато се занимавах с атлетика и в средата на шейсетте години на миналия век няколко пъти в Деня на младостта участвах в състезания на стадион Васил Левски. И бях победител в бягането на 400 метра. А като поет съм свързан с България от 2003 г., когато в превод на Ганчо Савов в издателска къща Балкани излезе книга с избрани мои стихотворения от Сараевска книга на мъртвите. След това и трите книги с моя поезия в твой избор Къща от език (Алтера, 2009), Ябълката на Сезан (Панорама, 2012) и Нощта на влюбените (Издателство за поезия ДА, 2018). А догодина пък отново в твой превод в издателство Панорама трябва да излезе и романът ми Учител по любов. Което, разбира се, ме радва. Както ме радва и това, че там особено сред поетите и поетесите има немалко такива, които обичат моята поезия. Защото книгите могат да се четат само с любов. Така ги чета и самият аз от най-ранната си младост. Дори и през последните пет години, когато се лекувам от нелечима болест. А бих им препоръчал четене и писане и в тези времена, когато освен всичко друго сме застрашени от епидемията на коронавируса. И самият аз през последните месеци си препрочетох отново откъси от Библията, в които са описани някогашните епидемии. Разказите в Декамерон на Бокачо, Чумата на Камю, Любов по време на холера на Маркес, както и още десетина негови книги (романи и разкази), а също и няколко романа на Ремарк, в които пише най-често за Втората световна война. Защото и битката с коронавируса си е война, макар и война с невидим противник. Л. М.: Вие сте едновременно и босненски, и словенски автор. Какво между тях е общо и какво напълно различно? Й. О.: И самият аз се смятам за поет и писател, който през едната част от живота си е писал на един, а през другата на друг език, защото от първата си поетическа книга, написана на словенски език Крашки нарцис, която излезе през 1999 г. не съм написал нито едно стихотворение на някогашния сърбо-хърватски език, официално вече несъществуващ. Оттогава самият аз превеждах своите написани на словенски стихотворения на хърватски (в сараевското му звучене). И с част от литературния си опус принадлежа на литературата на Босна и Херцеговина, разделена на сръбска, хърватска и бошнячка. Тоест на онова, което по-рано принадлежеше на тогавашната босненско-херцеговска литература, днес официално също несъществуваща. А онова, което пиша на словенски език, принадлежи на словенската литература. И тази част от моето творчество е вече по-голяма от онова, което съм написал на сърбохърватски език. А и съм добре приет в Словения, ако може да се вярва на редицата литературни награди, които съм получил за книгите си. Следователно различен е езикът, на който по-ранните и по-късните ми книги са писани, но авторът им е един и същ, както е един и същ неговият житейски и читателски опит. Л. М.: И Вашият роман Духовете от къщата на Хайнрих Бьол Ви показва като извънредно диалогичен автор. Кои са тези духове и възможен ли е живот без дух и духовитост? Й. О.: Моята белетристична книга Духовете от къщата на Хайнрих Бьол (калейдоскопичен роман, създаден от истории предимно за писатели), който излезе през 2016 г., е изграден от 133 кратки и още пократки разкази. Най-вече за писатели, на които, да го кажа така, съм осъден от ранната си младост до ден днешен. Както като страстен читател, като поет, който започна да публикува на петнайсетгодишна възраст, после като онзи, който в университета изучаваше литературата на югославските народи и беше редактор за култура на студентския вестник Наши дани, след това редактор в сараевското издателство Веселин Маслеша, секретар на сараевското дружество на писателите на Босна и Херцеговина, дългогодишен организатор на Международния поетически фестивал Сараевски дни на поезията, секретар на Дружеството на писателите на Бих и редактор на списание Books в Босна и Херцеговина, което Дружеството издаваше, преводач и председател на Дружеството на преводачите на Босна и Херцеговина Та в книгата може да се види част от моите спомени за писателите, някои от които бяха далеч по-интересни от героите на своите книги. Л. М.: На какво Ви учи литературата словенската, босненската световната? Й. О.: Моят най-кратък отговор би бил, че като човек, който при всички написани и преведени книги се смята на първо място за читател точно литературата ме е направила такъв, какъвто съм. А някои казват, че не съм лош нито като писател, нито като човек. Л. М.: Как бихте представили в Словения съвременна България и Вашите срещи с българските Ви приятели? Й. О.: За жалост, понеже като писател съм бил само два пъти в България, трудно бих могъл да я представя поцялостно в Словения. А за своите колеги българските поети и поетеси, писатели и писателки бих могъл да кажа не просто много хубави, а само най-хубави неща. Алойзия Зупан Сосич Алойзия Зупан Сосич (1964) e литературен историк и професор по словенска литература в Люблянския университет. Изследванията й са в областта на съвременния словенски роман, словенската литература на ХХ век, теорията на разказа и белетристичните жанрове и др. Автор е на осем книги, публикувала е многобройни статии на различни езици. Ръководи Програмата по словенски език за чужденци в Люблянския университет и е сред редовните участници в журитата на словенските литературни награди като Прешерновата награда за културни постижения, Кресниковата награда за най-добър роман, наградата Фабула за най-добър кратък разказ и т.н. Загърбването на националния сюжет и обръщането към личната (полова) идентичност, етичната отговорност пред историята, обществените аномалии, критика на прехода, особената детска гледна точка, епматията към маргиналите, другостта, семейните проблеми... Всичко това и още много неща предлага съвременната словенска проза, която тук е представена с откъси от романи на петима автори: Лойзе Ковачич, Флорян Липуш, Берта Бойету, Владо Жабот, Сузана Тратник 1. За да ги разберем по-лесно, ще ги положа в по-широк словенски и европейски контекст, наблюдавани в две оптики: обществено-политическата и литературната. По този начин най-лесно ще изясня множеството движения и промени в словенската белетристика през последните три десетилетия, по-точно от 1990 до 2018 г. След 1990 г. се появиха доста и твърде важни прозаични текстове, но поради ограничеността на своето изложение ще обърна внимание на най-ключовите; в избора си, освен от художественото равнище, изхождам и от разнообразието на творбите, от разноликостта (поколенческа, регионална, полова), от техния ефект и резонанс. Същевременно си давам сметка, че най-новата словенска литература (в това число и проза) все още не е утвърдено и завършено явление, и доколкото се случва тук и сега, при изследването или избора на този период е редно да си даваме сметка за липсата на времева дистанция и неизбежно произтичащата от нея частична обективност. За да се ориентираме по-лесно в гъсто избуялата гора на словенската проза, нека в началото включа социополитическия компас. Той показва литература, устремена в посткомунистическа, преходна посока след обявяването на независимостта, която прилича на литературите на някои други европейски страни, например Чехия. Ако с обявяването на независимостта и възникването на новата държава словенците сбъдват хилядолетната си мечта за своя държава, това не може да се твърди за глобализацията, следствията от влизането ни в НАТО и Европейския съюз. Преструктурирането на капитала в глобалната система на неолиберализма унищожи не само икономиката (например фалита на основните словенски предприятия), но е пагубно и за развитието на некомерсиалната литература, в която влизат словенската лирика, епос и драматургия днес художествената литература се издава в тиражи от по 500 екземпляра (в бивша Югославия тиражите достигаха и ), също така се влоши финансовото състояние на авторите. Неолибералният капитализъм наложи на книжната продукция пазарни отношения, които принуждават издателите да публикуват добре продаващи се книги, например готварски, пътеписи и различни ню ейдж наръчници за усъвършенстване на личността, и само единици рискуват да печатат некомерсиална белетристика. Единственият светъл момент в тази истерия по бестселъри в прехода е, че държавата продължава да субсидира издаването на избрани художествени книги, но не в същите размери като преди. За опознаването на новата литература на Словения социополитическият компас сочи към постюгославската литература. Всъщност с възникването на новата държава се създаде парадоксална ситуация: Словения вече не чувства особена потребност да се грижи за излизането на художествени книги и за утвърждаването на (национална и европейска) идентичност глобализацията 1 Текстът е част от по-голямо изследване върху съвременната словенска проза. С любезното съдействие на авторката поместваме онази част от него, която засяга автори, представени в настоящия брой. Бел. прев. П Р О Ч И Т И Съвременната словенска проза след 1990 година на изкуството и свързаната с нея секуларизация на художествената литература не е разочароваща само за словенската културна политика, същото се наблюдава и в останалите славянски страни. С възникването на новата държава бе логично да очакваме, че големите теми независимостта, държавното строителство, европеизацията ще намерят място във всички жанрове, но те не се появиха като централни дори в романа, тази най-обхватна повествователна форма, която със самия си литературен етикет е подходяща за дебатиране на социалната проблематика. Не само замяната на обществени теми с лични, очевидна е промяната на литературната йерархия, тъй като днес първи в скалата на важността и популярността е романът, който детронира поезията след дългогодишното й царуване. Етикетите постюгославска, посткомунистическа, след обявяването на независмостта и преходна, са показатели за социополитическата определеност, поточно ангажираност на съвременната словенска проза с политическите и социалните промени. За да направим систематичен преглед на прозата обаче се нуждаем и от литературна посока, каквато ни предлагат явленията литературен еклектизъм, нова емоционалност, трансреализъм и постмодерна литература. Първият термин обхваща идеята за неединството на найновата словенска литература, включително прозата, иначе казано пресичането на различни течения, посоки, тенденции, групи, личности и поетики, а вторият общото в текстовете: формирането на личната идентичност и новия тип чувствителност на литературния субект в литературата. Трансреализмът (Zupan Sosič 2013: ) като етикет на новата посока на литературата след постмодернизма е опит за общо название на явленията, забелязващи се в словенската литература след 1990 г.: преобладаването на реалистична техника, методи или стил и препратка към предишните посоки на европейския реализъм, обновен с непознатото досега положение на литературния субект, т.нар. нова емоционалност. Най-точно словенската литература и съответно проза след 1990 г. се определят от термина нова емоционалност. Той обхваща общото между текстовете по посока на формиране на личната идентичност и новия тип чувствителност на литературния субект, като не съучаства във фикционалната реалност, за да предупреждава ангажирано за конкретни грешки, или пък за да съставя големия сюжет, а трескаво иска да си осигури индивидуалност чрез четивния малък сюжет, основан върху познатите жанрови, стилови и формални образци, модифицирайки ги според новата емоционалност. Новата емоционалност е особен вид чувствителност, която може да бъде наречена постмодерна меланхолия, позоваваща се на традицията. Именно в отношенията между половете, любовната тема и препратките към традицията можем да поместим появата на новата емоционалност, поставяща множество въпроси за ролята на половете, (не) гъвкавата идентичност и интимните задръжки. Новата емоционалност се ражда между новата сериозност и хумористично-иронично-пародийното осъзнаване и постмодерната меланхолия, състояние, представено най-точно от пасивната скука и безучастността на постмодерния субект, обсебен от съвременния хедонизъм. Новата емоционалност най-лесно може да се познае, ако я вместим в широкия етикет постмодерна литература или по-широкото социокултурно явление постмодерн, далеч по-обхватен от тяснолитературното понятие постмодернизъм. От всички направления най-важен за съвременната словенската литература е модернизмът, доколкото именно неговото систематично навлизане в словенското литературно пространство през петдесетте години на миналия век дава началото на съвременната ни литература, а също е и постоянният й спътник, тъй като не изчезна от нея дори в края на века, когато тя се сбогува с постмодернизма. Главна особеност на модернизма е когнитивният релативизъм, тясно преплетен с метафизичния нихилизъм, в който раздвоената личност на субекта се включва в потока на съзнанието като процес. За словенския, както за европейския модернизъм, е съществено важно субективното отношение към действителността, търсенето на новото и оригиналното и запълването на трансцендентните липси с преувеличено остойностяване на изкуството, 5 на стр. 6 Литературен вестник

6 Съвременната словенска проза... от стр. 5 демонстрирано на равнището на текста с премахване на сюжетната логика и линеарността и с разхлабване на хронологичния и причинно-следствения принцип на събитийността. Миметичността се преодолява с автореференциалността и поетиката на фрагмента, с увеличаването на дяла на описанието и диалога за сметка на дяла на наратива. За преобразуването на еднозначността в многозначност допринасят още мултиплицирането на перспективата и разказвача и преминаването от референциална към поетична и естетска функция. Най-важните представители на модернизма сред коментираните тук автори след 1990 г. са Лойзе Ковачич, Флорян Липуш, Владо Жабот и с някои характеристики на прозата си Берта Бойету; творчеството на Сузана Тратник е по-лесно да причислим към т.нар. модифицирано традиционно повествование или с по-общия термин литературен еклектизъм. Макар през последните две десетилетия у нас да излязоха много прозаични творби, твърде различни една от друга, ще рискувам да синтезирам най-важните новости след 1990 г. Освен вече споменатите явления, това са: по-голям дял на фантастиката и диалога, увеличаване на ЛГБТ темата и повече романи, написани от жени. Литературоведския преглед на съвременната словенска проза, основан върху интерпретативно-аналитичен подход и методологичен плурализъм, сливането на наратологична, социологична, антропологична и (пост) феминистична теория, започвам с романа Детски работи (2003) на Лойзе Ковачич ( ). Тази творба продължава поетиката на най-известния му роман, Преселници, заради който в чужбина авторът си заслужи прозвището словенския Пруст. В Детски работи Ковачич задълбочава постоянната си тема детството спирайки възрастта на главния герой Буби на 11 години, малко преди пубертета, което предпоставя особеното детско световъзприемане, ненадеждния разказвач, загадъчното описание, придаващи на писането му различност и трансцендентност. Всички изброени характеристики улесняват съчетаването на техниката на автобиографичния роман, реалистичната и модернистичната поетика в индивидуален стил, наречен реалистичен модернизъм (Zupan Sosič 2009: 75). В него метафизичният нихилизъм се проявява във флуидната личност на субекта, включена в потока на съзнанието като процес, докато реализмът се свързва с метода на детайлно описание и принципите на вероятността. Детската гледна точка, основна предпоставка за избора на ненадежден разказвач, в избрания откъс най-ясно се откроява в описанието на фонтана, който всеки път хвърля малкия Буби на земята и прави драскотини на коляното му и окалва дрехите му, което винаги дразни и възмущава неговите родители. Според логиката на детската гледна точка не детето е виновно, че е паднало при фонтана, а фонтанът, злият крал; именно фонтанът се превръща в символ на живота, играта и творчеството, а самият начин на приближаването до него прогнозира житейския път на автора и поетиката му. Ако в европейската литература много романи се занимават с детството по различни иновативни начини (можем да сравним избрания роман с романите Детство, 1983, на Натали Сарот, и Дете, 1975, на Томас Бернхард), именно загадъчното описание е тази особеност у Ковачич, с която той надминава редица романи. Детската гледна точка и ярките описания са характерни и за романа Полетът на Бощян (2003) от Флорян Липуш (1937). Не е случайно, че толкова пълноценен и стилово необичаен роман се появи тъкмо в австрийската част на Корошка 2 ; като почитател на езика, противопоставящ се на класическия канон, Липуш винаги е разбирал езика и като средство за борба за съществуване на корошките словенци в Австрия. Езикът в неговата проза е пълен със звукоподражания и игрово съчетание на думи, а каламбурната игра носи много примери за съвпадения в изразяването на детето и възрастните, както и интересни неологизми (Borovnik 1995: ). В романа си Липуш праща главния герой, малкия Бощян, на село като централен топос и социален модел на традиционната словенска култура. Селото в романите на Липуш вече не е 2 Корошка словенско название на северен район на страната, заемащ част от областта Каринтия, разположена и на територията на Австрия. Бел. прев. 6Литературен вестник П Р О Ч И Т И естествена, митична общност, както в прозаичните си творби го представя, да кажем, Хандке, то още от първите публикации на Липуш е предмет на подигравки, поставено е в идентична критическа ос като в разказите на австрийския писател Бернхард 3. От безизходицата на селската патология героите на Липуш излизат със съпротива, най-често проектирана като еротика, чиято подривност е проверена в литературата още Прешерн 4 и Цанкар 5 се опитват да разрушат табутата с еротични теми, а в съвременната словенска проза обикновено това е пространство на провокации и иновации. Въпреки че в романа разказвачът иронизира вредните стереотипи на традицията (култа към работата и смъртта, църквата-страж и религиозния господар, неравноправието между половете, послушанието на децата...), той се застъпва за опазване на традиционните ценности, най-вече семейството, естествеността и искреността. Осъвременяването на традиционното е най-интензивно в трансформацията на клишето за мъжката безчувственост и консервативност, следствие от традиционното възпитание. Бощян категорично се отказва от него в края на романа, където в избрания откъс го виждаме да постъпва немъжки, като се разплаква. С Лина, иначе казано, се връща женското у него, принципът на любовта, което означава край на тъгата, по-точно истинското му раждане сред живите. Виталистичната освободеност на любовта като най-висша етична ценност и битийна категория на трансцендентното в лиризирания любовен роман на Липуш рисува нов образ на истинската любов, незасегната още от изчерпаност и празнота (което е особеност и на европейския любовен роман), с чиято химнична възвишеност се отваря свободата. Фантастиката е същностна характеристика за романа Филио не си е у дома (1990) на Берта Бойету ( ), следващ жанровите конвенции на антиутопията. Авторката избира неслучайно антиутопията като водещ жанр на своите романи. През 90-те години, време на политически промени в Словения, тя се включи с нея сред останалите антиутопични романи, които се появиха именно тогава, през така наречения преход. Този текст, съчетание от антиутопичен, психологически, еротичен, социалнокритичен роман и роман-парабола с полуприкрита фигура на измислено дете, цели да обърне внимание на обществените грешки, а с гротескната битка на протагонистката Филио да събуди съзнанието за важността на индивидуализма. И с явните референции към най-лошите последствия от насилието (войните в бивша Югославия) да изплаши читателите, за да осъдят и дори да предотвратят какъвто и да било садизъм. Ролята на жената, същата като в Разказът на прислужницата (Маргарет Атууд), е редуцирана до вагината. И двете писателки поставят на преден план стремежа на обществото да развали семейството, радикализирайки Платоновата идея за възможността за женска равноправност, която би могла да се постигне с премахването на семейството а неговото предложение за контролиране на сексуалните отношения крие желанието за изкореняване на личните интереси, което води хората към тоталитарно общество. Алегоричното и символично четене на Филио не си е у дома бетонира установената бинарност на мъжкия и женския принцип, представен в откъса като страх от другия пол; женското в жените и мъжете вечно копнее, неговата неосъществимост заговаря през символиката на птицата, къщата и насилието. Бойету не осъжда мъжкия пол, а установения принцип, определен от изразено деструктивни особености: властността и свързаната с нея агресия, кариеризма, печалбата, превеса на рационалността над емоционалността... Фолклорната фантастика в романа на Владо Жабот (1958) Вълчи нощи (1996) показва деструкцията на селската общност през езически образи: духът на мочурището Върбан и неговата помощница, силата на вълшебното биле и чая, превръщането във върколак. Едва в края на романа, когато главният 3 Освен критиката на провинциализма, Липуш и Бернхард ги обединява и сходна поетика: и двамата непрекъснато пишат само една история историята на своя живот. В нея житейското поведение на главните персонажи не е героично, то е гротескно, а животът им непрекъснато се оказва застрашен от смъртта. Като най-неумолими изразители на недоволството на своите сънародници и тяхната политика, те много пъти са остро предупреждавани, често са нежелани, но въпреки това са централни фигури в културния живот. Историята на Липуш е, така да се каже, историята на дете, твърде рано изгубило майка си, умъртвена от нацистите в концентрационен лагер, а бащата отказва да се грижи за него. 4 Франце Прешерн ( ) поет романтик, икона на словенската поезия. Бел. прев. 5 Иван Цанкар ( ) класик на словенската литература, поет, прозаик, драматург. Бел. прев. герой, пияницата Рафаел, в богохулната коледна украса разпознава победата на черната магия, тя е разбита напълно. Вечно (алкохолно) замаяният свещенослужител Рафаел е медиум на свръхестествени сили, които в съчетаването на вампирски и еротичен роман той овладява по типично фантастичен начин. През целия роман се пита дали необичайните случки са емоционално заслепление, резултат от въображение, изпадане в несъзнателно състояние (нетрезвост, сън, изтръпване чрез силни физически натоварвания...), или могат да се обяснят със законите на този свят. Още от началото Рафаел действа като избрана (невинна) жертва, която сама кани свръхестествените сили вечерта в къщата си. Те се осмеляват да нахлуят и поради отсъствието на религиозни фундаменти селото няма свещеник, не се вършат църковни обреди, нито са останали здравомислещи хора. В тайнствените случки тъмните сили не го принуждават, а го примамват с привлекателния си вид и в ненаситния му нагон разпознаваме сексуалните конотации на вампирството. С осезаемата съблазън на демоничното Жабот свързва мотивите и ефектите от романа на ужасите и еротичния роман, а с модернистичния дискурс на безпокойството ползва традицията на Кафка, което личи и във включения в този брой откъс. Образът на чудака е великолепно описан в романа Казвам се Дамян (2001) на Сузана Тратник (1963), но тук става дума за представител на сексуално малцинство. Главният герой е транссексуален или по-точно жена, чувстваща се като мъж, повтарящ многократно, че няма никакви травми, че с него всичко е наред и следователно е напълно нормален. Главният герой се озовава в психиатрична клиника, която често е място на действие и в европейската ЛГБТ проза, например в романа на чешката писателка Зузана Брабцова Година от бисери (2000). Куиър анализът на повествованието, показващ понякога, че по-непредсказуеми или ненормирани сексуални практики не изобразяват само различни видове сексуалност, но и наративни иновации, в този роман потвърждава особеността на транссексуалната личност на структурно равнище: загадката за идентичността на литературния персонаж е и загадка на сюжета. Читателят преживява и втора изненада на повествователно равнище: обикновено романи, в които място на действието е психиатрична клиника, се четат като достоверно предадени травми, докато тук комичните перипетии допълнително изострят критичния поглед върху различните форми на изключване. В романа пасивната съпротива на Дамян, изразена в бунтарско самоунищожение, може да бъде прочетена като имплицитна критика на патологично извратените междуличностни отношения. Литература Alojzija Zupan Sosič, 2003: Zavetje zgodbe: Sodobni slovenski roman ob koncu stoletja. Ljubljana: Literarno-umetniško društvo Literatura (Zbirka Novi pristopi). Alojzija Zupan Sosič, 2004: Identitet savremenog slovenskog romana. Razlika/Différance. Časopis za kritiku i umjetnost teorije 9, Alojzija Zupan Sosič, 2006:»Gender Identities in the Contemporary Slovene Novel«. contents06-3..html Alojzija Zupan Sosič, 2006: Robovi mreže, robovi jaza: Sodobni slovenski roman. Maribor: Litera. Alojzija Zupan Sosič, 2008: The Contemporary Slovene Novel. Slovene Studies 30, no.2, Alojzija Zupan Sosič, 2009: Prišleki kot maturitetni roman. Jezik in slovstvo 54/6, Alojzija Zupan Sosič, 2013: Slovene literature since After Yugoslavia. The cultural spaces of a vanished land (ur. Radmila Gorup), Stanford: Stanford University press. Alojzija Zupan Sosič, 2014: Partizanska zgodba v sodobnem slovenskem romanu. Jezik in slovstvo 59/1, Alojzija Zupan Sosič, 2015: Stičišča v»maturitetnih«romanih Otroške stvari in Otroštvo. Jezik in slovstvo 51/2, Alojzija Zupan Sosič, 2017: Teorija pripovedi. Maribor: Litera. Berta Bojetu, 1990: Filio ni doma. Celovec-Salzburg: Založba Wieser. Florjan Lipuš, 2003: Boštjanov let. Maribor: Litera. Lojze Kovačič, 2003: Otroške stvari. Ljubljana: Študentska založba. Mary Ellen Snodgrass, 1995: Encyclopedia of utopian literature. California: ABC-CLIO Literary companion. Silvija Borovnik, 1995: Slovenska književnost na avstrijskem Koroškem s posebnim ozirom na delo Florjana Lipuša. 31. SSJLK, Suzana Tratnik, 2001: Ime mi je Damjan. Ljubljana: Škuc. Špela Bibič in drugi (ur), 2011: LGBTQ slovar: slovar lezbičnih, gejevskih, biseksualnih, transspolnih, transseksualnih in queer besed. Ljubljana: ŠKUC. < abeceda/slovar/i/>. (Dostop ) Vlado Žabot, 1996: Volčje noči. Murska Sobota: Pomurska založba. Превод от словенски: ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ

7 Миклауж Комел Миклауж Комел (1973) е словенски поет и изкуствовед. Публикувал е дванайсет поетически книги, сред които: Светлината на делфина (1991), Янтарът на времето (1995), Хиподрум (2006), Minima impossibilia (2015), Liebestod (2017), 11 (2018), Стигматизация (2019). Автор е и на две белетристични книги - Съветска книга (2012) и Larvae (2019), и на сборник с есета за поезията. Преводач на художествена литература, сред превежданите от него автори са Петър Петрович Негош, Фернандо Песоа, Сесар Вайехо, Алехандра Писарник и др. Дар Кики Климт, Арканум, Черната книга Алеш Щегер Алеш Щегер (1973) е словенски поет, писател, редактор и литературен критик. Автор е на редица поетически, белетристични и есеистични книги и е един от най-превежданите съвременни словенски творци. В България досега са публикувани стихосбирките му Кашмир (2003, изд. Пан, прев. Стефка Хрусанова) и Единственият обитател на камъка (2011, изд. Факел, прев. Людмил Димитров), а сред другите му книги се открояват стихосбирките Протуберанси (2002), Книга за нещата (2005), Книга за телата (2010), Над небето под земята (2015), както и белетристичните книги Берлин (2007), Отпуск (2014), Курент (2015), Невъренд (2017). Съосновател и директор е на литературния фестивал Дни на поезията и виното в Медана, Словения. От 2010 г. е програмен директор на издателство Студентска заложба, а от 2016 г. е член на Академията на изкуствата в Берлин. Идва момче, което си играе на халогенна светлина. От шума нищо не се вижда. След него по задушните мазета остават мазни петна и рибено масло. Това не са метафизични времена. Това не е време за глас и смисъл. Това е време на халогенен шум. Извадете си бананите от ушите. Усещате ли мириса на моя страх? В размътената локва залязват пророчествата. Нашите времена започнаха като зъбобол. Ще завършат с халюцинациите на микробите в мрака. Любовта е малко коте, което пие вода от разбита паничка. Времето е прелетна птица. Човекът пък има гена на камъка. Между истината и човека Избирам очакването. Между очакването и човека Избирам изкуствените цветя. Не съм чак толкова глупава, та да не искам да бъда гениална. Всичко, което искам, са твърдите пениси на метеоролозите. Да правят прогнозите си навреме и да спасят така от убийство моя Исаак. Паяците на господаря плетат безжична мрежа. Някой на другия континент тайно чете нашите мисли. През вратата не се вижда нищо. В мрака сме по-малки от мушици. Ръцете ми се протягат към теб, затъват в покритото огледало. Щом накрая те достигна, прегръщам целия свят. Поетът се ражда, когато чуе глас. Гласът е безсмъртен. Тук е. Постоянно даден назаем. За миг чуруликането на коса заглушава рева на запалянковците. Любовта е зашит конец. Текстилната промишленост е свята. Къде си го чул това? В ухото си. Излез навън. Навън съм. Къде ще отидеш? В Йерусалим. Къде е това? Вътре. В моята глава се загнезди стихотворение. Къде е домът му? Навсякъде. Кога живее? Постоянно. Ако всички стихотворения са постоянно навсякъде, откъде да знам, че стихотворението в моята глава е наистина мое? Чикчирикчикчирик чурулика с насмешка на недосегаемо дърво. Превод от словенски: ЛЮДМИЛА МИНДОВА Не донесох нищо, подобно на лист, развил се от пъпчица, само нещо незнайно, гниещо дълго в морето и обрасло с неизвестни организми. Нещо отпреди човека. Морето го погълна всичкото. Приеми го напълно. Приеми го тъй, че да не се разпада. Спусни го, моля те, обратно пак на дъното, та организмите, с които е покрито, да не умрат. Перуанска мумия Кожа, която вече не е голота. Пергамент, пергамент, пергамент. Клепачи, потънали в очните кухини. Нос като извит изсъхнал лист. Пергамент, пергамент, пергамент. Дупка във врата. Чело като от камък. Елегантно движение на ръката. Вълнообразни пръсти. Дълги нокти. Устни не. Горкото момиче! Така е тук През всички векове така е тук (Ръце. Крака. Зъби. Коси). Не! Тези искрящи зъби са тъй пределно ясни, че биха прегризали пергамента, който век след век все се лющи от тях! Феникс Ще те боли ли, ако те нарисувам с пепел? Питаш, кого? Кого питаш? Щом си роля, роля си, която упорства. Който си свали маската, по този начин ще лъже така безобразно, че би издал всичко. Който тук над реката вдигне мост, ще пречупи нещо скрито, някоя кост. Който се обляга на стената, спи. Ала не сънува. А сънуваш ти. Не те питам дали живееш. Питам издържаш ли. Ще те боли ли, ако те нарисувам с пепел? Смърт в Неапол Когато хвърлих навън живата риба, която продаваха, обратно в морето, сепна ме вик: Връща се старата лудост. Рибите лежаха на повърхността с коремите нагоре. Викът не ни лиши от живота. Нито тях, нито мен. Оттогава толкова пъти не спирам да повтарям. Моята смърт е вечната ми младост. Връща се старата ми лудост. Тиха градина Тихо, за да понесеш експлозиите на цветята си. Превод от словенски: ЛЮДМИЛА МИНДОВА Литературен вестник

8 Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА Сцена Жизнерадостен театър Людмил Димитров В памет на актьора Петър Мусевски ( ) Този текст може да се възприеме и като начало на големия ми разказ за словенския театър такъв, какъвто го заварих през 2005 година, какъвто го проследих и (съ) участвах в него през следващите петнайсет години, какъвто го опознах и изследвах в ретроспекция, търсейки общи контакти, срещи, допирни точки и взаимодействия помежду ни, и какъвто все още продължавам да го съпреживявам. Това неподозирано, необичайно, прилепчиво и поглъщащо пространство се оказа преобразяващо, преподреждащо, моделиращо в обратен кафкиански ред: то не просто възстановява от примитивното насекомо-буболечка автентичния вид на (всеки) доверил му се Грегор Замза, но го и култивира, облагородява, усъвършенства. (Използвам този не съвсем лицеприятен образ, защото е в мъжки род, докато в приказния фолклор все принцеси се превръщат в жаби и нито един принц в жабок, за да се позова на стандартна метафора.) Ще прескоча много, за да избера само онези парченца от пъзела при това съвсем малка част от тях! които съставят картината на един от най-успешните, самовзискателни, устойчиви и безкомпромисни театри в Словения Прешерновия в Кран. Кръстен е на найголемия им поет, Франце Прешерн ( ), в края на живота си работил като адвокат именно в този град и починал там. Бившата му кантора сега музей е на около метра от театъра. Прешерн е говореща фамилия; означава жизнерадостен и смисълът й (поне за мен) винаги е откривал някакъв особен, втори, метафоричен асоциативен план. Когато преди години за първи път отидох в Кран, погледа ми привлече една доста груба, нападателна и мрачна статуя в центъра, вдясно от катедралата. Загледах я втрещен, докато лека-полека започна да ми просветва, че това е паметник на Франце Прешерн, но скулпторът се бе увлякъл по странна (меко казано) стилистика, от днешна гледна точка изглеждаща безумно. Фигурата е в поза, сякаш всеки момент ще те връхлети, само защото си застанал на пътя й. Поетът се бе слял с героя си Водния дух, но в доста неугледни и застрашителни пропорции. Дори да допуснем, че приживе не е бил красавец, със сигурност и такъв Квазимодо не е бил. Спомних си един не по-малко шокиращ случай, когато, озовавайки се в село Болдино, Нижегородска област, където Пушкин е преживял своята Болдинска есен през 1830 г. и за три месеца е написал няколко десетки шедьовъра в прозата, драматургията и поезията си, видях един от многобройните му паметници. Куриоз: той не бе оригинално Пушкинов, скулпторът в действителност бе изобразил Сталин. По-късно обаче, след годините на култа, обезглавили статуята и върху торса монтирали (по-право нескопосано набучили) главата на поета. Получил се уродливо агресивен хибрид със стойката на Вожда, но с познатата ни възмургава физиономия, къдрава коса, сплескан арабски нос и с шинел от времето на Втората световна война. Та, ако се върна към клетия Прешерн с не по-малко съмнителен плащ, той толкова устремено се заканва да те прегази, че не ти остава нищо друго, освен инстинктивно да отскочиш вдясно, където има врата, зад която да се скриеш. Не искам да кажа, че точно така попаднах за първи път в Прешерновия театър, но тази врата наистина се оказа входът към местния дом на Мелпомена. Преди да се озова в Словения, за нея знаех малко и само най-общи неща но там, на място, тя много силно ме впечатли (потвърждавам го и днес) като пространство със зряла, сериозна и дълго натрупвана театрална култура. Няколкото люблянски театъра, сред които националният Драма, държавният Младинско гледалйшче, общинският Местно гледалйшче люблянско, частните Мини театър и Глей, както и тези в Нова Горица, Целе, Марибор, Копер, Птуй, Ново место и особено в Триест (така нареченият Постоянен словенски театър, основан още през 1902 г.) демонстрират завидна класа със спектакли, някои от които със сигурност ще останат като образци в историята на словенското сценично изкуство. Но както стана дума, тук искам да обърна повече внимание на театъра в Кран институция със свой собствен облик, атмосфера и не на последно място, с откроим, припознаваем стил. Единственото ми неудобство да гледам нещо там винаги е било, че както нямах кола, можех да отида, но проблемът си оставаше как ще се 8Литературен вестник Сцена от спектакъла Дървеница по В. Маяковски. Авторска версия и режисура Йерней Лоренци. От ляво на дясно: Блаж Сетникар, Весна Слапар, Грегор Зорц, Даря Райхман, Маруша Майер, Наташа Кесер върна последният влак за Любляна заминаваше, когато представлението би трябвало да започне поради което обикновено наобратно пътувах с някого от екипа: я с актьор / актриса, я с драматург, или пък с познат, гледал спектакъла същата вечер. И докато пътувахме, си говорехме, естествено. Хрумна ми да започна да провеждам своеобразни анкети и така да събера информация, която може да обобщи коя е причината тази малка страна с доста затворени хора да е толкова разкрепостена в театралното общуване. По-надолу ще предам част от разговорите, но преди това бих искал да направя нещо като визитка на театъра. Кран, макар да е сред по-големите градове на Словения с близо четиридесет хиляди жители (Любляна е с триста, а вторият по големина Марибор със сто хиляди) и само на трийсет километра от столицата, според нашите мерки е близка провинция, а с оглед на малката територия на страната, дори същинска провинция. Но има нещо важно, което, без да се познава контекстът, би могло да подведе. Театралната мрежа на Словения не избира да се дели на център и периферия разбира се, естествен отбор има, но в значително по-малка степен, отколкото в други европейски страни; всички основни театри се приемат (почти) равнопоставено и ако все пак се застраховам с едно почти, то критерият не е местоположението, а качеството на художествената им продукция. В този смисъл Прешерновият театър в Кран не само че не е провинциален в нашия смисъл, но е един от водещите, а към днешна дата без съмнение мога да го определя и като най-добрия. Близките разстояния, великолепната инфраструктура и материалната обезпеченост са трите фактора, позволяващи на словенците всяка вечер (ако искат) да отидат на театър дори в най-отдалечения град (например от Марибор в Нова Горица или от Птуй в Копер) и след представлението да се върнат в най- лошия случай са им нужни два часа. Не е имало премиера в Кран, на която да не съм забелязал целия културен елит: не само театрали, но и писатели, художници, музиканти, университетски преподаватели, студенти, дори гост от чужбина (J). За състоянието и авторитета му допринасят няколко основни неща: екпът, репертоарната политика, проектирана в двете сцени голямата и малката, за каквато е пригодена средновековната кула Шкърлὸвец, напомняща отвътре на умален Шекспиров Глобус ; също така тъкмо този театър всяка година е домакин на едно от най-престижните културни събития в Словения, международния фестивал Седмица на словенската драма, правещ възможно найизчерпателен преглед на презентирането на собствената им драматургия у дома и по света с няколко основни и още няколко съпътстващи програми: уъркшопи, четене на маса на номинираните текстове, срещи на критици, премиера на двуезични сборници с пиеси, ателиета за писане на драматургия... Всичко това, допълнено с професионална ерудиция и ентусиазъм. Защото екипът там притежава и огромна дързост, особено що се отнася до избора на репертоар и по-точно до издирването и превеждането на необичайни текстове от редки езици. Дори и небрежен поглед е достатъчен, за да се види, че техните плакати например, анонсиращи бъдещите сезони и експониращи основните (девет) лица от трупата, винаги са разиграни в някаква сюжетна ситуация / инсталация, и имат художествената стойност на артефакти. Дори да се сменят художниците и оформителите, тенденцията и концепцията непременно се запазват. Към тези наблюдения ще добавя и оригиналните програми за спектаклите, които са цели книжки минимонографии със статии за автора и творбата, експликации на режисьора и драматурга на постановката, кадри от репетиционния процес и самия текст на пиесата. Несъизмеримо с нашите обидно семпли и несъстоятелни хвърчащи листчета... За облика, статуса и популярността на театъра допринасят не чак толкова много хора. Аз станах част от неговото битие и той от моето, още при бившия директор Борут Весѐлко, наследен от настоящата По време на 47 фестивал Седмица на словенската драма (2017). От ляво на дясно: Мая Церар, Людмил Димитров, Маринка Пощрак, Мирям Дърновшчек директорка Мирям Дърнὸвшчек с определящото присъствие на ръководителката на художествения и литературен отдел Маринка Пощрак. Борут е актьор с много участия в международни копродукции, Мирям икономист, специалност Театрален мениджмънт, а Маринка театровед. В серията ми 20-минутни връщания от Кран до Любляна с тях имах възможността да им взема блиц интервюта по въпроси, спонтанно възникнали у мен след поредните премиери. Интересуваха ме няколко основни неща: подходът към работата им; как се справят с конкуренцията; на какви принципи се основава фестивалът Седмица на словенската драма ; пречи ли за международното признание на актьора това, че е обременен с националния език и контекст и единствено киното или безсловесните, често комерсиални представления гарантират по-широкото му пласиране; биха ли поставили в техния театър българска пиеса? Беше ми интересно да чуя всичко, което ми споделят, все едно придържаха ли се към въпросите, или не. Предавам синтезирано отговорите им. БОРУТ: През 50-те години на ХХ век Кранският театър е бил най-модерният, най-свободният в Словения, през следващото десетилетие започва да изпъква този в Целе превръща се в пример за концептуален театър и едва по-късно първенството взима люблянската Драма. Политиката на театрите зависи преди всичко от хората, които ги ръководят. Те определят екипа, режисьорския и актьорския състав, репертоара. Медиите смятат за свой дълг да ухажват Драма, докато към нас, останалите театри, често се отнасят ако не презрително, то някак снизходително. Но в Драма режисьорите са по-ограничавани, отколкото другаде. Диалогът вътре в екипа е относително слаб, усеща се съобразяване, нагаждане. В този смисъл ние имаме предимство. Търсим режисьори, които по своята естетика отговарят не само на нашите намерения и замисъл, но и на това, което зрителите в Кран могат да понесат. Зрителят е основен елемент в театралната комуникация и театърът не може да си позволи да не се съобрази поне отчасти с него. Не искам да кажа, че се водим по вкуса на масовия зрител, напротив, но сме обречени постоянно да балансираме между Сцила и Харибда. Два критерия ни помагат много и досега не са ни подвели авторът и жанрът. Наградите обикновено не влияят на зрителите или поне не им влияят видимо. Когато в театъра съм само зрител а напоследък съм много повече зрител, отколкото участник в спектакъла, усещам, че тъгата по катарзис все още е напълно валидна. В днешно време помежду си се конкурират различни видове театър от най-комерсиални до най-херметични. Нормално е актьорът да поиска да прекрачи отвъд националните граници. Мисля, че повече печелят тези, които комбинират. А националният театър никога няма да умре. Той опазва идентичността през езика и това е една от най-силните му функции. В този смисъл са много важни преводите, изискванията към тях, защото голямата част от репертоара съставят чужди текстове. Най-важното е да се покаже звученето, мелодиката, защото те формират характера на езика. А характерът на езика определя характера на народа. Както народът оформя говора, така и езикът оформя народа. Затова не е случайно, че езиците звучат различно. За мен винаги е било голямо преживяване по време на Седмицата на словенската драма да гледам словенски пиеси в превод и да наблюдавам как нещата стават напълно различни. Всъщност преводът променя контекста, отваря го. Предизвикателство е да поставим българска пиеса. Трябва да открием нещо добро, написано в България, да се запознаем с български колеги това би облекчило търсенето ни. Защото у нас малко се знае за българския театър и драма. на стр. 10

9 Из Духовете от къщата на Хайнрих Бьол (калейдоскопичен роман, създаден от истории предимно за писатели) Йосип Ости Стихотворение в проза или обратното През 1968 г. написах един кратък текст със заглавието История за хълма и за онова зад хълма и го включих в първата си стихосбирка Сънокрадла, която излезе през 1971 г. За нея получих наградата за най-добра дебютна поетическа книга в Босна и Херцеговина. Книгата беше приета добре и от читателите, и от критиката. Макар че и споменатият текст, а и някои други от книгата бяха написани в проза, нито един от критиците не каза, че това не е поезия. Същата история включих по-късно в сборника си с разкази Отраснах сред животни, който излезе най-напред през 1996 г. в оригинал в Любляна, а през 1997 г. и в Сараево, само че вече с друга подредба на разказите заради грешка от страна на издателството при подготовката на книгата за печат. По-късно, през 1998 г., историята се появи в сборник с мои избрани разкази в Любляна, които на словенски със заглавието Изчезна леденото вълшебство преведе Лела Нятин. И то не къде да е, а в самото начало на книгата. Нейният български превод пък гласи: Край Сараево има много хълмове. Най-ниският, над тухларната, край Кошевския поток, прилича на нагризана недоузряла ябълка. Откакто се помня, постоянно го копаят с кирки, лопати, булдозери. Когато бях малък и си играех с другите момчета в неговото подножие, често си мислех, че няма да имам достатъчно време да порасна и хълмът ще изчезне в небитието така, все едно никога преди не го е имало, а пред нас най-накрая ще се покаже пределът, скриван дотогава зад неговия гръб от любопитния ми поглед. (Онези, които не знаят нищо за хълма, сигурно ще се усъмнят в моята история. Ще си кажат, че едва ли е било кой знае какъв проблем да се кача на върха му, без да подозират, че може изобщо да не съм смеел. Нощем на хълма горяха огромни огньове, а край тях се събираха цигани. А нас пък майките ни ни плашеха с циганите.) Растях и си мислех за хълма и за онова зад хълма. И до ден днешен продължават да го копаят с кирки, лопати и булдозери, а той въпреки това не се е помръднал и на милиметър и от потока, и от тухларната. Пораснал съм толкова, че повече няма накъде и отдавна не ме е страх от много неща. Зная, че много от онова, което ни казваха за циганите, не е вярно, а и пътечката към върха отдавна не ми се струва така стръмна, както някога, така че без проблем бих могъл да се изкача, за да се уверя, че докато съм жив, хълмът няма да изчезне, и същевременно най-накрая да видя предела, скрит с години от моя поглед. Нито обаче се изкачвам, нито както някога имам желание хълмът час по-скоро да изчезне. За какво ще си мечтая, когато видя гледката, недостъпна по-рано за мен? Без нейната вълшебна скритост моите мигове на самота в малката мансардна стаичка на високия блок в центъра на града ще станат още по-непоносими. Както тези, така и останалите ми книги с кратки разкази, появили се с други заглавия на чужди езици, получиха добра оценка от критиците. Някои дори отлични. И нито един от тях не обърна внимание, че това въобще не е проза, а поезия. Което показва, че граница между поезията и прозата няма или ако има, е така тънка, че с невъоръжено око няма как да бъде забелязана. Цитатът, който ме върна към живота Отворих очи. И видях, че в полумрак лежа на дивана. С дрехите. Че диванът е в малка стая. До прозореца. Че в ъгъла на стаята има писалище и до него стол. Че на писалището и на рафтовете над него, както и по стените на цялата стая навсякъде има книги Видях само това, което видях. И нищо повече. Нито какви бяха дрехите ми. Нито какъв беше диванът. Нито каква беше стаята. Нито какви бяха писалището и столът до него. Нито пък книгите на лавиците наоколо Нищо не можех да си спомня. Дори себе си. Не знаех и кой съм. Кой е отворил очи и е видял, че лежи в полумрак на дивана. С дрехите Кой се пита: Как съм попаднал в този полумрак, призори, с дрехите, с които ходя на работа, на пазар, на разходка из града и лежа на дивана? Защо след като съм се върнал вкъщи, не съм постелил чаршаф върху дивана и не съм облякъл пижамата си, както всяка вечер? Тези и други въпроси останаха без отговор. Чак докато не забелязах на дивана книга. Не знаех коя е, понеже можех да видя отчасти само черната й задна корица. Когато я вдигнах, страниците й се разтвориха там, където имаше малък молив. И прочетох каквото беше подчертано с него: Нищо не е такова, каквото е. А дори да беше, трябва да е другояче. За един е едно, за друг друго. Кой обаче е посредникът на всичко? Онзи, който добре разбира скритото, онзи, който влиза в тъмната стаичка, в задния план на всичко онова, което се случва на земята. Гледаме едно, а се случва друго, с което, разбира се, не отричаме истината. При всички случаи кой знае какво не разбрахме (говори Анджул). Това беше написал моят приятел Мирко Ковач. И в един момент си спомних, че когато се върнах от работа, легнах на дивана в стаята и на дневната светлина, идваща откъм прозореца, започнах да чета отново романа му Гавра с душата. После подчертах за трети път цитата, който ме върна към живота. Не помнех кога точно съм заспал и кога книгата е паднала от ръцете ми на пода до дивана. Подозирам, че е било скоро. Както поне показва моливът в книгата, с който бях подчертал за пореден път цитата. Знаех едно обаче със сигурност а то за мен беше най-важното че полумракът, в който отворих очи, не беше призори, а привечер, когато вече мръкваше. Както и това, че точно аз съм оня, който беше отворил очи. Интервю Преди писателят Мирко Ковач да отиде да живее в Белград и да напусне Загреб, където прекарал няколко години през 70-те, журналист го попитал: - Господин Ковач, вие сърбин ли сте, или хърватин? А той отговорил: - Да, съм. Плюнка Двама сараевски писатели, които били приятели още от времената на партизаните, а после и на Голи оток, често в неделните дни излизали заедно на разходка. Един хубав пролетен ден отишли на Бентбаша летния басейн на сараевчани и поседнали край река Миляцка. Когато сложили във водата да се охлажда бутилката домашна сливова ракия, която носели със себе си, те седнали на камъка до брега, събули обувките и чорапите си, навили крачолите си и натопили крака във водата. Тогава единият се изплюл колкото сили има, а другият казал: Почнеш ли пак за политика, тръгвам! Кратък разказ за подчертаването Обичам да чета книгите по няколко пъти. И да си подчертавам всяко изречение, което ми харесва особено. Чел съм, скъпи Хайнрих, повечето от книгите ти многократно. И във всяка от тях при всяко следващо четене съм подчертавал обилно. Не си спомням например колко пъти досега съм чел романа на Маргьорит Юрсенар Мемоарите на Адриан, в който още при първото четене подчертах много изречения. Знам обаче, че при всяко ново четене подчертавах все повече и повече. При третото, при четвъртото Все едно и също. Имам чувството, че ако я прочета още веднъж, няма да остане неподчертано нищо. Макар някои да казват, че не четат, защото нямало добри книги, моят списък от четени и подчертавани многократно книги би бил прекалено дълъг. Дори списъкът на онези, в които след поредното четене съм си подчертал почти всичко. Дори той би бил твърде дълъг за кратък разказ като този. На границата Година преди смъртта си Данило Киш беше гост на Международния литературен фестивал Виленица. Една от вечерите всички участници отидохме на екскурзия в Триест. Когато на връщане автобусът спря на границата между Италия и Словения, в него се качи италианският митничар. Поиска да му покажем паспортите си. Всички ги вдигнахме да ги покажем както онези, които го виждахме, така и другите, които не го виждаха, понеже беше по-нисък и от облегалките на седалките в автобуса. Всички го слушаха, при все че говореше тихо. Всички, освен Дане Зайц и Милан Деклева, които макар да бяха отпред, нито го виждаха, нито го чуваха, понеже бяха изцяло погълнати от оживения си разговор. Така и не си показаха паспортите и това вече вбеси полицая. Започна да крещи и заплаши, че ще ни свали всичките от автобуса. Киш, Барбара и аз седяхме на тройната седалка най-отзад в автобуса. Киш ни каза: Толкова много съм пътувал и въпреки това без каквато и да било причина на всяка граница се посирам от страх. След като митничарят си тръгна, без в крайна сметка да изпълни заканата си, в целия автобус започнаха разговори за страха ни от границите, от който така и не можем да се отървем, понеже ни е дълбоко вкоренен. В същото време се смеехме много, макар в повечето случаи това, за което си говорехме, да беше по-скоро за плач. (Смеех се и самият аз, въпреки че си спомних как при първия й опит да мине границата с корабче от Пула за Венеция полицаите накарали майка ми при паспортната проверка да слезе на гарата и там да извади цялото съдържание на чантата си всичко свое, което със себе си носела и да го сложи на масата. Накарали я и да се съблече чисто гола. Една от полицайките, която била с гумени ръкавици, бръкнала с цял пръст в ануса й. Така и не открили нищо нередно, нито пък станало ясно какво точно търсели, но в крайна сметка никой от полицаите не благоволил да й се извини и тя не пожелала да се качи обратно в корабчето. И повече не си и помислила да минава границата.) Превод от словенски: ЛЮДМИЛА МИНДОВА Томаж Шаламун ( ) е един от найзабележителните словенски поети на ХХ век. Автор е на над 40 стихосбирки, неговата поезия е превеждана на много езици и е отличавана с редица словенски и международни награди. На български език е публикувана книгата му с избрана поезия Кой кой е (2015, Издателство за поезия ДА, прев. Людмила Миндова). Слънчоглед Томаж Шаламун спиш слънчогледе, черни семена, златни спиш, спиш, боговете те закрилят черна отрово, затворено чудо, спиш, росата те покрива спиш и се будиш, окован прах и въртоп от влакове, от полски пътища спиш и очакваш невестата черен дъжд, капки светлина черен меч, слънчоглед, златен кулак мак и бурен, тежки стъпки на уморени хора техните ладии, препълнени с пръст, твоята смърт слънчев братко, еврейска кипа за поздрав сред сияние разсъждавам за греховете си щурци, червена тухла, забита в пръстта тикви, братя на животните с криле земята делим, слънчогледе, тишина на прелома Имат приятели каскадьори Моите деца от слънцето вече се раждат със златни мигли и люспести очи. Косата им е подивяла. Очите им кашести. Моржовете разорават златните им следи. Фабриканти са. Пришълци. Безделници. Щом срещнат Беатриче, обкръжават тялото й. Виждам камъните през водата. Светлината ги пречупва. При Ковачич 1, който отвори прозорец и уста, валеше сняг. Органи отекват в тях. Черни са. Копиеносците им носят факли. После снегът се изврати в дъжд. Реките придойдоха. Ковачич даде знак. Застлаха кожи по пода и под масата. И Кики Климт, Опасният съсед от Коцбек 2 и мен остана дъждец, кнедличка. Очите на газелите пламтят. Лопатите не ги засягат. Превод от словенски: ЛЮДМИЛА МИНДОВА 1 Лойзе Ковачич ( ) един от най-големите майстори в словенската проза на ХХ век; представен е и в този брой на ЛВ. Бел. прев. 2 Едвард Коцбек ( ) поет, белетрист, преводач. Сред най-важните гласове в словенската поезия на ХХ век, който заради белетристичната си книга Страх и кураж (1951) е преследван до края на живота си от тайните служби на комунистическа Югославия. Не е ликвидиран само благодарение на защитата на европейски интелектуалци, сред които е важен особено личният ангажимент на Хайнрих Бьол. Бел. прев. Литературен вестник

10 Жизнерадостен театър от стр. 8 МАРИНКА: Като ръководител на художествения отдел, освен за драматургията и концепцията за програмите на представленията, отговарям и за репертоарната политика. Тази мисия приемам много лично и честно, както и цялата си работа в театъра. Иска ми се репертоарът да отразява не само предпочитанията ми към определени драматургични текстове, но и по някакъв начин да бъде моята визитка за ангажираната и критична рефлексия към действителността, в която живея. Убедена съм, че правенето на репертоар е творчески процес, зад който прозира собствената ми индивидуалност. Същевременно подхождам с мисълта за съвременните европейски театрални трендове и естетика, както и за актьорския състав и донякъде все пак за средата, в която работя, без да се поддавам на снизходителното определение провинция. Това са все компромиси, които, стига да мога, избягвам. В желанието си да пробвам различни театрални езици и поетики, дълго обмислям към кои режисьори и драматургични текстове да се обърна. Убедена съм, че за успеха на репертоара най-важен е изборът на режисьори с техния стил и подход и в това отношение съм много чувствителна и търпелива. С режисьорите се уговарям, предлагам и търся текстове, които отговарят на моите и техните визии за театър, като същевременно винаги се съобразявам с възможностите и потенциала на актьорския ни състав. Случва се понякога години наред да търся режисьор за харесана от мен пиеса, а ако видя, че онзи, на когото съм се спряла, няма афинитет към пиесата, го моля той да направи предложение и ако ме убеди, го приемам. Но разговорите ни се основават на взаимно доверие и именно така се появиха найдобрите ни, необичайни и награждавани спектакли. В нашия театър като гост-режисьори са работили колеги от Аржентина, Германия, Великобритания, Литва, Хърватия, Сърбия, Израел. Но трябва да знаете, че при нас тях най-вече ги привлича актьорският състав. Рецепта за успех в театъра няма, но си давам сметка, че покрай добрите актьори е много решаващ изборът на режисьори. Затова ми се струва важно, че работим с онези от тях, които и аз чувствам близки по идеи и именно те у нас се котират като най-търсени, интересни и неочаквани. На практика няма утвърден словенски режисьор, който да не е поставял в Прешерновия театър, а някои дори са започнали оттук. Що се отнася до медийните актьори звезди, те по мое мнение не гарантират художествен успех. В рамките на Седмицата на словенската драма няколко години се провеждат уъркшопи по писане на драматургия, на които откриваме млади таланти. Тези уъркшопи винаги се водят от наши или от утвърдени чужди драматурзи, сред тях бе и Мартин Кримп от лондонския театър Роял Кърт. Що се отнася до достойното място на актьора в обществото, трябва да кажа, че в Словения положението е напълно различно от това в Сърбия или в Латинска Америка например (където сме гостували), тъй като актьорите в тези страни са на почит и дори обожавани в обществото. Факт е, че един словенски актьор може двайсет години да играе главни роли в театъра, но освен тесния кръг около него, никой не го познава и цени. Стига обаче веднъж да се появи в някоя телевизионна сапунка, моментално става всеобщ любимец. Затова е трудно да се говори за интелектуален елит, но съществува, както вече казах, медиен псевдоелит. Харесвам автори, отварящи нови хоризонти и освобождаващи въображението. И гранични текстове, позволяващи си да говорят за неща, за които обикновено се мълчи. Обичам дръзки и критични, както и интелигентно комични текстове. Не се съмнявам, че в един момент по Ваша заслуга в ръцете ми и оттам на сцената ще попадне и българска пиеса. МИРЯМ: Определено смятам, че директорът е отговорен най-вече по отношение на енергията, която внася в оглавяваната от него институция. Въпреки че сме репертоарен театър, обикновено предприемаме смели и доста рисковани ходове. Ако мога така да се изразя, имаме замечтани очи и чепат характер. Градим репертоара си от обществено резонансни текстове на провокативни съвременни драматурзи (словенски и световни) с афинитет към необичайна интерпретация на класиците и иновативни драматически теми и форми, експериментална поетика и театрален език и каним поне се опитваме да привлечем най-големите 10Литературен вестник Сцена от спектакъла Призори по Иван Цанкар, реж. Жига Дивяк. От ляво на дясно: Альоша Треновшек, Весна Йевникар, Грегор Зорц, Весна Слапар, Петер Мусевски, Блаж Сетникар, Весна Пернарчич имена сред режисьорите и актьорите. Мога да кажа, че кранската публика е изключителна, което е резултат от нашето търпеливо отглеждане на зрителите. Те станаха взискателни и сме горди с това, но едновременно се чувстваме страшно отговорни да не ги разочароваме. И те се отплащат, тъй като за всички работещи в театъра най-хубавото е зрителите да живеят и дишат с нашите спектакли. Знаете ли, кризата понякога е и възможност. През последните десет години театърът постигна изключително високо художествено равнище и смятам, че най-малкото сме длъжни да го опазим, като се опитваме все пак и неусетно да променяме традициите. Имам предвид, че предприехме сътрудничество с други театри под формата на копродукции и размяна на гостувания в абонаментните програми. Стремим се възможно по-широко да представяме и рекламираме фестивала Седмица на словенската драма в международен план. По моя инициатива в неговите рамки учредихме награда за млад драматург. Имаме ангажимент и към младата публика. Тъкмо към децата трябва да потърсим път, за да се превърне за тях ходенето на театър в начин на общуване, при това в най-интересния. За най-малките веднъж месечно правим театрални уъркшопи като съботни матинета. Предизвикателство има пред всички общински сцени извън Любляна, доколкото в съответните областни градове обикновено действа само един театър, който от тази гледна точка не може да си позволи да се профилира тясно. Затова съм много нащрек за твърде нежеланата евентуална комерсиализация при нас. Но в театъра трудно се оцелява, ако не приемеш и не заживееш с лудата му атмосфера. А приемеш ли я, вече си обсебен. Когато театърът веднъж те хване в своите нокти, вече няма пускане, а и ти също не искаш да се отскубнеш от него. Той е особена бяла магия. Кран е много близо до столицата и нашите зрители редовно ходят в люблянските театри, имайки възможност да сравняват. Но нас много ни радва, че така те повече оценяват това, което правим ние и превръщат в своя лична гордост нашите постижения. Питате ме дали бихме поставили българска пиеса. Вече обмисляме! *** Сега, когато по неволя трябва да приключа разказа, си давам сметка, че само съм започнал. В резюме ще отбележа, че в Кран са работили и работят всички големи словенски режисьори Йерней Лоренци, Вито Тауфер, Матея Колежник, Едуард Милер, Матяж Зупанчич, Винко Мьодерндорфер, доайенът Миле Корун... Или, да го кажа така: Кранският театър силно е тласнал кариерите им. Аз самият бях поканен за член на журито за присъждане на наградата за най-добро представление на 47-мия и 48-мия фестивал Седмица на словенската драма, и на 48-мото издание тя отиде тъкмо при тяхна продукция авторския спектакъл на Й. Лоренци Дървеница. Междувременно там дебютираха новопоявили се обещаващи драматурзи: Симона Семенич, Рок Вилчник, Симона Хамер, Жанина Мирчевска, Нейц Газвода... Наградите за драматургия, връчени на фестивала, ме ориентираха при съставянето на сборника Дебнейки Годо. Пет съвременни словенски пиеси (София, Факел 2014). Тъкмо по тези пиеси у нас се направиха представления, гостували съответно на 41-вия (2011), 43-тия (2013), 45-ия (2015) и 49-ия (2019) фестивал ( Владимир по Матяж Зупанчич, реж. Валерий Пърликов; 5момченца.si по Симона Семенич, реж. Елена Баева; Дебнейки Годо по Драго Янчар, реж. Десислава Боева и Наемателят по Владимир на М. Зупанчич, реж. Алексаднра Петрова). Оставаме в очакване на българската постановка. Алеш Щегер Високо в планината има едно поклонническо място с много имена. Сред големите световни религии няма такава, която да не е оставила на това място свой храм, църква, джамия, светилище или поне някакъв малък знак. Причината за това е едно парче снежнобял мрамор, което открай време привлича хора от цял свят. Наричат този плосък камък камъка на надеждата. Много хора вярват, че дори бегъл допир до камъка на надеждата носи щастие, изцеление и дълголетие. Някога в камъка бил издълбан образът на Непорочната Дева, според някои интерпретации пък това било езическо женско божество, но всичко това са само непотвърдени предположения. Вече столетия наред не секва потокът от поклонници, които идват, за да се докоснат поне за миг до камъка. Дланите им са протрили образа до неузнаваемост. Единственото, което е останало в безформената каменна маса, са две загадъчни тъжни очи, от които в две струйки текат черни сълзи. Това несъмнено е следствие от киселинния дъжд, което обаче изобщо не променя поразителността на гледката. Впрочем протрил се е не само камъкът, а и дланите на онези, които донасяли при камъка скърбите си и му поверявали изпълнението на желанията си. Според една легенда човекът, който успее да улови финия прах, възникнал от молбите, мрамора и човешките ръце, ще стане безсмъртен. Но това, разбира се, си остава неизпълнимо, благочестиво желание. Дори и във времената, когато наоколо бушувала най-жестока война, мястото с многото имена не спирало да привлича отчаяни и болни. Без оглед на движенията на бойните фронтове, автобуси пристигали непрекъснато, а бизнесът със сувенири и обслужване на поклонниците процъфтявал. Също както в мирно време, и през войната продължавали виденията. Вече столетия наред при допир до камъка момиченцата често изпадат в много интензивен транс, за няколко минути стават медиуми, чрез които говори някакъв чужд, мъжки глас. Както с времето съвсем се е изтрил образът на някога фино издяланата скала, така и езикът, говорен от момиченцата по време на транс, остава неразгадан, подобен на какофония от несвързани звукове, частици от някакъв древен език. Но самият факт, че камъкът на надеждата постоянно осъществява контакт с хората, подклажда очакванията на всички, които идват тук. Очевидно е, че за всички воюващи страни това място е неприкосновено, че е своеобразен остров на мира сред море от зло. Войната оставяла навсякъде отпечатъка си и се спряла едва при входа на това място. Дори и ръждясалата табела с трите различни имена на мястото била надупчена до неузнаваемост. Според легендата един пиян член на международните сили за сигурност написал с червен спрей върху табелата NEVEREND, което може и да не е вярно. Ясно е само, че хората възприели незабавно новото название на поклонническото място от езика на международните сили за сигурност. Невъренд било достатъчно неутрално, достатъчно ничие име, че да се запази и по-късно, във времето на преходния и крехък мир. Дървото Из романа Невъренд Аз съм гнило дърво. Аз съм поредното дърво. Някога в местността, където раста, бяхме много. После заприиждаха хората. Отначало с брадви. Събориха едно от нас, нарязаха го, натовариха го на един впряг и го откараха. Така си отиде големият бор. Така си отидоха елшите и кестените. Тогава още растяхме много побързо, отколкото ни сечаха хората. После започнаха да идват все по-често и все повече. Започнаха да идват с моторни резачки и други машини. Моторните резачки смърдят. Хората смърдят. Винаги са смърдели. Мен ме мият дъждът и небето, човекът се мие само в собствената си пот. Човекът смърди. Някога бях част от могъща гора. Сега съм самотен страж на върха на голия хълм. Не знам защо оставиха точно мен. Често идват и се възхищават на могъщите ми клони. Наесен идват да събират жълъдите, които им изтърсвам. За животните, които хората угояват и ядат, така казват. Много неща те не разбират и не знаят. Дори бих казало, че хората не знаят и не разбират нищо. Понякога под сянката ми идват деца и се катерят по корените ми. Понякога някоя влюбена двойка се обляга на мен. Стъблото ми е набраздено от знаците им. Не ги разбирам, но изглежда, че за тях те са от голямо значение. Веднъж дойдоха да ме секат. Щом дойдоха и видяха знаците, оставиха резачките си и известно време четоха записаното на стъблото ми. Това е твое, Югославе каза един от тях и посочи едно от набраздените места на стъблото ми. Всички му се смяха. Не знам защо не ме отсякоха. Познавах добре още като дете дърваря, на когото другите се подиграваха. След няколко зими той пак дойде. Бушуваше война и наближаваше краят на нощта. Дойдоха повече. Водеха седем завързани мъже. Един от стражарите

11 току блъскаше приклада си под ребрата на някой от завързаните, който изстенваше от удара. Другите не обръщаха внимание на това. После сред мрака онзи, който малтретираше пленниците, се спъна в един от корените ми, плъзнали наоколо. Той падна. Ах ти, дърво изгнило възропта той и изстреля с картечницата си един откос в стъблото ми. Югослав го събори на земята и му взе оръжието. Той се изплю върху превиващия се от болка мъж. Югослав беше техният началник. Всички смърдяха на хора и на ракия. Опънаха през клоните ми въжета и обесиха и седемте мъже, един след друг. Щом приключиха, те се наредиха около стъблото ми и се изпикаха върху ми като кучета. След това си отидоха. Обесените висяха на мен няколко дни. Това ми беше познато. Не за първи път хора бесеха на клоните ми други хора. Мине не мине, и все се случва. Вече съм забравило всички обесени на мен. Всички мъртви хора се полюшват по доста сходен начин. А тези, които бесеха другите, няма да забравя никога. В това число и Югослав. Знаех, че скоро пак ще се срещнем. Ние, дърветата, просто го знаем. Следващата зима беше толкова мразовита, че кората ми се пукаше. Наблизо отекваха изстрели от топове и пушки. Изведнъж го надуших. Той се приближаваше. Надушвах страха му. Беше ранен. Куцаше, след себе си оставяше кървава диря в снега. Преследваха го. Довлече се до стъблото ми и се облегна на мен, за да не изгуби равновесие, недалеч от мястото, където като дете беше издълбал в мен с ножче името си. Всеки момент преследвачите му щяха да пристигнат и всичко щеше да приключи. Югославе извиках с клоните си. Не ме чуваше. Мътните му очи търсеха отчаяно къде да се скрият от преследвачите. Югославе, време е извиках аз. Разтворих кухото си стъбло и го скрих в себе си. Преследвачите дълго го търсиха къде ли не. Никак не можеха да си обяснят къде беше изчезнал. Така е. Хората не разбират и не знаят абсолютно нищо. Оттогава Югослав е в мен, на сигурно място. Не го давам на никого. Заедно смучем соковете на земята и на всичко, което лежи погребано под нея. Аз съм дърво. Казват, че съм гнило дърво. Дърво с човек в себе си. Още стоя. Картофите Махалата ни е затънтена. Единствения път към селото го минираха още в първите месеци на войната. Две години трябваше пеша да си набавяме необходимото за нас и животните, мъкнехме всичко на гръб по заобиколни пътеки. После минираха и картофените полета зад къщите. След това гората, накрая и ливадата от другата страна. Кръгът се затвори, бяхме пленници в собствените си къщи, без възможност за изход от селото. Чакахме помощ, която не идваше. Забравени от всички, от нашите части, от чуждите военни наблюдатели и хуманитарните организации, дори от врага, който ни беше хванал в клопката и просто ни остави да изгнием в капана или да се пръснем на парчета. Сред гъсто осеяните минни полета пред очите ни често се пръсваше във въздуха някоя сърна или заек, дошли да пасат от цъфтящия картоф. Гладувахме. Вече отдавна бяхме заклали и последното животно, бяхме изстъргали последните остатъци брашно и отворили последните консерви. За щастие, не бяха отровили селския кладенец, който се грижеше да не умрем от жажда. Обаче гладът! Гладът беше непоносим господар! Особено много страдаха трите деца сред нас. А и всички ние, докато слушахме негодуванието им, бидейки и самите ние гладни. Туктам успявахме да уловим някоя и друга птица и плъхове. Изядохме и всички котки в селото, така че ни останаха само двете стари кучета. Един ден изчезна старият Иван, селският луд. Никой не беше чул никаква експлозия. Нима беше възможно в невменяемото си блуждаене да е намерил път през минното поле и да се е спасил от другата страна? Зад къщите търсихме следи от него, но не открихме нищо. Едно от момиченцата, Мария, твърдеше настоятелно, че видяла как Иван отлита в небето заедно с ято бели гълъби, но ние не обръщахме кой знае какво внимание на това. Децата често виждат неща, които възрастните не виждат. Децата често лъжат и са пълни с фантазии. Мотаехме се край полето. Картофът беше вече съвсем узрял, беше тук, пред очите ни, а в същото време там, сред храната ни ни дебнеше сигурна смърт. Няколко нощи по-късно изчезна и малката Мария. А малко след това и останалите две деца, Мустафа и Ана. Из селото отекваше вопълът на трите майки. В отчаянието си Сафета, майката на Мустафа, искаше да изтича направо в картофеното поле, за да се самоубие, но в последния момент я хванахме и я заключихме в къщата, докато не се успокои. В очите на хората нарастваха страхът и подозрението. Сред нас витаеше неизреченият въпрос дали някой не беше започнал да яде човешко месо, изправен пред непоносимия глад. Нима така щеше да свърши някогашното ни идилично съжителство, заради непоносимия недоимък постепенно да се превърнем в човекоядци? През тази нощ не можах да мигна. Имаше пълнолуние. Ставах, за да залъжа глада в стомаха си с няколко глътки вода. Вече тежах само четиридесет килограма, наполовина в сравнение с теглото ми от началото на войната. Погледнах се в прашното огледало и вече не можех да се позная. Чувах как в далечината вият вълци. Някъде високо във въздуха прелитаха бомбардировачи, насочили се към някой далечен град, който да превърнат в прах и пепел. Нашата съдба не интересуваше никого. Бяхме забравени от хората и от Бога. Чух една сова и след това тъпи удари. Сякаш някой копаеше отвън посреднощ. Втурнах се навън. Това, което видях, ми спря дъха. Лудият Иван и трите изчезнали деца копаеха картофи, облени от лунна светлина. Телата им бяха флуоресцентни и леко светеха в тъмата. Иван копаеше с мотиката, а децата събираха от земята и пълнеха старата количка, която стоеше до тях. Найсетне събрах сили и ги извиках по име. Никой от тях не ме чуваше. Виковете ми събудиха останалите жители от селото. Застанахме точно до изкопа, обозначаващ началото на минното поле, и завикахме с цяло гърло към Иван и децата. А те продължаваха да копаят невъзмутимо чак докато не напълниха количката догоре. После насядаха около количката и започнаха да ядат. Луната се показа иззад облаците и успяхме ясно да различим, че не ядяха картофи. Те седяха насред полето и ядяха мини. Лудият Иван вдигна ръка и ни помаха. Първа отвърна майката на Мустафа. Тя влезе с трепет в минното поле, направи няколко крачки и се затича към Иван и децата. Всички се завтекохме след нея. Насядахме около пълната количка и ядохме безмълвно. Хотелът Живея сред гласове, които чувам само аз. Другите не ги чуват, въпреки че не са глухи. Който твърди, че ги чува, се бърка. Защо никой не остава в хотела за повече от една нощ? Ако в градчето ни случайно свърне някой автобус с туристи, те напускат хотела след първата нощ, въпреки че имат резервирани две, а понякога и повече нощувки. Достатъчно е някой чужд бизнесмен или представител на някоя от многобройните чужди организации, управляващи страната ни, само да прекрачи прага на иначе спретнатато и светло фоайе, за да го обземе необяснима тревожност. Сандер, холандският собственик на хотела, нае два маркетингови екипа от столицата, за да изготвят стратегия за профилиране на хотела, специални анимации за гостите и други глупости. Аз знам, че това е напразно. Знам, че и той знае, че всичко това е напразно. Сандер знае за гласовете, но за разлика от мен, той не ги чува. Бил е тук по време на войната като лейтенант от Сините каски. След войната се върнал като директор на една чужда компания, която купила хотела, в който той бил пребивавал толкова дълго. Хотелът е още от австроунгарско време. С европейски средства се извършил чудесен ремонт на фасадата и интериора, въпреки че хотелът работел през всички години на войната и бил единствената сграда наоколо, която се разминала без нито един шрапнел. Войната това били златни времена. Така казва Марко, рецепционист и част от хотелския инвентар. Марко работел на рецепцията и когато в края на шейсетте тук веднъж нощувал Тито. Сандер знае защо го е оставил, въпреки че Марко е стар и далеч не е образец за услужливост и любезност. За Сандер, Марко и хотела из града се носят какви ли не слухове. Може би това е единственото, което действително ни е останало след войната слуховете. Не става въпрос за това дали човек им вярва или не. При нас знаем, че всичко, което някой изрече или помисли, е истина. Затова всички мълчим. Мълчим и продължаваме да живеем. А баба ми не мълчеше. Като й казах, че ще ставам камериерка в хотела, се обля в сълзи. Не ходи там, детето ми каза тя. После се обърна на другата страна в старото си легло и месец по-късно умря. Тя беше всичко, което имах. Отгледа ме, даваше ми дом и човешка топлина в едни непоносими времена. Майка ми е умряла при раждането. С баба бяхме най-добрите приятелки. Сега единственото, което ми остава, е моят хотел. Скоро след като ме наеха на работа, започнах да чувам гласовете в него. Отначало приглушени, след това все по-ясни. Забелязах, че не ги чува никой друг, само аз. Женски гласове из празните хотелски стаи, в някоя на първия етаж само по един-единствен глас, а в други дори и по няколко десетки. Как да го обясня? Това е повик, но без глас. И без думи. Просто приглъхнали звуци, сякаш си затиснал устата на някого, а той все още се опитва да измънка някаква детска мелодия. От година на година гласовете из стаите стават все повече. Като че ли от някъде си се преселват тук, обратно на мястото, което сякаш е било съдбоносно за тях. Всички ние сме едно голямо женско семейство. В течение на трите години, през които работя тук, станахме неразделни. Тъжни са, ако ме няма. Вият. Затова най-често и след работно време оставам в празния хотел и ги слушам. Присъствието ми ги успокоява. Ако някой чуе това, което чувам аз, би избягал начаса. А аз ходя от стая в стая. Накрая винаги отивам в стая номер 17. В нея е гласът на мама. Сядам на пода до току-що постланото легло, затварям очи и слушам. Сякаш кънти началото и краят на света. Това радва и успокоява и двете ни. С времето с гласа на мама стигнахме толкова далеч, че започвам да различавам отделни срички. Нещо иска да ми каже. Нещо за стаята, в която се намираме, за нея и за мен. Не знам дали със слушането и присъствието си я уча да говори, или тя със своя зов ме учи все повече да разбирам. Още малко и ще можем да си говорим, както правят родителите и децата. Превод от словенски: ХРИСТО БОЯДЖИЕВ Маринка Пощрак Маринка Пощрак (1962) е драматург и поетеса. От 1998 г. е драматург и художествен ръководител на Прешерновия театър в град Кран. Публикувала е стихове в множество специализирани издания, а през 2011 г. е отпечатана стихосбирката й Звезден плащ. Проговорѝ Когато луната смете пепелта на нощта, поемам на поклонение към Твоите устни като към чудо. През отломките на самотата ронлив чакъл се изкачвам по стръмнината на Твоето отсъствие. Прося пред Твоите устни за шепа думи. Пролетта се сипе като гъст сняг от далечните небеса. Лягам на Твоите устни. Мълчанието ме унася в сън. Оплита ме с реликвите на надеждата и не ме събужда. Топя се върху Твоите парещи устни като пролетен сняг. Сърцето ми блажено се причастява с Твоето безмълвие. Крехък сън Ако кажеш: стой, ще остана изтръпнала от страх. Ако кажеш: ела, ще дойда възпалена от любов. Ако ми кажеш: върви си, ще си отида с копие прободена. Дори не мога да повярвам колко покорна е моята любов и колко ти е предана във всичко, над което нямам власт като уцелила ме стрела се забива все по-надълбоко в оловната плът на крехкия ми сън. Очи с клепките на нощта извих пруста на утрото в свод с ресниците на деня изметох двора на нощта от кея на веждите заложих мрежата на луната за улов и това е всичко с което заситих гладните очи на стихотворението Бяла гълъбица вчера плахият сняг покри с тънка пелена моята градина повече като настроение и за да подплаши птичките от небето го посипа ръката на мама и си казах това не е случайност а намек нали и аз цял ден дебнах стихотворението като онази бяла гълъбица която литна от балкона преди да успея да я хвана Превод от словенски: ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ Литературен вестник

12 Кастилската картина Драго Янчар Докато Улрик бе на поклонение в Компостело, стана нещо, което хората от свитата му не знаеха как да обяснят, но то напълно промени младия граф. Случи се близо до Валенсия, навярно край местността Сергоба, както по-късно твърдяха някои, но със сигурност посред един горещ ден във вълнистата, напечена от слънцето испанска равнина, когато Улрик ненадейно подкара коня си към самотна черквица. Малко преди това спряха в горичка на стръмен склон, откъдето се откриваше широк изглед към набраздената тъмночервена земя, осеяна с бели камъни и редки храсти. Между дърветата на тази височинка, хвърлящи шарена и бледа сянка, те си отдъхнаха и потушиха жаждата, бяха уморени и само тук-там можеше да се чуе по някоя дума. Налягаха и насядаха, и в тишината, която настъпи след това, се чуваше само жуженето на вредните насекоми, събиращи се незнайно откъде около хълбоците и муцуните на конете. Един кон шумно риеше в размекнатата пръст, някъде се чу метално издрънчаване на меч по щит. Далеч наоколо нямаше никакво населено място, от горичката на стръмнината, докъдето ти стига погледът, се виждаше само лумналата от слънцето местност и от този блясък уморените очи примижаваха. Недалеч оттам, където бяха спрели, имаше една-единствена сграда до вълнистия преход в долината и също на стръмнинка, подобна на земна гърбица. Това беше бяла черквица с продълговат кораб и леко издигаща се над нея камбанария с камбана, приличаща на глава на клекнала бяла гълъбица, кой знае откъде долетяла и кацнала върху гърбицата на нагорещената местност. Не беше ясно на кого е притрябвала тази черковна камбанария с камбана, за кого звъни тя и кого приканва към молитва, след като наоколо не се виждаха следи от човешки живот. Мъжете от свитата знаеха, че ако не друг, там ще се молят те, тъй като господарят им не бе пропуснал нито едно светилище и преди молитвата почиваха тук само защото хора и коне нямаха право да лежат, ядат, пият, пърдят и пикаят в близост до светата обител. Без дума да пророни, Улрик постоя за кратко в самия край на гората между сянката и светлината. После неочаквано заповяда да му доведат коня, яхна го и бавно пое през знойното поле. Беше посред испанската вълниста равнина, в кастилското кралство, навярно близо до Валенсия, по-късно някои твърдяха, че е било недалеч от местността, наречена Сергоба. През 1430 година могъщият феодал Херман Целски изпрати по широкия свят две поклоннически мисии с многобройна свита военни, съставена от рицари, оръженосци и пажове. Едната, водена от порочния му син Фридерик, на чиято съвест тежаха убийството на жена му, крайна разюзданост и прелюбодейства, отвратително пиянство и безогледно насилие, се отправи по Божия път в Рим. Втората я водеше Улрик, син на Фридерик и внук на Херман, млад граф със значително по-добродетелен характер от баща си и дядо си, мъж дързък и с решителност на владетел; на него старият господар възлагаше всичките си надежди. Улрик отиваше на голямо далечно поклонение на Свети Яков в Компостело, за да се пречисти там, да положи обет и да получи благослов, с които да си подсигури стабилно бъдеще. Хронистите твърдят, че внезапната набожност на стария Херман и неговите наследници е нещото, сериозно привлякло вниманието им. Явно най-сетне той си е дал сметка, че освен парите и войската, хитрините и жестокостта, не би било зле за бъднините на могъщия род да получи и малко Божия помощ. Пишеха също, че през тези последни години ставал нощем и блуждаел с панически страх и ужас в очите. От всичките му престъпления най-натрапчиво го преследвала смъртта на младата и печално красива Вероника, злочестата любима на неговия син, на която не било съдено да стане графиня Целска той заповядал да убият младата Вероника, та с кръвта й да угаси игривите пламъчета в очите на своя син, пълни със съблазън, както бе написано. Затова много хора смятаха, че внезапната набожност на жестокия старец, вече неспособен да пътува надалеч и затова пратил на поклонничество сина и внука си, е резултат от неочаквано разкаяние, неизбежно обземащо ни преди смъртта. Разкаяние за нощта на безмилостното убийство, за красивото печално лице на Вероника, явяващо се всяка нощ пред очите му. Пътуването на Фридерик, съобщават хронистите, преминало в съответствие с буйната му природа, с внезапни усложнения по пътя, спорове с благородници, граждани и селяни, с пиянски оргии и въоръжени сблъсъци. Преди да се добере до местоназначението, го заловил граничният граф Фераре и заедно с развратната му свита дълго го държал в плен, докато не го откупили и върнали у дома още преди да стигне до целта на пътешествието си. Съвсем по друг начин протече поклонническото пътуване на Улрик. Неговата експедиция, 12Литературен вестник Кики Климт, Опасният съсед отправила се на път посред зима, спираше не само в замъци и градове, където им оказваха гостоприемство, но и в села с черкви, в махали, в самотни обители по хълмовете. Дори при крайпътни разпятия Улрик не само често се кръстеше, но скачаше от коня, клякаше или свеждаше глава на седлото и вглъбено се молеше. През Горишка, Северна Италия и Южна Франция пътят на смирението ги отвеждаше към Компостело. Свитата обожаваше младия господар, който през целия път нито веднъж не съгреши било с разюзданост, било с преяждане и препиване, било с арогантно поведение, било с нагло просене на подаръци. Графът през цялото време беше ведър, окуражаваше ги при вятър и дъжд, докато преминаваха опасните планински проходи, не позволи да го носят, а като останалите ходеше с окървавени нозе до запенените коне. Така по дългия път мина зимата, дойде пролетта, полята и ливадите в Италия и Южна Франция се раззелениха, те изоставиха мъртвите коне и болните поклонници, видяха синьото средиземноморско небе, прекосиха пиринейските проходи под топли дъждове и накрая се озоваха в ярко осветените испански поля и каменисти местности, а един ден в горичка на стръмнина, в тишината на тънки жужащи звуци на насекоми и свиркане на полски буболечки, пред самотна черква, съвсем ненадейно променила Улрик. Без да пророни и дума, Улрик постоя за кратко в самия край на гората между сянката и светлината. После неочаквано заповяда да му доведат коня, яхна го и бавно пое през знойното поле. Беше сред испанската вълниста равнина, в Кастилското кралство, навярно близо до Валенсия, по-късно някои твърдяха, че е било недалеч от местността, наречена Сергоба. За миг го изпуснаха от погледа си, после фигурата му, възседнала коня, се показа в долината под трептящите слънчеви лъчи. И преди да се заизкачва към бялата черквица, след него се спуснаха още няколко рицари и пажове, а другите останаха в гората. На върха Улрик слезе от коня и твърде упорито взе да блъска дървената врата, която не можеше да отвори, огледа се за помощ, после я напъна с рамо, тя се открехна и отвътре зейна мрак. Той спря за миг, сведе глава, скръсти ръце пред себе си и влезе. Очите, заболели го от светлината, отначало не виждаха нищо, прекръсти се и смирено пристъпи към олтара. Студът вкочани тялото му, но постепенно започна да разпознава дървените силуети и фреските по стените. Беше скромна черквица, стенописите бяха избледнели, боята по дървените скулптури се бе олющила, тънък лъч слаба светлина проникваше през прозорчето високо под тавана. Улрик приклекна, наведе поглед към студения камък и започна да се моли. В мига, в който отново се изправи пред олтара, чу цвилене на коне пред черквата, някъде откъм чуждото море от вълнисти разпалени равнини, заобикалящи кораба й, се разнесе силно жужене на насекоми. Когато стана и бавно тръгна към вратата, погледът му за миг проследи лъча светлина, падащ по диагонал към стената до камъка за кръщение. И там, там за миг мерна образ, напълно различен от останалите, жив, с живи цветове главата на Йоан Кръстител, съвсем неизбледняла като другите, такава, сякаш художникът току-що я бе завършил мъртва глава на жива фреска, икона, която го прикова към пода така, че за известно време не можа да помръдне. Кръвта му се смрази, а ужасът в очите му нарастваше, той отвори уста, готов да извика, да изкрещи. Рицарите и пажовете, импулсивно тръгнали след младия господар, за да го охраняват, макар в тази безлюдност да не го грозеше никаква опасност, както стояха пред черквата, хванали юздите, чуха нещо като вик или вопъл и се спогледаха. Но преди да се затекат вътре с полуизвадени мечове от ножниците, на черковната врата видяха Улрик. Облегнат с лакти на нея, лицето му беше бяло, очите в паника от непознат страх, погледът хлътнал от дълбок ужас. Той размаха ръце и с неясни думи ги спря. Те напираха да влязат, но графът, междувременно посъвзел се, върнал яснотата на погледа и говора си, твърдо и решително им заповяда да отстъпят. Възседнаха конете и с бърза езда се отправиха обратно към стръмната горичка оттатък меката долина. Улрик остана пред черквата. От онзи край на долината се виждаше фигурата му, която в слънчевия блясък се движеше насам-натам и превита седеше пред черковната врата. Отпрати дори пажа, приближил се до него, за да му подаде вода и храна. Цяла нощ прекара в черквата и от свитата се питаха дали пък като Яков, към когото отиваше в Компостело, не се бие с ангела, пробол го в крака и заповядал му да се върне контузен, но пречистен, в страната на своите отци, ранен и триумфиращ. На сутринта наистина дойде измъчен и на никого не каза какво се бе случило тази нощ в самотната черква. С мрачно лице, от което изчезна предишната ведрост, яздеше далеч от свитата и не разпитваше приветстващите ги селяни в коя слънчева местност се намират. Мълчеше, вечер се молеше. Пренощуваха на открито и през нощта видяха сянката му, приближаваща се до сигналния огън и отново изгубваща се в мрака. Дори после, много дни по-късно, когато в далечината се показаха куполите на черква и червените покриви на Амуско, не се зарадва, както се зарадва свитата, заликувала и пришпорила конете нататък. За Великден пристигнаха в Амуско, както в тринайсета глава съобщава хрониката на кастилските крале: Там дошъл някакъв знатен господин, племенник на крал Сигизмунд, граф Целски; той по-точно се озовал в това кралство на път за Сантяго, съпровождан от шейсет конника, добре въоръжени благородници. Кралят му оказал големи почести, ял с него и му пратил кон, муле и дрехи от брокат, но графът не пожелал нищо, тъй като в деня, в който тръгвал от своята страна, се зарекъл да не взима нищо от който и да било принц на света. Нищо не взел и след големите почести, оказвани му двайсет дни от краля и кралицата, си тръгнал сред първите. С печата на необяснима тайнственост на лицето от момента, когато прекарал цяло денонощие в черквицата посред кастилската равнина, напълно се променил. И така тръгнал оттам, за да продължи пътя си към Сантяго, завършва своя разказ хронистът на кастилските крале. Но разказът за поклонничеството и необичайната случка по пътя не завършва с това. Не завършва дори със заричането, с даровете и с продължителните молитви в Свети Яков в Компостело, дори не и с дългия път назад. На връщане те заобиколиха от доста далеч черквицата, стояща самотна срещу горичката на стръмнинката посред вълнистата равнина в зелената или навярно вече заснежена местност, откъдето дойдоха. След всичко преживяно в кастилския двор и в Компостело бяха забравили за нея и дори върху навъсеното лице на граф Улрик се появи предишната ведрост.

13 Един паж от свитата, забавил се във Валенсия, за да подкове няколко коня, се опита по пряк път да настигне поклонническата мисия и така на свечеряване се озова съвсем близо до местността, непосредствено до малкия кораб на черквицата на червено-бялата гърбица на вълнистата кастилска равнина. И макар да беше уморен и да бързаше, не можа да устои на любопитството. Със сила отвори заключената врата и хлътна, както някога Улрик, в тъмнината, в която диагонално падаха залязващите лъчи на червеното кастилско слънце. Взря се в силуетите на светците на олтара и в затъмнените образи по стените. Нямаше нищо, което да привлече вниманието му. Вече се канеше да си тръгва, когато на стената с камъка за кръщение видя изографисан образ на брадат мъж, сторил му се познат. Тогава червената слънчева светлина освети цялата икона и сърцето на самотния посетител спря: отрязаната глава на Йоан Кръстител, държана в ръце от Ирод или от някой друг, бе с физиономията на неговия господар Улрик Целски, който с уморените си светли очи неподвижно гледаше в него и покрай него. Там имаше и фигура на млада жена и за миг му се стори, че тя също му е позната: това бе тъжното лице на нещастно хубавата Вероника Десенишка. Но не беше сигурен. Саломе, странно усмихната, бе на заден план в картината мъртвото й бяло лице с червени страни можеше да е това на Вероника, приличаше на него, но бе отдалечено и мъртво, пажът си помисли, че може би тук, в това сенчесто място, въображението му изневерява поради силното червено кастилско слънце, под което бе яздил цял ден. Но лицето на Улрик с пълна сила привлече ужасеното му внимание. Това със сигурност бе лицето на Улрик, преди повече от месец господарят му бе стоял точно на същото място и отначало странно, а после все поуплашено се бе взирал в чудноватата икона, пресрещнала го почти накрая на дългото му пътуване в чуждата страна. Как ли е наблюдавал в това огледало чертите на собственото си лице, почти прясно изографисано с живи цветове! Дрехите, останали върху отделеното от главата тяло, бяха скромни, от дреб, съвсем не богати, но лицето, носът, червените все още устни на отрязаната глава, дори цветът на косата и рядката брада, всичко беше тук, пред него, неизбежно тук! И сега пажът разбра онзи вик, който чуха, вопъла, зова на господаря си с неговите опасно проницателни, светли, някак уморени очи, чертите на своя господар, които виждаше всеки ден, уважаваната и обичана глава, обичаната и предизвикваща страх глава сега бе тук, отделена от тялото, изрисувана с живи цветове, а от врата му капеше червена кръв. За миг, разтегнат в дълга неподвижност, стоеше с изплашено сърце, започнало лудо да бие пред тази изумителна сцена, после изтича през вратата и погледна към светещия червен диск на залязващото кастилско слънце, надвесено над вълнистата местност, сякаш търсеше отговор на тайнствената и необичайна сцена, която току-що бе видял и не можеше да проумее. Поклонниците се върнаха от Испания след няколко месеца бе късна есен, клоните на дългите дървета стърчаха в сивото небе, посрещайки ги тържествено и с големи почести. Мисията бе завършена и обетът изпълнен. Малко след това младият граф получи княжеска титла и се сдоби с името Спанеца за спомен от успешното пътуване в далечната страна. Хронистите пишат, че през следващите години го споходило изключително щастие, умножил състоянието си, радвал се на доверието на европейските владетели, жена му му родила три деца, осигуряващи на Целски честито бъдеще. Но когато неговото бляскаво щастие било най-голямо, изневиделица го връхлетяла страшна беда и знатният род неочаквано се затрил. Децата едно след друго умрели. Двайсет и шест години след славното испанско поклонение Улрик Целски, който бил в разцвета на силите си, ръководел силна войска, пред когото свеждали глави унгарските владетели, двайсет и шест години по-късно там, където Дунав и Сава се сливат, той, Улрик Целски, последен от славния род, бил нападнат посред нощ от заговорници. Отбранявал се, бил се и ранен в крака като Яков, пред когото дал обет в Компостело, паднал. След което го убили и навярно още докато бил жив, му отсекли главата. И никой не знае дали набожният господин успял да се помоли на своя компостелски патрон, дали се сетил за образа, който видял на кастилската картина посред светлата тишина на горещия ден в една тъмна и студена черквица навръх хълма на някаква чужда местност. Пажът, озовал се също пред странната картина в онази черквица близо до Валенсия, или в местност, наречена Сергоба, и решил, че червеното кастилско слънце му е разкрило пред очите образа на Улрик върху една отдавнашна картина, знаеше, че на другия край на света просто завърши историята, започнала много отдавна в някаква мрачна черквица в една испанска равнина. Всъщност още по-рано, преди да бъде построена и изографисана, в някакво неясно минало, където ограниченият човешки ум съвсем не може да проникне. Превод от словенски: ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ Из романа Филио не си е у дома Берта Бойету Берта Бойету ( ) е писателка, поетеса и актриса. Авторка на две поетически книги и на романите Филио не си е у дома (1990) и Къщичка за птици (1995), за втория от които получава престижната словенска литературна награда Кресник. Тръгнах по хълма към голямата масивна постройка крепостта, намираща се на билото, с надеждата, че като гледам надалеч пред себе си и още по-нататък, а също и на другата страна, към двата града, нещо ще ми се открие, ще ми просветне, ще ме разколебае в желанието ми да замина, когато тъкмо свикнах със спокойствието, с тишината, с жените, приведени и мълчаливи, минаващи покрай прозорците на антрето, покрай единствените прозорци на партера, които гледаха към улицата и към пазарчето вдясно, забързани, носещи, мъкнещи, вечно с пълни ръце. Бях свикнала с тях. Преместих стола от стаята с изглед към морето и към покривите на къщите на Долния град в антрето, което ме развеселяваше с прозорците си и ми създаваше илюзията, че съм в Горния град. Виждах децата и жените сутрин, по обед, вечер. Познавах ги по стъпките, по лицата, които под развързаните забрадки изглеждаха по някакъв начин еднакви разтегнати и дълги заради челата, високи и равни под забрадките, еднакви заради сенките върху склонените им лица, които рядко обръщаха поглед настрани. Винаги ме разтърсваха и после престанах да седя в антрето, преселих се за няколко дни от другата страна, в другия край на къщата, до прозореца, който ме пренасяше на хоризонта, и размишлявах за континента и за продадената къща голяма и удобна, как я напуснах и след една нощ останах тук с всичко, което бях взела от там, останах тук и се местих от дъното дотук, до прозореца, в градината, и чаках. Онази сутрин, когато жената на стълбите ме натири да се връщам в къщата, се сепнах, усещайки се оглупяла и безсилна, понеже бях решила, че и тук нещата ще стават както аз искам, доколкото това е възможно. Край пътя неочаквано се появи стена от горната страна, като че вдадена в хълма, изненадах се колко е бяла. Слънцето, показало се зад морето, я осветяваше така косо и силно, че не виждах нищо. Ускорих крачка. С любопитство я докосвах с ръце, за да се уверя, че е истинска. Имах чувството, че се появи в най-подходящия момент, тъкмо когато взех решение какво ще правя на острова. Всичко ще бъде наред, наистина всичко ще бъде така, както трябва, помислих си и продължих. Вечер е и като си припомням деня, това е моментът, който ми помогна на острова; много ходих, пък и За днес спирам с писането. Късно е, а хазайката вече неведнъж ми направи забележка, че лампата ми свети прекалено до късно. Жените си лягат с настъпването на нощта и стават с изгрева ми каза един ден. Не им трябват свещи, ако се разболеят тогава да. Дразни ги, че при теб свети, твърдят, че си присвояваш права, каквито те нямат. Клатят неодобрително глава, не разбират защо не ви разкарат, защо все ти се разминава. Донесла си греха, казват, ще го посееш тук и никой няма да остане непокварен. Не те харесват, така че гледай да спазваш установения ред каза, цялата зачервена. Избягвах да говоря с нея. Харесвах я като цяло, но не дотолкова, че да не ме кара да се боя. Откакто я познавам, винаги е била изключително спокойна и любезна, но разговорите с мен я промениха. Ядосваше се, ставаше отчуждена, дистанцирана. Навярно бе с няколко години по-млада от мен и като си помислих, че някога е била омъжена, си дадох сметка, че в Горния град никога не съм виждала било то на улицата или на пазара, да минава мъж. До онази нощ, когато се скитах. Мернах го да влиза в някаква къща, просто за миг, сякаш се криеше, същата нощ видях и хазяина в моята стая. Дали наистина беше там? Много време мина от тогава. Утре ще пиша за разходката, днес вече е късно. *** Вчерашният ден беше дълъг. Почти целия го прекарах в тревите и тръстиките. Вятърът навяваше в косите ми ситния пясък, който беше навсякъде, стръмните пътеките чак долу до брега бяха дълбоко утъпкани заради мекотата му. Когато вчера прекъснах разказа, бях стигнала до стената. Докато вървях, с пръсти галех стената, която ненадейно изникна пред мен в планината. На ъгъла свих през портите. Влязох в гробището. Нищо не очаквах, затова стоях с отворени очи. Никога нищо по-хубаво, поинтимно, по-щастливо, по-спокойно и същевременно потъжно не беше се надигало в мен. Беше бяло и спокойно още повече заради стената. Камъкът и стената бяха бели, по пътеките нямаше следи нито от прах, нито от стъпки, само сенките ме гледаха и се чудеха какво търся тук. В самия край на стената бе пристроена малка къщичка и някой клечеше на прага й и го търкаше. Беше жена, затова побързах да се отдалеча. Не исках да ме види. Опряна отвън на стената, отново попивах необичайната картина на белотата и спокойствието, камъните без образи и мъчителното усещане, че не е трябвало да идвам тук. Затичах се нататък по хълма и имах чувството, че това няма да е всичко за днес. Обърнах се и видях заграденото гробище, от което бързо избягах. Изненадващата белота на варосаната стена беше болезнена заради светлината, някъде дълбоко в мислите тя освобождаваше чудно пространство, дълбоко и непонятно. Болката беше далечна и пареща, така съдбовно се врязваше в паметта ми, че си спомних гробището у дома, където лежеше мъжът, който не ми липсваше. Оженил се беше за къща със солидна зестра и блестяща кариера. Не позволих да продадем магазина, поддържах го и след ненадейната смърт на родителите ми, които конят заедно с каруцата завлече в скалистия пролом. Не го обичах, въпреки че ми се искаше. В лицея с приятелките ми много си говорехме за любовта, влюбвахме се, но накрая ни останаха само младостта и празните надежди. Имам чувството, че никоя от нас така и не се омъжи по любов за избраника си. Миналото все повече избледняваше. Нещо ме задържаше тук, това, че никой не предприемаше нищо за заминаването ни, все по-малко ми пречеше, задържеше ме като любопитство и очакване. Често си спомнях онази нощ, когато ме вдигнаха от лодката и видях мъж на кон. Нима в лицея не бяхме мечтали за някого, който да ни притежава, за големи и кокалести ръце, които да ни понесат и да ни обичат? 13 Превод от словенски: ЖАНЕТА ЗЛАТЕВА Литературен вестник Под редакцията на ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ Кики Климт, Завихряне

14 Из романа Вълчи нощи Владо Жабот Владо Жабот (1958) е словенски писател, журналист и редактор. Дълги години е работил в културната редакция на вестник Дело. От 2003 г. е председател на Съюза на словенските писатели. Черпейки теми от славянската митология, неговият повествователен свят е пълен с гротескови, фантастични образи, загубващи се в мъглите и блатата на неизвестността и страха. Дебютира със сборник с кратки разкази през 1986 г., а оттогава е издал пет романа, както и произведения за деца. За романа си Вълчи нощи (1996) е отличен с наградата Кресник. Тъкмо започна да се свечерява, когато се запътиха към долината. Вързани с кучешката верига, двата дявола изглеждаха като истински. Рафаел крачеше отпред. Вървяха без думи, непосредствено един зад друг, с някаква смътна тревога в мислите и в душите си, сякаш се бояха да нарушат спокойствието и стелещия се по гъсталаците сумрак. Кучешката верига дрънчеше глухо в унисон със скърцането на стъпките и професорът, който накуцваше много близо зад Рафаел, едвам си поемаше дъх през тесния процеп на плътно прилепналата маска. Всъщност човек трудно би повярвал, че дъртият толкова държи на маскарада, тъй като стръмната пътека през тясната клисура вече цялата бе затрупана със сняг и Рафаел се безпокоеше особено за дъртия какво ще стане, след като на връщане уморени тръгнат да се изкачват по хълма в гъстия мрак. Но нямаше смисъл да му обяснява каквото и да било. Дори и съмненията, че подаръците, без които Никулден не е това, което очакват не само децата, но и възрастните, не искаше да чува. Само повдигна рамене, казвайки, че тук не става въпрос за подаръци, а за вяра и страх и за игра между доброто и злото. И Джемайма изглежда я напусна предишната игривост непрекъснато се обръщаше назад, като че ли особено след статуетката на Мария при поточето надолу, през цялото време леко се страхуваше от нещо зад гърба си. Мракът бързо се сгъстяваше Между дърветата по хълма се промъкваше гъста мъгла. И Рафаел, без да знае защо, през цялото време много внимаваше да не звънне с камбанката, която Джемайма върза на дръжката на фенера му. Не можеше да се отърси от неприятното неудобство Напразно се опитваше да мисли за Евангелието, което се чете на Никулден, и за несправедливостта на господаря, раздаващ таланти на слугите си Защото вниманието му непрекъснато се съсредоточаваше в тишината между дърветата, в почти заплашителното мълчание, съпровождащо ги през целия път, в студената неподвижност на мрачните стебла и мрачните храсталаци край клисурата. После плътно зад него Мичник изръмжа нещо. То нямаше никакъв смисъл. Дори когато изръмжа втори и трети път и все по различен начин също нямаше. Чуваше се, сякаш докато вървяха, той с този нисък гърлен глас скришом се плезеше на собственото си удоволствие. Сякаш се забавляваше с това глухо виене, гъргорене и почти ръмжене Свалете си маската Ще ви бъде по-лесно опита се да го прекъсне Рафаел. Но дъртият не реагира. Още посилно изръмжа едва ли не се вдетиняваше с тази глупава маска роля, в която явно все повече се вживяваше. Стана тъмно още преди да изгазят до долината. Клисурата и дърветата над нея бяха забулени с мъгла. Светлината от фенера безпомощно отслабваше. И на Рафаел изведнъж му се стори, че вече е сънувал този сън че и тогава не е посмял да погледне нещото зад себе си. Пак му бе неприятно да се обърне. Напразно се навиваше, че това са просто маски, че всичко е само стар обичай защото Мичник и Джемайма се държаха странно от време на време му се струваше, че ги обхваща някаква лудост. И Джемайма. Да. Наистина, тя отначало вървеше почти покорно, не говореше и сякаш от непрекъснат страх се озърташе наоколо. Но после съвсем тихо и тя започна да се обажда ужким отговаряше нещо на Мичник, но то не беше нито разговор, нито тананикане, нито дори ритъм на мелодия. Всъщност Мичник предимно гъргореше и ръмжеше, а тя хълцаше и стенеше и от време на време като че тънко и тихо се подхилваше сама на себе си. Естествено, Рафаел първоначално смяташе, че разиграват този глупав фарс нарочно само за пред него но после, когато продължиха, не можеше да се отърве от усещането, че го приемат по твърде сериозен начин. Ако искате, да спрем така 14Литературен вестник Кики Климт, Цвете де, не бързаме каза през рамо. Но отговор не последва. Поне такъв, който да разбере. Двамата продължаваха да каканижат Джемайма опита по друг начин. Дори спря и направи крачка встрани, за да пусне дъртия напред Но в същия момент, сякаш по команда, и те спряха. И го зяпнаха като двама гнусни похотливци с тези маски Слушай, Джемайма въпреки всичко започна пак. Но не знаеше какво да й каже в присъствието на дъртия. Просто му изчезнаха думите. Така че махна с ръка, уж е размислил измънка, че няма нищо и засрамен забърза нататък. Тя само се изкикоти. Този път ехидно. Нарочно, за да го жегне. За да изглежда, че презира всичко, включително и онова през нощта И той както при гадене в стомаха да се отврати и от себе си, и от нея, и от дъртия, който продължаваше да гъргори и да хрипти плътно зад него като болно животно. Долу в равното зави към храсталака, който се сгъстяваше и се разрастваше през леко стърчащия в мочурището гребен. Стори му се, че така е най-добре, тъй като беше убеден, че там, под храсталака, е натрупало най-малко сняг и следователно през него най-лесно ще се доберат до селото. Наистина това трасе на места леко се отклоняваше и потъваше дълбоко в мочурището, та няколко пъти трябваше да свърнат и да минат направо през браздата, вкопаваща се още по-надълбоко, което доста го обърка и от един момент той вече не беше сигурен за посоката. Лутайки се така, можеха да подминат селото. И да се озоват неизвестно къде отвъд замръзналите локви и пущинаци в затънтени места, откъдето трудно биха намерили пътя обратно. Що се отнася до Мичник и Джемайма, на тях съвсем не им пукаше за посоката. Просто го следваха. Накъдето и да свиеше. Сякаш единственото им желание бе през цялото време да са плътно зад него Той дори леко злорадстваше, че се налага да заобикалят, въпреки че и на него епископските одежди много му пречеха да върви, но се успокояваше, че на тях двамата в тези гащеризони и с някакви копитца вместо ботуши им е още по-трудно особено на Мичник навярно му бе доста непосилно, но той учудващо изобщо не се оплакваше. А и нито за миг не изоставаше, независимо че Рафаел нарочно така си проправяше път в снега, че на дъртия да му мине желанието да се плези, да свали най-сетне маската, уморен и задъхан, и дори да помоли за кратка почивка. Обаче възрастният мъж беше крайно издръжлив и инат; Рафаел вече страшно се изпоти и умори в епископските дрехи, но не успяваше да спре дъртия. Джемайма, поне на външен вид, без проблеми държеше ритъма. И не спираше да се плези. Наистина Рафаел проправяше път във високия сняг, а онези ходеха по следите му, но въпреки това той доста се учудваше, а от време на време дори се смущаваше защото долу, на равното, изглеждаше, сякаш вървейки плътно зад него, те непрекъснато го гонят и май изцяло ги устройва, че явно ставаше все по-несигурен за посоката. Ако спреше, спираха и те. Ако се върнеше обратно по следите, безмълвно го пускаха да мине пред тях и тръгваха след него. И ето че изведнъж от мъглата навсякъде край тях изникнаха върби, и от ляво, и от дясно навсякъде, където и да погледне, накъдето и да се обърне вече никъде я нямаше онази дълга и широка пустош между мочурището и хълмовете, нито пасищата, които трябваше да прекосят до селото под склоновете. Навсякъде само върби като странни, неподвижни същества, които стоят, мълчат и завардват пътя, за да трябва да правиш завои, криволици, най-вероятно неводещи доникъде, като проклятие, от което няма измъкване. Доста пъти минаха по следите, които бяха оставили след себе си и целта започна да му бяга, да се разсейва във всички посоки, в някакво блуждаене, без начало, без край, ту с пламваща, ту пак с угасваща надежда, примамваща го все по-навътре и по-навътре между върбите. Може би бе редно да вика, за да се събудят кучетата във Върбие стига да е достатъчно близо Загубихме се най-накрая спря и призна, въпреки че това от доста време беше очевидно Но в следите зад него нямаше никой. Превод от словенски: ЕВА ШПРАГЕР Под редакцията на ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ Станка Храстeл Станка Храстeл (1975) е поетеса, писателка и журналистка. През 2005 г. излиза първата й стихосбирка Ниски тонове, а през 2009 г. се появява и втората й поетична книга, Господине, имаме нещо за вас. Авторка е и на два романа - Разиграване (2012) и Първа дама (2019). Участва на редица международни литературни фестивали в Колумбия, Унгария, Чехия, Италия, Хърватия, Австрия, Сърбия, Черна гора, Македония. През 2010 г. гостува на София. Поетики. Носителка на престижни награди за литература. Мирис на хартия Дъждът мирише на хартия като Black Jeans на Версаче, така че днес чета и пиша, пиша и чета и се уча да живея, макар това въобще да не се съчетава нито с донесените от март промени, нито пък с изхвърлянията на Алеш колко добър любовник е, на които момчетата взеха, че повярваха. Влизам в листа хартия като в Рим, Боса през Рубикон, както казва Фелини, спускам се по страниците като по дъгата, вярвам, че в парфюмите слагат и малко пипер, но мъжете не миришат на пипер, нито на хартия, всички до един използват стария скучен Old Spice и си мислят, че когато и да запалят свещ, тутакси биват проникнати от романтика. Излишно е да споменавам, че за жените не знаят нищо, за жените нещичко са поназнайвали единствено Андрей Рубльов, Пиер Абелар и Иоан Кръстител. Пък и кой какво знае за другия? Последния път запалих де що свещи намерих, обух си пола, вързах си шал с ресни и раковини през кръста и извъртях страхотен кючек. Това съвсем не е романтична закачка, призна моят човек и прочете на глас от някакво списание: Утробата не копнее за бебе, а за фалос. Е, кой какво знае сега за другия? Думите не ни разкриват напълно, делата също. (Това, че в нашите библиотеки не можеш да намериш Сеферис, говори много, а навярно нищо. Библиотекарят ми пъхна в ръцете Ричард Бърнс и ме прикова с поглед: И това ще те спаси, а после ни вземи и нас със себе си. Иска ни се от световната литература да съставим книга на книгите, да заменим Петокнижието с Вещицата от Грич 1, Книгата на Иисус Навин с Американски психар, Съдии Израилеви с Името на розата и така нататък чак до Откровението. Мина времето за четене на Библията и Корана, юдаизмът и манихейството изветряха, притчите Христови изгубиха предназначението си. Не искам много, казва Ричард Бърнс, не искам много, само обикновено чудо.) Днес чета и пиша, пиша и чета и се уча да живея, докосвам книгите като остър нож, те ми се отблагодаряват по същия начин, макар в тях да не се случва Бог знае какво, никакви Офелии в бяло, само мъничка човешка безтегловност, под която светът се срива. Затова е поезията, защото не Бог трябва да създаде всичко, затова е действителността, за да е чиста съвестта на дявола. После седнахме заедно на масата Помня го този човек с гъсти вежди, с живи очи под тях и страшно сбръчкано лице от цигари и непрекъснати псувни, и невероятно пъргаво тяло (сякаш имаше крака на гърба). Анте, дълбок поклон! Дойде веднъж да ни белоса кухнята, трапезарията и коридора, и сам почисти всичко след себе си. После седнахме заедно на масата и го слушахме как проклетисваше пътната полиция, президента, епископа и младостта си. 1 Вещицата от Грич ( ) е най-известното произведение на хърватската писателка Мария Юрич Загорка ( ), смесващо жанра на историческия, любовния и приключенския роман Бел. прев.

15 След това говори за жени, за меките им ръце и напращели гърди, и че ще умре на бояджийската стълба насред работа с баданарка в ръка (а всъщност умря от рак съвсем скоропостижно и в ужасни болки). Имаше си голяма мъка, бе я донесъл със себе си в Словения, никъде не тръгваше без нея и не се надяваше, че ще я преодолее, макар всички да му казваха, че е щастлив човек. Заради тази мъка никога не си омърси сърцето, само го шлайфаше като скъпоценен камък и с последни сили целуваше ръце и повтаряше: Колко те обичам, како те волим, душо. Времето, когато сядаш Времето, когато сядаш в кафенето или на тревата, е точно отмерено като мълчание, което наливаш в чашата, изричайки баналности, тъй като на света нищо не е банално, но докато се усетиш, то вземе, че прелее. Още има неща, които ме изненадват: твоят интерес към барока, купичката сливи в хладилника, или как за миг си задържаш ръката на бравата, преди да ми отвориш. Гордост Харесва ми, когато баща ми закрачи редом до другите лекари с коси по-бели от техните престилки като мъжка горила α с посребрен гръб. Лекарите страшно уважават баща ми. Казват му: Господине, имаме нещо за вас, диагноза, по-скоро днес ви носим две диагнози: параноидна форма на шизофрения и хроничен хепатит В, господине. Добре, казва баща ми, ще ги видя и двете, ще погледна всички диагнози, които днес сте ми донесли за мнение. Обръща се на пети, с 42 градуса температура е, с устни, подути от херпес и приведена към рамото глава, в ръцете си носи пликче с таблетки със страшно причудливи цветове и форми. Ако ходеше изправен, би бил смешен. Но баща ми не е комедиант. Всички много го уважават. Наблюдавам го отдалеч и гордо се усмихвам. Защо мразите мама е има аргументи и да бъде обичана макар че всичко при нея е доста дразнещо: отишла до магазина но не ти казала и я търсиш ли търсиш из къщи както преди време търсихме къде се е обесил татко най-внимателно преглеждахме помещенията с тръбите брат му се обеси на радиатора деверът на водопровода половин година го търсихме но не го намерихме търсиш я но не търсиш труп а топло същество с бръчки и нежни ръце още галещи понякога но не намираш нея а само една огромна студена къща празни зеещи стаи които искат да те погълнат в които падаш и се изгубваш страх те е докато не се върне Превод от словенски: ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ Добрият войник Ярослав Швейк Евалд Флисар Евалд Флисар (1945) е писател, поет, драматург, редактор и преводач. Между 1995 и 2002 г. е председател на Дружеството на словенските писатели. Дебютира с поезия през 1966 г., но оттогава пише и публикува предимно романи ( Смърт в огледалото, Три любови и една смърт, Чай с кралицата, Омагьосаният Одисей ), кратки разкази ( Ловът на ловеца, Истории от пътуването ), пътеписи ( На юг от север, Луд живот, Пътник в царството на сенките ) и драматургия. Когато мисля за съдбата на чичо си Ярослав Швейк, е трудно да избегна чувството на тъга. Не защото още от рождението си чичо e бил любимата играчка на Великия вселенски шегаджия, а заради обстоятелствата, които не му позволяваха да се измъкне от похотливите ръце на историята, както обичаше да казва. Неговите цели бяха мирът, любовта и търпеливата любезност към всички живи същества всичко онова, което историята обикновено ни отнема. Ако видя историята да кара насреща ми, ще я избутам от пътя в канавката беше неговият стандартен (и пророчески!) отговор на подигравателните въпроси от колегите, които питаха кога възнамерява да осъществи желанието на майка си и да стане историческа личност. Разбира се, като шофьор на градски автобус той нямаше кой знае какви възможности за подобно нещо трябваше да се впусне в политиката, закъдето и майка му, моята баба, дискретно му отъпкваше път. Той обаче настоятелно отхвърляше нейните усилия да го пресели от автобусната седалка в парламентарно кресло. Не е за мен политиката казваше й той веднъж годишно около Коледа. Да не си забравил какво е казал Ленин? скастряше го тя всеки път. Светът е разделен на такива, които правят нещо, и на други, на които това нещо им е било направено! Значи аз съм един от онези, на които ще им бъде направено беше неговият отговор. Ярослав Швейк се заплел в клоните на родословното ни дърво общо взето по случайност, благодарение на недискретността на баба ми по време на една екскурзия в Прага. Само по себе си това не било скандално, обаче излетът, който бил организиран от женската секция на Социалистическия съюз, продължил само два дни! На всичко отгоре баба била омъжена, че и майка на тригодишно момченце, което по-късно станало моят баща. Обаче това било времето на хипитата и свободната любов, затова никой не се възмущавал кой знае колко, освен дядо ми, разбира се. Но и него баба накрая го усмирила, един бог знае с какви заплахи. Щом установила, че от първото й дете няма да излезе кой знае какво, тя стоварила своите въжделения за успех върху чешкото копеле, както дядо ми наричаше до смъртта си втория й син. Чичо Швейк скоро разбрал, че може да понася наложеното му бреме само по един начин като се стреми да остане обикновен, съвсем обикновен. Това обаче не беше толкова лесно. Фактът, че трябваше да носи фамилията на един от найзнаменитите литературни герои на двадесети век, никак не му помагаше. И за да бъде положението още по-лошо, майка му, моята баба, дори му дала името на автора на Швейк (при това с надеждата, че така пътят му към историческата значимост ще бъде по-лесен)! Способността му да остане спокоен и при най-лошото бедствие изумяваше повечето хора, които ставаха свидетели на това. Когато веднъж той излизал от колата и отворил вратата точно в момента, когато покрай него минавал един камион, който изкъртил вратата и трещял с нея още петдесет метра по пътя, чичо Швейк бил загрижен най-вече за състоянието на шофьора. Сигурен ли сте, че сте добре? попитал го той поне десет пъти. Щял да повтори въпроса още десет пъти, ако шофьорът на камиона не се бил поддал на гнева и не ударил Швейк право в лицето. Беше в пълното си право да го стори обяснил чичо положението на полицаите, които искали да разберат дали ще съди нападателя. Много негови злополуки станаха любима тема за разговори из кръчми и на работните места. Не е учудващо, че скоро му предложиха да участва в популярни телевизионни шоу предавания. Той прие поканите като нещо самоподразбиращо се, но общо взето разочарова хората. Не само, че не забелязваше подигравателния тон на водещите (камо ли да му отвърне) и така лишаваше зрителите от очакваната забава, ами дори изобщо не беше склонен да признае, че заради дългия списък с неволи, които му приписваха, е с нещо по-различен! Отговорът му във всяко предаване беше един и същ: На този свят сме изпратени, за да се учим на търпение и спокойствие. Така се подготвяме за следващия, който няма да е толкова приветлив към нас, колкото е този, който така се стараем да очерняме при всеки удобен случай. Всеки път водещите се опитваха да му припомнят найпрочутите примери за неговата нескопосаност: как в един-единствен ден първо успял да си секне кръста, докато вдигал една химикалка от пода; второ, в банята му да гръмне бойлерът, защото при ремонта бил свързал грешно две жици; и трето, да забрави да затвори кранчето на чешмата и така да предизвика наводнение не само при себе си, но и в три апартамента отдолу. И как изобщо като шофьор на градски автобус за седмица съумява да затисне във внезапно затворените врати повече пътници, отколкото всички останали шофьори за цяла година. И като стана дума, да не би да е забравил колко пъти го е мятало почти до тавана, защото се е опитвал да поправи ютията, без да я е изключил преди това? Всеки път чичо Швейк отвръщаше спокойно: За такива неща не се притеснявам. Всъщност за нищо не се притеснявам. Ако се впрягах, доста бързо бих станал опасен за другите. А да съм опасен за самия себе си Кики Климт, Арканум, Черната книга изобщо не ми пречи. Станах шофьор на автобус, защото ми харесва да помагам на хората да пристигнат там, закъдето са се запътили. Това наистина не е исторически значимо, но ми доставя точно толкова удовлетворение, че да мога да кажа, че съм щастлив. След това за известно време нямаше интерес към Швейковите таланти, нито към изказванията му, които бяха определени от един от сериозните вестници като смесица от баналност и скрита мъдрост. Последното му изказване гласеше: За всеки от нас единствената точна дестинация е чувството за вътрешен мир. Чичо практикуваше своя вътрешен мир, като караше автобус номер 7 и доставяше хора до работни места, магазини, зъболекари, училища, морги и обратно вкъщи. Неговата собствена дестинация в живота изведнъж вече се оказа не толкова несъмнена, колкото беше дотогава. Някакъв мрак взе да го наляга, сякаш резилът по телевизията му беше оставил дълбока рана. Засмяното му лице доста пъти напомняше маска, зад която се криеше болка, съвсем очевидна за по-наблюдателните пътници. Един ден един сериозен господин с мек глас, за когото по-късно се разбра, че е редовен пътник в автобус номер 7, го потупал по рамото преди да слезе и му казал: Най-неблагодарното нещо на тоя свят е да бъдеш добър. Така ли? извикал чичо Швейк толкова силно, че пътниците в автобуса се сепнали. След това, малко потихо, добавил: Слизай ми от автобуса и се пръждосвай. Любезният господин бил толкова изумен, че буквално изпаднал от автобуса. Останалите пътници запротягали шии, докато не заприличали съвсем на контингент седящи костенурки. В автобуса всеки усетил, че Швейк вече не е човекът, на когото дълги години разчитали да ги закара безопасно до целта. Обзела го някаква зловеща промяна не само него, а и тях, и животите им, града им, и селата оттатък планините. Планините били новият източник на вътрешен мир за чичо Швейк блестящите заснежени върхове в далечината, които в ясен ден можел да наблюдава през предното стъкло на автобуса. С взиране в тях (съгласно съветите от брошурата) той постепенно си върнал старото спокойствие и редовните му пътници престанали да свеждат поглед, когато се качвали и слизали. Един ден дори се появил меко говорещият господин и се държал така, сякаш нищо не се било случило. Въпреки че всички се интересували как се е придвижвал до работа в периода, в който го нямало, никой не бил толкова глупав да го попита. Положението отново било нормално хората знаели, че ще стигнат навреме до целта, а чичо Швейк отново се радвал, че може да им помогне. Един или два пъти седящите точно зад него дори чували как тихо си подсвирква някаква весела мелодия и в ритъм се поклаща нагоре-надолу на седалката. Напрежението обаче продължило да витае във въздуха. То било не толкова напрежение между Швейк и пътниците му, колкото едно общо предчувствие, че нещо ще връхлети съдбите им и ще ги промени до неузнаваемост. Никой не знае дали чичо Швейк осъзнавал това повече или по-малко от пътниците си. 15 на стр. 18 Литературен вестник

16 Андрей Блатник Андрей Блатник (1963) е писател, редактор и университетски преподавател. Автор е на романите Факли и сълзи (1987), Тао любови (1996) и Промени ме (2008), както и на няколко сборника с кратки разкази, сред които Биографии на анонимните (1989), Смяна на кожите (1990), Законът на желанията (2000), Ухапвания (2018) и др. Публикувал е книги с литературна есеистика и критика и културологични анализи. Пише радиопиеси и превежда англоезична литература. Отличаван е с някои от най-престижните словенски литературни награди. Пукнатини Случвали са се какви ли не истории. Това е една от тях. Имаш жена, имаш деца, имаш работа, имаш кола, имаш къща в предградието. По всичко изглежда, че ще умреш щастлив, че децата ти ще плачат на погребението ти и съседите ще съжаляват, че вече те няма. Но една вечер, когато последните нишки светлина отмаляват и караш към къщи, не по-бързо от обикновено, нещо изпуква, нещо уцелваш. Нищо не си видял, просто тъп удар в колата. Спираш, излизаш да видиш какво се е случило. Под колата ти лежи дете, на седем-осем години, такова те чака вкъщи, би могло да е твоето. Не помръдва. Под главата му се шири локва кръв. Извикваш, навеждаш се, опипваш му артериите, не усещаш пулс. Оглеждаш се наоколо, няма никого, улицата е празна. Всеки ден караш по нея, но никого не познаваш, жилищен квартал, сив и заспал. Никой не гледа, всички лампи са угаснали. Ами сега? Какво се прави, когато ти се случи такова нещо? Знаеш ако детето стенеше, щеше да е просто. Щеше да го качиш в колата и да го откараш в болницата. Или да извикаш линейка. А сега виждаш, че няма какво да се спасява. След като се поокопитиш, виждаш, че уличните лампи не са включени. Виждаш, че на улицата няма нито една кола. Оглеждаш се наоколо дали няма да дойде някой, да не би някой да се крие зад кофите за боклук и да гледа. Никой отникъде. Би искал да звъннеш на някого, но на кого? Изведнъж батерията на телефона ти се оказва съвсем празна, а и да не беше, осъзнаваш, че никой не би се отзовал. Още веднъж поглеждаш детето. Струва ти се, че лежи там от часове, че лицето му е избледняло, че кръвта под главата вече е засъхнала. Пак се оглеждаш и ти се струва, че къщите край улицата се разпадат, че асфалтът се разпуква, че на нощното небе има големи пукнатини, през които всеки момент ще пропълзи празнина. В ръката все още държиш ключа от колата, поглеждаш го, поглеждаш си колата и знаеш, че тя никога повече няма да се движи. Изпускаш ключа, той пада полека в тъмнината под теб и изобщо не се учудваш, когато не чуваш удар на метал в асфалта. Никъде вече няма никакъв звук. Не лаят кучета, не кънтят телевизори, не звънят телефони. Още веднъж се навеждаш над детето. Все по-дребно и по-слабо е, поглеждаш си ръцете и чакаш по тях да започнат да се появяват пукнатини. Мислиш си: Имах жена, имах деца, изглеждаше, че ще умра щастлив. А сега ще се случи друго. Много истории не завършват щастливо. Това е една от тях. Неделни обеди Някога, още преди войната, при баба ми, така си спомня тя, ходели на обяд генерали, добри приятели на дядо ми. Тези времена са минали, доста време е минало. Днешните генерали не се интересуват от развлекателни неделни обеди, седят си в кабинетите и натискат по екраните, изглежда, сякаш изобщо не ги интересуват баба ми и нейната прочута пълнена патица. Разбираемо е, че в днешните времена баба ми не може безгрижно да очаква следващата война. Тя трескаво трупа продукти за пълнената патица в зимника, фризерът е пълен с обезглавени тела в найлонови опаковки, купила е дизелов генератор, защото е ясно, че при война токът скоро спира, а на нафта биха могли да се изкарат няколко неделни обеда. В неделя баба звъни на внуците, на всички подред. Ще дойдете ли като започне войната? пита тя. Ще дойдете ли? Обясняваме, че нещо може да се обърка, може да затворят улиците, може би ще стрелят, може дори да мобилизират някого. Няма сама да си ям патиците хлипа баба, сама не мога, от такива обеди няма смисъл. Не обичам войната, такива войни не обичам, някога войните бяха както трябва, не ми се бъркаха в пълнената патица. Тези времена минаха, бабо обясняваме й търпеливо, сега всичко е объркано, сега вече никой не знае какво ще става, ако се почне. Хлипащата баба полека се успокоява, затваряме апаратурата и се отправяме към гардеробите, проверяваме загрижено дали всичко е на мястото си, всички оръжия заредени и всички предпазители махнати, готов, трябва да си готов, сега вече никой не знае кога ще се почне. Не сме Беше добре, когато изобщо успявах да заспя. А когато не можех да спя, мислех за теб и за бъдещето ни. Знаех, че ще е кратко. Ясно е, че скоро ще спим заедно. А след това какво ще се промени? Не сме от тези, които биха могли да са заедно, и двамата го знаем, заедно и всеки за себе си. И все пак ходех с теб на всички тези кафета, които отдавна вече не бяха само кафета, и питиета, чието съдържание едва ли вече някой помни. И всеки път знаехме, че не сме... И все пак продължаваше отново да ме каниш и аз отново казвах: може би, добре, хайде, никога не казах, че не сме Може би трябваше да го кажа веднага, щом разбрах, а аз разбрах веднага, и тогава нямаше да има нито кафета, нито питиета, нито покани. Тогава ще трябваше да си кажа: не съм. Това звучи така самотно. Не сме така е по-добре, доста по-добре. Превод от словенски: ХРИСТО БОЯДЖИЕВ Аня Голоб Аня Голоб (1976) е словенска поетеса, драматург и литературен критик. Автор на три стихосбирки: В ръцете (2010), Равновесие в ставите (2013) и Ремарки към дишането (2016). През 2017 гостува в България в рамките на Дните на Любляна в София. Мрежа над манежа Том Дейли се обръща с гръб и бавно пристъпва към края на дъската. Вдига се на пръсти и затаява дъх. На ум си преповтаря последователността на салтата. Сръбска Каменице, Чехословакия, , Весна Вулович единствена оцелява в свободното падане от метра височина, на която в момента на експлозията лети самолетът на компанията JAT. На пейката в парка след тренировка ранния следобед Йозеф К. съсредоточено чете някакво есе на Сартър. Вечерта в червено-бяло трико с блестящи пайети във формата на светкавица през гърдите замислено седи на гредата на трапеца под купола на цирка и наблюдава дребните зрители ниско под себе си. В този миг желае само едно: да са забравили да разпънат мрежата над манежа. Поне веднъж да се случи, поне веднъж, един-единствен път, наистина. Не е луд, толкова му се иска да живее и да рискува всичко в името на живота, безотказно. В гардероба с надпис Турне асистент-режисьорът подава глава: Две минути казва и изчезва. Мъжът самонадеяно става и по тесния ръкав се отправя към сцената. След миг излиза на нея, забавя крачка, прави се, че чете и отъстващо произнася: Да бъдеш или не.... И като по команда, като по команда някой в партера става. И всичко се повтаря. В това е същността на изкуството. Защото има, има поезия. Също и смърт. Също и нищо. Също и също, също. Вчера всичко беше по-хубаво Вчера живеехме другаде и носехме други дрехи, не мислехме за времето, само мед правихме! Тази година отделихме нашите пчели от съседските, вкусът на техния мед 16Литературен вестник се носи дълго из въздуха в мрачноватата есен. Вчера не си губихме времето с размисли за времето, в което живеем, не се скатавахме тихо по ъглите, в дланите си не стискахме монета като просфора... Вчера в огледалото разпознахме собствените си лица, своите жестове, мислите и думите си. Бяха наши, неотчуждени, нежни, а силни, в обобщенията си гъвкави. Носеха нашите имена. Днес слънцето изгря късно, твърде късно, за да можем да се върнем във вчера и да се преструваме, че тук, където живеем сега, всичко ни е познато, че с точност знаем как да се справяме с уредите, на кого да се обадим, ако възникне пожар, къде е болницата, къде пристанището... Тук днес ни се струва, че навярно имаме едного, макар че един, само един е твърде малко, за да можем да кажем, че имаме поне някого. Тъй като вчера живеехме другаде, там оставихме цялото си имущество; та сега тук, днес, дори не можем да пометем пред собствения си праг. Иска ни се на вратата да напишем името си, искаме да подсилим дигите, искаме да имаме свой тебешир и своя кофа за боклук. Там-вчера и Тук-днес стоят един до друг като абсолютни непознати на опашка на летището, чакайки да се уталожи прахта и всеки да се качи на своя самолет. Там-вчера ще донесе вестник от пътуването, Тук-днес кибрит. Ще почакаме, не бързаме заникъде. Когато се върнат, ще бъдем спасени. Тук, където живеем днес, ще запалим малък огън. Той със срамен пламък в дълбоката нощ ще излиже за нас размекнатия брод между Днес и Вчера. Жили жици Сънувам следното: зверицата има пръсти. Лежи на хълбок, гледам я откъм гърба, навежда напред глава, сякаш е уплашена и бавно ритмично я клати. С механични, празни движения се рови из разкъсаната плът, пръстите й внимателно отстраняват тъканта и търсят жилите. Една по една ги издърпват, така е по-лесно да ги хванат жилите са тънки, но яки, като жици в електрическа намотка и трудно ги късат, всяка поотделно. Зверицата прави това безшумно, почти е неподвижна, бавно и упорито разкъсва вените, чрез които сърцето тупти, а то, стенейки, се затваря, докато зверицата спуска завесите на зениците си. Пространството около нея е празно, станало е локва от пълзяща кръв, над която тя няма и не иска повече да има власт. Плащът на кожата й плющи върху скелета като отпуснат шатър на пролетния вятър, а пред него като нахвърлян багаж се мятат отказали органи. Учестено диша зверицата (тялото е машина), слухти, сгърчва се, губи сили, протяга почервенели пръсти и победоносно рухва. Светлината идва отдолу Светлината идва отдолу, тялото спи до твоето и не вижда как блика отвън, разлива се по прозорците, напира под вратата, пълзи към теб. Твоето тяло е студено и свито като прегоряла жичка в електрическа крушка, неподвижно потръпва в острия ритъм (представяй си точно такъв светилник) като сънен кормчия на презокеански кораб. Светлината идва отдолу. Тя не знаеше, че съм светулка и че също така имам дълги пипала и гнездо от восък на гърдите ми пише, но не бе го видяла. Навярно в ръцете си нося всичко, което е способно да обича, а още по-вероятно имам кремък и тресчици и дори не подозирам, че от тях може да лумне огън. Въпреки това се обръща в съня си, изрича името ми и ме прегръща, макар че светлина от светлина не се пази. После заедно дълго задъхано си играем върху кожата на въздуха, блести в нощта с тъмновато сияние и прониква бавно в гъстия полумрак в нейното тяло светлина от тъмнината. Заспи, заспи отново й шепна, нека ослепее, нямо се моля, и нека не види какво съм в действителност, и нека не разбере, че нищо, което имам, не е истински мое, че всичко, цялата красота, както и светлината идва отдолу. Превод от словенски: ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ

17 Из романа Смокинята Горан Войнович Горан Войнович (1980) е поет, писател, сценарист и режисьор. Става известен с романа си Южняците вън (2008), след който публикува още два романа Югославия, моя страна (2013) и Смокинята (2016). Той е първият автор, получил три пъти престижната награда Кресник за най-добър словенски роман. У нас през 2019 г. е публикуван Югославия, моя страна (изд. ICU), а скоро предстои излизането и на Смокинята, и двата в превод на Лилия Мързликар. Вечерта, докато лежаха в леглото, нещо го притегли към нея. Нежно постави ръка на гърба й. Надяваше се, че тя спи и не съзнава детинското му желание, че не усеща все по-тясната му прегръдка. Той се приближи и прилепи тялото си плътно до нейното. Беше отзвук на желание. Провисналият му член се притискаше до бедрото й. Искаше да се отдръпне, преди тя да открие порива му, но нещо не му позволяваше. Страхът му все още не беше стихнал. Беше предател, който се бе вкопчил в нея, търсейки прошката й. Ръката й се раздвижи и потърси долния край на пижамата му, мина с пръсти под него и докосна кожата му. Пълзеше бавно през обраслите му гърди. Той затвори очи, но веднага ги отвори отново. Искаше да види бръчките й, сивите й пооредели коси и старческите й петна. Не искаше да я разкрасява с образи от спомените. Искаше да почувства грапавината на треперещите й ръце и я гледаше право в състареното лице, което му се струваше по-красиво от всякога. Заспивай каза тя и той заспа на костеливите й гърди. Страхът го доближи до нея. Страхът го обви толкова плътно около нея, че в крайна сметка самият той изчезна и останаха само те двамата. Неговата Яна и страхът му за нея. Очите й винаги се отваряха първи, а сега страхът го будеше преди нея. Той ставаше още преди съмване и правеше кафе, зареждаше печката с дърва, отиваше в магазина, връщаше се с пресен хляб и вестници, а после я наблюдаваше през ръба на вестника как пристъпва гурелива из апартамента. Опитваше се да установи дали стъпките й не са понемощни от вчера, докато четеше във вестника, че скиорката Матея Свет приключва кариерата си на двайсет и две години, или са същите като днес, когато пише, че Словения обявява референдум за независимост. Нищо вече не значеха за него големите вестникарски заглавия. На сутринта в първия ден от войната в Персийския залив тя беше странно обезобразена. Когато пуснаха Нелсън Мандела на свобода, я сърбеше дясното бедро и спря, за да се почеше. Когато Горбачов стана президент на Съветския съюз, тя се изпусна и пръдна тихо на път към банята. След това пиеха кафе и се упражняваха. Той я питаше, а тя отговаряше. И мозъкът има нужда от раздвижване, обясни й той. Беше чел във вестника за това, че възрастните хора трябва да водят борба със забравата като правят редовни мозъчни упражнения, решават математически задачи, с прецизно съживяване на спомените или с четене на книги. Каза му, че това са глупости, както и повечето неща във вестниците, а той й отвърна, че няма да й навреди и продължи: Как се казваше кучето на Тито? Лукс. Как се казва водещият на предаването Подарявам Получавам? Янез Хочевар Рифле. Как може да прекараш през река вълк, коза и зелка? Дойде и утрото, в което тя мълчеше и тогава той не знаеше дали не знае отговора или пък всичко това е твърде унизително за нея. Може би отхвърляше покровителственото му отношение, бащинската му загриженост. Може би усещаше, че отношенията им се променят безвъзвратно и че вече не са си равни. Предчувстваше, че това е неизбежно, но пропъждаше тази мисъл и се преструваше, че всичко, което прави, го прави по нейно неизречено желание. Една сутрин му каза, че може да си облече пуловер, понеже вече не е лято. Онази сутрин беше щастлив. Още по-щастлив беше, когато тя му напомни, че е забравил да се обади на електротехника да дойде, за да погледне бойлера. Загрижеността им беше взаимна, така изглеждаше. Бяха заедно в тази възраст, която постепенно ги заличаваше. Тя може би само малко го изпреварва в остаряването и още утре ще са еднакво беззащитни и всичко пак ще е постарому. А след това погледът й отново беше празен и тя не можеше да изброи даже трима словенски скиори. Можеше обаче да изреди трима югославски народни герои Моша Пияде, Иво Лола Рибар и Франц Розман Стане все още бяха тук, а Боян Крижай, Рок Петрович и Борис Стрел бяха загубени. След това тя спря да разпознава лицата на новинарската емисия по националната телевизия ТВ Дневник. Вечер беше уморена и въобще не й се занимаваше с това да казва имената на онези, които създаваха историята и чертаеха границите през улици и площади, през дворове и спални. Знам го кой е, му казваше тя и се обръщаше встрани. Не я интересуваше, че държавата се разпада, понеже не можеше да проумее това. А него не го интересуваше какво не беше разбрала. Настоящето ставаше все по-взискателно и една вечер тя се изправи, каза, че не може повече да гледа това и скъса с него. Нейният свят вече не се простираше отвъд стените на къщата им и Александър остана сам с идните времена, с предчувствието за ужаса, сам с всичко, което се случваше навън. Мая и Дане дойдоха без предупреждение. Дойдоха сами, без децата. Мая каза, че са дошли да им кажат нещо и предаде щафетата на Дане. Словения ще се отцепи и това ще има своите последствия, каза той. Трябва да се подготвим за найлошото. Ако останете в Момян, скоро ще живеете в друга държава. Александър е роден в Нови Сад изрече той. Ако се стигне до найлошото, това може и да е проблем. Всичко може да бъде проблем. За това как се създава нова държава няма ръководства и никой не знае как ще протече. Най-добре ще е, ако се преместите за известно време в Любляна, уредите постоянното си местожителство там и Александър да вземе словенско гражданство. Държавите не се разпадат всеки ден и трябва да се прояви разум каза Дане. Александър не го слушаше. Гледаше Яна. Не отивам никъде каза тя. Ние никъде не отиваме. Тя не може вече да се мести. А и аз също. Единственото задължение на Александър беше да я задържи в тази къща, която беше целият й свят. Но нито тогава, нито по-късно, той чувстваше необходимост да обяснява какво значи за тях къщата им, какво значат тези стени за тях. Не чувстваше необходимост да обяснява, че отвъд тези стени за тях няма нищо повече, че светът е просто гледката през техния прозорец. Почнат ли да падат бомби, ще дойдем каза той. Като започнат да падат, ще е твърде късно отвърна Дане. Първата със сигурност няма да падне върху нашата къща каза Александър. Когато Мая и Дане потеглиха, Александър заключи портата и се върна при Яна. Всичко отново беше спокойно и тихо, както преди посещението. Когато Весна му се обади и му каза, че Сафет е заминал в Босна, той я помоли само да не казва това на майка си. Звучеше като някой луд и даже го осъзнаваше, но трябваше да защити Яна от всичко, от което не беше успял да я защити в предишния им живот и заради което сега тя беше толкова уязвима. Беше гузната му съвест и пълната отдаденост на любимия човек. Александър я обгради като стена и след дългите години, в които трябваше да я дели с всички и всичко, си я присвои. Това присвояване беше финалният акт на любовта му, нейната кулминация, почти граничеща с лудост. Весна, разбира се, не можеше да разбере това. Тя затвори и не звънеше повече. Така всичко около тях се разми до неузнаваемост. Останаха сами, сякаш съществуваха единствено един за друг. Това беше лъжа, неговата голяма самозаблуда, но беше толкова привлекателна, че се стараеше да я поддържа. Всеки ден отново и отново се убеждаваше, че очите й, които виждат само още него, не са просто илюзия. Той вярваше, искаше да вярва, че живее онова, което отдавна му липсваше. Убеждаваше се, че е щастлив и за миг, за един кратък миг, може би наистина беше. Но когато бръмченето на външния свят напълно утихна и вече нищо не се опитваше да нахлуе помежду им, когато изглеждаше така, сякаш всички са се отдръпнали, тя започна да го забравя. Не сме били във Флоренция каза тя уверено без ни наймалко съмнение. Кимна й. Гледаше мълчаливо в нея и се питаше колко все още е останало от нея, колко въобще от него има още там, зад празните й очи, щом и Флоренция вече я нямаше. Флоренция, насред която тя го хвана за ръка, него, прошарения си любим, Флоренция, насред която за няколко дни те отново бяха гаджета. Нямаше ги вече онова сивокосо момче и момичето, нямаше я онази тратория, нямаше я масата, която деляха с една Кики Климт, Портрет американска двойка, свивайки лактите и коленете си, нямаше го виното, което ги беше замаяло посред бял ден, нямаше ги сведените погледи, когато излязоха в хотелския коридор на сутринта, срамът, че на тази така почтителна възраст се бяха държали като влюбени тийнейджъри, чути в стаите в съседство, нямаше я повече тяхната Флоренция. От изчезването се породи ревност. Той ревнуваше от онези, които все още живееха в спомените й, от мъртвите, от далечните, от непознатите. Когото и да споменеше тя, дори и без да го назове по име, дори и да беше просто следа от човек, го заболяваше. Дори и наймалката сянка в паметта й го изгаряше. Как се казваше съседът от ул. Розман, онзи високият, дето работеше в Института по геодезия и жена му загина при катастрофа? питаше тя, а той не искаше да си спомня никакъв съсед от ул. Розман. Ревнуваше от върлинестия геодезист, който беше останал, докато самият той беше изчезнал, той, дето й свири на китарата Шаро пази, песента, която беше научил как се изпълнява от внучка им Шпела. Сутрин я питаше кой е Стипе Шувар и строго изискваше от нея да изброи имената на всичките бийтълси, а вечер отказваше да й помогне да си припомни защо бяха уволнили господин Рожанц, бившия й шеф. Хората от спомените на Яна не му даваха мира: класният на Весна почукваше с пръст по печката и казваше, че Весна е твърде своенравна и това утежнява пътя й към знанието; първото гадже на Мая Гашпер ровеше в хладилника му по гащи посред нощ; в бидето в банята пикаеше Вася, братовчедът на Яна от Германия; вечер из двора се разхождаше портиерът от ул. Розман, господин Шарич, изброяваше му въображаеми повреди и го увещаваше да го пусне в къщата. Онзи вълшебен миг от самотата им беше отминал. До тях и помежду им отново беше пълно с призраци и Александър беше просто още някой, към когото тя прибягваше, когато беше гладна или когато й беше студено. А в спомените й той се губеше в тълпата от изчезващи. 17 Превод от словенски: ЛИЛИЯ МЪРЗЛИКАР Литературен вестник

18 Из романа Хроника на едно забравяне Себастиян Прегъл Себастиян Прегъл (1970) е историк по професия, а като писател дебютира с разкази през 1991 г. Автор е на десетина сборника с разкази и романи. Сред по-известните му романи са Години на милост (2004), Под щастлива звезда (2013), Хроника на едно забравяне (2014). Пише и детска литература, а през 2010 г. издава и туристическо-литературния пътеводител Литературните пътища на Любляна. Докато още си готов да играеш и да използваш стари номера Навън стана съвсем тъмно. Станах и отидох в банята. Свалих си панталона и седнах на тоалетната чиния. Урината тече бавно, но нямам по-големи затруднения. Другите мъже на моите години обикновено имат проблеми с оная си работа. Както в тийнейджърските години всичко отново се върти около нея, само че сега не става въпрос за удоволствие, а за болка и в крайна сметка в много случаи за смърт. Ставам и пускам водата. Докато си мия ръцете, се гледам в огледалото. В началото имам чувството, че не съм се променил много, но след малко трябва да си призная, че изглеждам стар и изморен. Зад мен е дълъг път, макар че мина бързо. Осемдесет години е дълъг, почти прекалено дълъг период за един човек. Знам това, само не искам да си го призная. Преди няколко дни, когато празнувах рождения си ден, се опитах да си спомня къде бях на този ден преди четирийсет години. Опитах се да си спомня дали преди четирийсет години си бях казал, че последните двайсет години са минали мигновено, даже всички четирийсет минаха безкрайно бързо и така ще минат и следващите двайсет, и следващите четирийсет. Опитах да си спомня дали тогава си бях казал, че след двайсет години вече ще съм на шестдесет. Ще бъда стар, но ако съм в сравнително добро здраве, пред мен ще има още път. А след четирийсет вече ще бъда осемдесетгодишен. Ако съм жив тогава, ще зная, че по-голямата част от пътя вече е зад мен и че не бива да очаквам много. Убеден бях, че преди четирийсет години съм мислил за това. Както също тъй бях убеден, че тогава всичко това ми се е струвало немислимо далеч. Но в края на краищата все пак съм тук. И тук не е лошо. Все още имам сили, все още не се нуждая от прекалено много помощ и все още имам планове. Освен това в съседния апартамент се нанесе жена и забелязах тази жена. Нещо повече! Жената ми хареса и я пожелах по някакъв начин. Това е добре. Това е адски добро чувство, което потвърждава, че още съм жив. Че още съм ловец. Е да, мога да си кажа ловец. Стар и изнемощял ловец, но и плячката е такава. Тук има и други ловци, но от първия до последния са изнемощели и бавни. Не вярвам, че някой от тях още вижда добре, както и не вярвам, че някой още притежава достатъчно настойчивост. Но както вече казах, такава е и плячката. Заради това не ги подценявам. Всеки си има свои номера. В живота научих доста номера. Всъщност животът е съставен от безкрайна редица номера и в общи линии става въпрос само за игра. От малък ме учеха кое е правилно и кое не. Учеха ме родители, учеха ме възпитатели в детската градина, учители в училището, навсякъде ме учеха, където и да отидех и където да се намирах, даже там, където бях само за малко, ме учеха. Научиха ме какво, кога и как мога да правя, както и какво, кога и как не; научиха ме, че най-важното е онова по средата, за което не се говори, и че другите ще ме оценяват и съдят предимно според това. Научиха ме кои са другите и какво мога да очаквам от тях. Всъщност не мога да се отърва от усещането, че и днес биха искали да ме учат, въпреки че всички знаят старо куче нови номера не учи. Беше по-лесно, докато правилата бяха прости и бяха малко. Момчетата не плачат, момичетата се държат добре и не се цапат. Но и по-късно се справях добре и с годините станах прочут актьор. Играх на безброй сцени, често на по няколко едновременно. Година след година, десетилетие след десетилетие. Живях в големи апартаменти и карах скъпи автомобили, носих костюми, шити по мярка, и ръчно изработени обувки, храних се в скъпи ресторанти и пътешествах по екзотични места. Година след година, десетилетие след десетилетие. След това се изморих. До гуша ми дойдоха всички излишни простотии. Исках само спокойствието си. Казах си, че осемдесет години са били достатъчно. Оттук насетне ми трябва само малко още. Толкова малко, че най-вероятно бих могъл да мина и без номера и маски, но заради другите заради другите не мога да се откажа от всички номера, заради другите не мога да спра да нося всички маски. Откровеността и прямотата объркват хората както тук, така и навън. Всъщност откровеността и прямотата не им харесват, въпреки че твърдят точно обратното. И те също само играят. И те също използват номера. Ако ние, старците, станем откровени и прями, казват, че сме станали нахални и нетолерантни, тъй като вече не можем да се сдържаме и да стиснем зъби още малко. Казват, че мислим само за себе. Обаче тук в крайна сметка може вече да ни е все едно. Достатъчно дълго се сдържахме и достатъчно дълго стискахме зъби. Достатъчно дълго правихме това, което се очакваше от нас. Сега вече не се налага. Но откровеността е въпрос на избор. Можеш да се правиш на умен и силен, когато си здрав и се чувстваш добре. Но когато усетиш, че ставаш все по-слаб и здравето вече ти отказва, бързо си готов да се подчиниш. Нещата са ясни. Докато сме готови още малко да стискаме зъби, ще се вписваме добре. Докато сме готови още малко да играем и да използваме стари номера, може да разчитаме на любезност и услужливост, може да разчитаме, че и всички останали ще играят. Може да разчитаме, че ще ни бъде малко по-лесно. Но когато човек веднъж реши, че се отказва, всичко свършва. Циничните и нагли дъртаци не заслужават дори и най-необходимото. От това всички се страхуваме. Никой не знае точно какво всъщност е най-необходимото. Дали това да ти сервират топла храна и на шест месеца да те прегледа лекар? Дали това да получиш лекарства, когато си болен? Дали най-необходимото е да те хранят и да ти бършат задника, когато не можеш да станеш от леглото? Или да те включат на система, да ти сложат памперс и да го сменят три пъти дневно? Дали най-необходимото е да те обръщат от лявата на дясната страна и обратно, за да не получиш пролежки, или най-необходимото е само да лежиш и почиваш, а отворените рани не са тяхна работа? Никой не знае това, но всички се страхуваме. Заради това продължаваме да играем, заради това не се отказваме от всичките си номера. На мен досега не ми се е случило нищо особено лошо и доколкото виждам и зная, и останалите добре я карат. Но се носят слухове и приказки. Много слухове и страшни приказки. Чух, че сестра Ангела е вторият ангел на смъртта. Ако някой от пациентите стане прекалено досаден и взискателен, тя увеличава дозата лекарства и изчаква да откаже най-слабият орган. След това вика лекар. Ако такъв пациент не приема някакви особени лекарства, му пуска въздух във вената или сипва вода в дихателните пътища. Оставя го в леглото до сутринта и след това вика лекар. И така нататък и така нататък. Ако бях чул подобно нещо, докато още бях навън, щях да махна с ръка и да не повярвам. Щях да кажа, че това не може да е вярно. Не е възможно да се случва подобно нещо. Но сега, когато съм вътре, е различно. Все пак вътре трябва да си предпазлив. Защото нищо не е сигурно. Заради това внимавам какво правя, внимавам накъде гледам, какво говоря и с кого. Сега, когато вече е съвсем тъмно и лежа в леглото, признавам, че и аз се страхувам. И под моето легло лежат страхове, и под моя стол клечат, и в моя гардероб висят, скрити между дрехите. През деня не ги забелязвам. През деня в по-голяма или по-малка степен забравям за тях и те се спотайват. А когато започва да се стъмва, изпълзяват отвсякъде. Не се страхувам от края и от смъртта. Не се страхувам от последния момент. Страхувам се, че преди това ще стана безпомощен. Страхувам се, че накрая ще бъда такъв, какъвто съм бил в началото зависим от всички, само че този път около мен ще бъдат служители, свикнали с всичко и изобщо няма да им прави впечатление. Докато чистачката мълчаливо мете под леглото ми и изхвърля боклука, аз все още ще съм жив. Докато домоуправителят сменя крушка или уплътнител, аз все още ще съм жив. Докато Ос минава край вратата ми, аз все още ще съм жив. И докато ми сменят памперсите и бутилките на системата, все още ще бъда жив. Ще бъда жив, но служителите няма да говорят с мен, тихо ще си вършат работата, убедени, че в последните си часове се нуждая от мир и спокойствие. Страхувам се, че ще искам да извикам Жив съм!, но няма да мога. Пред вратата ми може би ще си говорят сестрите, когато идват да сменят бутилката, и може би Ос ще срещне домоуправителя пред вратата и ще разменят няколко думи. От съседния апартамент може би ще чуя разговори на хора. Но думите няма да бъдат предназначени за мен. Може би единствено сестрата ще ми каже нещо след вечерното преброяване. Най-вероятно ще натисне с възглавничките на показалеца и средния си пръст вената ми, след което ще измърмори: Жив, все още жив. И тогава няма да зная дали според нея това е добре или зле. Вероятно ще си мисли, че е добре за мен, а зле за тези, които навън чакат свободно място. Но не искам да мисля за това. Такива мисли ме налягат вечерта, когато лежа в леглото, и вместо да заспя, мисля за какво ли не. Ядосвам се на себе си. Бих могъл да си припомням разни неща. Имам много хубави спомени, много такива, които биха могли да ме окуражат, а аз се мъча със страхове! Имам и спомени, които не са толкова добри, но с годините и десетилетията повечето от тях успях да потисна. Успях да ги отделя и изхвърля, като че ли са изпражнения. Достатъчно възрастен съм, за да мога да си позволя само добри спомени. Утре е нов ден. Когато на изток започне да се съмва, гърдите ми ще се напълнят с хубави усещания. Ще знам, че имам още един ден. И ще го използвам добре. Превод от словенски: ЕВА ШПРАГЕР Добрият войник Ярослав Швейк от стр. 15 Единственото, което по-късно свидетелите можеха със сигурност да опишат, беше учудването му, когато на пътя пред автобуса се появил един танк. Всъщност това събитие не дошло като гръм от ясно небе вече от известно време се ширеше мълвата, че федералната армия ще се опита да окупира външните граници на малката алпийска република, която беше обявила независимост. Но между мълва и танкове, които реално се придвижват към центъра на града, има значителна разлика, затова чичо Швейк не се поколебал, а с внезапно завъртане на волана оставил автобуса напряко на улицата и принудил танка, който бил само пръв от цяла колона, да спре с тътен. Свидетелствата за това, което последвало, се различават само в една подробност: дали чичо Швейк изтичал или закрачил към машината, която представлявала мощта на една умираща държава. Някои казват, че се поклащал почти като Джон Уейн, който тръгва да си разчиства сметките със злодея. Други твърдят, че се втурнал към танка и се покатерил върху него като голяма непохватна катерица. Всички обаче са единодушни, че младият войник, който стоял зад картечницата на върха на танка, нямал много време за реакция, и че времето, което все пак имал, той пропилял в опит 18Литературен вестник да разбере какво всъщност се случва. След това чичо Швейк забил в сърцето му дългата отвертка, която пазел под седалката, за да завие при нужда някой винт (той искал автобусът му да върви гладко и без излишно тропане). Щом младият войник изпуснал картечницата, която стискал здраво повече от страх, отколкото със смъртоносни намерения, чичо Швейк вдигнал отпуснатото му тяло и го хвърлил на улицата, където то се стоварило с тъп удар и след кратки конвулсии останало да лежи неподвижно. Чичо Швейк се спуснал от танка върху тялото и скачал по него, докато не се наситил. Едва тогава извадил отвертката от сърцето на първата жертва на задаващата се война. Какво направи? извикал меко говорещият господин, когато чичо Швейк се насочил обратно към автобуса. Уби сина ми! Той хукнал към трупа, клекнал над него и вдигнал главата на младия войник в обятията си. Махнал му каската и прокарал пръсти през запотената коса на словенския наборник, на когото един офицер от федералната армия бил заповядал да се качи на танка и да тръгне на бой, без да благоволи да му каже срещу кого и защо. Виждайки тази сцена, пътниците в автобуса и войниците върху танковете в колоната, която била спряла, разбрали, че от тази точка няма връщане назад. Това разбрал и Ярослав Швейк. Трябва да останем спокойни чули го да казва сподавено, докато пред автобуса се опитвал да прозре последствията от своята интервенция в историята. Би трябвало да се задоволим с това да помагаме един на друг да пристигнем там, закъдето сме се запътили. Защо винаги искаме нещо повече? Щом бащата на мъртвия войник се насочил към него, чичо Швейк го посрещнал с думите: Каквото и да си решил да правиш с мен, имаш пълното право, искам да го знаеш. Но човекът го подминал без думи, дори не го погледнал. След това подминал автобуса, без да вдигне глава и да погледне в очите спътниците, с които повече от двадесет години се бил возил на работа и обратно вкъщи, отправил се през полето покрай пътя, не към града, ами направо през нивите към отдалечените села, към планините, надалеч, с бавни, но решителни стъпки, без да се обърне нито веднъж, дори и тогава, когато един от войниците върху танковете, който бил изтълкувал цялата случка погрешно, изстрелял след него откос куршуми. Той просто се свлякъл и застинал насред полето, лежейки по гръб, на по-малко от петстотин метра от сина си, без нито един от двамата да е виновен за каквото и да било, защото понякога избухва война, в която умират невинните и оцеляват виновните, които после се опитват да установят какво се е объркало, не само за тях, а и за жертвите им. След това танкът тръгнал и избутал автобуса от пътя. Желанието на баба ми се изпълни: Ярослав Швейк се записа в историята. Пък било то и само с това, че не можа да я спре. Превод от словенски: ХРИСТО БОЯДЖИЕВ

19 Из разказа Интиментално Сузана Тратник Сузана Тратник (1963) е автор на няколко сборника с разкази ( Под нулата, В собствения двор, Паралели, Нещата, които никога не разбрах във влака и др.), на романите Казвам се Дамян и Третият свят и на две пиеси. Нейни произведения са преведени на множество езици, а самата тя е превела на словенски книги на автори като Труман Капоти и Иън Макюън. През 2007 г. е отличена с авторитетната Прешернова награда. Приятен глас казва името ми по високоговорителя. След като влизам в малката приемна, вратата зад мен се затваря сама. Жената зад бюрото ми се усмихва. Седнете, моля. Преглежда картона ми. Вие сте... Да, това съм аз. Имам час за консултация. Кимва с разбиране и продължава да прелиства. Ще изпратим картона Ви на консултанта. Иначе сте записани за...? А всичко си го пише там. Знам, че ме пробва или пък предпазливо осъществява контакт. Евтаназия казвам. Сега аз я пробвам нея. Нито един мускул не трепва на лицето й. Затваря картона и ме поглежда. Изражението й остава еднакво любезно и недвусмислено, както преди. Безизразният глас от високоговорителя би могъл и да е нейният. Стая 53, етаж П. Направо по коридора, асансьорът е отляво. Или по стълбището, ако не е твърде изморително за Вас. Поставя картона ми в електронното чекмедже в бюрото. Ставам. Не е изморително - казвам й на тръгване. Почуквам на вратата на стая 53. Не чувам отговор, но все пак влизам. Възрастният мъж с очила вътре вече ме наблюдава внимателно. Кимва. Затварям вратата сега виждам, че е тапицирана и сядам без покана. Нали познавам процедурата. Той вече е извадил от електронното чекмедже картона ми, който чака на празното бюро. Протяга ръка и се повдига леко на стола. Аз правя същото. Здрависваме се. Доктор Мандраголи. Добре дошли казва той. Значи, евтаназия. Кажете ми. Колко е зле? Много казвам. Гласът ми се накъсва. В агония съм. Убягва ми неуместна усмивка. Какво вземате за облекчаване на болката? Свивам рамене. Понякога по някой Лорам. Имам Санвал, но не съм пила досега. Кимва одобрително. Значи спите сравнително добре? Вечер се напивам. Поглеждам го предизвикателно. Нека да има за какво да ме вини. Но лекарят въобще не вдига поглед. Записва на лист А4. Колко пъти? Поглеждам го и свъсвам вежди. Питам Ви колко често пиете? повтаря спокойно въпроса си той. Всеки ден казвам аз. Как бихте оценили ежедневното си опиянение по скалата от 1 до 10? Замислям се. Скалата ми се струва твърде широка. Напълно достатъчно би било от 1 до 5. Но все пак проявявам старание и казвам: Осем или девет. Осем, ако се препъвам на път към къщи или от банята до леглото. Девет, когато не си спомням този маршрут сутрин. Знаете какво имам предвид. Отново ми се изплъзва усмивка. Може би си мисли, че го гъбаркам. Убедена съм, че не знае какво значи числото девет за опиянение. Съмнявам се, че когато и да е било въобще е додрапвал до пета степен. Откога продължава това състояние, което описвате като агония? Острото състояние е от почти три месеца. Доктор Мандраголи ме поглежда пронизващо през очилата си. Най-накрая се беше смутил. И Вие всеки ден се напивате до осма или девета степен? Кимвам. Започна малко преди това. Когато разпознах първите симптоми. Сънувах ги. Винаги първо сънувам, когато нещо не е наред. Не отговарям веднага на въпроса за пиянстването. Нека си мисли, че го избягвам, понеже проблемът ми е голям. Все пак съм тук, защото имам неразрешими проблеми, надвиснали над главата ми. Значи още преди това сте почнали да пиете? Еднакво интензивно през цялото време? Да, от седма до девета степен. Понякога сигурно и до десета, но това е невъзможно да си го спомниш. На практика това е несвяст. Присвивам очи, за да видя какво записва. Акутно, 3 мес., алкохол от 7-10?. От време на време Лорам, Санвал. Описва агония. Най-накрая отваря моя картон. Тоест от какво умирате? Намества очилата на носа си и въпросът му прозвучава много професионално. Сърдечни проблеми. Имали ли сте и преди? Въздъхвам. Да. Всъщност цял живот. Байпас? Прекарвали ли сте инфаркт? Операция? Сърдечна недостатъчност? Поклащам глава, но лекарят не вижда това, тъй като е потънал в картона ми. Докторе, сърцето ми е разбито казвам и изчаквам момент. Когато ме поглежда, а след това картона и отново мене, казвам: Не искам да живея повече. Но... подхваща лекарят (изплъзва му се неуместна усмивка). Все пак знаете, че не правим... евтаназия на хората само поради сърдечни проблеми. Не и поради любовни проблеми и емоционални катаклизми. Тъкмо с това не съм съгласна! След цяло море от подадени жалби все пак се добрах до личен консултант по евтаназия. До Вас! Доктор Мандраголи затваря трескаво картона с моето име. Какво се случи преди три месеца? Кажете ми. Трябва да поговорим за това. Кимвам. Партньорката ми ме напусна. Първо каза, че е хвърлила око на друга. Че не е нищо сериозно. Приятелките ми ме съветваха да не я виня твърде много, защото поне била искрена. Искаше ми се да й вярвам. Не исках да я губя. Гласът ми отново се скърши. Лекарят ме потупва за миг по ръката и кимва окуражаващо. Продължавам. Първоначално изглеждаше сякаш просто става дума за късо съединение в отношенията ни. А след това гръмна цялата шибана инсталация. Разбрах, че вече е правила секс с онази другата. Призна ми го след кратко изнудване от моя страна. Каза, че има нужда от време за себе си. Исках това време за себе си да го прекарва другаде. Премести се, след като разбрах, че ходи с онази другата. Свинщините идваха на порции. Нали знаете, докторе, човек все пак търпи, ако партньорката му се свали с някой друг, въпреки че не може баш да изръкопляска. Но не понася пълното предателство. Не мога да живея повече с това, че някой разби сърцето ми за някакви си три седмици. Лекарят въздъхва, сякаш иска да ми каже, че твърде добре знае за какво говоря. Тук всеки мери със собствения си аршин, защото сигурно няма човек, който да не познава болката от раздялата в някаква форма. Аз не се връзвам на това. Сигурно знаете, че острата болка при загубата на любим човек минава след време напомня ми покровителствено той. Не, не го знам това, докторе. Чела съм го в романите и наръчниците. И другите са ми го казвали. Но при мен не е така. Нямате ли опит с преодоляване на болката от преживени загуби? Да сте срещнали нов човек след преодоляване на раздяла? Клатя неистово глава. Идва ми да стана и да закрача около бюрото му, както правя през цялото време вкъщи, даже и като има гости. Моят опит е по-различен. Целият ми живот е едноединствено превъзмогване. Само за кратко настъпва прекъсване под формата на кратка задоволителна връзка, която пък не продължава дълго. Всеки кретен би трябвало да знае, че това са само привидения, с които искаме само да замажем скръбта от постоянната загуба. Затова искам да умра, докторе! Струва ми се, че го ядосах с това. Успокойте се. До смъртта Ви има още много време. А това не прозвучава твърде обещаващо. Убедих се в това, нямате грижи. Бюрокрацията в тази област е убийствена. А какво си мислехте, госпожо? Все пак не става дума за обикновен излет на оня свят. Пътят е необратим. Освен това разглеждаме само явни примери на нелечими болести. Очаквах проблеми, естествено. Напомням си, че трябва да подходя с правилнaтa пропорция от рационалност и умопомрачение. Чуйте, докторе. Нелечимата болест само тялото ли касае? Ами ума? Е, имахме и случаи на Алцхаймер, както и остри, рецидивиращи изблици на душевни разстройства. Тоест не отделяте тялото от духа на всяка цена, надявам се? И сама бих го направила, но не мога. Лекарят не казва нищо. Отново прелиства моя картон. Сега в ръцете му е дневникът, в който подробно и систематично описвам как съм била измамена и предадена. Включила съм и изказванията на приятелки и случайни познати, въз основа на които направих подробен доклад кога и как ми е изневерявала приятелката ми. Тези доказателства бяха необходими за кандидатстването за евтаназия. Може би Вашият случай е прецедент казва лекарят. Въздържам се от усмивката. Това звучи обещаващо. Сърцето ми ще изскочи. Винаги съм заставала начело добавям скромно. А какво казват приятелите Ви? Свивам рамене. Какво да кажат? Че бившата ми е предателка. Че не заслужавам това, което тя ми причини. Всъщност исках да Ви попитам какво казват за намерението Ви да се подложите на евтаназия? Е, това беше подло. Разбира се, че никой от приятелките и близките ми не иска да умра. Даже и продавачката от съседния магазин Меркатор не иска да изчезна от лицето на Земята. На трите си най-доверени приятелки казах, че кандидатствам за евтаназия. Откачиха. Нямала съм право да си посягам. Бившата ми заслужавала да продължа да живея и да я измъчвам след това с щастието си. Една приятелка ми зашлеви шамар и каза: Ще те убия, ако мислиш да го направиш. Това е истинско приятелство! А мислили ли сте някога да си направите нещо? Трябва да Ви попитам. Лекарят е предпазлив, разбиращ. Все пак е психотерапевт, вероятно и психиатър. Не, не съм! ядосвам се. Никога не съм мислила да се самоубивам заради това. Но всички Вие със своите проточващи се процедури и безкрайни разпити, направо ме принуждавате да го направя! Лекарят кимва смирено. Сякаш съжалява малко. За какво ли? Казах Ви, госпожо, че това е нов случай за нас. Ако някой преди Вас вече го беше направил, може би щеше да е по-лесно. А така все още не знаем как да процедираме. Не знаем дали можем да намерим правно основание за Вашата евтаназия. Става дума за специфичния симптом на разбито сърце, който не спада в тази област. Добре знаете какво мисля, като казвам, че интимните въпроси не се причисляват на всяка цена към сферата на менталните смущения, а същевременно това е симптом на типична мимолетност. Затова и Вашата свободна воля е под въпрос. Не ме ебавайте, докторе! Ставам и започвам да крача. Мисля, че това му харесва. Вероятно най-наивно установява, че изведнъж показвам признаци на воля за живот. На никого не му е ясно колко страшна е волята ми за смърт! Да сложа край на това емоционално страдание и на непрекъснатото разкъсване всеки час от всеки ден от всеки месец и година от живота ми. Обижда ме, че не уважавате решението ми казвам, докато се разхождам зад гърба му. Крача около масата като животно, хванато в капан. Каквото и съм. Нека най-накрая го схване. Това трябва да Ви го спомена. Лекарят прочиства гърло. Искаме да знаем какво ще каже за това бившата Ви партньорка. Просто не мога да повярвам! Спирам и клатя глава, обърната към стената. Искате да питате лъжкинята и предателката какво мисли за това, че аз искам да умра? Добре ли сте? На кого ще помагате на нея или на мен? О, разбира се, че тя ще иска да живея и да търпя лошите й избори до един насочени срещу мен. Тя не заслужава дори и да знае колко силно страдам. Не го заслужава. Сигурна ли сте? Тоест няма да споделите името й с нас? Може би ще помогне, ако се изправите лице срещу лице. Ако дойдете тук заедно и поговорите с нас. Да помогне? За какво? За да се откажа или Вие окончателно да се откажете? Лекарят свива рамене. На негово място и на мен нямаше да ми се стори разумно да отговоря на този въпрос. В никакъв случай! Да затворим тази нелепа тема, докторе! Няма да Ви питам повече за това. Но все пак се налага да отговорите на една кратка анкета. Въздъхвам. Комисията ще вземе ли най-накрая решение след това? Консилиумът за евтаназия или там, както го водите? Може би следобед? В правилника пише, че в острите случаи действате по-бързо. Е, аз съм остър случай. Нищо не мога да кажа. Лекарят размахва безпомощно ръце. Анкетата е само опит да осъществим истински контакт с вас и болестта Ви, тоест болката. Недейте да си мислите, че при нас се умира толкова бързо! Мнозина умират още преди да го дочакат. Случаи като Вашия са рисковани. По петите ни така или иначе са пролайфърите, всевъзможните защитници на живота и на естествената смърт. Пишат ни имейли, обикновени писма, пращат ни колети с изпражнения, по паркинга и на стените ни пишат, че сме убийци и военни спекуланти... Представете си само как ще ги насъска благоприятното решаване на Вашия случай. (...) Превод от словенски: ЛИЛИЯ МЪРЗЛИКАР Литературен вестник

20 Из романа Онче бонче Йедърт Лапух Малежич Йедърт Лапух Малежич (1979) е писателка и преводачка на англоезична и френскоезична художествена литература. Дебютира през 2016 г. с двата сборника с разкази Хевиментъли и Военни цветове. Романът й Онче бонче, от който е публикуваният тук откъс, излиза през 2018 г. Откараха ме. Обадиха се на някого и ме откараха някъде, където никой не ме разбираше. Най-вероятно бях оплескала всичко, понеже до мен на смъкнатите задни седалки в стария смърдящ Амбасадор наистина се мъдреше самият Бабаджи, който преди това никакъв го нямаше. Не беше облечен в оранжево в бежовата си пижама дори изглеждаше някак инкогнито, ако не бяха няколкометровите му расти, които се развяваха свободно, вместо да ги намести на върха на главата си, както по време на свещените ритуали. През цялото пътуване той държеше ръка върху китката ми и мърмореше нещо странно. За утеха ми беше, че все пак ще оцелея, защото не смятах да се гътна в присъствието на свята личност, а още по-малко пък на път към една похигиенична среда. Не? НЕ?! Но нашето пътешествие, заличено почти напълно от спомените ми, с изключение на плитките на Бабаджи, които на разбития черен път плющяха и ме боцкаха ту по брадата, ту по пищялите, не завърши пред блестящата висока бяла сграда, ох, де да знам, на някоя дезинфекцирана болница. Не. Допълзяхме до някаква колиба във високите планини при някаква си леля Пехта 1, на която за никъде не й се бързаше и ми трябваше доста време преди да разпозная в нея обилно намазаната с кал дама, която видях един-единствен път, по време на обяда, поднесен върху оцапани бананови листа в ашрама на Бабаджи. Както и тогава, и днес тя беше самовглъбена, а същевременно и раздразнена. Веждите й бяха свъсени, така че боята от точката на челото й вече се просмукваше в дълбоките бръчки с квадратна форма и се разливаше по тях. След известно време, както се взирах в нея и освен чувството на непоносима слабост вследствие на парещата болка в целия ми крак не изпитвах ни следа от страх и безпокойство, в един момент ми се стори, че на челото й следвам паяк, който бааавно плете мрежа и жонглира със съдбата ми. Фатима. Паякът Фатима. Тя знае. Леля Пехта ми даваше да пия отвара след отвара и приех всичко това, докато преглъщах почти непоносимо горчивото питие, при което се молех горещо направо като ревностен католик да преживея тази шарлатанска церемония и найнакрая да дойде да ме отвлече някой с джипиес, който е в състояние да ме откара до което и да било истинско ортодоксално медицинско заведение. Отвара. След отвара. Случи се така, че не знаех на кой свят съм. Дори и не усетих пробождането, когато резнаха стъпалото ми и леля Пехта изсмука отровената ми кръв. Била съм се изпуснала, така ми разказваше по-късно шофьорът Ману - че съм се оцапала цялата. Какво ми дреме. Когато отново бях способна да открехна очи и да хвърля нефокусиран поглед към маслената лампа до леглото, всичко вече беше почистено. Навън цареше непрогледна тъмнина и нямах ни най-малка представа къде съм се озовала. Лежах на гигантско легло, което особено ме 1 В алпийските страни Пехта (Пехтра, Пехтара, Берта и др.) е женско митологично същество с амбивалентен характер, някъде смятано за добро, а другаде за зло. Бел. прев. 20Литературен вестник изуми, тъй като хората тук не излеждаха големи почитатели на спането в легло. Обикновено си постилаха рогозки върху циментовия под, а през деня ги навиваха, за да има място за нещо друго. Тук пък: легло и дървен под. Приказно!? Като в някаква норвежка хонка. Тутакси осъзнах, че до мен лежи още някой. Помръднах и порязаното стъпало ме заболя неимоверно силно. Щом открих крака си, забелязах, че е тъмновиолетов. Без паника. Само без паника. Не, казах. Паника, Аника, майната й на Аника, вижте ни само какво правим с Аниките. Хвърляме ги на боклука. Аника паника, марш оттука. Личеше си, че все още съм замаяна. Майната им на източните отвари, по време на рязкото изправяне ужасно ме зацепи глава. Зърнах до себе си познатите растафариански плитки. Помислих за миг и споменът за превоза в отровната мъгла на змийското ухапване веднага се върна. Сега лежах. Кракът ми беше превързан до коляното, но си беше на мястото. Междувременно ме стрелна като във филмите, че болката, която изпитвам, може и да е въображаема, затова наистина почувствах облекчение, когато се пресегнах в леглото и напипах палеца на крака си. Всичко е шест, жива съм, юююхуу, алелуя източни отвари, kumbaya bitchez и ne može nam niko ništa, ха, ХА, оцелях, praise the lord and pass the ammunition! 2 Добре, сега пък спокойствие. Бавно завъртях врата си към плитките. До мен не лежеше само Бабаджи той прегръщаше през кръста обърнатата с гръб към него леля Пехта на другия край на леглото. Подсмихнах се в тъмното, понеже не можех да си представя, че тъкмо достопочтеният гуру шмуру обича от време на време да се гушка със своята дама в поза лъжичка и че дори я посреща в своя сапунен мехур извън ашрама. Но в крайна сметка ние сме просто хора, ясно като бял ден. В топлата прегръдка на течението лежах съвсем спокойно на ръба на съвсем истинското легло до ранно утро и размишлявах за това какъв жесток късмет съм извадила с духовните лица, още повече, че след пристигането си в страната на многоръките божества медитирах всичко на всичко единединствен път. Струваше ми се, че едва ли не трябва да се преструвам, че спя, когато единият от тях на леглото се размърда и кълбото от гуруто Бабаджи и леля Пехта се отдалечи с още няколко сантиметра от мен. Усетих това осезаемо и по завивката, която се плъзна по мен и откри болния ми крак, със сигурност все още виолетов на цвят. Любопитството не ми даваше мира, но въпреки това мижах. След известно време мърдането започна да се засилва на ритмични интервали и бих излъгала, ако кажа, че останах съвсем безразлична към това. Въпреки травмата и изтръпването, възбудата си проправяше път от долната част на срамната ми кост към тила. Стремяха се да стаяват дъх и забавяха дишането си, което ми въздействаше още по-силно. Искаше ми се да преместя главата си към края на леглото, по-далече от тях, но всяко едно мое движение със сигурност щеше да подскаже, че най-малкото се будя, ако вече не съм в пълно съзнание. Изведнъж се сторих сама на себе си подла и низка, понеже присъствах по воайорски на любенето по взаимно съгласие на двама съвсем възрастни индивиди, които най-вероятно току-що ми бяха спасили живота, затова силно въздъхнах, почти захърках. Нарочно не отворих очи, за да им дам още малко време да се разделят, 2 Цитирани са заглавията на три песни: Kumbaya / С мен бъди е американска религиозна песен; Ne može nam niko ništa / Никой не може да ни направи нищо е песен на сръбския певец Митар Мирич и Praise the lord and pass the ammunition / И нека с Божията помощ победим! американска военна песен. Бел. прев. да се очовечат, де да знам, може би да се облекат. В мига, в който, невероятно будна и възбудена, тъкмо мислех да докарам сънено на вид помръдване, да се обърна на хълбок и следователно да погледна встрани, промених решението си. Още преди мисловната команда за движение да достигне напълно събудените ми мускули, които биха ме понесли на благоприлично безопасна територия на километри от перверзията, отворих за миг очи. Леля Пехта беше отгоре, нахлузила се беше върху него, яхаше го както някоя вещица яха метла и за момент ме хипнотизира напълно, докато я наблюдавах, зачервена и със съвсем малко бръчки по лицето, което вдишваше космоса, вдишваше секса, вдишваше в себе си и отново пресъхваше. И ако преди ми изглеждаше като дама на възраст с определен авторитет и не можех някак си да я видя като сексуално същество, сега най-накрая схванах, че е вълшебно красива и гарвановочерна, без следа от сиви коси, само каялът се беше размазал леко под очите й през нощта. Беше извила врата си назад и само яздеше, сякаш не съществуваше нищо друго. Исках да видя как ще отвори очи, затова висях, чаках и умирах от копнеж по нещо подобно в живота си. Сега главата й непрекъснато беше на една и съща точка в чорбата от сочни сокове, които надушвах и попивах от толкова невероятно близо, докато тялото й се люлееше напред-назад, така че презрамката на зле закърпения й сутиен се плъзна по рамото й и спуснатите й, приказно дълги и вълнисти коси се разпиляха по потното й деколте. Ръката на Бабаджи се пресегна отнякъде вляво от мен, но не погледнах натам, понеже исках да уловя изненадата й, когато отвори очи, ако въобще ги отвореше. Ръката я сграбчи за врата, любящо, но грубо, и нещо с презрамката на сутиена и дългата грива, която плющеше около пъпа ми, ме подтикваше да се пресегна помежду им и все пак да й сваля сутиена. Да я освободя от закопчалките. Тогава съзнателно се въздържах. Не посмях. Продължих да зяпам и останах на спалнята на възрастните любовници, за които не си личеше да се въздържат ни най-малко в мое присъствие, къде ти, коя пък съм аз. Бяха прави. Извиваха се като гривите си и имаше нещо мистично в липсата на срам, на която бях свидетел. Когато така или иначе затворих очи, още преди да ме види леля Пехта, ме зашемети прозрението: Искам това за себе си. Това, което имат те двамата, точно и именно точно това. Докато им показвах, че съм дошла на себе си, кракът започна страшно да ме боли. Е, показвах, хъм. Имам чувството, че те знаеха през цялото време. Не положиха никакви услилия да станат тихо или да се сдържат при търкулването от леглото. И със затворени очи ясно чух как леля Пехта тресна закачливо Бабаджи с възглавницата, когато той дрънкаше хапливо на техния си език и как той дори и след мекия удар не млъкна, а даже я замъкна обратно на леглото, което усетих отчетливо по трясъка, който ме повдигна от матрака, но от неудобство продължих да мижа. При пронизителните им викове, идващи от съседното помещение, по-скоро ниша, където в тигана вече цвърчаха яйца, беше трудно да се преструвам, затова отворих очи, прозях се силно и също така хубавичко се протегнах, тоест тук съм и ви гледам. За всеки случай, ако си мислеха да се скриват. Да знаете, че вече не е безопасно. Беше ясно обаче, че нямаха намерение да тъпчат романтиката си в херметически затворено пространство. Чудесата на далечната страна ставаха все по-малко мистични за мен, защото установих, че никъде другаде не е по-различно, че всички сме част от една и съща глобална чорба и че никой не може да избегне чувствените трепети, колкото и честит да е. Превод от словенски: ЛИЛИЯ МЪРЗЛИКАР Апокалипсис Кратък разказ, версия Миха Мацини Миха Мацини (1961) е писател, сценарист и продуцент. Публикувал е над трийсет книги, много от които преведени на различни езици. Дебютира през 1981 г. с поезия, но оттогава пише предимно проза; между книгите му са романите Сатанинска корона (1993), Колекционер на имена (1993), Кралят на роптаещите духове (2001), Немска лотария (2010) и сборниците с разкази Разкази (1991), Мигове на откровения (2007), Духове (2010), Алчност (2018) и др. Остави книгата и впери поглед в небето. Овцете, подредени в равномерна дантела, се изопваха в тясна опашка на запад. Вятърът стихна още сутринта и морето замря като площад. Когато още ранорано на плажа пред селото започнаха да се събират плажуващи, той събра нещата си и отиде на края на носа, където нямаше никого. Малко по-късно след него се домъкнаха и близнаците, които беше виждал навсякъде из острова, понякога и с родителите им недепилирана и пъстро облечена немска хипи двойка. Никога не беше преценявал добре възрастта на хората, а с деца нямаше опит, но му се струваше, че трябва да са някъде на около пет. Момчетата разговаряха на език, който изглежда сами си бяха измислили, гърлен и функционален, секваше насред звука, ако съобщението вече беше предадено. Без да спират, те строяха кула от камъни и я заливаха с вода всеки път, след като се срутеше, започваха отначало. Не му пречеха. Тази седмица искаше да е сам, дори и без интернет, за да може да размисли. Уикендът наближаваше, а той дори и не беше започнал да размишлява. Само от сутринта имаше три пропуснати повиквания от Рената. Рано или късно ще трябва да... Зад облачетата нещо проблясна. Напрегна очи и забеляза самолет, бърз и нависоко, слънцето се беше прилепило за него. Стори му се странно, че не вижда крилете му. Сигурно е твърде високо, помисли си той. Видя още един блестящ предмет и усети присъствието на още повече, там, високо зад облаците. Сърцето му се сви, сякаш гръдният му кош хлътваше. Взираше се в проблясването, докато то не изчезна зад сгъстените облаци. Напрежението остана. А след това нов отблясък ново ято, летящо в противоположната посока. Ракети! седна, обзет от паника той. Вълните бяха не по-високи от трептене. Близнаците трябваше да стъпват на пръсти, понеже редяха съвсем дребни камъчета върху кулата. Къпещите се пред селото бавно трепкаха в разръфано петно. Опита се да си припомни статиите и документалните филми: колко време остава, ще полетят ли атомни ракети? Десет минути, пет, две? Искаше му се да тича и крещи, а седеше и се взираше в хоризонта. Ивицата мъгла покри линията, в която морето и небето се сливаха. Леко замириса на водорасли. Може би игнорирането на интернет все пак не беше добра идея? Взе телефона и тъкмо преди да се свърже към интернет мрежата, застина: Ако са ракети наистина ще бъдат побързи от новините. Пропуснати повиквания. Той потупа името й с върха на пръста си. Да? отговори тя сухо и въздържано като бент от външната му страна. Идваше му да потъне в гласа й и да се скрие в него. Исках да те чуя - каза той. Искреността му я изненада. След всичките тези дни, в които не ми отговаряш? Има ли нещо? Погледна към небето. Не. Просто така.

21 Какво реши? Още го обмислям. С мъка отваряше уста, с всяка отделна дума говоренето му идваше в повече, искаше само да слуша. И аз размишлявах. Не може повече така... Усмихна се, понеже знаеше, че тя осъществи желанието му и ще може да мълчи. Не се интересуваше от смисъла, остави звука да го прегърне и утеши, успокояваха го и вдишванията между изреченията, а понякога дори и в средата на думите, понеже беше набрала скорост. Представяше си отварянето на устните й, моментното проблясване на зъбите, движенията на езика, който усещаше на заден план. Устните, с които се целуваше, които го целуваха. Колко? Десет минути? Пет? Две? Не искаше да отдалечава телефона, за да погледне часа.... това, което обеща, онова, което направи... Една платноходка приближаваше към залива и гол мъж свиваше платната й. Полукълбата на задника му висяха отпуснато като бузи на булдог. Близнаците шептяха от напрежение, никога досега не бяха правили по-висока кула. Подаваха си един на друг камък и никой не смееше да го сложи на върха. Рената каза той. Тя не го чу.... време е за по-различен живот... Задуха вятър и тревата по склона зашумоля. Кулата започна да се поклаща и близнакът, който се повдигаше на пръсти, отскочи. Телефонната линия прекъсна. Беше ли говорила Рената десет минути? Пет? Две? Остави телефона на плажната кърпа и се загледа към хоризонта. Камъните, които малко преди това все още изграждаха кулата, се сгромолясаха и момчетата завикаха възхитено. Мъжът на платноходката привърза платната и се прибра в каютата. Една чайка спря на място, прикована на небето като Христос на кръста. Какъв миг! помисли си той. Какъв миг! КРАЙ Превод от словенски: ЛИЛИЯ МЪРЗЛИКАР Флорян Липуш Флорян Липуш (1937) е писател, поет и преводач. От 1985 г. е членкореспондент на Словенската академия на науките и изкуствата. Носител на редица авторитетни литературни награди. Вървяха един до друг, но на дистанция, Бощян благодарен за възможността да бъде близо до нея, горд, че е до нея, просто вървеше, за докосване и дума не можеше да става, макар да ходеше така, че по нищо не личеше, че наистина ходи. Достатъчно му беше, че усеща плътта и пулсирането на кръвта си, че усеща всяка фибра в тялото си, биенето на сърцето си, възбудения си нагон. Досега беше усещал тялото си само когато баща му приклещваше главата му между своите колене и я притискаше, всеки път, когато камшикът пееше по задника му своите псалми и врязваше всякакви поучителни стихове в бедрата му. Защо се беше родил? За да може сега, когато е на света, да понася болката, сам да е неин проводник, да я причинява и на останалите ли? Това убеждение беше залегнало в него и щеше да се затвърди, ако не бе тя, от чиято близост по тялото му преминаваха тръпки на наслада, чиято близост преобръщаше правилата и нормите. Вървяха един до друг, бавно, на дистанция, докато улицата не се стесни и не ги приближи дотолкова, че да могат да се докоснат с ръце. Чувайки името си и изричайки нейното, той доби кураж и я докосна, Антония Весна Лемаич Весна Лемаич (1981) пише проза и драматургия. Дебютира през 2008 г. със сборника с кратки разкази Популярни истории, след което публикува романите Сметище (2010) и Кокошката и птиците (2014). В старото село, където изградените от камък къщи бяха приятно прохладни през лятото, живееше госпожа Антония. При нея купувахме картофи и цвекло. На приземната тераса тя канеше баба и дядо на беванда 1, а на мен сервираше домашно мляко. Трябваше да й позволя да ме погали по косата и бузите, въпреки че пръстите й никога не ми се струваха чисти. Около главата й летяха мухи и тя ги пъдеше съвсем спокойно с ръка, така както кравата й в обора. Всеки път кравата ме посрещаше с мучене. Имаше тъжни очи, защото беше вързана и беше толкова сама. Потрепваше с косматата си кожа и размахваше непрестанно опашка, затова тайно си я наричах Антония. Мислех си, че разгонва мухите от млякото. Вимето й беше по-бяло от ръцете на госпожата. Изглеждаше незащитено от мухите, които пъдех, докато клечах и я стисках за цицките, за да пръсне по нещичко от тях. Антония обичаше да протяга език към солените ми лакти и колена. Ближейки ме, ме гъделичкаше с грапавия си език. Когато излизах цялата наплюнчена от обора, кравешкият мирис ме следваше и ме оставяше едва пред терасата на госпожата. Дядо и баба хич не бързаха. Госпожа Антония им разказваше за всичко, как ходила в италианско основно училище и какъв бил животът при фашистите, за това, че е привързана към земята, за децата и внуците, за болките в костите. Докато наливаше вино от плетената 1 Беванда напитка от вино, разредено с вода. Бел. прев. докосна кожата й и целият пламна от глава до пети, пръстите му станаха горещи от допира. Вината не беше тяхна, пътят ги събра. Бощян би се заклел, че точно това място от вечни времена им е било отредено, обозначено от баба му, избрано от майка му, мястото, където краищата се сближават и пътят става неимоверно тесен, като изрязан, видимо компресиран, така че да ги притисне един към друг в извънредно тясното си гърло. Искрите запрескачаха помежду им, те плувнаха в течност, преминала от ръка в ръка, а от ръцете се разля по цялото тяло. Той пламна, прималя му, размрази се, същевременно чувстваше, че не усеща пръстите на ръцете си, бяха се превърнали в безчувствена, мъртва плът, дланта му е изтръпнала, ако понечи да докосне бузата си с нея, няма да усети нищо. Не усещаше и стъпалата си но какво от това, че са безчувствени, те вече няма да му трябват. За ръцете му е жал, за пръстите и възглавничките им те ще му липсват. Но какво от това, след като целият бе обзет, обхванат от неизбежно наближаващия грях, който така вилнееше в него, че Бог да му е на помощ. Уговориха се за ден и час. Щяла да измисли някакво извинение, каза тя след кратко колебание, не дай си Боже да не успееш да се измъкнеш от татко си, или пък от къщи, добави ненужно Бощян. Щяха да се срещнат в мелницата идната събота. Научен да не плаче за никого, Бощян не плачеше за никого. Но когато се връщаше от Лина, и този принцип се наруши, падна поредната прогнила подпора. И това не бе закъснял, поправящ, компенсаторен дамаджана, тя имаше навика да казва, че човекът не е жаба, затова виното не бивало да се разрежда твърде много с вода. На връщане дядо и баба бяха в особено добро настроение. Носехме торби със зеленчуците, които бяхме купили при госпожата и другите хора от селото. Пътьом дядо открадна от техните ниви още три кочана царевица. Спряхме на плажа, насъбрахме борови клонки и шишарки и ги запалихме. Баба ошмули листата, набоде царевицата на пръчки и ги надвеси над припукващия огън. В мрака над нас се завихриха искри. С дядо се надпреварвахме кой ще разсмее баба, той имитираше госпожата и нейните мъдрости за човека и жабата, виното и водата, аз пък имитирах как Антония мучи и размахва опашка. Върнахме се във ваканционното селище със сажди около устата и царевични люспи между зъбите. Времето се завъртя, летата отлитаха едно след друго, а с тях и нашите животи. Кравата продадоха, умря госпожата и баба след нея. Внуците на земеделците се захванаха с туризъм и изоставиха обработването на земята. Тук дядо не можеше вече да купува зеленчуци, нито да краде царевица от доходоносните заградени парцели. Сега върху тях зимуваха каравани. Въпреки това през първото лято след смъртта на баба се запътихме към старото село. Дядо дрънкаше с бастуна по телената ограда и насъскваше самотното куче, което беше затворено сред оставените каравани, за да плаши крадците. Животното се хвърляше насреща ни, ръмжеше и лаеше. Не можех да разбера защо му трябваше на дядо да дрънчи с тоя свой бастун и още повече да дразни кучето. Без опора коленете не го държаха. Освен това сред джавкането не можех да му разкажа как някога госпожата ме беше спипала в обора. Тогава бяха настъпили особено горещи дни и както ми заръча баба, отидох да благодаря на животното за млякото, Из романа Полетът на Бощян плач, беше краят на съжалението, началото на съживяването. Бощян се роди между живите. Още при мелницата изчезна дразнението от стъпалата, чувствителността се върна, пръстите оживяха, отново почна да ги усеща. Докато вървеше покрай мелницата, се вгледа в нея и я закова на мястото й, заздрави основите й, облицова я, укрепи я за всеки случай, така че да не може да се разтвори в нищото, да не я отнесе порой преди срещата им, да не я изпепели мълния в разгара на битката между митични богове, насъскали ордите си срещу нея. Или да не я премести някой през нощта в друга долчина. Няма съмнение, че мелницата е в опасност и под прицел. Бощян обикаля наоколо, закотвя я, бае против уроки, за да я опази и да не могат зли люде да я унищожат, така както погубиха майка му, дойдоха и я отнесоха, вчера още беше тук, а днес вече я нямаше. Укрепва и пътя, който води натам, затъпква го здраво в земята, от двете му страни го забива в нея с колчета, здраво го връзва, за да го прикрепи към тях, затяга възела, така че да не може да бъде развързан, така че никой да не изтръгне пътя от това място, както с което бях утолила жаждата си на терасата. Опашката със сплъстени от тор косми се полюшваше около задните части и пъдеше мухите. Галех тъжната крава по муцуната и ласкаво й говорех: Антония, Антония, горката крава Антония. Ненадейно тя замуча оживено и щом се обърнах, зад мен стоеше госпожата. Беше ме чула, беше изписано на лицето й, на свитите й устни. Беше чула, че наричах кравата с нейното име. Още преди да успея да преглътна, тя ми завъртя звучен шамар с широката си длан. Не поиска никакво обяснение, излезе от обора без думи. През сълзи видях кравата, която тресеше глава и уши, сякаш искаше да ми каже, че това не беше хубаво. Тя ме облиза по дланта, а аз си избърсах клепачите. Оттогава ми беше неудобно да гледам госпожата в очите, на масата й изгълтвах набързо млякото от Антония и се устремявах към обора. А госпожата се преструваше, че е забравила всичко. Дядо продължаваше да шари с бастуна по телените плетки и да дразни кучето. Изглеждаше вглъбен в лудата си игра и съвсем недостъпен. Сякаш не искаше да му кажа за шамара в обора или за това, че точно тук някъде, където сега стоят празните каравани, някога изчезна сред зелените стъбла и се появи с три кочана царевица под мишница. Пред нас най-накрая се откри гледката към старото село. Дядо престана с лудориите. На мястото, където някога стоеше оборът, сега се издигаше вила апарт хотел с басейн. Измерихме с поглед разстоянието между новата сграда и морето, мислехме си едно и също. Защо някой ще иска да плува в басейн, при положение че морето е толкова близо? Ами човекът не е жаба измърмори в крайна сметка дядо и пак замахна по оградата. С бастуна пропъждаше привиденията от миналото. Всичките ни общи пътеки с баба, царевичните стъбла, госпожа Антония и силната й беванда. Превод от словенски: ХРИСТО БОЯДЖИЕВ Кики Климт, Базилиск във Виена и пътеките, прилепени към него. На последния завой къщата вече се вижда, той спира и поглежда назад да види дали мелницата не се е поместила, дали все още е на мястото си пътят, който води към нея, дали някой не обикаля подозрително там. Продължава към къщи, едва когато се е уверил, че всичко е все така на мястото си. Превод от словенски: ЖАНЕТА ЗЛАТЕВА Под 21 редакцията на ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ Литературен вестник

22 Из романа Детски работи Лойзе Ковачич До последното име Лойзе Ковачич ( ) e сред най-големите словенски белетристи на ХХ век. Роден е в Базел в семейството на словенец и майка с немско-френски произход. След края на Втората световна война е под постоянното наблюдение на югославските тайни служби и е съден заради свои творби. Дългогодишен директор е на отдел Кукли в Люблянския куклен театър. Сред най-известните му романи са Ключовете на града, Детето и смъртта, Пришълци. За творчеството си е отличаван с множество награди (Прешернова, Жупанчичева, Кресник...), бил е член на Словенската академия на науките и изкуството. После една жена всяка сутрин ме водеше в парка. Не знаех дали бе все същата, или различна, или пък просто си сменя роклята. Колкото и да я гледах, когато ме хващаше за ръка и излизахме от къщи, не я запомних. Навярно всеки път беше различна. Знаех само, че жената, която съвсем леко държеше пръстите ми, докато вървяхме по улицата, бе много висока. Водеше ме спокойно и значително полежерно по претъпканите с хора тротоари, отколкото двете ми сестри. Едната от тях винаги бе семпло облечена, слаба и отчуждена от мен, поради което ми беше по-интересна и повече я слушах. Понякога ми позволяваше да застана пред витрината и да погледам играчките. Винаги вървяхме по една и съща улица покрай едни и същи сгради. По стръмния път тя се навеждаше към мен, понякога ме притискаше към себе, но това не й беше неприятно. Тук, зад прозорците на партера, бе школата за барабанисти, големи батковци се учеха да удрят с палки по дървени столчета. Винаги трябваше малко да изчакаме: първо да забарабани първият ред, после вторият, и накрая да забарабанят всички. След това пресичахме четири улици, едната от които имаше висока стена. После следваха изрисуваните чичковци на стойки за колела, след тях пасажът, целият в синьо стъкло, по-нататък някакви нови, широки стъпала, по които жената трябваше да ме носи на гръб като чувал, защото се задъхвах, а изкачиш ли се, над тях се откриваше парк, същият, в който вече бях идвал, само че сега влязохме от другата страна, от оная част, в която никога не бях ходил сам, освен до фонтана, разделящ парка на две половини. Веднага, щом се качихме, се усетих ожаднял, скочих от гърба й, или май й се изскубнах и хукнах към фонтана, но той тутакси се преобърна с краката нагоре. В момента, в който стъпих на площадката, или вече бях при коритото, се пльоснах в цял ръст на студената, мокра, кална земя. Охлузих коленете и дланите си, набих главата си в коритото, кръвта ми шурна, разревах се силно. В такива случаи обикновено жената се притичваше, измиваше ме, почистваше дрехите ми с носна кърпа, но по-често веднага по най-бързия начин ме отвеждаше вкъщи. Друг път, когато не ме гледаше, пак, но с бавна крачка тръгнах към фонтана, за да не се подхлъзна още в началото. Но в момента, когато се качих на него, усетих как падам, как залитам към лепкавата пръст на земята и ето че вече лежах върху нея. Ревях от болка и разочарование от себе си, че продължавам да се подхлъзвам, и то винаги на сантиметри от кръглото корито, в което водата течеше на струи през решетката. Дигнах се, отпред бях толкова черен, че се виждаха само петна от светлите ми дрехи, а от коленете и дланите ми в сивата кал се стичаше кръв. Получих, пляс!, шамар по дупето, жената набързо ме поизчисти и ме отмъкна вкъщи. Спъвах се и плачех от яд. Започнах да внимавам около фонтана, сякаш съм чаша от тънко, много фино стъкло. Колкото и внимателно да се приближавах към него щом стъпех с единия си крак на ръба на площадката, моментално се премятах в цял ръст и усещах как през засъхналите рани от ръцете и краката ми потича кръв. Този фонтан със скрита зад решетките чешма, от която в коритото биеше силна струя вода, беше като зъл крал, който не иска да доближавам трона му. Намираше се в сянката на дървета, сърдит до последната дупка на решетката си беше единственото нещо в парка, което не ме понасяше, а аз отчаяно се нуждаех от него. Странно, но когато навремето идвах в първата половина на парка, той беше съвсем обикновен фонтан, който ме обичаше. И сега, когато заставах пред него на пясъка, не показваше никаква недружелюбност. Поглеждайки го отдалеч, стоеше сякаш напълно обичаен и равнодушен под клоните на дърветата, разклащани само от птици. Но когато стъпех в него, ме обръщаше и придърпваше към себе си. Вкъщи промиваха раните ми с йод и превързваха коленете и ръцете ми в същата стая, от която малко 22Литературен вестник Кики Климт, Опасният съсед преди това бях излязъл на разходка с госпожата. Баща ми и ядосаната ми майка се караха с жената, която ме разхождаше. Може би затова не запомних нито една от тях тъй като всеки ден ме извеждаше различна. От всички най-дълго се задържа слабата жена и от отчаяние, докато ми превързваше раните, си скубеше косите в стаята. След това стана така, че с мен дойде туркинчето, сестра на момчето от тавана, с което не биваше да дружа. Не беше много по-голяма от мен, но все пак поголяма, майка ми й обеща един франк за шоколад, ако ме върне цял и невредим у дома. Държеше ме здраво за китката. Естествено, нея запомних най-добре от всички, защото я познавах. Чак когато седнахме на пейката до цветната леха, успях да я видя много по-добре, отколкото от прозореца или от площада, от който викахме по цепелините. Носеше лилава рокличка, през дупчиците на която прозираха млечнобели гърди, тънка верижка около врата, кафяво лице, сини, почти виолетови очи и чисто черна коса. Учудих се, че момичето не е по същия начин неясно, както другите бавачки, които наблюдавах, докато седях с тях на същата тази пейка, дори напротив ставаше все по-ясна, както на улицата. За пръв път ми стана приятно, че почти седя в скута й. Беше по-дребна и по-малка от другите и знаех, че може би разликата в годините ни не е голяма и ако и тя малко ме почака да порасна, ще можем заедно да се радваме на всеки ден. Трябваше да седим и да мируваме, както заръчаха вкъщи, което за пръв път ми харесаше. Дрънкахме си. Но не можах да се сдържа. Устата ми беше суха, от гърдите и стомаха ми се повдигаше в гърлото и дишах тежко. Казах й, че отивам да пия вода и момичето любезно ми позволи. Изтичах към фонтана и за пръв път успях да стигна до чучурчето, без да падна. Напих се, извиках на момичето на пейката и й помахах с ръка, радостен, щастлив, че успях, и тя ми махна обратно, но когато се обърнах от коритото, за да се върна при нея пляс! като че ли някой ме спъна отзад, проснах се на площадката, дрехите ми моментално се изкаляха и кръвта проби през старите рани и започна да се стича по коленете ми. Не се разплаках, нито духах в раните, въпреки че кожата по краката и ръцете ме боцкаше като с хиляди иглички. Върнах се до пейката и момичето заплака като обезумяло. Докато се прибирахме, през цялото време стенеше и плачеше нищо друго само рев и плач. Не успях да я успокоя: нито като дори не гъкнах от болка и само тичах до нея, нито като понякога на глас изохквах или нарочно, за да изглеждам истински идиот, който сам си е виновен за нещастието си, се блъсках в някой ъгъл и улук, стърчащ от пътя, и се сдобивах с нови драскотини. Не пожела да ме отведе до нас, изтича през улицата и се прибра у тях. Когато влязох в магазина, всички се хванаха за главата, пак се почна с вой и караници, сложиха ме да седна на един стол, донесоха леген с вода, чистиха ме, плакнаха, превързваха. Докато плачех, виках, че на момичето незабавно трябва да дадат един франк. Майка ми каза, че не го заслужава. Нищо няма да получи, трябваше да те пази. Започнах да вия и да блъскам глава в стола, в огледалото, крещях, че трябва веднага да й занесат парите. Баща ми, майка ми, всички останали ходеха след мен и казваха, че не могат да й дадат един франк за такава небрежност. Закрещях да ми дадат моя шоколад, за да го отнеса на момичето на тавана в съседната къща. Не днес. Утре ще отидем заедно до тях и ще й подариш шоколада каза майка ми. Не утре, днес! виках. Вече знаех, че денят е далеч, дотогава има нощ и утре не е днес, че ако днес е вторник, утре не е пак вторник, накратко че следващият ден е нещо като друга улица, друг град, който още никой не е видял, защото не е бил там. Превод от словенски: ЕВА ШПРАГЕР Под редакцията на ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ Марко Сосич Марко Сосич (1958) е писател и драматург. Автор е на няколко сборника с кратки разкази ( Роса по стъклото, Из земята и сънищата ), както и на романите Балерина, балерина, Тито, amore mio, Кратък роман за снега и любовта, Хляб, прах. Отваря вратата и ги вижда как спят в леглата си. Децата в сиропиталището вярват, че той пази сънищата им, ако нощем избягат от съня им. Те вярват, че ги хваща в дланта си, защото е с висок ръст и още не е толкова стар, че да не може да протегне дланта си до небето, за да ги хване или пусне. Ако сънищата им са светли, той ги връща в съня им, а ако са тъжни и мрачни, разтваря голямата си длан и ги пуска да се изгубят в тъмата, която пребивава между звездите, да не се върнат никога повече. Хубавите сънища пък хваща в дланта си и отново ги пуска през малките им уши да се плъзнат в съня им и да живеят в тях чак до зори. Той е най-добрият им приятел. До тях е от ранно утро до късна вечер, чак докато не заспят. А нощем седи в голямото си тапицирано кресло насред спалнята и пази съня им. Сега влиза тихо през вратата в голямата спалня. С меки стъпки, едва докосвайки пода, той тръгва по обичайния си път, виещ се между леглата, на които лежат малките телца. За да ги погледне как спят, да им подвие чаршафа, да ги завие, ако са се отвили, да подложи възглавницата под малката приплъзнала се главица, да прошепне приказка на тези, които не могат да заспят, да успокои събудилите се от кошмари, да налее вода в чашата на тези, които са я изпили и все още са жадни, да придружи тези, на които им се пишка, и да смени чаршафите на тези, които не са издържали и сега тихо плачат, заради мокрото и от срам. Децата в дома са отвсякъде, идват от изток и запад, и всяко от тях носи след себе си своето малко късче живот, в което няма светъл спомен. Той познава тези техни късчета живот и за всеки знае къде в него все още е останало място, което да изпълни с радост. Ако в някого не види такова място, той го създава. Децата знаят, че това е така, защото очите му също са така големи, както и самият той, и виждат дълбоко в техните желания и мисли. Децата вярват в това и когато той е до тях, мислите им са светли и спокойни, както в топло прибежище. И нощем е така, тъй като той не заспива съвсем, а затваря само едното око и едва в редки случаи сънят му затваря и двете наведнъж. Децата са убедени в това, защото знаят, че не ги изпуска от поглед, също и нощем. Директорът на дома винаги се съветва с него, когато идват хора, за да изберат едно от тях и да го вземат със себе си. Защото той познава хората, с големите си очи вижда дълбоко в мислите им и знае дали с тях детето ще има щастлив живот. Ако каже, че това са точните хора, децата напускат дома спокойни, също и затова, защото знаят, че той и занапред ще остане с тях в мислите чак докато пораснат, защото такава е силата му, да остане с тях още дълго след като си отидат и да ги пази от кошмарите, докато не пораснат. Пред големите му очи вече са минали десетки деца, тъй като сиропиталището е голямо, може би най-голямото от изток до запад, на границата между този и онзи свят, както понякога казва на децата и им обяснява, че има предвид мястото, от което изгрява слънцето, и това, при което залязва. А вътре в себе си всъщност има предвид мястото, което е между звездите, тъмно и дълбоко, от което няма връщане назад, както за кошмарите, изгубващи се в него. Тази вечер се чувства по-изморен от обикновено. И децата днес бяха налегнати от съня много по-рано. Зад тях е един дълъг ден, изпълнен със смях, радост и безгрижие мисли си той, докато стъпва леко между леглата им и му се сторва, че дребните им глави сияят от изминалия хубав ден. При всяко легло докосва с голямата си длан детето, което спи в него, и нарича тихо всекиго подред: Алма, Петер, Якоб, Владимир, Габриел, Мирям, Иван, Азра, Арам, Мартин, Матео, Джована, Лука, Самир, Барбара, Борис, Валентина, Агим, Цирила, Азрен, Любиша, Исмаил, Ана, Иво, Алина, Магда, Омар, Примож и така нататък, чак до последното име. Изморени са мисли си той, докато ги докосва и ги вижда в мислите си как сутринта, в дълга колона по двама, ходят след него сред ширещите се около сиропиталището поля към близкото селище, където преди няколко дни беше пристигнал цирк. Беше им обещал, че ще ги заведе там, за да видят животни и зверове, акробати и клоуни, фокусници и музиканти. В мислите си ги вижда как сутринта стъпват след него, докато той пее игрива песен и носи на главата си широка шапка, така че в очите им изглежда още по-висок и смешен. Пее и поглежда след себе си дългата колона

23 от свои възпитаници, които по двойки се държат за ръце, смеят се, пеят игривата песен и с дребните си стъпки крачат покрай зелените ливади по пътечката, която води към близкото селище. Той чува радостния им възглас, когато съзират в далечината пред себе си селището и цирковата шатра и спират да похапнат на една поляна, разположена на лека стръмнина под буковата гора. Вижда ги как се разполагат на зелената трева и изваждат закуски от кошниците си. После той им налива топъл чай от големите термоси, които носи в раницата си. Децата дъвчат хляб със сирене и протягат пластмасовите канчета пред себе си, така че в очите му изглеждат като армия малки просяци, които обслужва с непоклатима радост. Чува ги как след това се засмиват високо, когато с целия си ръст се търкулва по поляната, стига до пътя и извиква: А сега и вие! и вижда как дребните телца се търкалят през поляната чак до пътя, така че изглеждат като мравки, които бързо изпълзяват на слънце от тъмния си мравуняк. Вижда ги как след това са изцапани от тревата и се радват, че отиват на цирк, където никога преди не са били. Сега пристъпва леко между леглата, при всяко се спира за момент, слага ръка върху завитото детско тяло, за да почувства дишането му, и тихо изговаря името, което му принадлежи. Имената се трупат едно през друго и мислите му отново се плъзват към светлата сутрин. Вече стоят пред шатрата, под която ще започне цирковото представление, по изключение сутрин, за тях от дома и за децата от близките училища. Той вижда лицата им, как се взират в цирковата шатра, която се извисява огромна пред очите им и в която днес ще влязат с вярата, че ще им донесе радост и изненада, каквито не познават в своя реален свят, а още по-малко в спомените си. Платнената врата на шатрата се отваря и армия от малки лица се струпва във вътрешността й. Вдясно от арената са местата, на които пише: За децата от сиропиталището. Той се втурва към листа, къса го и приканва възпитаниците си да седнат. Врещене. Смях. Светлините изгасват. Крясъци в тъмното. Музика: барабани и перкусии. И започва величественото събитие. Той вижда как широко отворените им очи, блестящи от светлините и от изненада, се взират неподвижно в белите коне с ездачите, които играят на гърбовете им и се държат с ръце за гривите, в акробатите, които летят високо във въздуха, преобръщат се и падат на краката си, в акробатите, които се хвърлят и премятат във въздуха над висящата мрежа и се хващат за ръце, за да не изхвърчат надолу, в жонгльорите, които жонглират с предмети, кръжащи от ръка в ръка пред очите им като рояк пчели около кошер, в сивите и огромни слонове, които се вдигат на задните си крака, в тигрите, които ръмжат срещу плющящия пред стъклените им очи камшик, в кучетата на колела и клоуните, които с големите си червени носове и широки усти говорят неразбираеми и смешни думи, ритат се отзад, спъват се и и падат на глава, така че от смях децата едва успяват да си поемат въздух. Сега си почиват в леглата и главите им сияят от радостния ден. И той самият ще отмори, мисли си след като е проверил всички легла и върви към голямото си тапицирано кресло, което стои насред спалнята. При него се озърта още веднъж. Обгръща с поглед всички тези късчета малък живот, лежащи около него. Спокойни и тихи са. Сяда в креслото си, усеща как тялото му се изляга в него и му се струва, че усеща кръвта си, която се движи по вените, полека, полека. После си събува обувките и размърдва пръстите на краката, за да ги раздвижи след дългия ден. После се ослушва. Ту чува как едно от децата в дъното на спалнята се прокашля, ту изскърцва пружина под някой дюшек, ту чува нежно и ситно хъркане. Ще си почине, мисли си той, отпуска глава на облегалката на старото кресло и затваря едното око, другото само притваря, за да може иззад клепачите все още да вижда детските легла. Внезапно го събужда момичешки плач. Лейла сеща се той за светлокосото момиченце, скача от креслото, взема джобното фенерче, което винаги е при него, и се отправя бос към леглото, на което спи малката Лейла. Заварва я как седи на ръба на леглото и плаче. С края на чаршафа, който стиска между пръстите, тя си закрива устата, за да приглуши плача, защото знае, че не бива да буди останалите, които са били подминати от кошмарите или тъжните мисли. Той насочва светлината към белия чаршаф, за да не я заслепи с фенера, и я погалва по потните светли коси. Защо плачеш, миличка пита я тихо той, кошмари ли сънува? Лейла си бърше сълзите с края на чаршафа и едва доловимо хлипа. Да казва след малко тя. Не се тревожи, сега ще ги хвана. Виждаш ли? казва той и вдига дългата си ръка към тавана. Да казва момичето и поглежда нагоре. Хващам ги и ги отнасям навън, да се изгубят в тъмата и да не се връщат повече казва той. Да казва Лейла. Искаш ли да ми кажеш какво сънува? пита я той и все още държи ръката си вдигната към тавана, почти го докосва. Не знам казва момичето. Страх ли те е? пита я той. Да отвръща Лейла. Значи няма проблем, просто ще ги хвана и ще ги отнеса навън, в тъмата, за да не се връщат повече, нали така?! Сънувах мама промълвява най-накрая Лейла, когато той вече се отправя към тъмата с кошмарите й. Така ли? пита я той и сяда на леглото й. И какво толкова лошо видя? добавя и светва с фенерчето към лицето си, за да види Лейла усмивката му. Момичето се колебае, но найнакрая проговаря: Сънувах, че мама ме държи за ръка, а с другата ръка държи Ана, по-голямата ми сестра. И след това? пита я той. След това ходехме покрай реката казва Лейла и реката беше пълна с вода. Добре, и после? пита я спокойно той. После спряхме при реката и мама каза да седнем на тревата. И после седнахме на тревата. Бяхме гладни, защото вече няколко дни мама не намираше нищо за ядене. И краката ни боляха, защото вече три дни бяхме ходили. И след това? пита я той. Лейла грабва края на чаршафа, притиска го към устата си и отново започва да плаче тихо. Говори през сълзи, сподавено и съкрушено. След като седнахме край водата, се случи нещо страшно казва тя. Искаш ли да ми кажеш? пита я той. Не знам отвръща през сподавен плач момичето. Кажи ми, Лейла, просто ми кажи моли я той, защото знае, че ще й олекне, ако се отърси от спомена за съня си. Просто ми кажи, а аз ще събера всичко ето тук вътре той разтваря широката си длан и ще отнеса в тъмата кошмара ти казва и гледа момичето, цялото мокро от пот и с полепнали по челото коси. Полека казва той и избърсва с ръка избилите капки пот от студеното й чело. След това мама внезапно ме взе в прегръдките си и започна да ме целува, притискаше ме към себе си, целуваше ме и плачеше промълвява съвсем тихо момичето. Целуваше ме и ходеше прегърнала ме към реката, която беше пълна с вода. Аз се притисках към врата й. Мама продължаваше да върви към реката, докато не нагази с крака в нея и пак ме целуваше. Тогава ме хвана за ръцете, за да пусна врата й, за да се откопча от тялото й. Аз не исках да я пускам, вкопчвах се във врата й още по-силно. Харесваше ми миризмата й, харесваше ми как ухаеше кожата на лицето и шията й, мама винаги миришеше хубаво, и сега в съня миришеше така казва тя. След това ме задърпа за ръцете още по-силно, за да ги махне от врата си, чак докато не се освободи от мен, обърна ме и ме сграбчи с едната ръка около пояса, а с другата сграбчи главата ми. Прости ми, момиченцето ми, прости ми викаше и плачеше тя и изведнъж набута главата ми под водата, след това и тялото и пак главата, която бях вдигнала, за да си поема въздух, и пак тялото и главата и всичко, докато не можех вече да се покажа. Под ледената вода вече не дишах, но виждах мама, която плачеше отвън до реката и викаше: Прости ми, момиченцето ми, прости ми. Видях също и сестра ми, която гледаше към реката и викаше: Лейла, Лейла. И след това бях мъртва. О, Боже мой! той си поема въздух, отваря широко очи и в миг осъзнава, че седи в старото си тапицирано кресло. Цялата спалня е пред него. Никой не е плакал, мисли си той, никой не го е викал наистина, не е ходил да успокоява никого. Всичко е тихо и спокойно и децата спят. Заспал съм казва си той и се сепва при мисълта, че Лейла, която реално никога не беше виждал, беше дошла днес в съня му с ужасяващата си история. Той Кики Климт, Опасният съсед става и се отправя с бързи крачки към сестрата на Лейла, Ана, която реално е в сиропиталището и лежи в едно легло на другия край на спалнята. Втурва се бос към леглото й. Търси леглото на Ана. Не го намира. Озърта се в другата посока. Имена, легла и лица сега се оплитат в мислите му както никога досега. Най-накрая я вижда и отива при нея. Дребното лице на Ана лежи спокойно на възглавницата. Същата е като близначката си Лейла, която никога не беше виждал, мисли си той. Анината сестра Лейла, която майка им удавила в една река през 1993 година. Така е записано в картона на Ана, пазен в архива на сиропиталището. В него пише точно. Име: Ана Мустафич. Място и дата на раждане: Тузла, 4 април 1985 г. Име на майката: Азра Танович (в момента на лечение в психиатрична клиника в Мюнхен). Име на бащата: Изет Мустафич (убит в Тузла). Братя или сестри: Лейла Мустафич (удавена в река). Други роднини: (далечни роднини в Словения). И в картона са приложени още две снимки, пристигнали заедно с Ана преди две години, когато са я докарали в дома. Лейла и Ана, усмихнати пред едно цъфтящо черешово дърво, и родителите им, прегърнати покрай реката. Сега той усеща силното биене на сърцето си. За миг се стряска от мисълта, че сърцето му би могло да събуди малката Ана, която спи крепко след изминалия хубав ден. Хей чува един момчешки глас, който го вика тихо зад гърба му. Той се обръща към леглото зад него. Лука, роден в Триест преди шест години, намерен още като бебе в един контейнер за боклук до автогарата. Да не сънува кошмари? пита го Лука тихо, за да не събуди останалите. Не, не отговаря му той и го погалва по главата, спи спокойно казва и се отправя към старото си кресло. Хей вика го пак момчето. Той се обръща към него. Знаеш ли какъв ще стана, като порасна? казва момчето. Не, кажи! Като порасна, ще стана кон казва Лука. Не можеш, Лука, ти си човек, не си животно. Не, ще стана голям бял кон като тези от цирка днес казва със сериозно изражение момчето. Искаш да кажеш, че ще яздиш кон отвръща му той, ще станеш ездач. Не, ще бъда кон, голям бял кон, като тези от цирка днес отговаря малкият Лука и го гледа с кафявите си очи, в които сякаш изведнъж вече няма място за сънища. Заспивай сега, заспивай казва му той и отново се отправя по пътя си покрай леглата, за да провери още веднъж съня им. Докосва всяко дете и го нарича тихо по име: Алма, Петер, Якоб, Владимир, Габриел, Мирям, Иван, Азра, Арам, Мартин, Матео, Джована, Лука, Самир, Барбара, Борис, Валентина, Агим, Цирила, Азрен, Любиша, Исмаил, Ана, Иво, Алина, Магда, Мира, Омар, Примож, Ромина, Мая, Сандор, Ян, Татяна, Нина, Павел, Давид и така нататък, чак до последното име: Лиам, който не знае кой му е избрал името, и тръгва към тапицираното си кресло. Сега го съпътства едно предчувствие, което отеква хладно в него дали пък слънцето не се е изгубило? 23 Превод от словенски: ХРИСТО БОЯДЖИЕВ Литературен вестник

24 Лице на броя Людмила Миндова: Чета ЛВ и мисля На отпразнувахме 29-ия рожден ден на Литературен вестник. До навършването на неговата кръгла годишнина ще излиза рубриката Лице на броя. Тук ще срещнем автори, читатели, приятели на вестника, които довършват по своеобразен начин изречението Чета ЛВ. Защото ЛВ е вестникът с хиляди лица. Фотография: Йоанна Нейкова Алеш Дебеляк ( ) е сред най-големите имена в словенската литература от края на ХХ и началото на ХХІ век. Автор е на редица есеистични, литературнокритически и поетически книги, както и преводач на англоезична литература. Сред наградите, с които е отличаван за литературната си дейност, са Йенкова и Прешернова награда, почетното звание Посланик на знанието на Република Словения и др. На български е издадена книгата му с избрани стихотворения Край на носталгията (2013, Издателство за поезия ДА, прев. Людмила Миндова). Представените тук стихотворения са от стихосбирката му Контрабандисти (2009). Под кестените Устието на Градашчица и Любляница На Давид Албахари Ела с мен, под кестените, отново са целите в цвят, приятелю от младостта, какъв приятел, лирически герой, научил ме с мълчание как точно да говоря. Дребен и сух като хрътка, става от масата и ме следва, за първи път не е обратното, без видими усилия и грешка, ясно и просто като прозата, която пише. Тук е устието, още зад първия ъгъл, тук главната река смирено пие от притока и само тук-там разширява своето корито сред салатите, баровете, гълъбите и носталгията по далечния Дунав. И няма нито крепост, нито парк да пазят границата в бившия град, вчера, онзи ден, неумолимо вечно тук, ала почти напълно вече заличена, също като онзи синкав стълб над пепелищата в страната ни, издигащ се от общата цигара. В кръг си я подаваме един на друг, ако това въобще е кръг, полярна буря в новата родина, скалисти хребети, сиви казарми, горска шума и събуждане насила: няма ме, не съм бил никога. Контрабандисти Децата на немите строят градове без врати и прозорци, рано сутрин, преди първото кукуригане на петела. Който има очила, си ги избърсва, който няма търка си очите и е пленник на безсънието. А когато още само свещите горят, време е за дълъг контрабанден път, за преход в другата страна на огледалото и в меката и топла искреност. Нежната ръка на корема не мирува, съвсем възможно е точно забраненият плод най-бързо да гние, но все пак нещо едва поносимо оцелява в начина, по който улиците на града въздишат, макар че къщите всяка вечер си сменят боята и формата: тухлите потъват в общи спомени. Рано сутрин, преди от играта да излезе последният бъдещ юрист, останахме сами, доброволци от изгубена армия: носим камъни от двореца до мястото, където беше тревата. На палубата Алеш Дебеляк Дойдохме да гледаме как семето покълва на чужда почва, фин арабски пясък в гънките, приятна тръпка през круиз редовна линия, базари и ухания, меки капки и остри ридове, между мъжа и жената всяка среща е първа, гореща целувка, възможен избор между тук и там, нямаш ли опорна точка, остава да решаваш сам и да играеш ролята, не молеща, а настояваща по терасите на големия ферибот, по пътническите кабини да ловя мириси, страници, накъсани реплики без помощ от суфльорка. Чудесно знае екипажът как да действа и какво да свърши, съвсем не както ти и аз, когато дойдохме да зърнем какво се крие между пукнатините на дървото, пръстите на крадеца и болките в стомаха. Палубата я завладяха събирачи на пера и на провали: кой точно е сега на ред? Заповед за арест Над града угасват облаците, тънки като марля и рамка на заповед за арест: издирват ме, нахраних бежанците, подслоних ги. Когато за последно ги видях, затворени барове, мъртво ехо, тъжно избеляла марка, носеха се разпокъсани по ръбовете, също като длан, която преминава в китка без ясни граници. Топлотата расте, когато се споделя и някой те прегърне, за кратко, преди да пукнат шевовете. Хирурзите край реката на изток говорят и раздават погача, далеч е все още властта на нежния срам, друга работа ще трябва да си търся. От спящ човек е престъпление да вадиш бъбрек, и там, и тук, под знамената, които равнодушно се ветреят над запустялото гнездо и столицата на века. Не зная дава ли времето плаха надежда, може би другаде, но мен ме издирват в родния ми град: говоря истината. Ученически блус На един приятел, който не желае да бъде назован. Тръгнах на училище още по времето, когато продаваха цигари на бройка, свистят и прелитат комети в черното небе над града, живея още тук, все още сред формите на забравените неща, изпълзяват на светло, все още с почуда, след всички онези години, в които трябваше да разбера, че по време на часовете по немска граматика напразно пишех бележки за човека, наблюдаващ крадешком зад щорите, защото и сега не са ми ясни, макар че ми се иска, даже много, да ме боли сладко в полумрака, в хладния въздух, да науча сто езика и да се въртя в кръг навсякъде като сват на братова сватба и бих летял, да, като пара над цветя в стъкленица, и не, не бих могъл да зная дали тече от тежката гъба, с която трия всичко след себе си, документите от всички излети, само този път, за последно, съобщавам, че съм тук, без покашляне и предъвкани думи, идвам като скитник, който подпалва гнезда и обича гълъбите. Превод от словенски: ЛЮДМИЛА МИНДОВА РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил А. Видински Малина Томова Печат: Нюзпринт ISSN Адрес: СОФИЯ 1000 ул. Георги С. Раковски 108 Банкова сметка: BG56BPBI , BIC BPBIBGSF Юробанк България АД Издава Фондация Литературен вестник ВОДЕЩИ БРОЯ: Людмила Миндова, Ева Шпрагер и Ани Бурова

ЗА АВТОРИТЕ

ЗА АВТОРИТЕ Жени Жикова е завършила специалност Българска филология в СУ Св. Климент Охридски и е докторант по старобългарски език в Катедрата по кирилометодиевистика във Факултета по славянски филологии на Софийски

Подробно

ИЗДАТЕЛСКА ДЕЙНОСТ (ИЗДАДЕНИ КНИГИ И БРОШУРИ И ПРОДЪЛЖАВАЩИ ИЗДАНИЯ ПРЕЗ 2012 ГОДИНА)

ИЗДАТЕЛСКА ДЕЙНОСТ (ИЗДАДЕНИ КНИГИ И БРОШУРИ И ПРОДЪЛЖАВАЩИ ИЗДАНИЯ ПРЕЗ 2012 ГОДИНА) ИЗДАТЕЛСКА ДЕЙНОСТ (ИЗДАДЕНИ КНИГИ И БРОШУРИ И ПРОДЪЛЖАВАЩИ ИЗДАНИЯ ПРЕЗ 2012 ГОДИНА) Националният статистически институт осигурява данни за издадените книги и брошури, продължаващите издания (вестници,

Подробно

Издателска дейност през 2018 година (издадени книги и брошури и продължаващи издания)

Издателска дейност през 2018 година (издадени книги и брошури и продължаващи издания) ИЗДАТЕЛСКА ДЕЙНОСТ ПРЕЗ 2018 ГОДИНА (ИЗДАДЕНИ КНИГИ И БРОШУРИ И ПРОДЪЛЖАВАЩИ ИЗДАНИЯ) Националният статистически институт ежегодно публикува данни за издадените книги и брошури, продължаващите издания

Подробно

Спасианна Русева срещи с успеха

Спасианна Русева срещи с успеха Спасианна Русева срещи с успеха Съдържание Предговор...7 Проф. Минко Балкански...9 Проф. Боян Христофоров... 27 Проф. Юлия Кръстева... 43 Проф. Жорж Стамон (Георги П. Стамов)... 85 Д-р Дарина Кръстинова...

Подробно

Вили Лилков: БКП и ДС са се опитали да заличат и спомена за „бившите хора”

Вили Лилков: БКП и ДС са се опитали да заличат и спомена за „бившите хора” БКП и Държавна сигурност бяха разделили народа на две части. Едните са бивши и врагове, другите са нови и наши. Бившите хора бяха запокитени на дъното на социалната пирамида, обречени само да доживеят

Подробно

Книгата за концлагера „Белене” получи признанието и на пловдивчани

Книгата за концлагера „Белене” получи признанието и на пловдивчани Истинска дискусия се разгоря в сряда вечер (7 март 2018 г.) в Гранд хотел Пловдив по време на представянето на най-търсената документална книга от началото на годината Концлагерът Белене 1949-1987 на Борислав

Подробно

НЕЗАБРАВИМО ПРИЯТЕЛСТВО

НЕЗАБРАВИМО      ПРИЯТЕЛСТВО НЕЗАБРАВИМО ПРИЯТЕЛСТВО МЕЖДУ КИРИЛ - ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ И ЕДНО ЕВРЕЙСКО СЕМЕЙСТВО В БЪЛГАРИЯ - ФАНИ И ЙОСЕФ ЮЛЗАРИ ПАТРИАХ КИРИЛ ФАНИ ЮЛЗАРИ ЙОСЕФ ЮЛЗАРИ БЕТИ АЛФАСА - ЮЛЗАРИ Настоящата книга е превод

Подробно

КОСТАДИН ПАМПОВ ЗНАКЪТ Y И КРЪСТЪТ РАЗМИСЛИ Сред руините на средновековна крепост, намираща се в северна Тракия, върху един от Овчите хълмове, били на

КОСТАДИН ПАМПОВ ЗНАКЪТ Y И КРЪСТЪТ РАЗМИСЛИ Сред руините на средновековна крепост, намираща се в северна Тракия, върху един от Овчите хълмове, били на КОСТАДИН ПАМПОВ ЗНАКЪТ Y И КРЪСТЪТ РАЗМИСЛИ Сред руините на средновековна крепост, намираща се в северна Тракия, върху един от Овчите хълмове, били намерени четири керамични плочки! Върху една от тях съвсем

Подробно

generated pdf

generated pdf Културна програма за месец февруари 2015 понеделник, 02 февруари 2015 Публикувано от: Димитринка Костадинова 3 февруари /вторник/, 18:00 часа "Край на литературата или литература без край" Среща-разговор

Подробно

И Н Ф О Р М А Ц И Я

И Н Ф О Р М А Ц И Я И Н Ф О Р М А Ц И Я За значими културни събития и изяви, културни събития с международно участие, културни прояви с национално значение, културни събития с регионално и местно значение, чествания на кръгли

Подробно

Статут на годишната награда за особен принос в творческата интерпретация на традициите и ценностите от българското и световно културно наследство в съ

Статут на годишната награда за особен принос в творческата интерпретация на традициите и ценностите от българското и световно културно наследство в съ Статут на годишната награда за особен принос в творческата интерпретация на традициите и ценностите от българското и световно културно наследство в съвременно произведение на изкуството Съживено наследство

Подробно

Stan_L_Spiridonova_R_Penev

Stan_L_Spiridonova_R_Penev СТАНОВИЩЕ от проф. дн Радослав Иванов Пенев на научното творчество и преподавателската дейност на гл. ас. д-р Лора Илиева Спиридонова за присъждане на академичната длъжност доцент по област на висше образование

Подробно

1 ИСТОРИЯ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА ПОДКРЕПА НА ХОРАТА, ЗА НЕЗАВИСИМ ЖИВОТ За дълъг период от време, обхващащ почти цялата човешка еволюция, раждаемостта е

1 ИСТОРИЯ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА ПОДКРЕПА НА ХОРАТА, ЗА НЕЗАВИСИМ ЖИВОТ За дълъг период от време, обхващащ почти цялата човешка еволюция, раждаемостта е 1 ИСТОРИЯ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА ПОДКРЕПА НА ХОРАТА, ЗА НЕЗАВИСИМ ЖИВОТ За дълъг период от време, обхващащ почти цялата човешка еволюция, раждаемостта е висока, смъртността при всички възрастови групи също.

Подробно

generated pdf

generated pdf 10 премиери на 22-то издание на Есенни литературни празници Бургас 2019 вторник, 01 октомври 2019 Публикувано от: Мариета Ханджиева 10 премиерни заглавия са включени в 22-то издание на Есенни литературни

Подробно

Noah and the Great Flood Bulgarian PDA

Noah and the Great Flood Bulgarian PDA Библия за Деца представя Ной И Големият Потоп Написана от: Edward Hughes Илюстрирана от: Byron Unger и Lazarus Адаптирана от: M. Maillot и Tammy S. Преведена от: Никола Димитров Произведена от: Bible for

Подробно

1 СТАНОВИЩЕ от доц. Лилия Стефанова Илиева Академия за музикално,танцово и изобразително изкуство Пловдив относно дисертационен труд за придобиване на

1 СТАНОВИЩЕ от доц. Лилия Стефанова Илиева Академия за музикално,танцово и изобразително изкуство Пловдив относно дисертационен труд за придобиване на 1 СТАНОВИЩЕ от доц. Лилия Стефанова Илиева Академия за музикално,танцово и изобразително изкуство Пловдив относно дисертационен труд за придобиване на образователната и научна степен ДОКТОР представен

Подробно

/ До председателя на научно жури проф. д-р П. Славейков СУ Св. Кл. Охридски СТАНОВИЩЕ От проф. д-р Петър Михайлов Стоянов, член на научното жури, Геол

/ До председателя на научно жури проф. д-р П. Славейков СУ Св. Кл. Охридски СТАНОВИЩЕ От проф. д-р Петър Михайлов Стоянов, член на научното жури, Геол / До председателя на научно жури проф. д-р П. Славейков СУ Св. Кл. Охридски СТАНОВИЩЕ От проф. д-р Петър Михайлов Стоянов, член на научното жури, Геологогеографски факултет, СУ Св. Климент Охридски. Относно:

Подробно

Софийски университет „Свети Климент Охридски“

Софийски университет „Свети Климент Охридски“ 11 май 2011 г. 10:00 Национална библиотека 25 години Факултет по педагогика поднасяне на цветя на паметника на патроните на факултета светите братя Кирил и Методий 10:00 Зала 1 Семинар по повод 100-годишнината

Подробно

Rich Man Poor Man Bulgarian PDA

Rich Man Poor Man Bulgarian PDA Библия за Деца представя Богаташът и беднякът Написана от: Edward Hughes Илюстрирана от: M. Maillot и Lazarus Адаптирана от: M. Maillot и Sarah S. Преведена от: Никола Димитров Произведена от: Bible for

Подробно

Good Kings Bad Kings Bulgarian PDA

Good Kings Bad Kings Bulgarian PDA Библия за Деца представя Добри Царе, Лоши Царе Написана от: Edward Hughes Илюстрирана от: Lazarus Адаптирана от: Ruth Klassen Преведена от: Никола Димитров Произведена от: Bible for Children www.m1914.org

Подробно

Презентация на PowerPoint

Презентация на PowerPoint 2. Известни баснописци: 1.Баснята е текст, в който е разказана кратка поучителна история. Героите в нея найчесто са животни, по-рядко хора, растения, предмети. Чрез тях се осмиват човешки недостатъци.

Подробно

Институт за балканистика с Център по тракология при Българската академия на науките - Филиал Монтана Българският Северозапад в Европа история и култур

Институт за балканистика с Център по тракология при Българската академия на науките - Филиал Монтана Българският Северозапад в Европа история и култур Институт за балканистика с Център по тракология при Българската академия на науките - Филиал Монтана Българският Северозапад в Европа история и култура съставител чл.-кор. проф. дин Александър Костов София,

Подробно

generated pdf

generated pdf За 14 път Бургас става литературна столица вторник, 20 септември 2011 Публикувано от: Радостин Рачев За 14 път в Бургас ще се проведат Есенни литературни празници. Те ще започнат от 26 септември и ще продължат

Подробно

БЪЛГАРСКА АКДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

БЪЛГАРСКА АКДЕМИЯ НА НАУКИТЕ БЪЛГАРСКА АКДЕМИЯ НА НАУКИТЕ ИНСТИТУТ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА ОБЩЕСТВАТА И ЗНАНИЕТО Секция Публични политики и социални промени С Т А Н О В И Щ Е От доцент д-р по социология Божидар Сашков Ивков ИИОЗ при БАН,

Подробно

generated pdf

generated pdf ХІХ издание на бургаските Есенни литературни празници ще бъде открито на 3 октомври /понеделник/, от 18:00 часа в Дома на писателя, ул. "Вола" 1. Програма: 3 октомври /понеделник/, 18:00 часа Откриване

Подробно

Резюме на „Преглед на работата на ОС по проекта MenCare “

Резюме на „Преглед на работата на ОС по проекта MenCare “ Инициатива Училището кани бащата (част от национална кампания Да бъдеш Баща ) 1 Визиите на национална кампания Да бъдеш Баща (1) За истинския мъж любовта минава през корема не се страхува да си изцапа

Подробно

Фоторепортаж: Премиерата на книгата „България под комунизъм” в Американския университет

Фоторепортаж: Премиерата на книгата „България под комунизъм” в Американския университет Сайтът desebg.com публикува фоторепортаж и аудиозапис на представянето на книгата на Нася Кралевска България под комунизъм в Американския университет в България, намиращ се в Благоевград. Студенти, университетски

Подробно

КОО „ОБЩЕСТВЕНИ НАУКИ И ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ”

КОО  „ОБЩЕСТВЕНИ НАУКИ  И ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ” КОО ОБЩЕСТВЕНИ НАУКИ И ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ ДЕЙНОСТИ ПРЕЗ 2018/2019 УЧЕБНА ГОДИНА АНАЛИЗ НА РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ДЗИ УСПЕХ ПО ГОДИНИ ПРЕДМЕТИ 2017 ГОДИНА 2018 ГОДИНА 2019 ГОДИНА ИСТОРИЯ И ЦИВИЛИЗАЦИЯ 4,68

Подробно

Jesus the Great Teacher Bulgarian PDA

Jesus the Great Teacher Bulgarian PDA Библия за Деца представя Великият Учител Исус Написана от: Edward Hughes Илюстрирана от: Byron Unger и Lazarus Адаптирана от: E. Frischbutter и Sarah S. Преведена от: Никола Димитров Произведена от: Bible

Подробно

Европейска комисия - Съобщение за медиите Резултати от есенното издание на проучването Стандартен Евробарометър за 2018 г.: в навечерието на изборите

Европейска комисия - Съобщение за медиите Резултати от есенното издание на проучването Стандартен Евробарометър за 2018 г.: в навечерието на изборите Европейска комисия - Съобщение за медиите Резултати от есенното издание на проучването Стандартен Евробарометър за 2018 г.: в навечерието на изборите за Европейски парламент преобладава положителната представа

Подробно

От Лука свето Евангелие, глава 24 От Иоанна свето Евангелие, глава 20 ИИСУС СЕ ЯВЯВА НА УЧЕНИЦИТЕ СИ

От Лука свето Евангелие,  глава 24 От Иоанна свето Евангелие, глава 20 ИИСУС СЕ ЯВЯВА НА УЧЕНИЦИТЕ СИ БИБЛИЯ ЗА ДЕЦА УЧЕБНО ПОМАГАЛО ПО РЕЛИГИЯ ЗА НАЧАЛЕН КУРС ПРЕВОД ОТ РУСКИ ЕЗИК ДИМИТРИНА ГЕРГОВА,МИХАИЛ КАТЕРИНСКИ ПРИ ЩРАКВАНЕ С МИШКАТА СЕ ПОЯВЯВА ТЕКСТ И СЕ СМЕНЯ СЛАЙДА От Лука свето Евангелие, глава

Подробно

Rich Man Poor Man Bulgarian CB

Rich Man Poor Man Bulgarian CB Библия за Деца представя Богаташът и беднякът Написана от: Edward Hughes Илюстрирана от: M. Maillot и Lazarus Адаптирана от: M. Maillot и Sarah S. Преведена от: Никола Димитров Произведена от: Bible for

Подробно

РЕЦЕНЗИЯ за дисертацията на тема : Мястото на българската религиозна народна песен в учебния процес на докторанта Цветелина Велева за присъждане на об

РЕЦЕНЗИЯ за дисертацията на тема : Мястото на българската религиозна народна песен в учебния процес на докторанта Цветелина Велева за присъждане на об РЕЦЕНЗИЯ за дисертацията на тема : Мястото на българската религиозна народна песен в учебния процес на докторанта Цветелина Велева за присъждане на образователната и научна степен доктор по професионално

Подробно