РЕЦЕНЗИЯ за дисертационния труд на Мария Калчева Понятието форма при Улрих от Страсбург и Дитрих от Фрайберг. Генезис и средновековна рецепция на поня

Препис

1 РЕЦЕНЗИЯ за дисертационния труд на Мария Калчева Понятието форма при Улрих от Страсбург и Дитрих от Фрайберг. Генезис и средновековна рецепция на понятието форма Изборът на темата е показателен в два смисъла. Понятието форма е възлово в перипатетическата традиция, но то е смислово изключително богато натоварено изобщо в дискурса на европейското философстване. Ангажиментът с проследяването на неговия генезис и рецепция е достойно и сериозно изследователско начинание с висок интерпретативен потенциал, позволяващ точното измерване на научните качества на автора. Успешното реализиране на въпросното начинание гарантира реалния принос на представения текст, съдържателната кохерентност на последния, далеч надхвърлящ скрупульозното, но обикновено крайно фрагментарно ровене в частностите. По този начин с формулирането на темата е предзададен принципно философският характер на изследването и подчиняването на иначе много изкусно вплетените в текста филологически наблюдения на една отчетливо изказана теза. Казано между другото, именно наличието на ясно изразена теза придава комуникативност на научното изследване и прави изобщо възможно дискусията върху него. Същевременно генезисът на понятието форма е проследен с центриране върху позициите на двама по-малко популярни средновековни автори Улрих от Страсбург и Дитрих от Фрайберг. Изборът им говори за две неща. Първо, за включеност на настоящата работа в най-съвременния изследователски тренд в европейската и световната медиевистика, характеризиращ се със засиления интерес към мислителите от втори ранг, позиционирането на които нерядко, оказва се, е резултат не толкова на по-слабата им оригиналност, а на недостатъчното познаване и 1

2 недооценяването на тяхното творчество или пък на засенчването им от могъщи фигури като (в случая) Алберт Велики и Тома от Аквино. В действителност и това е много убедително показано в дисертацията схващанията на Улрих и Дитрих са достатъчно ясно разпознаваеми, в никакъв случай не са безостатъчно сводими към виждането на техния учител и са небезоснователно критични към твърденията дори на авторитети от собствения им орден. В същото време изборът на темата е индикатор за настъпващата зрялост на българската философска медиевистика, за способността на младите изследователи да се справят достатъчно добре с по-нетрадиционен проблем. Подходът към темата е също прецизно избран и поради това достатъчно продуктивен. Най-общо той може да бъде причислен към онази изследователска традиция, която определя себе си като история на понятието. Проследено е развитието на понятието форма от неговата поява у първите древногръцки философи, терминологичното му закрепване в класическите съчинения на Аристотел, смисловите трансформации, които то претърпява при преноса му на латински език, както и употребата му от непосредствените предшественици и съвременниците на двамата доминикански мислители. Този детайлен преглед на предисторията на понятието демонстрира умението на дисертантката да борави прецизно с исторически оформилия си философски език и да разшифрира убедително кодираните в него значения. В тази част от изследването е пълноценно експлоатиран потенциалът на брака на Меркурий и Филология : философският анализ е плътно емпирично фундиран, като същевременно наблюденията върху езика са не самоцелни, а имат реален принос за анализа на философското съдържание. Безспорно приносен характер в тази връзка има индексът на латинските съответствия на използваните от Аристотел понятия, срещащи се в средновековните коментари на четири основни трактати на 2

3 древногръцкия философ. Намирам за знаменателно наблюдението за предпочитания превод на ейдос не като forma, а като species в резултат на наложилата се с превода първоначално на логическите трактати традиционна словоупотреба. Най-пълно дисертантката демонстрира изследователските си способности в същинската част на анализа, именно когато пристъпва към обговарянето на вижданията първоначално на Алберт Велики и Тома от Аквино, а след това на Улрих от Страсбург и Дитрих от Фрайберг относно формата. Нужно е да се отбележи с респект, че тя се е справила с твърде обемист материал, изискващ не само изключително трудолюбиво вдълбочаване в него, но и разумно отчленяване на истински продуктивните от по-малозначимите пасажи, което означава проявяване на философски вкус. Резултатите са твърде значими. На първо място откъм обсъжданото понятие и неговото съотнасяне с други сходни нему термини бива надмогната повърхностната представа за високата схоластика като базираща се на принципното противостоене на францисканската и доминиканската, сиреч на платоно-августинистката и перипатетическата традиции. Мария Калчева показва убедително, че достатъчно сериозен разнобой е наличен и вътре в самата доминиканска рецепция на аристотелизма и че в този смисъл етикетът оригиналност (при цялата проблематичност на това определение) основателно може да бъде апликиран не само към грандиозното творчество на ангелския учител, но и към писанията на неговия вътрешен опонент например при отчленяването на трансценденталията quid, която не може да бъде отъждествена нито с res, нито с aliquid на Тома от Аквино. Особено инструктивно в тази връзка (включително за мен самия) е преосмислянето на традиционно схващаната като неизменна релация между учител и ученик. Оказва се (и това е много убедително показано в текста на дисертацията), че дори толкова искрено отдаден на учителя си мислител 3

4 като Улрих от Страсбург не се поколебава да се отклони, понякога твърде значително, от вижданията на магистъра включително по принципни въпроси като например този за отношението между теологията и философията. Тук ми се ще да отбележа нещо странично, което обаче ми се струва важно с оглед формирането на научен етос в нашата философска общност. Дисертантката стъпва съзнателно върху постигнатото преди нея от българските изследователи-медиевисти. Тя отчита и използва коректно изработената, макар и все още неустановена окончателно специализирана лексика, но и охотно прибягва до резултатите на предходни осъществени у нас изследвания. Най-показателен е вероятно примерът с наскоро защитената дисертация на Евелина Митева върху Алберт Велики, но този пример далеч не е единственият. Убеден съм, че подобна нагласа не е само формално отдаване на дължимото на добрия тон, но и условие за личностното израстване на самата авторка. Доколкото стана дума за добрия тон, то добрият тон на една научна рецензия изисква, разбира се, рецензиращият да изпълни и ролята си на официален опонент. Критични възражения спрямо предложения текст собствено нямам. Бих си позволил обаче две бележки. Без да оспорвам ефективността на използвания иманентен подход, все пак ми се струва, че игнорирането на светогледния контекст прекомерно стилизира проблема. Защото, разбира се, употребата на философските понятия съвсем не се изчерпва с чисто техническото им съдържание, а и с начина им на функциониране като послание или като елемент от интелектуалния, а в случая и по-специално теологическия дебат на епохата. Понятието форма в този смисъл би било, струва ми се, добре да бъде позиционирано в контекста на духовните борби на тринадесетото столетие (най-вече в контекста на усилията за инкорпориране на Аристотеловата философия в цялото на християнската наука), както и в този на 4

5 институционалните форми (нововъзникналите университети), в които се осъществява този процес. Единствено по този начин читателят ще може да разпознае обсъжданите мислители не просто като философстващи адепти на перипатетическата традиция, но и като принадлежащи към определен монашески орден интелектуалци. Същевременно длъжен съм да призная, че балансът в рамките на реализирания иманентен подход е много точно удържан. Широката приложимост на понятието за форма в различни философски дисциплини крие в себе си опасността от загуба на кохерентността на анализа и от недовиждане на смисловото единство на самото понятие. Поставянето на акцента върху метафизическия аспект в този смисъл не бива да се третира просто като разумно себеограничаване на изследването (като каквото то е смирено декларирано в началото на текста), но и като съответстващо на принципната онтологическа нагласа както на античната, така и на средновековната философска култура, сиреч на усилието на мислителите от миналото да разрешат проблемите на епистемологията, антропологията, етиката, социалната практика и т.н. непременно най-напред на битийно равнище, да покажат не само как нещата би трябвало или би било желателно да бъдат, а как те в действителност са. Втората ми бележка е в по-голяма степен формална. Не виждам особен смисъл от несъразмерно голямото внимание, отделено на понятието за форма в досократиката. Философските възгледи на досократиците са практически непознати на мислителите от тринадесети век (достатъчно е да споменем само куриозните неточности в реферирането на схващанията на древните у Алберт Велики). Малкото, което е известно на съвременниците на Улрих и Дитрих, е заимствано от свидетелствата за първите философи у Аристотел, който обаче, както е известно, подчинява референциите си на една предзададена схема, пречупваща информацията за предшествениците му през призмата на собственото му учение за 5

6 четирите причини (а значи включително за формалната такава). Тъкмо поради това собствено релевантни към темата на дисертацията са по-скоро разделите, посветени на Платон, на самия Аристотел и, разбира се, на опитващите се да корелират техните възгледи за формата неоплатоници (познати, прочее, на схоластите единствено през рецепцията на схващанията им у църковните отци). Остана да бъдат споменати и формалните параметри на дисертационната процедура. Авторефератът коректно представя съдържанието на предложения труд. Нравствено твърде проблематичното себеоценяване с оглед на приносите е извършено от дисертантката с характерната за нея сдържаност и скромност. По темата на дисертацията са публикувани изискуемите две статии, а още две са с близка тематика. Много важно обстоятелство е, че Мария Ванева (Калчева) е преводач на текстове от Бернар от Клерво, Бернар от Шартр и Алберт Велики. Към това бих прибавил и личните си впечатления от забележимото участие на дисертантката в научните (включително международни) семинари по философска медиевистика в Елена. На основание на казаното дотук убедено препоръчвам на почитаемото научно жури да присъди на Мария Калчева образователната и научна степен доктор Рецензент: (проф. дфн. Цочо Бояджиев) 6