balgarski-karvav-kuichek.pmd

Препис

1

2 Áúëãàðñêè êúðâàâ êþ åê Êðèìèíàëåí ðîìàí Åëåêòðîííà, ïúðâî èçäàíèå Àâòîð: Ñòåôàí Êðúñòåâ Ðåäàêòîð: Èëèàíà Öèðîâñêà Îôîðìëåíèå è äèçàéí: Èëèàíà Öèðîâñêà ISBN Ïè Àð Âè - ðåôðåø âèæúí, 2012

3 Ðîìàíúò å îñòðî-ñþæåòåí òðèëúð, îïèñâàù àñò îò ñúâðåìåííàòà áúëãàðñêà ðåàëíîñò. Êðàÿò, ðàçáèðà ñå, å íåî àêâàí. Äàëè å äîáúð, èëè ëîø - èòàòåëèòå ñèãóðíî ùå ñà íà ðàçëè íè ìíåíèÿ, íÿêîè îò òÿõ ùå ñà ðàçäâîåíè. Ùå îñòàíàò äà âèñÿò ìíîãî âúïðîñè, à îòãîâîðèòå èì ùå äîéäàò ñ âðåìåòî. Ñþæåòúò å âäúõíîâåí îò äåéñòâèòåëíè äðàìè. Çà ùàñòèå, îïèñàíîòî âñå îùå íå ñå å ñëó èëî òî íî ïî ñúùèÿ íà èí, íî å òâúðäå âúçìîæíî äà ñå ñëó è âñåêè ìîìåíò. Ðîìàíúò Áúëãàðñêè êúðâàâ êþ åê å íàïèñàí ãîäèíà ïðåäè ñúáèòèÿòà â Êàòóíèöà. Íî âñå îùå ñå íàäÿâàì è - äàé Áîæå, òðèëúðúò ìè äà ñè îñòàíå ñàìî åäíà åðíà ïðèêàçêà, â êîÿòî ñå îïèòàõ äà ïðåñúçäàì íàïðåæåíèåòî, äà îòãàòíà êàêâî å â äóøèòå íà õîðàòà, òðåïåðåùè äà íå ñå ñáúäíàò íàé- åðíèòå èì ñòðàõîâå. Ñ íàñòîÿùàòà êíèãà íå æåëàÿ äà ñúçäàâàì åòíè åñêî íàïðåæåíèå. Ïîñâåùàâàì ÿ íà ìíîãîòî áåçèìåííè æåðòâè íà ïðåñòúïíîñòòà èç ñåëñêèòå ðàéîíè, íî è íà âñè êè äîñòîéíè ðîìè, óñïåëè âúïðåêè ëîøèòå óñëîâèÿ äà ïðåâúçìîãíàò áèòà è äà ñëåäâàò ìå òèòå ñè, äà æèâåÿò îâåøêè èëè ïîíå äà çàïàçÿò îâåøêîòî ó ñåáå ñè. Àâòîðúò

4 СТЕФАН КРЪСТЕВ...Железния звяр беше огледална повърхност в реалност на огледалните повърхности. По езика му пълзяха стоножки, а думите му - режещи ножици, пикираха като птици и режеха стръкове. Имаше вместо сърце термоядрен двигател и не можеше да удържи страстта си. Пръстите му бяха кървави, а от вътрешната страна на ноктите му пъплеха морски костенурки. Железния звяр беше самата ярост. Дъвчеше живота, а той имаше вкус на човешки мръвки. Пулсът му беше строител в сини гащи, който вадеше оловни тухли от пламъка и ги подреждаше встрани на зрението, винаги встрани, откъдето не можеха да отлетят ни птици, ни разлистени книги, ни мисли. Най-вече Железния звяр прояждаше кожата и разкъсваше мислите... Железния звяр е във всеки от нас. 4

5 БЪЛГАРСКИ КЪРВАВ КЮЧЕК 1. Цяла сутрин му се струваше, че вали, а дъжд нямаше. Искаше му се да изгуби представа къде е, а представа си нямаше. Търсеше да открие онова лице - графитното. С бръчките, които само приличат на истински, но... с камуфлажа. Камуфлажа, зад който е скрит ключът... Накъде крачеше? Към какво? Не, не знаеше. Само изпитваше необходимост да върви към него, каквото и да е това, където и да е. Трябваше да си пие снощи хапчетата. Дали не го търсят майка му и брат му? Те и без друго си имат достатъчно проблеми. Да се върне ли? Не, те са разстроени. Повече ще ги разстрои, и те него. И къде да се върне? Вече са бездомници. Още не са се нанесли в къщата в Опашково. Може да не стане и никога. И миналия път почти се нанесоха в онази в града, за която уж бяха платили. От която ги изгониха като кучета. Нещо в документите - делба с роднини ли, някакъв подпис липсвал. Не ги разбираше тези неща. Главата му се издуваше като ги слушаше. Не, не го болеше. Струваше му се, че е балон, пълен с нещо, по-леко от водород. Само по дъното има кал, която се лашка насам - натам и създава чувство за тежест в лекотата, а тя крещи. Ту като птици, ту като гласове на непознати езици. Понякога звучат страшно, кълват го звуците, а той е дрипаво хлапе в оживяваща гора. Знаеше, че са измислица, опитваше се да ги контролира. Не можеше, бягаше наникъде и попадаше право в пастта им... А сега реалността беше толкова страшна, колкото и чудовищата. 5

6 СТЕФАН КРЪСТЕВ Спря се и осъзна, че не вали. Усещаше капки по главата, но не валеше. Огледа се. Селската автогара. Пак! Краката сами го бяха довели. Стигнеше ли дотук, никога не знаеше какво ще се случи. Започваше гъделът. Мислите, съвсем нетипичните, които беше забравил, се завръщаха. Разбитите автобуси изведнъж се превръщаха в бели кораби. С по три или четири комина, океаните зад тях - малки, а обетованият бряг - близо. Почти не пътуваше, откак се прояви заболяването. Не изпитваше и желание, ако си беше у дома. Само като се приближи към автогарата. Селските автобуси. Защото можеше да си позволи някое безсмислено пътуване. Това беше неговият туризъм. Броеше стотинките и питаше шофьора ще стигнат ли до селото, без дори да поглежда табелата. Делеше ги на две, за да има и за връщане. Често изпиваше обратния билет в неизбежната селска кръчма, в която винаги сядаше - я да почака, я да направи някой от налудничавите си шаржове с химикалка върху бележника, на някой пияница, който неизбежно се намираше там. В опит да намери онова лице. Странното, различното, с бутафорните бръчки, под които е ключът. Сънувал го беше, а може би и видял. Сън и реалност от години се преплитаха. Често трудно можеше да ги различи и му трябваха върховни усилия на волята, когато изобщо намираше воля. Рисуваше точно за да си го припомни, не че умееше добре. В кръчмите е пълно с модели и понякога толкова се увличаше, толкова близко до търсеното се чувстваше... И забравяше, че не бива да пие и по време на малките му, големи за него пътешествия изпиваше парите за билета. Как се връщаше после не 6

7 БЪЛГАРСКИ КЪРВАВ КЮЧЕК помнеше, или помнеше мъгляво. Но реално тези му пътувания, в неговото състояние, бяха толкова рисковани, колкото за нормален човек - да прекоси десетки държавни граници и дори пустиня. Обикновено го съзнаваше и знаейки добре за чувството, избягваше отдалеч автогарата. Бръкна в джоба, мислеше си, че няма пари, но усети приятното докосване на монетите. По-добре май още тук да ги изпия! Изкриви лице. Загорча му в устната кухина, в носа, в очите. Не биваше. Измяна беше към найблизките му. Точно в този момент. Имат си достатъчно проблеми. Никой от приятелите им не ги погледна. Никой от роднините. Почти абсурдно, но една много възрастна циганка (изглеждаше по-луда и от него) ги покани в бараката си. Не можеха да живеят там, но за няколко дни, докато намерят подслон... Спасително беше. Спасително беше и предишното му идване на автогарата. Нищо, че пак си каза, че не бива да го прави и пак изпи парите за връщане. Беше голям късмет. В кръчмата в онова село върза разговор с онзи, кандидат - продавача. Предлагаше толкова евтино имота, че въпреки драстичната измама при покупко-продажбата, можеха да си го позволят. В това откри и смисъла на идиоматичното си хоби, както сам го нарече. И беше решил да свърши с него дотам. Но ето го пак на автогарата. А още не са се нанесли. Трябваше да е при тях сега. Може и да ги разстрои, че е разстроен. Може да го разстроят, че са разстроени. Но тъй и трябваше. Да понесат всичко заедно. Защото са само те. Сами на този свят. Последните събития в живота 7

8 СТЕФАН КРЪСТЕВ им го доказаха. Като че ли преминаха в друга реалност, от която гледаха сами себе си. И се виждаха бездомни и обречени. Непознати и за своите близки. Които вътрешно ги упрекваха, че се е случило това с тях. Вътрешно, а беше изписано по лицата им. Най-лошото се случва на найлошите. За да ти се е случило чак това, трябва да си го предизвикал. За какъв се имаш, за филмов герой ли, че можеш да си позволиш страдания, забранени за средната класа... Не владееше вече мислите си. Неизрязаните му нокти се бяха впили неволно във вътрешната страна на дланта. До кръв. Като че ли в дупка попаднаха. Те тримата. Не само бяха без покрив, а и по улицата ги подминаваха. Найстранно от тримата изглеждаше големият литератор - брат му. Докато правеше премиери на стихосбирките, се усмихваше. Букети, женски усмивки, ласкателства от брадати културтрегери. Изражението му тогава - все едно му расте ореол. Докато търсеха квартира, която да могат да си позволят, за да изкарат поне до зимата, само дето не се разрева като дете. Такава вина беше изписал по лицето си, че даде материал за доста бъдещи шаржове. Така трябва да е изглеждал еретикът, който е осъзнал греховността на своята ерес в подземията на инквизицията. Отрезнял от себе си, като че ли отстранил един пласт лице. Физиономията му изведнъж беше станала тъпа, всичките дъхави на дълбини размишления, изписани върху нея, се бяха изгубили като изчезнал воал и открили под себе си една сломена същност. Вярваше, че е негова отговорността за всички грехове на човечес- 8

9 БЪЛГАРСКИ КЪРВАВ КЮЧЕК твото, които не разбираше съвсем. Спря автобус. Все едно намигваше с едно око. Нещо му имаше на единия фар, придаваше му лукав вид. Къде ли ще ме отведе? В ада? Тресеше се вече, а до преди малко му се струваше, че го е надживял. Не бива да пътувам. Не бива да пия. Ще ме върнат в лудницата. Обърна се и се опомни сред сенките на лудите. На познатите и непознатите. Те са там, заключени сред решетките, а са изпуснали облечените си в шарено сенки и те са се пръснали из автогарата, потеглят с автобусите към околните села. - Аз съм Явор. Просто Явор... - изпита усещане за непознат предмет, когато изрече името си на глас. - Наскоро преживях тежък стрес дори за здрави хора, а аз съм болен... Спря се, преди да се е обърнал към Господ с въпроса: Защо?. Капките отново забиха по главата му. - Трябва да се върна вкъщи. То не е точно къщи. Там, където сме сега. Капките барабаняха силно. Откъсна се от тялото си. Изгледа се отстрани. Опита се да се върне, после - да се отдръпне. Странно му се струваше да се вижда, даже че го има. В същото време усещаше мистична боязън. Тя се засилваше, докато се превърна в ужас - изобщо не се позна. Виждаше едър мъж, почти торба. Лекарствата предизвикваха нездравословно пълнеене и падане на зъбите. Облечен беше в дочени дрехи, подобни на някогашните зимни униформи от времето на соца, които войни- 9

10 СТЕФАН КРЪСТЕВ ците наричаха въшкарници. Мърлява светла брада, мъхеста. Наострена като бодли на таралеж къса тъмнокафява коса, скулесто лице. Приличаше малко на един от автопортретите на Ван Гог. Имаше в него някаква стихия, която не можеше да задържи. И изпущаше навън, за да облъчва с нея. Нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, а очите му пламенееха. Беше онзи, когото вижда от страни, а не този, който мисли. Онзи, над когото усещаше, че губи власт. - Ето лицето! - собственият му глас прозвуча далече. - Но ги няма бръчките. Сам не се разбра. Искаше просто да се спре. Видя лукавата си усмивка. - Това не е моята, не е моята! - крещяха мислите му, после заглъхнаха. Очите му избухнаха в яростен пламък, за да разпалят израз на омраза по цялото лице. Жалък, яростен дух, борещ се за живот. Скапана гара. Болен човек, тръгнал наникъде. Можеха да го помислят за петдесетгодишен, а беше едва на тридесет. Усуква шия, гледа насам - натам. Забеляза една възрастна жена. Опита се да си спомни откъде я познава. Опомни се отново в тялото си, а жената вече се качваше в един от автобусите. Тръгна към него. Вместо в бял кораб, този се превърна в галера с потни обречени гребци. Замириса му на кръв. Качи се. Стори му се, че плава на галерата, капките по главата са ударите с веслата, но не те контролират курса. Корабът се носи от кървава сила, мъртво течение, подчинено на демонична власт. 10

11 БЪЛГАРСКИ КЪРВАВ КЮЧЕК Сети се отново за майка си и брат си, но вече с яд, почти с омраза. Имаше нужда от лекарствата си. Ако ги беше пил, само ако беше... Щеше сигурно вече да е при тях. Но те не му се довериха. Не му ги дадоха, за да не ги изгълта всичките или да не ги изпие с алкохол. Като се върнел, щели да му ги дадат, както е по схема. Май се опитваха да го вържат чрез лекарствата. - Болен, но свободен! - рече го на глас и стресна бабите, седнали пред него. Щеше да им кресне: Вие какво зяпате!, но автобусът тръгна и престана да бъде галера. Печалта, която се откриваше зад прозореца, беше по-страховита от мъртвото течение с кървав цвят, което виждаше малко преди това. Лицето на съвсем реалната разруха. Оскъдна растителност, деветдесет процента плевели. Порутени сгради. Разбито шосе с банкети, превърнали се отдавна в отточни бари. Счупени и изпокъсани парници. Мъртви разглобени возила из полето. Някаква автоморга. Някаква олюпена сграда със специфично и непознато предназначение. Пустош. Тухлени руини. Няколко сгради призраци, вероятно от по-миналото столетие. Много гарги. И твърде едри. Приличаха на мутанти. Заблуден пес или май вълк, болнав. Гладен, но неспособен да нападне. Неволно го нарече моето куче и си промърмори: - Като че ли аз съм го сътворил по свой образ и подобие, или той мен по негов. Хладни тръпки пробягаха по него като реши, че това му изказване е богохулно. Искаше вече да се върне и му се струваше, че е прекосил планетата. Все такова чувство имаше по време на малките си приключения. Този път 11

12 СТЕФАН КРЪСТЕВ ще се овладее и ще направи това, което винаги трябваше да прави. Да отиде до шофьора и да си купи билет за връщане, ако онзи го попита нещо, да му каже, че е объркал автобуса, че иначе трябва да дава дълги обяснения, а те щяха да отведат до шизофренията му. Отдавна я беше приел за себе си, въпреки че в началото не беше никак съгласен. Но освен боледуващи като него и най-близките му, всички останали се бояха, по-скоро гнусяха, като че ли е заразно. Не си спомняше кой от лекуващите го лекари му беше казал, че подобна боязън е симптом на лабилна психика. И ако беше прав, май само в лудницата живееха нормалните, а светът е като в един от романите на Дъглас Адамс - огромна лудница, външната страна на която е вътрешната страна на лудницата. Изведнъж дъхът му пресекна. Изгуби слабата нишка мисъл. Пак го обзе усещането, че е на галера, носена от кървави сили. Разрушените сгради - десетки, а не единични, както му се откриваха преди малко, сега му изглеждаха познати. Като дом и като хора. Все едно беше живял някога в тях, все едно беше живял винаги с тях. Сториха му се живи и пристъпящи към него. Цинични, нахални, тъпи и упорити. Разрушаваха се и го разрушаваха със себе си. Погребваха го под себе си. Всичките му кошмари бяха оживели. Забравените, лекуваните с медикаменти. Опита се, както на автогарата, да си каже: Аз съм Явор!, но не успя. Пропадна. Тялото му слезе безпаметно на спирката. Приличаше на жив самодвижещ се парцал. Тръгна към кръчмата, а изразът на лицето му изобщо не приличаше на онзи преди тръгването. 12

13 БЪЛГАРСКИ КЪРВАВ КЮЧЕК Влезе, няколкото клиенти погледнаха любопитно и малко враждебно непознатия. Дори не го раздразни както обикновено пуснатият силно кючек. Нито го разсмя текстът, както в случаите, когато не успяваше да го раздразни. Отиде до плота, поръча си сто грама ракия. Изпи я на екс и започна да говори глупости. Глупости се пееха и в кючека и думите му не прозвучаха толкова абсурдни, колкото бяха. Някакъв мургавелко му махна да седне при него. Готин изглеждаше, а щеше и да почерпи. 13

14 СТЕФАН КРЪСТЕВ Малко преди полунощ започна тряскането и крясъците. Надежда не беше заспала, пречеше силната музика от кръчмата. Ако изобщо е музика! Не беше права, просто ядосана. Кючекът, който натрапчиво пускаха отначало само секунда след края му, беше жизнерадостен и мелодичен. Вяра спеше дълбоко - от лекарствата ли, ракията ли я повали, но по едно време даже спря да хърка, само дишаше тежко и хрипливо и умирисваше остро с потта си. Надежда се въртеше и се опитваше да погледне весело на живота. Иначе при болките в кръста и това безсъние нощта щеше да е ад. Започна да се унася, но я стреснаха ударите по вратата. Някой се опитваше да влезе. - Кой е? - попита плахо. Вяра се завъртя, надигна глава и отново я отпусна. - Отваряй, дърто! - гласът беше непознат, личеше, че е на много пиян човек. - Какво искате? - Отваряй! - Моля ви! - проплака Надежда. - Нямаме нищо. - Отваряй, чу ли ме, стара шафрантио! Надежда посегна като в транс към тежкия метален райбер и в следващия миг се запита какво прави. - Ще разбия вратата! - мъжът започна да удря. - Ще извикам полиция! - Все с полиция плашите, кранти утрепани.

15 БЪЛГАРСКИ КЪРВАВ КЮЧЕК Докато крещеше през вратата, някой удари прозореца. Стъклата посипаха пода. Вяра се събуди с писък. - Какво става? - извика уплашено. - Искат да нахлуят. Двама са. Поне двама. - Отваряйте, вмирисани трупове! Нямаха телефони - нито едната, нито другата. Бяха абонати, но апаратът на Надежда се развали преди седмица, на Вяра - още по-отдавна, а пари не им оставаха нито да си ги поправят, нито да си купят нови. Тази вечер им се стори смешно като преброиха останалите седем лева и седемдесет и пет стотинки, след като и двете бяха взели пенсиите си днес. Погасиха дълговете в магазина. Вяра даже започна да се заяжда с момчето, като намекът, че надписва сметките им, беше твърде открит. Момчето предложи да извика баща си, истинския собственик на магазина и да се разберат с него, но Надежда го успокои, че няма нужда, а приятелката е изкуфяла. То пък от своя страна им направи услуга - натовари в бусчето чантите с провизиите и им помогна при разтоварването вкъщи. Не беше лошо момче. И да надписват сметки, едва ли го прави то. Всъщност двете познаваха от достатъчно години родителите му, за да имат подобни съмнения към тях, но просто шокът от дължимата сума, която бяха натрупали с вересии, беше твърде голям. Но веднъж се живее: купиха си двадесетина консерви с телешко и свинско, пилешко с боб, скумрия и риба тон, пръчка сушеница, че останаха и за две кутии локум и една бутилка Сливенска перла, а разточителството, което им се стори 15

16 СТЕФАН КРЪСТЕВ за миг, че проявяват, ги накара да се почувстват като шопинг мадами в мол. После, като преброиха парите, Вяра щеше да се разплаче, но Надежда взе да се киска и зарази и нея. Поне не пушим и бяхме достатъчно съобразителни да си вземем първо лекарствата, рече едната философски, а другата се съгласи. Болни и възрастни бяха. Често си казваха, че не се знае кога ще си отидат, а без да опитат сушеница, локум и Сливенска перла щеше да е жалко да напуснат този свят. - Броя до десет! Чувате ли, дърти патки! Броя до десет и разбивам вратата. Чу се и гласът на другия. Звучеше съвсем налудничаво. Рекоха си го с поглед. Направиха го едновременно. Не изглеждаше да имат толкова сила. И нямаха, но ужасът я всели в тях. Блъснаха огромния шкаф до вратата. Надежда постави върху него и под бравата трикракото столче. Пак двете заедно плъзнаха скрина зад шкафа, шкафчето за обувки зад скрина. Едва го напъхаха, защото беше останало малко разстояние между шкафчето за обувки и стената срещу вратата. Напълно бяха барикадирали цялото разстояние. И непознатите, дори да разбиеха вратата, а ключалката беше здрава, трудно щяха да я отворят. Но когато започнаха да блъскат отвън, на двете ужасени старици не се стори никак сигурно, че натрапниците няма да успеят да влязат. Ударите бяха толкова силни - все едно имаха таран, а мебелите, послужили за барикада, изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се пръснат на трески. 16

17 БЪЛГАРСКИ КЪРВАВ КЮЧЕК - Оставете ни, деца! - разпищя се Вяра. - Ние сме просто две болни и възрастни жени. С малки пенсии, нищо си нямаме. - Кучки! - чу се и ударите за кратко спряха. Вън спореха. Като че ли обмисляха стратегия. По едно време повишиха тон и надвикаха дори кючека, който още не спираше. - Престанете с тази музика! Престанете! Хората не могат да чуят, че викаме за помощ! Престанете с тази музика... - мърмореше Надежда и се владееше със сетни сили да не изпадне в истерия. - Пие ми се! - чу се отвън. Беше другият, не този, който крещеше да отворят. - Моля ви, момчета. През прозореца влетя камък. Дръпнаха се от стъклото. Две силни ръце се показаха зад решетката. На Надежда се прииска да ги цапардоса с нещо, но не набра кураж. - Идвай тук! Тук, дай ми това... - говореше единият нападател на другия. - Тази решетка няма да издържи! Чувате ли, бабета, тази решетка няма да издържи. - Тази решетка я е правил мъжът ми! - писна Вяра. - Ще издържи и още как! Изчезвайте, че ще ви види някой и ще ви линчуват. Как не ви е срам, да нападате беззащитни старици! Изненадващата контраатака като че ли стресна насилниците. Отдръпнаха се от стъклото и млъкнаха. - Пиие ми сее - протяжно, като огромна жаба, се провлачи гласът на единия отвън. Миг след това и останалите здрави стъкла излетяха, 17

18 СТЕФАН КРЪСТЕВ заедно с рамката от прозореца. Остро парченце впи връх на милиметри от дясното око на Надежда и тя изпищя. Вяра се беше тръшнала в единия ъгъл и ридаеше. Остатъците си кураж беше изразходила с последния яростен изблик, с който беше прекъснала за минута атаката. Отвън провряха лост и се чу пъшкане. Музиката беше спряла. Надежда набра колкото можа въздух в дробовете и закрещя: - Помощ! Помощ! Помогнете, хора! Нахлуват у дома! Нахлуват у дома... - очакваше най-малкото виковете да стъписат хулиганите, но те като че ли не им обръщаха внимание, докато накрая онзи, който беше по с всичкия си и не повтаряше само: пие ми се, пие ми се, а на развален български се опитваше да ги накара да отворят, сега съвсем сигурен в преимуществото си, подигравателно заговори: - Не разбра ли, че няма кой да те чуе! А и да те чуе, не му пука! Ти си една дърта, ялова кранта! Плюнките по пода на кръчмата струват повече от теб! Никой не те е..ва, бабо! - избухна в смях и едва сега старицата осъзна, че и той е толкова пиян, колкото и приятеля му. Опита се пак да се моли, но ако нахалникът в началото искаше само да влезе, сега си личеше, че насилието го забавлява. Не беше тукашен, щеше да го познае. Селото обезлюдяваше. Надежда зле познаваше хората, особено ромите, живееше при приятелката си от месеци. Зле ги познаваше и все пак този не беше тукашен. Викаше му моето момче, той бръщолевеше нещо на цигански и се хи- 18

19 БЪЛГАРСКИ КЪРВАВ КЮЧЕК леше. Другият ревеше като магаре, кискаше се и членоразделно изричаше само думите пие ми се. Опитите да разбият решетката продължиха най-малко половин час. Откъде намериха толкова сили, жената недоумяваше. Понякога идват от алкохола, мислеше си, но тези отдавна трябваше поне малко да са отрезнели. После пак започнаха да блъскат вратата. Спряха. Надежда си помисли, че това ще е спасението. Малко след това през прозореца влетяха запалените бутилки. Пръснаха се в стената. Пламъчета се разпиляха по цялата повърхност и по тавана. Димът погълна ужаса. Остра кашлица като ножица накълца на десетки парчета дробовете на Надежда. Тя се строполи на пода. Кашляше и се давеше в храчките си, а очите лютяха. Поиска да изгуби съзнание, почти успя, но малко не достигна. Сви се на земята. Направи опит да изчезне. Да стане малка като бобово зърно. За да гори по-малко. Пушекът като че ли се разпиля в паметта. Лютеше навсякъде. Болката замъгляваше всичко. Стори се, че е още малка, че не е живяла, че с бяла рокля тича по зелена поляна, че е изпуснала хвърчило. После, че хвърчилото я носи, преди небето да се заоблачи, а облаците да я свият в юмрука си, да я свият тъй, че да я премажат. Гърчеше се и недоумяваше защо се случва. Като светкавица проблесна дълбоко мисълта, че е виновна - защото вярваше, че това се случва само на другите. Чувала беше разни истории още като дойде. Случвало се из околностите. Оплакваха се и тукашни, че циганите им разбивали бараките из лозята и крадели каквото има. Възмущаваше се, колкото да се хареса на хората, но 19

20 СТЕФАН КРЪСТЕВ дълбоко в себе си не вярваше и не искаше да повярва, за да не се тревожи напразно, че проблемите са толкова сериозни. На няколко пъти чуваше и по новините. Ругаеше и бързаше да превключи на друг канал. Болна жена съм. Не съм с всичкия си. Нищо не мога да сторя, найдобре да не го мисля. Защо човек е готов да повярва само когато го сполети! Това беше последната мисъл. След нея като че ли пламъците я погълнаха. Болката беше разкъсваща, но отмина. Надежда се опомни на пода. Гадеше се, а дробовете още се пръскаха, но каквото и да беше запалителното вещество, не се оказа достатъчно да предизвика пожар. Димът се разсейваше - бавно, но се разсейваше. Малко по-бързо тя успя да възвърне самообладание. Нямаше викове. Никой не блъскаше. Даже беше толкова тихо, че натрапчивият кючек, сега звучащ само в съзнанието, беше заглушителен и по-дразнещ от преди. Повдигна се бавно. Нерешително се изправи. Ако влетеше камък през прозореца, можеше да я улучи и остави на място. По-добре, отколкото да изгоря жива. Но мигновената болка я скова за известно време. Набра сили и направи няколкото крачки до приятелката си. Клекна до нея. Вяра не мърдаше. Надежда потърси пулс, но не откри. Плътта не изглеждаше студена, но можеше ли в това състояние да прецени, а и смъртта при всички случаи е настъпила скоро. Поднесе пръсти пред безжизнените устни. Не усети топлина и влага. Никакъв дъх. А може и да е жива. Аз съм една стара глу- 20

21 БЪЛГАРСКИ КЪРВАВ КЮЧЕК пачка, не лекар. Просто е много изплашена и това е обяснимо. - Чуй! Чуваш ме, нали? Само мен чуваш... Аз имам гласове в главата и никога не съм сигурна - нито в глъчта, нито в тишината, но ти чуваш само мен, нали? Май са си тръгнали. Сигурна съм, че са си тръгнали. Чуй ме какво предлагам. Онези може и да се върнат. Да доведат и други, знае ли ги човек. Най-добре да излезем и да изтичаме до комшиите. Вяра мълчеше. Надежда пусна ръката и тя тежко се строполи на пода. - Поне опита сушеница, локум и сливенска перла. Гласът трепереше. 21