СЪДЪРЖАНИЕ Космолети 1 Колко трябва да живее човек? 4 Нашата звезда 6 Динозавър по главната улица 10 Тайната на Столоватец 15 Да" за киборгите 18 Риби

Препис

1

2 СЪДЪРЖАНИЕ Космолети 1 Колко трябва да живее човек? 4 Нашата звезда 6 Динозавър по главната улица 10 Тайната на Столоватец 15 Да" за киборгите 18 Риби в океанските бездни 21 Какво беше това? 24 Гнездото на бялата канара 27 За, необикновените двигатели и фантастите 31 Обувките през вековете 34 Гиганти или джуджета 37 Истината за Одисеи 40 Предава,, Космос" " 43 Кръстословица 46 Тест 47 Решава логиката 48 Библиотека Космос" Кагуанг, това странно животно Корица: Актиния Гръб на корицата: Лов на диви коне от първобитни хора (Към разказа Гнездото на бялата канара ') Стане ли дума за космически кораби, в представите ни неизменно се появява ракетата-носител висока десетки метри, с тегло тона и баснословна цена. Само няколко минути след старта от тази исполинска метална пура не остава и следа тя изгаря без остатък в горните слоеве на атмосферата. Трасето Земя Космос" е осеяно с обгорели отломки от ракети, цели блокове на космически кораби, отдавна забравени, но продължаващи да се въртят по зададените им орбити изкуствени спътници. Бъдещето на космонавтиката в значителна степен е свързано с дълговременните орбитални станции и лаборатории с различно предназначение. Но самите станции представляват само част от космическата система. За тяхното експлоатиране подмяна на екипажите, доставяне на необходимите запаси от продоволствие и гориво за двигателите са необходими транспортни кораби, които да могат да осъществяват редовни рейсове по трасето Земя орбита Земя." В. Л. Шаталов летец-космонавт А завърналите се на Земята части от космическите кораби, кабините за приземяване, могат в най-добрия случай да послужат като музейни експонати. В описаната картина има малко преувеличение, но я показахме точно такава, за да може по-ясно да се разбере назрялата необходимост от създаване на космолетите многократно използуваеми космически кораби.... На стартовата площадка (тази от 1980 година) застава малко странен хибрид, който все още не можем да наречем космолет. Той представлява сбор от космичен кораб с крила, две стартови ракети с твърдо гориво и огромен резер - воар за течно гориво, с размери по-големи от тези на ракетите. Двете ракети издигат летателното съоръжение на височина от 90 до 180 километра и, изпълнили своето предназначение, се отделят, за да се върнат на Земята. Това те могат да направят или с парашут (технически просто изпълнимо) или да кацнат на летището, командувани от разстояние. Възможно е дори на ракетите да им а екипаж и кри- 1

3 възстановено летателното съоръжение в първоначалния му вид е нужен нов резервоар на мястото на изгорелия. Точно този странен хибрид ще бъде първият работен космичен кон", способен на многократни разходки в йоносферата. Крилатият кораб ще притежава голяма транспортна камера 19 метра дълга и 5 ла за по-лесно маневриране във въздуха. След време горивото в резервоара, втечнен кислород и водород, привършва и крилатият космичен кораб трябва да се отърве от излишния товар. Той се плъзга по повърхността на празната цистерна, отделя се от нея и поема в космичното пространство. А междувременно, вследствие триенето, резервоарът се самозапалва и изгаря. Предимството на крилатите космични кораби от 1980 година пред сегашните е това, че няма да летят само по предварително зададена твърда" орбита. Те спокойно ще маневрират в плоскостта на орбитата, ще могат при нужда да излизат и се връщат към нея. Това им дава възможност да извършват редица полезни неща да закарат продоволствие и резервни части до някоя от действуващите орбитални станции, да върнат част от нейния екипаж на Земята, да участвуват в лов на астероиди и накрая, като преминат невредими през плътните слоеве на атмосферата, да кацнат на някое летище. После същите две ракети се сглобяват отново към крилатия космичен кораб, но за да бъде метра широка която освен за превоз на стоки може да се използува още и като лаборатория за научни изследвания и като работилница-хангар за поправка на малки космични апарати. Най-вероятно той ще извършва до 500 полета по трасето Земя Космос Земя", като значително ще намалеят разходите около килограм полезен товар, изнесен в околоземна орбита. Но крилатият космичен кораб все още не е космолет, макар че при него вече са решени два от възловите въпроса в космонавтиката за топлинната обвивка на летателните апарати и бързото преминаване от хиперзвукова към

4 чая е азотът газ, които преобладава както в атмосферата, така и в Йоносферата. А колкото до формата на космолета, твърде е вероятно той да има крила, крилата да завършват с елерони, а в задната част да са поставени хоризонтални и вертикални стабилизатори. Така той лесно ще един истински космолет. Някои от тях ще трябва да се решават отново, защото кос молетът се нуждае от сигурно управление в две различни среди в атмосферата и в космическия вакуум. В първия случай са необходими аеродинамични, а във втория газореактивни органи за управсвръх- и надзвукова скорост, защото те гарантират безпрепятственото преминаване от безвъздушното пространство в атмосферата. Частите от конструкцията, които първи ще се врежат в плътните слоеве и ще се нагреят над 1300 С, ще бъдат облицовани със свръх топлоустойчиви материал, докато останалата повърхност ще бъде покрита от керамичен слой с еластични свойства. Истинският космолет не ще има нужда от двете спомагателни ракети с твърдо гориво за вертикално стартиране. Той ще излита и каца под наклон от обикновена самолетна писта. Така ще се избегне замърсяването на атмосферата в резултат от изгарянето на твърдото гориво се отделят 400 тона солна киселина. Ще отпадне и необходимостта от обемистия резервоар за течно гориво, защото космолетите ще се задвижват с двигатели от най-нов тип. Най-вероятно това ще бъдат газово-ракетни или плазмово-йонни двигатели със скорост на изходящия ракетен поток до 120 километра в секунда. Съветските учени направиха серия от успешни експерименти, като достигнаха желаната скорост при 99,5 % коефициент на изправност. Основното гориво и в двата слуманеврира в плътните слоеве на атмосферата, няма да има проблеми около излитането и кацането. Но и крилата не са задължителни. Формата на космолета може да напомня капка вода и така той ще може да се спуска с по-голяма скорост в атмосферата и плавно да се приводнява. Много и сложни са проблемите около конструирането на ление. Тяхното съчетаване е изключително трудно, но неизбежно. Както твърди В.Шаталов: Решаването на тези проблеми обаче е по силите на съвременната наука и техника. Създаването на въздушнокосмически самолет е напълно реално нещо и ние скоро ще станем свидетели на първия му полет." инж. ЙОРДАН КОСТОВ 3

5 Възможно ли е да живеем вечно? Целесъобразно ли е? И въобще колко трябва да живее човек? Предоставяме на нашите читатели един интересен диалог по тези въпроси между писателя-фантаст Георгий Гу ревич и доктора на историческите науки Игор Бестужев-Лада. Г. ГУРЕВИЧ: Моята теза, Игор Василиевич, е пределно проста: вредно е да се умира! Вредно е за здравето... И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: Да, за личното здраве. Когато още го има. Но полезно ли,е личното безсмъртие за здравето на човечеството? Г. ГУРЕВИЧ: Нека се уточним какво разбираме под безсмъртие". Разбира се, не творческото безсмъртие, не безсмъртието на човешките творения в паметта на поколенията. Говорим за биологичното безсмъртие. И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: Да, имаме предвид продължението на живота на индивида за неопределено дълъг срок. Абсолютно безсмъртие няма, всичко, което е родено, трябва да умре. Но ние говорим за продължение на живота за огромен срок, след което все пак следва смърт. Продължение например за няколко века, за хилядолетия... Но струва ли си да говорим за хилядолетия? Г. ГУРЕВИЧ: Има животни, които съществуват стотици години. Като морската костенурка- Има дървета, които живеят хиляди години. И никой не вижда в това нещо свръхестествено. Защо хората живеят по-малко? Значи има някаква причина. И надеждата за практическо безсмъртие се основава на простото разсъждение: ако има причина за остаряването и за смъртта да я отстраним! И няма да има старост, и няма да има смърт. Спорът за причината на остаряването трае векове. Набрали са се в това отношение стотина теории. Аз за прегледност бих ги разделил на три групи. Първа група. Привържениците на тази теория бих нарекъл резервисти". Те смятат, че у човека има много резерви: на ума, паметта, физическите сили. неоткритите чувства, несъбудените таланти. Следователно има и резерви от дълголетие. Ние сами, като живеем неразумно, съкращаваме живота си. Трябва да се пазим повече, тогава ще доживеем до естествения предел. Ей такъв пасивен оптимизъм... И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: Вие сте противник на това гледище? Г. ГУРЕВИЧ: Да. Природата е склонна винаги да икономисва своите материали. Тя едва ли ще смести в главата ни сто нервни клетки, от които 96 не се използуват. Ако има резерви от дълголетие, те сигурно са твърде скромни. И виждам, как резервистите" непрестанно приближават естествения предел". Някога говореха за 150 години, после за 120, сега за 90. Не е толкова много! Повече ни обещават привържениците на втората група теории. Бих ги нарекъл тънкисти" от пословицата: Където е тьнко, там се къса." Те предполагат, че в организма има някакво тънко място сърцето, нервите, някоя жлеза, или някаква нередност на клетъчен, молекулярен, генен уровен. Да от-

6 страним тази нередност, да укрепим тънкото място" и животът ще продължи до..естествения предел". Или ще имаме практическо безсмъртие. И третото крило, най-младото, бих нарекъл програмисти". Към него принадлежат почти всички генетици. Те смятат, че целият организъм е програмиран в гените си, вероятно и срокът на живота е записан в тях. Следователно, срокът може да се удължи, ако преместим или заменим някои гени, на които е написано срок на живота" или причина за старостта". Аз сам принадлежа към програмистите, но с една поправка. Ако смяната на поколенията е толкова широко разпространена в природата, то значи тя е полезна. Значи съществува някакъв механизъм, осигуряващ отстраняването на старото поколение, някакъв включ вател на старостта. В природата има колкото щете примери за това. Например бамбукът. Расте, цъфти и веднага умира! Риби, които веднъж в живота си хвърлят хайвер и веднага умират! Даже ръжта и пшеницата. Те изсъхват много рано. Защо? Слънцето свети, още е топло, но за следващото поколение е неизгодно да се изсмукват от почвата хранителни вещества за безполезен растеж на родителите И механизмът на старостта" ги изключва от живота. И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: У човека е другояче., Г. ГУРЕВИЧ: У човек изключването е разтеглено в много години, превърнато е в старост, стареене. Защото за човека, както и за много други животни, е нужно да отгледа следващото поколение. Бързо се изключват от живота само тези гидове животни, които не се грижат за потомството си. Но тъй или иначе, механизъм на изключването съществува и, ако се намесим в неговата работа, можем да задържим изключването за неопределено дълъг срок, т. е. да достигнем безсмъртие. И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: Вярно е, достигането на практическо безсмъртие сега е научна задача. Предполагат, че тя отчасти ще бъде решена към средата на XXI век, към 2050 година. Но целесъобразно ли е това безсмъртие? Г. ГУРЕВИЧ: По отношение на отделната личност няма съмнение умирането е нецелесъобразно. И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: Нека малко по-подробно... Кои фази от развитието на личността вие предлагате да се удължат неимоверно? Явно. нецелесъобразно би било, ако детството или старостта продължаваха по сто години. Кому е нужно стогодишно дете? И за какво ни е старост, разтегната във вековете? I Може, разбира се, да се раздели обществото на касти деца, млади, стари. Но тогава всички ще загубят човешкия си облик. Децата ще остават вечно недорасли, младежите не ще стареят, старците са осъдени на вечна старост. Такива псевдохора няма да се отличават от роботите или марионетките. Някакви актьори за една и съща роля! Г. ГУРЕВИЧ: Трябва да се продължава найдобрата фаза фазата на зрелостта. А след всеки години подмладяване! Ще се получи човек със зрял ум, но с темперамента и силата на младостта. Съществува една тъжна поговорка: Ако младото знаеше, ако старото можеше!" А тук ще бъде съчетано и едното, и другото. И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: А добре ли е да бъдеш млад човек с паметта и психиката на старец? Не подобро от старец с психиката на дете! Известно е, че върхът на творчеството е между 20 и 45 години, с някои отклонения за различните специалности. Къде ви е гаранцията, че вашите подмладявания ще връщат човека към върховете на творческата му зрялост? Г. ГУРЕВИЧ: Никак не е ясно защо спада творческата активност, от остаряването на мозъка, или от намаляването на физическите сили. Вие през цялото време ме плашите с някакви въображаеми минуси на безсмъртието, аз виждам само плюсове. Например с пенсионерите. Вместо пенсионери, на които се изплаща пенсия, обществото ще получи опитни работници. Може да са малко консервативни, но затова пък ще са знаещи и умели. И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: Това не е толкова просто. Даже и сега не е лесно да се намери работа на работоспособните пенсионери. А при това и знанията остаряват на всеки пет-десет години. Социолозите са пресметнали, че всеки млад човек до 2000-та година би трябвало три пъти да си смени професията, толкова рязко ще се променя техниката. И колкото е по-възрастен човек, толкова по-трудно ще му бъде да се приспособява при всяка нова промяна на обстановката. Г. ГУРЕВИЧ: Е, и безсмъртните също ще променят професията си! Знаете ли, наистина ще бъде скучно да живееш с една професия петстотин години. Професиите практически ще се променят при всяко подмладяване. И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: Ще се менят професиите, вкусовете, привичките, отношението към децата... А не е ли по-просто, за да не се обезчовечават хората, да се сменят поколенията, както го е подредила природата? Г. ГУРЕВИЧ: А когато слагат човека в гроба, нима не се обезчовечава? И въпросът за ползата... Какво ще си помислите за онзи, който седи на брега на езерото, вижда, че някой се дави, а през цялото време мисли: Ще бъде ли давещият се щастлив, ако го извадя? Нима ли да е по-полезно, ако се удави?" И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: Както вие, така и аз инстинктивно се боя от смъртта. Но инстинктите са си инстинкти, а разумът разум. Мен ме интересува как ще изглеждат безсмъртните в бързоменящите се условия на живота. Как ще се отрази това на тяхната психика? Няма ли да бъде за тях безсмъртието истинско мъчение? Представете си неграмотен руски селянин от миналия век да се окаже изведнъж в съвременна Москва. Ще му са полезни ли спомените за преживяното на село? А ако стане марсианин от XXI век? Това ще е мъчение на мъченията и природата я отстранява много просто със смяната на поколенията. Г. ГУРЕВИЧ: Всички ужаси, с които ме плашите, не са толкова страшни. Да, ще трябва да се променят привичките и вкусовете. Може да се случи така, че някой да получи квартира на шестия етаж, а да тъгува по селото. Но ще се повайка и ще привикне. Все пак, на гробището е по-лошо, отколкото на шестия етаж! И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: Работата не е само в това, кое е добро и лошо за отделната личност. Работата е и там, какво ще трябва да заплати човечеството като цяло за безсмъртието на предните поколения! По днешните прогнози, ние ще получим практическо безсмъртие по-рано, отколкото възможността да изпращаме хора на другите планети и по другите слънчеви системи. Следователно, много бързо ще бъдат заети всички възможни кутийки" отначало на Земята, 5

7 а после и по всички ъгълчета на Слънчевата система. Според вас - какво, за да се роди едно дете, ще трябва да умре един безсмъртен? Личното безсмъртие ще бъде за сметка на отказването от бъдещи Нютоновци и Айнщайновци! Даже само съзнанието за това, че живееш за сметка на неродените таланти е способно да разруши и деморализира личността. Г. ГУРЕВИЧ: Не трябва да натоварваме безсмъртието с всички грижи на човечеството! Още нямаме безсмъртие, а на планетата имаме демографски взрив. Безсмъртието ще изостри тази проблема, но то няма да я породи, тя си съществува. Удължаването на живота ще изисква и прогрес, както всеки растеж растеж на населението, растеж на потребностите... И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: А къде е механизмът на смяната на поколенията, който осигурява този прогрес? Искам да ви приведа думите на академик Н. Ду бинин:... Не трябва да се забравя, че общественият прогрес се съчетава с непрекъснато изменение на социалните и културни условия. А това изисква творческа работа от все нови и нови поколения. Личното безсмъртие на човека е преграда за духовното му развитие." Аз мисля, че даже само забавянето на темпа на смяната на поколенията е пълно с опасности от задържане на обществения прогрес Г. ГУРЕВИЧ: И навярно точно тук минава границата между животинския свят и разумния човек. В биологията смяната на поколенията е играла и играе роля и това се проявява при големите числа смяната на хиляди поколения. А при прогреса в човешката история не се вижда ролята на смяната на поколенията. За човешкия прогрес са важни други фактори: социалният строй, сумата от технически знания, а също и необходимостта от прогресивно развитие. Нека да повторя известния цитат от Енгелс за това, че времето на Възраждането е изисквало титани и е породило титани. Бъдещето ще поиска стремителен прогрес. И безсмъртието ще задълбочи нуждата от прогрее! Ще се появят толкова проблеми, че само броят им ще застави хората на бъдещето да си размърдат мозъците. Да изобретяват такива неща, каквито нам не са се и присънвали. И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: Ето, казахте не са ни се присънвали". Аз ви говоря за действителни, реални трудности, а вие ме успокоявате: ще има някакъв изход. Гадаем. Г. ГУРЕВИЧ: А гробището изход ли е? За да осигури прогреса, природата не е измислила нищо подобро от поголовното унищожаване на цели поколения! Аз се надявам, че разумните хора са способни да предложат на природата нещо по-хуманно. И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: Надяваме се всички. Но впрочем, ние можем да удължим нашия кратък живот още сега. И това е най-хуманното, което може да се предложи. Удиви ме сметката на един френски социолог за това, от какво се състои животът на човека. Оказва се: спим години, 2 3 години дъвчем, 2 3 години се мием, обличаме, събличаме, 2 3 години бъбрим, 5 6 години просто убиваме времето, когато ни е скучно... някои се изхитрят да отделят затова по години. Така. а как спим ние тези осем часа? Въртим се на леглото в опушената от тютюн стая, будим се от грохота на автомобилите, от радиолата на съседа, от скърцане, чукане, блъскане. Можем със средствата на социалната хигиена и санитария да въведем седем пълноценни часа сън, вместо осем непълноценни. Това ще ни даде за седемдесет години допълнителни три години към живота! Така че продължаването на живота" е просто, достъпно е. Г. ГУРЕВИЧ: Това е вече друга страна на проблемата. Ние говорихме за реконструкция на човешкия организъм, вие говорите сега за рационализация. Но и едното, и другото са нужни неща. Човек може да каже: По-добре врабче в ръката, отколкото жерав в облаците." Но науката има много очи и много ръце. Чека едни учени да държат здраво з ръце врабчето на хигиената, а други да се прицелват в жерава на безсмъртието! И. БЕСТУЖЕВ-ЛАДА: Да се прицелват? А може би... отначало е по-добре да разгледаме мишената?... (Преводът е с малки съкращения) 0, колко е чаровен твоят изгрев, Атоне, живи първоизточнико на живота. На хоризонта щом се появиш, не може никой жив на красотата ти да устои, защото си лъчист, възвишен и далечен 6 В този химн, съчинен вероятно от самия фараон-еретик Ехнатон, чието име означава Щит на Слънцето", е изразено вековното на човека пред величественото дневно светило. Лъчисто, възвишено и далечно... Това емоционално, поетично отношение към пър- воизточника на живота присъствува пряко или косвено в безброй стари предания, в песни и стихове от всички времена, то е живо и днес, въп преклонение реки безспорния факт, че съвременният човек коренно се отличава от жителите на древния Египет. Но докато в миналото Слънцето

8 само се възпяваше, без да се знае почти нищо за него, днес положението е съвсем друго. Още в зората на модерната астрономия бяха направени редица открития, свързани със същността на централното ни светило и с процесите, които стават на него. С увереност може да се каже, че ако има някоя добре изучена звезда, това е нашето Слънце. И все пак още не се знае всичко за него. Все още има неразгадани тайни, загадки, които вълнуват умовете на учените от целия свят. Слънцето е огромно. Неговата маса е пъти по-голяма от масата на Земята. 99,87 процента от веществото на цялата Слънчева система е съсредоточена в самото Слънце. Но този факт може да се изрази и по друг начин: Слънчева корона, фотографирана при пълното слънчево затъмнение на 30 юни 1973 г. Слънцето е доста малко. Между другите звезди то заема съвсем скромно място. Това личи и от титлата, която има в йерархията на звездите наричат го жълто джудже". Температурата на външните слоеве на Слънцето е около 6 хиляди градуса. По-точно казано, това е температурата на неговата видима повърхност, която се нарича фото сфера. Светлият слънчев диск ни изглежда равен и еднакво блестящ като добре лъсната тепсия. Но погледнат през специални слънчеви телескопи, изучен посредством различни видове апарати, той разкрива истинския си лик. Фотосферата на нашето дневно светило е извънредно разнообразна, върху нея има редица променливи образувания. Най-известни от тях са прочутите слънчеви петна, открити още от Галилей. Петната са много горещи и светят силно, но изглеждат тъмни, защото са малко по-студени от околната фотосфера. Те се появяват периодично, живеят от един ден до няколко месеца, понякога са единични, но често се раждат" на цели групи. Върху огромния слънчев диск те ни се струват малки, но дори средните по размери петна са няколко пъти по-големи от диаметъра на Земята. Каква е природата на тези петна? Днес е разработена една доста пълна теория за тяхната същност, за появата и изчезването им. Тази теория се потвърждава от редица наблюдения и преди всичко от факта, че петната са пряко свързани с магнитни полета. Когато слънчевият диск се покрие с много петна в годините на повишена слънчева активност настъпват толкова големи смущения в магнитното поле на Слънцето, че се отразяват дори върху земното магнитно поле. И така, според съвременните представи петната представляват полюси на гигантски плазмени електромагнити. Горещата плазма, от която е изградено Слънцето, е добър проводник на електричеството. В нея текат много мощни токове, които от своя страна пораждат извънредно силни магнитни полета. Теорията показва, че близо до слънчевата повърхност се появяват гигантски затворени електромагнити нещо като пръстени, в които е заключено" магнитното поле. Обикновено тези пръстеновидни Слънчеви протуберанси

9 плазмени електромагнити се намират изцяло под фотосферата. Обаче понякога по една или друга причина някой от пръстените частично се подава над повърхността. И тогава затвореният кръг се разкъсва, появяват се два магнитни полюса северен и южен. Именно тези полюси са петната. Действително, когато се наблюдават две близко разположени петна, тяхната полярност винаги е противоположна. А това показва, че те представляват двата края на един електромагнит. Тази теория сега е общоприета. Но докато по нейните основни положения няма спорове, някои подробности остават доста неясни. Например някои астрофизици смятат, че плазмените електромагнити имат нишкова" структура, тоест че всеки от тях е съставен от множество наредени едно до друго тънки електромагнитчета. Основание за това предположение дава обстоятелството, че петната не са равномерно тъмни, в тях се наблюдават празни места светещи точки, които изглеждат като междинни в нишковата структура. Много учени обаче не приемат тази хипотеза. Според тях плазменият електромагнит е цялостен, а светлите точки се появяват, когато петното започне да се разпада. Последното предположение изглежда се потвърждава и от наблюденията, направени с помощта на изкуствени спътници на Земята. Цялата фотосфера е покрита с нещо като оризови зърна. Това са гранулите, които са твърде нестабилни всяко зърно" живее еднадве минути. Средната големина на една гранула е около сто километра. Тяхното непрестанно появяване и изчезване показва, че веществото на фотосферата се намира в постоянно движение. Върху фотосферата се наблюдават и флокули ярки нишки, които обикновено обкръжават петната. Когато флокулите са близо до края на слънчевия диск, те се наричат факел и. 8 Атмосферата на Слънцето е не по-малко интересна и подвижна от фотосферата. Тя се дели на три слоя, между които няма рязка граница: обръщащ слой, хромосфера и корона. Обръщащият слой е богат на различни химични елементи. Неговата Дебелина е около 500 километра, а температурата му е близка до температурата на фотосферата около 5000 градуса. Хромосферата се издига над обръщащия слой на хиляди километра и има ярко изразен червен цвят. Тя може да се наблюдава и фотографира по време на пълни слънчеви затъмнения. Най-величествените хромосферни образувания са протуберансите мощни изригвания на горещо и светещо вещество. Дългогодишните наблюдения позволяват на учените да делят протуберансите на три вида: спокойни, активни и еруптнвни. Спокойните протуберанси съществуват в продължение на седмици и даже на месеци. При тях веществото се движи бавно, формата им почти не се променя. При активните протуберанси се наблюдават доста бързи движения на веществото. Най-внушително зрелище представляват еруптивните протуберанси. Те приличат на фонтани, достигащи близо два милиона километра над повърхността на Слънцето. Изригването става с грамадни скорости стотици километри в секунда. Формата на фонтана се изменя бързо, а времето на живот на еруптивните протуберанси е много малко. Какво причинява тези гигантски изригвания? Все още пълна теория за протуберансите не е изградена. Очевидно е обаче, че освен гравитационните, в тяхната поява играят голяма роля ч електрически, и магнитни сили. Най-външният слой на атмосферата представлява така наречената корона. Тя се простира на много голяма височина няколко слънчеви радиуса и се състои от извънредно разредена плазма. Явленията, които протичат върху повърхността на Слънцето, са общо взето добре изучени. Разбира се, много неща още не са ясни, но основните принципи са известни. Днес голямата загадка на Слънцето се крие в неговите недра. Съвсем доскоро само до преди няколко години никой (или почти никой) учен не смяташе, че тази загадка ще изникне. Напротив. По общото мнение на астрономите, теорията, обясняваща явленията в слънчевите недра, беше съвсем стройна и логична и не даваше основание да се очакват изненади. И въпреки това един единствен експеримент постави под съмнение теорията. Впрочем, нека не избързваме. По какъв начин се получава колосалната енергия, която поддържа вече милиарди години горенето на Слънцето (а и на другите звезди)? През миналия век нито един учен не би могъл да отговори на този въпрос. Не БКП могъл, защото тогава не е била позната термоядрената реакция единственият процес, който може да произведе такова количество енергия. Когато две атомни ядра се съединят в едно по-тежко ядро, отделя се известно количество енергия. Найчесто това се получава, когато две водородни ядра образуват едно хе лиево. Именно такава реакция протича във вътрешността на Слънцето и на звездите. Тя се нарича ядрена по съвсем обясними причини защото в нея участвуват атомни ядра. А защо термоядрена? Защото реакцията свързване (или както се казва още на синтез) може да бъде осъществена само при много висока температура стотици милиони и милиарди градуси, А в недрата на Слънцето е достатъчно горещо. Освен това има и достатъчно суровини основният елемент, от който е изградено то, е водородът. Термоядрена реакция на синтез може да бъде осъществена и по изкуствен начин тук, на Земята. Това става при избухването на водородната бомба. Всеки знае какъв могъщ взрив се получава тогава. Днес целта на физиците е да укротят" реакцията, да я накарат да протича бавно и контролирано. Когато това. бъде направено а то вероятно ще бъде постигнато в близките десетилетия човечеството ще разполага с практически неизчерпаем източник на енергия. Но това между другото. За нас в

10 случая е важно, че в слънчевите и звездни недра протича термоядрена реакция. Редица учени са пресметнали каква е тази реакция и по какъв начин та може да се прояви" в различните видове звезди. За Слънцето е установено, че най-вероятно е да протича така наречения железно-въглероден цикъл", при който краен продукт от серията свързвания и превръщания на елементите е желязото. Всичко това обаче е само теория. Много добре изградена, но поне доскоро непроверена от никакъв експеримент. А както знаем, само опитът може да превърне едно теоретично предположение в твърдо установен научен факт. Но как да надникнем във вътрешността на Слънцето, което се намира толкова далеч от нас? Ние не знаем със сигурност какво става даже във вътрешните слоеве на Земята, въпреки че живеем върху нея. Фотосферата е фактически непрозрачна за нас, нито лъч светлина не може да излезе от вътрешните слоеве на Слънцето. Нито льч светлина... А не може ли някоя друга частица, която има по-голяма пробивна сила" от светлинните фотони, да ни даде някакви сведения за слънчевите дълбини? Да, може. Такава частица е неутриното. Физиците знаят, че при термояд рените реакции се получават потоци от неутрино. Нещо повече. Те са пресметнали колко точно трябва да бъдат интензивни тези потоци при определени реакции, например знаят какво количество неутрино трябва да излъчва Слънцето при неговия железно-въглероден цикъл. А неутриното е съвсем особена частица. За нея няма прегради именно затова тя може да ни донесе информация от вътрешността на Слънцето. Изчислено е, че поток от неутрино със средна енергия може да премине безпрепятствено през стоманена плоча с дебелина, която сто пъти надвишава разстоянието на 3 мята до най-близките звезди! Ясно е, че при тази пробивност" за неутриното не представлява никаква трудност да излезе от вътрешността на Слънцето и да дойде до нас. Но огромната способност да прониква през всякакви прегради има и своята обратна страна. Как може да се улови" неутриното, което идва от Слънцето? То преминава през Земята и продължава своя път из космичното пространства. Задачата да се създаде неутринен телескоп", с който да са надникна в слънчевите недра, изглежда безнадежна. И все пак такъв телескоп е направен! Разбира се, той по нищо не прилича на обикновените оптични телескопи и даже на радиотелескопите, но това няма някакво значение. Важното е, че работи. Теорията показва, че от милиардите неутрино, които преминават през земното кълбо, една нищожна част все пак встъпват в някакво взаимодействие с веществото, което се намира на пътя им. Именно на тези случайно хванати частици разчита и неутронната астрономия. Основната част на неутринния телескоп представлява гигантски резервоар с обем около 400 кубически метра. Този резервоар е пълен с пер хлоретилен прозрачна течност, която, между другото, се използува в химическото чистене. Цистерната се поставя на дъното на изоставена златна мина на дълбочина хиляда и петстотин метра. Това е необходимо, за да се изключи влиянието на другите космически частици, а до веществото в резервоара да достигат само идващите от Слънцето потоци неутрино. От милиардите неутрино няколко взаимодействуват с хлорните ядра, намиращи се в цистерната, и ги превръщат в ядра на радиоактивен аргон. Специална много чувствителна апаратура улавя получените аргонови ядра. А по техния брой може да се пресметне каква е била плътността на неутринния поток, идващ от Слънцето. И действително, по този начин е била измерена тази плътност. Обаче се оказало, че тя е значително помалка, отколкото изисква така добре разработената теория. Температурата на слънчевите ядра вероятно е доста по-ниска, отколкото се очакваше според теорията. Което означава, че е възможно цялата теория да не е вярна и ние да се окажем з пълно неведение за това, което става във вътрешността на Слънцето (а това означава и на другите звезди)! Разбира се, този извод не е окончателен. Твърде възможно е теорията поне в основните си линии да е вярна, но в Слънцето да протичат някои допълнителни процеси, които да усложняват картината и да предизвикват намаляване на неутринния поток. Особено плодотворна в това отношение изглежда създадената преди две години хипотеза за вътрешните слънчеви трусове. Според тази хипотеза преди няколко милиона години във вътрешните слоеве на Слънцето веществото внезапно е претърпяла някакво разбъркване. Това бързо преместване на слоевете е довело до понижаване на температурата в слънчевите недра, а оттам и до намаляване на потока неутрино, Това е нищожен период в живота на нашата звезда няколко милиона години само миг в сравнение с петте милиарда години, откакто съществува Слънцето. Възможно е такива внезапни и къси периоди в развитието на Слънцето да стават периодично. И ние просто сме попаднали в един такъв миг на слънчева тръпка". Този извод има извънредно важно значение не само затова, защото хвърля светлина върху процесите, които стават в слънчевите дълбини, но и защото има пряка връзка с геологичното развитие на нашата Земя. И наистина, ако днес Слънцето е по-студено, отколкото е в нормалното си състояние, логично е да се предположи, че и на Земята ще има по-ниска температура, отколкото е обикновено. И това наистина е така! Геолозите вече твърдо знаят, че ние живеем в ледников период, който е започнал преди около два милиона години. И ако сега е сравнително топло, то е, защото от много късо време (в геологически мащаби) само от 15 хиляди години има един междуледников период. Цялата геологична история на нашата планета може би ще камери обяснението си в еволюцията, която протича в слънчевите недра. Когато вътрешните слоеве на нашата звезда се разтърсят, тук, на Земята, ледниците започват да пълзят към екватора. Когато Слънцето отново се върне в нормалното си състояние, температурата на Земята се повишава с градуса. Вярна ли е тази хипотеза? На този въпрос днес никой не може да отговори със сигурност. Само наблюденията и експериментите биха могли да я потвърдят или оборят. Именно тези изследвания сред които все по-голямо значение ще придобиват неутронните експерименти ще ни позволят след време да познаваме слънчевите недра толкова добре, колкото днес познаваме неспокойната повърхност на нашата звезда. ЙОСИФ ПЕРЕЦ

11 НАУЧНОФАНТАСТИЧЕН РАЗКАЗ ОТ Р. ТУМИ Денят беше тих. Наоколо нямаше никой. Седях у Грирсън и се чудех дали да поръчам нещо. Барманът, облегнал гърди върху тезгяха, се бе вторачил в цветния телевизор. Тук, в центъра на града, образът беше отвратителен, но барманът с печално упорство се взираше в екрана. Предаваха някаква глупашка викторина между истерични домакини. Поглеждах към бармана раздразнено. (Знаех, че по лицето ми бе изписана зле прикрита злоба, защото бях видял отражението си в огледалото до тезгяха: лош знак, но какво да се прави.) Дневното издание на Телеграф" щеше да излезе подир малко от печатницата. Тогава тук щеше да се натрупа народ. А аз имах почивен ден и затова бях дошъл по-рано. Освен мен тук имаше само един небръснат старик със смачкана шапка, който грееше в ръка тумбестич ка чашка. Всеки десет секунди той се оглеждаше крадешком наоколо и сръбваше по глътка от бутилката вино, увита в книжна кесия. Денят беше тих. Горещо навън, горещо вътре. Внезапно по улицата се раздаде ужасен грохот и аз се обърнах да видя какво става. Покрай прозореца (кристално стъкло, пресечено наполовина от червените завеси) стремително бягаха хора. Страшно бучаха автомобили. През отворената врата видях как една жена се спъна и падна на колене. Някой й помогна да се изправи и в награда за доброто си дело сам беше повален. И изведнъж ГО видях. Ей, Джордж! викнах на бармана. Той с мъка се откъсна от телевизора, на чийто екран усмихнатият конферансие подскачаше като смахнат пред дебелите матрони. А? По главната улица наистина ли върви динозавър? попитах аз и гласът ми прозвуча някак пискливо. Барманът погледна през прозореца. Да, нещо подобно отвърна той и като хипнотизирай отново се вторачи в идиотската си кутия. Небръснатият старик беше заспал, облегнал глава на тезгяха. Чашката му се катурна. Изправих се на крака, като залитах леко. Динозавърът по всичко изглежда, че принадлежеше към разреда бронтозаври шествуваше по главната улица. Движеше се бавно, тромаво, внушително и аз си спомних (през детските години се интересувах от тия работи), че бронтозаврите, поради чудовищното си тегло, прекарват почти цялото време във водата. Мощната му опашка се мяташе насам-натам като махало. Бронтозавърът мина покрай бара, отправяйки се на юг към завода и реката. Инстинктивно долових, че от това може да стане интересен материал. Ще ида да видя рекох. Никой не ми отговори. Старикът спеше, а Джордж пулеше очи към екрана. Не излизай, Джордж! закрещях аз. Че къде да вървя? сви рамене той. Измъкнах се на улицата. Хората се щураха насамнатам като обитателите на разбута» мравуняк. Булевардът беше задръстен от захвърлени автомобили. Малък Фолксваген лежеше с колелата нагоре, също като умряла костенурка. Усилващият се рев на сирените пронизваше нестройния шум на паниката. Нашите доблестни полицейски сили се показваха в най-добрата си светлина, като бързаха от всички страни към местопроизшествието и скоро върху развил нялото се влечуго трябваше да се стовари град от куршуми или ураган от куршуми, ако така повече ви харесва. Аз вече съчинявах статията си. А може би ще го прогонят със сопи или ще му дадат да помирише сълзлив газ е, все нещо ще измислят. Вдясно ставаше нещо невъобразимо. Край мен се промъкна Майк Дауди, един от нашите фоторепортьори. Той щракаше камерата като луд. Отдалечаващото се туловище на динозавъра леко се полюшваше като в кошмарен сън. Подире му тичаха двама градски репортьори и един от предградията навярно в случай, че звярът се измъкне извън чертите на града. На снимката би могло да излезе доста добра картина на гибел и разрушение. Като добавка към издъхналото фолксвагенче някой се бе изхитрил да отвори пожарния кран и по улицата вече течеше буйна рекичка. Бяха разбили витрината на магазина отсреща и тротоарът бе осеян с късчета кристално стъкло. Хората тичаха нанякъде презглава, като в епохата на нямото Кино. А наоколо изкривени каросерии, сблъскали се и качени на тротоара автомобили. И към целия този хаос някъде наблизо бе заработила сигнализацията против крадци. Да не би затова да бързаха полицаите насам? На паважа лежаха двама-трима души, но не можех да разбера дали бяха сериозно ранени. Не само струйки кръв, но и кървави петна дори нямаше по тях. Едното тяло явно беше на жена. Тъкмо щях да приближа до нея, когато изведнъж се спрях. Отляво, откъдето беше дошъл динозавърът, улицата съвсем опустя. Само един Нисичък, дебеличък човек с буйна грива сиви коси и козя брадичка на учен стоеше на двадесетина крачки от мене. Той изглеждаше необяснимо спокоен. Репортьорският инстинкт надделя. Какво се е случило? запитах аз, като с два скока се доближих до него. Тоест, струваше ми се, че съм се придвижил със скокове, но може и да съм залитал. Без да ме погледне, той отвърна с глух глас: - Всичко направих аз. Виж ти. А как? С помощта на моя времесмесител той ме погледна умолително. Това беше случайност, нещастна случайност. Човек не може всичко да предвиди, нали? 10

12 Естествено отговорих аз. Чиста случайност. А как се казвате? Не си извадих бележника, за да не стресна старчето. Мейсън Догерти. Щастлив съм да се запозная с вас заявих ентусиазирано, а той леко извърна лицето си, като малко навири нос. Уеб Уйлямз, на вашите услуги. Радвам се. Аз бях професор по пространствена механика в Клойстърския университет. Но ме уволниха заради радиалния ми начин на мислене. Искате да кажете радикалния? Не, радиалния той направи неопределен жест, може би чертаеше във въздуха радиус. Но сега ще видят те! Гласът му премина в пронизителен писък и той потри ръце ей богу, потри ги! а в кротките му сини очи проблесна яростен пламък. Да, да, безусловно съгласих се аз с предишния ентусиазъм. Никога не възразявайте на този, когото интервюирате. Не го прекъсвайте, а го окуражавайте. Бързата кучка слепи ги ражда. Да, разбира се, че сега ще видят. Но все пак, как стана това? Едва сега той ме погледна право в очите. Може би искате да видите моя времесмесител? Аз се отдръпнах. Той у вас ли е? Разбира се, не. Не бих могъл да го вдигна. Поотпуснах се малко, но все пак бях нащрек. Добре че владея джудо. Той тежи над един тон продължи Догерти. Хиляда петстотин седемдесет и три килограма, ако трябва да бъдем точни. Бих искал да го видя заявих решително. Това е чудесно. Вие сте един много мил млад човек. Как се казвахте? Уеб Уйлямз просветих го още веднъж аз. С удоволствие бих му връчил и визитната си картичка, украсена със семейния герб и напечатана с оригинален готически шрифт, но за съжаление ги бях свършил. Ако не се лъжа, вие посещавахте моите лекции преди две-три години? запита той. На всички така им се струва отвърнах аз. Лабораторията на Догерти беше на две крачки до съседната пряка. Помещаваше се в бивш житен склад, който по време на аграрната криза е бил приспособен за въглища. Сега това помещение беше изпълнено с всичко, с което обикновено са пълни лабораториите. Само че, независимо от теснотията, тук цареше идеален ред. В ъгъла, потискайки с размерите си останалите апаратури, се извисяваше внушителна машина от стъкло и стомана, цялата в намотки от медни проводници, снабдена с безброй циферблати, броячи, ръчки и още бог знае какво. Отстрани имаше голям акумулатор, от който към тайнствения апарат се проточваха проводници. От другата му страна се виждаше малка динамомашина. Всичко това бръмчеше басово така пронизително, че чак пломбите в кът ниците ми завибрираха. И навсякъде мигаха симпатични цветни лампички. Посочвайки съоръжението, Догерти тържествено обяви: Ето го! Аха рекох аз. А какво е това всъщност? Моят времесмесител. И той смесва времето ли? предположих аз. Точно така! Вие сте много съобразителен. Да ме бяхте видели в понеделник сутринта! А как работи? Догерти поглади брадичката си. Напълно уместен въпрос. Откровено казано, точно това още не съм разбрал напълно. Но апаратът функционира прекрасно, динозавърът го доказа. Той е способен смесителят, а не динозавърът да премества предмети от почти всякакви размери в миналото или... той направи пауза вероятно само за по-голям ефект, или в на-сто-я-ще-то! Той категорично доказа, че времето е... Тук Догерти замърмори нещо нечленоразделно и аз се помъчих да си припомня каква помощ трябва да се окаже на епилептик в началото на припадъка, когато най-сетне проумях, че той декламира уравнения. Най-после спря, за да си поеме дъх и аз се втурнах в атака: 0, разбира се! възкликнах. Това е ясно за всеки... Нима?

13 Но как работи апаратът? Догерти ласкаво го потупа по блестящата повърхност. Не мога да кажа. Тоест, не съм напълно уверен. Но както и да е, той работи. Случайното взаимодействие между определени фактори доведе до създаването на времесмесителя. Честно казано продължи той, като сниши глас, аз се опитах да опровергая третия закон на термодинамиката. Или първия? А може би втория? Е, вие знаете кой от тях имам предвид. Кимнах с разбиране. Кой от тях имаше всъщност предвид, ми беше абсолютно неизвестно лично аз не бих могъл да различа третия закон на термодинамиката от лятното разписание на влаковете. Е, този, съгласно който извличате от нещо поголяма енергия от тази, която влагате подсказа Догерти. А, този ли! Да. Аз се опитах да конструирам... само не се смейте!... вечен двигател. 0! казах. Но вместо това излезе смесител, което всъщност е по-хубаво. И кога забелязахте, че сте направили смесител? попитах, като все още се мъчех да направя интервю. Когато включих апарата, а от него изскочи динозавърът. Той премина през ето тази стена, пресече онова незастроено място и се измъкна на улицата. Стената, според мен, е съвсем цяла забелязах. Тя наистина беше цяла нито една пукнатина, през която би могъл да се промъкне динозавър или дори мишка. После настроих смесителя на къс период и ремонтирах стената, като я върнах в онзи момент, когато тя още не беше разрушена. А защо по същия начин не върнахте динозавъра обратно, откъдето той се появи? Догерти печално поклати глава. Той веднага излезе от радиуса на действието на апарата. Не мога да тичам по улицата със смесителя на гръб, защото тежи повече от тон и половина. В това поне беше напълно прав. Слушайте казах, а какво би станало, ако С помощта на вашия апарат аз се отправя в миналото и убия дядо си, преди той да се е запознал още с моята баба? Този въпрос винаги ме е интересувал. Не бих ви препоръчал да вършите подобни експерименти делово рече Догерти. Имате ли радиоприемник? Да, естествено. А защо? Бих искал да узная какво става с нашия люспест приятел. Вероятно по радиото предават някакви съобщения. Моля каза той, прибра от лабораторната маса някои разхвърляни вещи и включи радиоприемника, изкусно замаскиран в малка статуя на Венера Милоска. Копчето за включване, копчето за настройка на станциите. Лампичката запримигва и прозвуча гласът на говорителя:... само в Мелвил са пострадали не по-малко от четирима души. Според последните съобщения, полицаи, въоръжени с автомати, изблъскват бронто завъра към спирката на градската автобусна линия, В Мелвил спешно пристигат учени от всички страни в света, за да изследват приказното чудовище. Една минутка! Започваме предаване от мястото на събитието. Пред микрофона е Джим Бартели. Започвайте, Джим! Раздаде се друг глас, по-глух и неясен. Говори Джим Бартели. В момента се намираме пред автобусната спирка на кръстовището на Хайст рийт и Мейпълстрийт в Мелвил. Разяреният бронтозавър вие чувате шума, който той вдига появил се неизвестно откъде днес на обед, беше временно усмирен с химични средства, пуснати в ход от местната полиция. Много учени изпратиха молба да не се убива динозавърът, поради което бяха взети и тези временни мерки. Чудовището очевидно се намира в полубезчувствено състояние. Но все пак полицаите гледат да са по-далеч от опашката му. Тази опашка се мята напред-назад, събаряйки оградите. Опашката уважаеми дами и господа, е дълга колкото два автомобила, доста дебела в основата и към края изтънява. До мен е професор Вилхелм фон Дейчлард, световноизвестният палеонтолог, който преподава тази дисциплина в Клойстърския университет. Кажете ни, професор фон... 0, шарлатанин такъв! изсъска злобно Догерти. Той възглавяваше комисията, която поиска уволнението ми. А самият той първо не е никакъв фон", и второ... Тихо! прекъснах го аз. Ето какво, Джим! произнесе професорският бас със силен немски акцент. Макар че още не съм имал възможността да разгледам този динозавър, поточно бронтозавър от мезозойския период, ще си позволя да изкажа предположението, че пред нас е последното, запазило се в света животно от този тип. Твърде смела мисъл! Ах ти, говедо! изфуча Догерти. Но, моля ви се! пак го прекъснах аз.... как е могъл да попадне тук, в центъра на Мелвил? завърши въпроса си говорителят. Гут, Джим... започна фон Дейчлард. но в този момент Догерти сграбчи безръката Венера и в гнева си я запрати на пода. Вътрешностите на богинята се пръснаха на всички страни лампи, транзистори, кондензатори. Що за дръвник! кресна Догерти. Но защо разбихте приемника? попитах аз. Много ми се искаше да чуя каква теория щеше да предложи прославеният професор по палеонтология за произхода на динозавъра. Какво разбира той от смесител на времето? Ще го дам под съд! Но ако градът узнае, че вие сте пуснали бронтозавъра по улиците, под съд ще дадат вас! Това малко охлади гнева му. Наистина ли? видът му беше боязлив и същевременно отмъстителен (интересно съчетание!). Безусловно отвърнах. Ние трябва да направим нещо! Щеше ми ; се да попитам кои ние", но вместо това казах: Съвършено вярно. Имате ли някакво предложение? Знаех, че държа в ръцете си такава сензация, за каквато може само да се мечтае. Има един изход рече Догерти, като ме гле- 12

14 даше замислено. Но аз... е... не се решавам да ви помоля... Не се стеснявайте подканих го. Разправяйте. Бих могъл да ви изпратя назад в миналото... Не става! отрязах го аз. Но почакайте! Изслушайте ме! И да слушам дори, не искам! Само ми позволете... Не се мъчете. Но друг изход няма каза той. Помислете си колко души бихте могли да спасите от смърт! Още никой не е загинал възразих аз. Но биха могли. И аз мога. Не, това е предвидено изрече той бьрзо. Аз ще ви изпратя в миналото няколко минути преди часа, когато измъкнах тоя динозавър от първобитния лес. Ще го прогоните встрани, а сам ще се върнете. Как не! възкликнах. Какво ми струва наистина да подплаша твар, която троши огради с опашката си и преобръща фолксвагени? Тоя номер няма да мине! След известно време той запита: А защо не искате да отидете в миналото? Мога за изброя сто причини. Та дори и затова, че тая твар би могла случайно да ме сгази. Ако не тя, то някоя друга. И нали самият вие казахте, че не знаете как точно работи апаратът ви? Бих могъл да налетя право в съдилището на Светата инквизиция или в разгара на римския пожар. А дори да попадна точно в тоя мезу... меза... е, знаете го... Как беше? В мезозоя. Вярно. Да кажем, попадна там."ами ако тоя брон тозавър изведнъж се окаже не от плашливите? Ако бях колкото него голям, не бих се боял. И откъде ще разбера къде да застана? Аз мрачно поклатих глава и завърших: Не, нищо няма да излезе. Два часа по-късно планът беше разработен до наймалки подробности. Времето, мястото (той обясни, че ще намеря нужното място, защото там ще се появи голяма врата, водеща в лабораторията, а понеже в доисторическите джунгли вратата е рядкост, вероятно няма да я пропусна) и пистолет, за да изплаша бронтозавъра. Хвърлихме чоп и когато да иде в мезозоя се падна на До герти, той възрази, че трябва да остане в лабораторията, да управлява апарата. Планът беше изключително глупав през дупките му би минало цяло стадо бронтозаври. Сега си представете: аз, в син костюм от тергал и ръчно извезана вратовръзка, влизам в мезозойската ера с внушителен пистолет (калибър 44), с израз на мрачна решителност, готов да вселя страх у динозавъра, който тежи примерно двеста пъти колкото мен. Представяте ли си? Беше ужасно горещо. Горещо, влажно и много, много задушно, а въздухът имаше някакъв странен вкус. Съжалих, че не оставих костюма си в лабораторията. Сякаш ме бяха потопили във вана. Някаква мравка или дявол знае какво, голяма колкото кученце, дойде до краката ми и почна да души, а после забих в нея един куршум и едва не си нараних пръста. Ритането на пистолета почти ми изкълчи китката, а понеже наоколо нямаше никакви индустриални шумове, изстрелът прозвуча така, сякаш Земята се раздроби на късчета. Над мен прелетя птеродактил. Последваха ю още няколко. Гората,беше мокра, пълна с изпарения. Изобилствуваха най-различни растения с невъобразими цветове. Лесът шумеше съвсем не така, както шумят нашите гори. Някой съобразителен ботаник би могъл да забогатее, ако организира износ на цветя от тая естествена оранжерия от миналото в настоящето. Миналото! Господи, до това,минало" имаше милиони години! Изтрих челото си с ръкава и открих, че мократа тъкан твърде зле попит потта. От гъстака се появи малко чудовище, каквото не ми се е падало да видя в детските си книги, рисувани от талантливи художници, и премина край мене, като разкри безбройните си зъби но аз не стрелях. Наисти-

15 на в джоба ми имаше затаени патрони, но това зверче нищо лошо не ми бе направило и дори изглеждаше твърде мило. И нито един голям динозавър наоколо. Нито един! Още едно мъничко чудовище, по-дружелюбно от първото, или може би по-малко дружелюбно (зависи от гледната точка!), дойде толкова близо до мене, че с треперяща ръка забих в гръдния му кош три куршума. Изстрелите прогърмяха оглушително, но не предизвикаха никакво ехо. Зверчето заврещя, заклати се (ох, как те разбирам, приятелю!), преобърна се и се загърчи в конвулсии. И изведнъж нещо ме докосна до рамото. Обърнах се с такава бързина, че за малко не паднах и едва не забих и в Него един куршум, когато внезапно проумях, че пред мен стои събрат, човек, в лек комбинезон, и ме гледа неодобрително. Кой сте вие? почти изписках аз. Той протегна ръка. Ловния ви билет, моля! Какво? Ловния ви билет. Този път вече без моля" и явно нямаше намерение да отстъпи. Свих рамене. Не разбирам за какво говорите. И изобщо какво става тук? В такъв случай да вървим! заповяда сурово той. Внезапно разбрах на кого ми напомня. На полицай, естествено. Прицелих се в него с пистолета. Прощавайте казах, но преди това трябва да свърша една работа. Той помръдна ръка, почувствувах рязка болка в китката, пистолетът изпадна от пръстите ми и изчезна в гъстака на гигантска папрат. Мушнах се след него и усетих по гърба си допир на подметка. Главата ми потъна в перестите листа, обърнах се и се приготвих да посрещна нападението му. Но той нямаше намерение да ме напада, а просто стоеше, широко разкрачен, и подхвърляше някаква блестяща дрънкулка, прилична на огъната в спирала тръбичка. Кажете името си и вашата временна станция заповяда той. Дойде краят на веселието и забавата: очите му се присвиха най-верният признак. Опитах се да се изправя на крака, но вълната енергия, излъчвана от тръбичката (тоест, така предполагам, но не съм я видял), отново ме притисна до земята. Охо! Уеб Уйлямз казах. А вие кой сте, сър? Джок Пласта, горски пазач на този резерват. А! казах. Да. разбира се. Все пак какво означава това, дявол да го вземе? Той се намръщи. Временната ви станция? Централната гара отвърнах наслуки. Не ми е известна... той замълча. Вие от коя година идвате? Хиляда деветстотин и осемдесета вече започнах да съобразявам нещичко. От тази временна станция не издават ловни билети сурово забеляза той. Аз не съм ловец. Но вие ловувахте! Той посочи двете мъртви зверчета, които бях застрелял. Попаднах тук започнах аз, за да... Впрочем, все едно, няма да ми повярвате. За да попреча на бронтозавъра да безчинствува в родния ми град. Той излезе от времесмесителя на Мейсън Догерти. И аз излязох от него. Лицето на горския пазач внезапно се смекчи и загуби приликата с полицай. Мейсън Догерти? произнесе с благоговение той. Да, именно. А вие слушали ли сте за него! Разбира се! Всеки ученик знае кой е великият Мейсън Догерти, изобретателят на времесмесителя, на вечния двигател и на електричеството. Електричеството е изобретил Едисън забелязах. Нима? удиви се той и ми помогна да стана. Това бе вече нещо друго. Той ми почисти костюма. После в общи черти му обясних положението, а след това той ми обясни в общи черти положението. Доколкото разбрах, късният мезозой се използувал от ловците на бъдещето като ловен резерват. Собствено казано, защо пък не? По времето, от което беше пазачът, дивеч и за забава нямало на Земята. Именно с това, по думите му, се обяснява загадъчното измиране на динозаврите с тях станала същата история, както с американските бизони. Ще внимавам бронтозавърът да не влезе в апарата на професор Догерти обеща той. Ще ви бъда особено благодарен възкликнах прочувствено. Добре стана, че се озовах тук забеляза пазачът. Защото до блатото, където се въдят брон тозаврите, има повече от километър. Професор Догерти не е отчел въртенето на Земята. Впрочем той едва сега пристъпва към по-подробни изследвания. Да, разбира се! Не можех да не си помисля, че заради тоя глупав километър, щях завинаги да си остана в мезозоя. И веднага предпочетох да забравя тая мисъл. Ще ви изпратя назад с помощта на собствения ми времесмесител каза пазачът. Чудесно! Наистина, колкото по-съвършено е едно техническо съоръжение, толкова е по-малко. Във всеки случай този времесмесител едва надминаваше един транзистор. Пазачът завъртя лостчето, сбогува се с мене, и аз се намерих в лабораторията на Догерти. Професорът ме изгледа удивено. Подадох му пистолета и той го взе с известно смущение. Можете ла не се тревожите за вашия динозавър казах му. За динозавъра ли? повтори той, сякаш за пръв път в живота си чуваше тая дума. За какъв динозавър? Какво разправяте? Кой сте вие? Догерти погледна пистолета и аз съобразих, че сега вече нищо подобно не се е случвало и нямам никаква работа тук. Е, не е важно казах и се обърнах към вратата. Почакайте. Не бяхте ли мой студент? попита той. На всички така им се струва отвърнах и си отидох. Навън денят беше тих. Нямаше никой. 14

16 ... Един есенен ден Атанас Асти нов Българията, видял случайно в нивата на Илия Радушни в м. Столоватец край град Разлог плоча с изображения. Нека не ви учудва, че бай Танас има такова гръмко име. В Разлог всеки пети човек е познат по прякор и често пъти разлогчани са затруднени, които се търси някой техен съгражданин, ако не се спомене и неговият прякор. Изображенията върху плочата не привлекли вниманието на Българията. Хрумнало му обаче да постави плочата като мост над вадата пред къщата си. А и плочата била и дълга, и доста широка, и въобще много удобна. Горд с придобивката, Българията изправил плочата временно на каменната ограда, която огражда къщата му. Някои жители на Разлог забелязали изображенията, оценили значението на плочата и тя била пренесена в къщата-музей Никола Парапунов", където се намира и досега. Така този интересен паметник не е бил унищожен плочата не е била начупена и използувана като строителен материал. Малко по-късно в къщата-музей Никола Парапунов" била прибрана още една по-малка плоча, също с изображения. Със своя оригинален сюжет раз ложките плочи събудиха голям интерес сред учените. Едни виждат в тях произведения, повлияни от критско-микенското изкуство, други ги свързват с материалната култура на келтите народ, който се заселил в областта около град Казанлък в III век пр. н. е. Изказва се и мнението, че тези плочи могат да се отнесат към VIII VII век пр. н. е. Изображенията от фигуралната сцена върху по-голямата плоча се тълкува по най-различен начин, като змия с две глави, като слънчева или лунна ладия в изображенията пред човешката фигура. Човешката фигура се определя като стрелящ с лък мъж в разтворената глава на змията. Други виждат в нея слънчево божество. Изказаха се мнения, че плочите произхождат от постройка светилище в П-образна форма. Тези разногласия наложиха да се направят археологически разкопки Какво ли символизират орнаментите върху малката плоча? на мястото, където се предполагаше, че са били намерени плочите. И ето ни на Столоватец висока седловина, обградена от всички страни и височини. Вероятно поради това е получила наименованието си наподобява на стол. От юг е извисил гордо бялата си глава Пирин, на запад се издигат височини. На изток в далечината се синее Родопа. В краката ни, обвит в синкава мъгла, се простира Разлог. С нас е бригадата ученици от Разлог. Разкопките започнаха и трудностите не закъсняха. За голямо съжаление, собственикът на нивата, в която са били намерени плочите, е вече покойник. Наложи се да разпитваме всички, които са видели плочите в нивата на Илия Радушин. След дълги увещания бай Танас Българията се съгласи да дойде на мястото на разкопките и да ни посочи мястото на находката. На другия ден привечер тръгваме с Иван Каркелев, уредник на къщата музей Н. Парапунов", участник в разкопките, да търсим Иван Чилев. по професия каруцар, който вадил камъни от същото място и натоварил на каруцата си малката плоча с изображения. Обикаляме Варо ша" стар квартал на Разлог под хълма Голака". Накрая го намираме в кръчмата. Той с увлечение ни разказва спомените си. Сведенията му бяха доста противоречиви и накрая го помолихме да дойде на самото място на разкопките. На сутринта ни посочи височинката над нашия първи сондаж. Направихме посещение и на Любен Матеюв, също по професия каруцар. През 1957 година и той е товарил камъни от това място. Посочи ни горния край на нивата до храстите от глог. Прифан. Радушин ни разказа, че от това място е изкопал две малки плочи, украсени със същия орнамент, какъвто имат плочите от музея. Сега те изчезнали от двора му вероятно са били вградени "в стените на новата му къща. Като място, от което е извадил плочите, посочи южния край на новия сондаж, който бяхме започнали. Накрая бяхме зарадвани и от посещението па Костадин Радушин, син на Илия Радушин. Той и неговата жена изникнаха като гъби в края на безлюдния път. Тя беше с бял чадър, а той с бяла риза и носна кърпа на главата. Те и двамата се смятаха поети, местни таланти. Бяха много доволни от вниманието, което им се оказваше, и имаха силно желание 15

17 Плочитг се датират към VII VI в. пр. н. е. ял ни помогнат. Заведоха ни в долния край на нивата. Костадин Радушни посочи място, в което не беше поникнала лавандула, сухо и пожълтяло. Тук той на няколко пъти ни повтори думите на баща си, казани в деня, в който открил плочите: Сине, да знаеш какво открихме в Суако"! ( Сухака" сухо място) Какви стъпки са бродили по татю вата ти нива!" Четиримата от познаващите мястото на находката показаха различни места. Налагаше се на всички посочени места да се направят сондажи. Първият сондаж не донесе никакви особени резултати: малко парчета от глинени съдове, малко нахвърлени камъни, може би останки от основа на стена и нищо повече. Направен бе нов сондаж по дължината на терасата, с оглед Е него да попадне и висок, заоблен отгоре сиенитов камък. Още от долния край на сондажа започнаха да се откриват доста неправилно наредени сиенитови камъни. Между тях се открояваха, особено в средата на стената, мраморни камъни. Наблизо до Столоватец в дола, на запад от мястото на разкопките, се намира местността Катарино. Там има кариери за мрамор. В следващите дни се откри основа на стена с посока изток-запад. На 16 няколко места в тази стена се виждаха доста добре огладени плочи. Моите помощници Ваня и Илка, горяха от нетърпение да проверим дали тези плочи нямат изображение от опаката си страна. Но трябваше да се изчака цялостното разкриване на основата, архитектурното й и фотографско заснемане. На следващия ден заваля дъжд. Студен планински дъжд. Събрахме се в палатката. Ех, да има сега по един ци фон" (газирано питие, лимонада, сода на разложки диалект) чу се някой на смях да казва. Скоро дъждът пресекна, но беше все още студено. Небето се отвори и слънцето огря Столоватец. Измити от дъжда, плочите още подобре се открояваха. Какво ли ще има на опаката им страна? Всички бяха нетърпеливи и всички чакаха с любопитство да ги обърнем. Решихме да повдигнем най-голямата и най-добре огладената плоча. Още при лекото й повдигане върху пръстта се откроиха отпечатъците на изображенията. Изправихме плочата на една от тесните й страни. Орнаментите върху нея бяха запълнени с пръст и не можеше ла се разбере какво съчетание имаха. Отстранихме с ръце пръстта. Отначало не измихме плочата, опасявайки се, че върху кея може да има орнаменти, нанесени с боя, която може да бъде измита от водата. След като плочата бе добре измита, заобиколихме я всички и започнахме да наблюдаваме изображенията. Те наподобяваха тези от голямата плоча с фигурална сцена в долния край, но бяха в други съчетания, имаше нови елементи. Охлювообразните орнаменти се повтаряха, слънчевият диск, обграден с лъчи, също можеше Да се различи в средата на плочата, до него изображение, подобно на лодка, горе и долу орнамент от скачени равнобедрени триъгълници, които приличаха на схематично предадени слънчеви лъчи. С какво могат да се свържат всички тези изображения? ме запита един от учениците-бригадири, който проявяваше по-голям интерес от останалите. Твърде рано е да се изказват каквито и да било предположения относно сюжета на тези изображения отговорих аз. Плочата трябва да се проучи, да се потърсят подобни изображения. Един египетски мит обяснява смяната на деня с нощта, изгрева и залеза на слънцето. През деня слънцето плува по небесния Нил, а вечер до вратата на подземния свят се прехвърля от дневната ладия па нощната. По време на нощното плуване пътя на слънцето преграждат дванадесет змии, пазещи дванадесет врати (дванадесетте нощни часове по всяка вероятност). Накрая и страшният Апоп пречи на светилото да напусне подземното царство. Но могъщият Ра богът слънце побеждава змиите и изкачвайки се на небето, отново се впуска на път в дневната ладия. Този сюжет, възникнал в тесен район, по-късно обхваща почти целия свят. Той загубва много от своите особености, видоизменя се' твърде много, но в основни линии се запазва и живее още дълги векове. Може би тези спиралообразни архитектурни орнаменти символизи зират змиите, злите сили, а слънцето на слънчевата ладия деня, доброто. Може би тук, върху тази плоча, е изобразена вечната борба между злото и доброто. Трябва да си тръгваме. Върнахме плочата в първоначалното й положение предпазна мярка срещу иманярски проучвания". През следващите два дни, недалеч от първата плоча, бяха открити още две, по-малки с подобни изо-

18 Ето го и прочутия циклоп/ бражения. И те бяха открити с лицевата си страна надолу. Това затвърди предположението ни, че са били вторично употребени като пълнеж в средата на основите на новооткритата сграда. Върху едната от плочите са изобразени скачени спирали, които завършват с глави на змии. Върху третата, тясна и дълга, с малки размери плоча се виждат вертикални спирали в един ред, завършващи в горния край с глава на змия, извита наляво. Последен лен от нашите разкопки в Разлог. Неделя е и на нас ни е терсене". Уморени сме от напрегнатата работа. Вниманието ни днес е насочено към установяване, фик сиране и заснемане на културните пластове. Това бе необходимо, за да се установи кога е била разрушена сградата, това място обитавано ли е по-рано и т. н. Рано след обяд, както се случва в последния ден от разкопките, попаднахме на нова находка. На нивото на последния ред от камъни от основата на южната стена бе открито погребение. В правоъгълното пространство, обградено от грубо одялани камъни, бе открит скелет на жена край черепа бяха открити обиците й, кръгли халкички от бронз. Самото погребение бе открито на 5 6 см от повърхността. Започнахме бавно и внимателно да разкриваме скелета със спатула и четка. Черепът бе обърнат на юг и силно разтрошен. Погребението бе открито почти на повърхността и вероятно ралото е закачило, изместило и разтрошило черепа. Веднага се откри началото на дясната очна кухина, а под нея и двете челюсти. Постепенно се откриха и ръцете, костите на гръбначния стълб, ребрата, тазът, костите на двата дълги крака. В долната част на десния крак бе открито топче от глина. Беше вече 6 часа след обяд. Направихме снимки и скици на скелета и на гроба, но те бяха недостатъчни. Филмите бяха употребени сутринта за документация на профилите. Наложи се да оставим скелета за да може на сутринта Каркелев да направи още снимки на светло, да го прибере и опакова. Сметнахме, че с тази находка е приключено, че тя е документирана и описана. Оставаше да се обработят материалите костите да се предадат на антрополог, да се изследват и опишат оскъдните материали около погребението. Никой и не подозираше, че събитията ще се развият по съвсем друг начин. Всъщност това беше прословутият циклоп", съобщението за който раздвижи фантазията на доста хора. В понеделник рано отпътувах за София, а още на другия ден заминах за Белоградец, Варненско, съвсем спокойна, със съзнанието, че всичко е наред. Учудването ми беше голямо, когато в Белоградец прочетох във вестника, че в Разлог бил открит циклоп", и то по време на разкопки, ръководени от мен. Това съобщение ме разтревожи по време на разкопките съвсем ясно се открояваше дясната очна кухина на черепа. Покана за телефонен разговор наруши еднообразното ни ежедневие. Същия ден Каркелев ми съобщи по телефона за сензационното откритие с молба да запазя присъствие на духа. Бях възмутена, че не ме е предупредил за откритието си" и не е поискал мнението ми, че е направил прибързани и некомпетентни заключения. Какво да правим сега? ме попита той. Ще дадете опровержение във вестника, а скелета ще дадем на проф. М. Балан за изследване му отговорих. Но... всичко било късно вече.... Открихме и нови елемент,.." Българска телеграфна агенция чрез своя представител в Благоевград, дава съобщение в софийските вестници, а оттам го разпространяват в чужди телеграфни агенции. Сензацията се разпространи в световен мащаб. Тръгна вече слухът, че археолозите не могат да разпознаят очните кухини на един череп от отвърстието, през което минава гръбначният мозък. Та това е накратко историята е циклопа", който ми донесе много вълнения и неприятности. Всъщност резултатите от разкопките в Разлог не се състояха в това, че в очертанията на постройка бе открито погребение на жена, а в това, че бяха открити материали, с която се изясняваха въпроси, които повдигаха оригиналните раз ложки плочи. Установи се, че плочите, открити в основата на сградата, са по-ранни от нея. Постройката може да се датира, според материалите, открити на нивото на основата й. към IV III век пр. н. е. Следователно разложките плочи са по-ранни. Те могат да се свържат с 17

19 по-правилни заключения относно сюжета, който с представен върху старите плочи. С новите находки, намерени по време на археологически разкопки, се изключва възможността разложките плочи да се отнесат към материалната култура на келтите, а също така и към микенската култура. По всяка вероятност те са произвенай-долния културен пласт с. материали, които могат да се отнесат към VII VI век пр. н. е. Ако тази датировка се потвърди, то към двата досега известни скулптурни монументални паметника ще се прибави серия от нови плочи с много интересни изображения. Самите изображения ще дадат възможност за дения, които могат да се свържат с траките. Не може да се каже, че с разкопките всички въпроси около плочите от Разлог са разрешени. Предстоящи са продължителни разкопки и проучване па мястото, откъдето произхождат плочите. ст. н. с. ГОРАНКА ТОНЧЕВА Изглежда, че за това е виновно нашето човешко самомнение да ги представяме роботите не другояче, а като хора: с две ръце и два крака, с глава, от която стърчат антени и мигат две лампи очи. Само че тази представа съвсем няма да отговаря на бъдещите роботи. Ако за човека неговият външен вид. се е оказал найдобър, за да осигури съществуването му през хилядолетията, то за роботите този образ ще бъде съвсем непригоден. Защо, например, роботът да е висок и голям колкото човек? Големината ще е в зависимост от работата,която ще изпълнява. Онези роботи, които ще имат задача да мислят" и да ръководят други понисши роботи геоавтомати или автоматични товарни ракети, ще бъдат малки. Толкова малки, колкото сега даже трудно можем да си представим с големината на човешки юмрук. Ако през XXI век преминем към използуване на мислещи кристали'' и вероятно това ще стане! тогава един робот голям колкото орех би могъл да управлява десетки разузнавателни автомати, които ще вървят по повърхността на Марс или Венера и ще събират проби. А и на Земята големината на роботите ще е различна. Онези, които изследват недрата на Земята, ще са по-малки, но по-здрави и от тях няма да се иска бърза подвижност. Летящите ще трябва да са леки, много подвижни и да виждат у него по-далеч и по-точно от хората. Съвсем не е задължително роботите да са с два крака. Всъщност, този начин на движение ще бъде за тях съвсем неудачен. Създадени са вече роботи, конто пълзят като гъсеници, вървят на колела или с вериги като танкове. В Ленинградския институт за авиационно приборостроене с конструиран робот, който може да се качва п слиза по стълби, да пренася товари и да управлява машини. Външният му вид е необичаен: той прилича на паяк. Това шесткрако устройство е високо почти метър. Една от неговите модификации е предназначена за пренасяне на товари във фабриките и заводите. Плуващите роботи имат съвсем друго устройство. На луната например удобен начин за придвижване е скачането. Малкото притегляне и особеният лунен релеф изискват скачащи роботи бъдещите обитатели на лунни станции ще ги имат. На Юпитер и Сатурн, поради голямото притегляне и особеностите на атмосферите на тези планети гиганти, роботите ще трябва да са амфибии да летят, да плуват (ако неочаквано намерят езера от течен азот или метан) и да пълзят. Що се отнася до ръцете, то сигурно през XXI век никъде няма да се виждат двуръки роботи. Те ще са с много и различни ръце". Едни от тях няма да са прекалено специализирани, ще приличат отчасти на човешките ръце и ще могат да изпълняват най-различни задачи. Но други ръце" ще са специализирани. Те ще са ръце-сонди" или ръце с особени смукала като пипалата на октоподите. При това ще бъдат по няколко, за да могат да се заместват взаимно и побързо да вършат работата си. Очите на роботите ще са телевизионни камери и лазерни далекомери. Те ще се разполагат на найразлични места по тялото" така, че обзорът им да е най-широк. Тези камери и далекомери ще имат приспособления, които ще служат за записване на видяното в блоковете на паметта. Очите ще виждат и такива неща, каквито човешките очи не виждат. Например някои очи ще бъдат рьонтгенови. Други очи ще долавят инфрачервената светлина и ще забелязват само онези предмети, конто излъчват топлина. Органите па слуха у бъдещите роботи ще приличат на човешкия слухов апарат само там, където по далечните планети ще се срещнат с атмосфера. Другите слухови органи за улавяния на трептенията, предавани по твърдите или течни среди няма да имат нищо общо с нашите уши и по-скоро ще притежават устройствата на сеизмографите апаратите, които долавят трептенията на земната кора. Вкус и обоняние нашите бъдещи роботи не ще притежават. Тези две сетива ще са заместени от химически анализатори, много по-точни от нашите, човешките. Впрочем, природата добре се е погрижила за човека и вкусът и обонянието му са добре специализирани. Роботите от XXI век няма да съобщават какъв 18

20 вкус" има водата в някоя пещера, а направо ще пре ценяват нейния химически състав и примесите в нея. Същото се отнася и до пробите въздух, които те ще вземат. За роботите не ще съществуват понятия като приятна миризма", лош вкус" или чудесен аромат". Всъщност, дали не ще съществуват? Този въпрос опира до чувствата на бъдещите роботи. Може ли роботът да се весели? Може ли да се гневи? И въобще може ли да изпитва някакви чувства? Във въображението на мнозина роботът е създание от метал и транзистори, което не изпитва чувства и задължително говори с равен глас. То е далеч по-несъвършено от човека, нещо като електронен глупак", чието най-голямо преимущество е да вади безпогрешно кубичен корен от шестцифрени числа. Този вид роботи ще останат за музеите на кибернетиката. Бъдещите наши електронноизчислителни помощници ще са много по-опитни. И ако искаме от тях да са още по-полезни, ще трябва да ги надарим с чувства. Защо? Чувствата са се изработили в животинския свят в продължение на стотици милиони години. Те са нужни на животното в борбата за съществуване. Найпървичните чувства са две: приятно" и неприятно". Чувството за приятно всъщност определя, че обстановката за животното е благоприятна и поведението Му е правилно, съществуването му не се застрашава. Чувството неприятно" е сигнал тревога за организма. Изразите на тези чувства можем да наблюдаваме даже и у по-нисши животни, но за това, какво преживява животното можем само да се досещаме. У повисшите животни чувствата вече са по-разнообразни, а у човека са най-сложни. У нас, хората, чувствата радост, тъга, гняв подпомагат разума. Те са своеобразна настройка" за мисленето. Преди още да сме преценили логично дали дадено положение или случай са приятни или не за нас, чувствата вече ни говорят. Те са ни подсказали отговора и са определили до голяма степен постъпките ни. Така че чувството избързва, то върви преди разумната преценка. Може да влияе добре, може зле, но изобщо нашите чувства помагат на човешкия род да живее. А защо чувствата да не помагат и на роботите? За роботите е предвидена необикновена съдба. Ние ще ги пратим по далечните планети, където скоро няма да стъпи човешки крак. Те ще работят на Меркурий, в страшната жар, на Венера под огромното атмосферно налягане, на Марс негостоприемната планета. И по-далеч на ледения гигант Юпитер или на Сатурн, откъдето нашето слънце изглежда малко и много далечно. Там ще има толкова опасности, че човек не би издържал дълго. Но и роботът, ако разчита само на своята памет и на логиката си, бързо ще загине. Той трябва да е съобразителен като човек и мисленето му трябва да се настройва" от чувства както у човека. Ето защо вече има доста модели електронноизчислителни машини, които притежават чувства. Един от тези модели например се нарича Олдос". Той има едно положително чувство радост и две отрицателни страх и гняв. Всяко от тези чувства има девет степени. Умната машина сама избира, според обстоятелствата, до каква степен ща се радва и стра-. хува. Отначало роботите, на които са добавени чувства, не могат да си служат с тях. Те трябва да бъдат обучавани. По определени програми всеки робот разбира кога трябва да е весел, кога да се гневи или да скърби. Чувството се проявява в отговорите или в действията на робота. Вярно е, че роботите не могат да плачат, пък и сълзи не са им нужни. Скръбта им се изразява в друго. Ако роботът трябва да даде отговор или да извърши някакво действие и избира между различни отговори, в случаите, когато скърби, той ще избере подходящ тъжен отговор". А ако е разгневен, отговорът му ще бъде нападателен. И действията също. 19

21 За сега ние придаваме на роботите човешки чувства така, както ги знаем. А може би за бъдещите роботи ще измислим чувства, които човекът няма? За тях даже нямаме и имена. Но така, както доскоро думата безтегловност" не съществуваше в нашите речници, така може да се появи и дума за някое ново електронно" чувство у роботите! Животни роботи Но, ако от една страна надаряваме роботите с човешки качества, то науката ни подсказва и решения в другата посока промяна на животните и даже самия човек с помощта на техниката. Можем да ви поканим в една лаборатория. В нея няма нещо особено само ще ни направи впечатление големият стереоекран с пулт, пред който седят двама души. По екрана се гонят и преливат невероятни картини. Те ни напомнят нещо. Но да, разбира се! Това са картини сякаш взети от Жул-Верновия Капитан Немо". Странни дълбоководни риби разтварят челюсти, осеяни с остри като игли зъби. Светещи същества минават бавно като видения. Гигантски октопод свива и разпуска пипала. Като че сме в батискаф и се спускаме към морското дъно! Не, ние сме на сушата. Това, което виждаме, ни се предава от телевизионна камера, работеща с инфрачервени лъчи. Самата камера е миниатюрна, тя е с диаметър само два сантиметра и е вдадена под люспестата кожа на една акула. С инфрачервените лъчи камерата вижда в тъмната бездна така, като че ли свети лъч от прожектор. Но това не е всичко. Вляво! нарежда операторът. Нима акулата се подчинява на командите? Да. Цялата работа е в това, че в центровете й за ориентация в нейния главен мозък са вградени наричат са вживени" тънки като косъм електроди. Тези електроди са свързани с електронно устройство, което може да се ръководи по радиото. Така че биоинженерите всъщност ни са дали една жива подводница, която може да бъде управлявана от разстояние. Тази жива подводница няма нужда нито от екипаж, нито от особени грижи. От време на време й даваме почивка, за да се нахрани и да си отпочине. След това отново на път! Към неизследвани дълбини, към неоткрити богатства! Картината в тази лаборатория е от недалечното бъдеще и съвсем не е фантастична. Опитите с вживени електроди се извършват вече повече от десет години и технически тези операции не са нещо ново. Тънките, почти невидими, но извънредно жилави електроди могат да попадат по избор в различни центрове на мозъка. Когато през електродите се пуска слаб ток, центровете се дразнят. Така по желание на учените могат да се свиват и разпускат определени мускули, да се предизвикват слухови или зрителни усещания. Нещо повече. Има в главния мозък центрове, които ръководят нашите чувства гняв, страх, напада телност, ярост. Заек с електроди, вживени в центъра на яростта, напада ловни кучета! Кучето, друг път не видяло такова чудо, бяга панически от подобен заек. Включването и изключването на електродите може да се ръководи от разстояние по радиото. Разярен бик застава мирно" по команда, защото са включени електродите в зоната на спокойствието. Ако такива електроди се свържат с уредба за програмиране, то ще определим цялото поведение на животното за даден период. Що се касае до телевизионните камери с инфрачервени лъчи и те отдавна не са технически проблем. Такива камери се използуват в най-различни науки, в космонавтиката и промишлеността. Вярно е, че все още не са толкова малки, че да могат да се вградят в телата на животните, но е съвсем ясно, че в близкото бъдеще ще разполагаме и с миниатюрни телевизионни камери. Тях бихме могли да вградим даже в телата на насекоми! Получават се изключителни възможности. Там където за човека е. трудно там ще мине животното! Акулата или делфинът ще ни разкажат за неизследваните морски простори. Анакондата-разузнавач ще се промъкне в сумрака на тропическата джунгла, по места, където не е стъпвал човешки крак. Прилепът разузнавач ще слезе в непознати пещери... Не, не можем още да предскажем всички невероятни приложения на животните роботи! Д а" з а к и б о р г и т е! Човечеството е изправено пред задачи. Гигантски задачи на бъдещето, които ще искат от крехкото човешко тяло необикновени качества. Космонавтите, които ще слязат на Марс, ще бъдат посрещнати от пясъчни урагани. Те ще засипват мар соходиге, ще унищожават скъпите уреди, ще издигат стени от прах и пред най-силните прожектори. Как ще работи човекът там? Или на Венера. Хората, които ще слязат на нея, трябва да бъдат защитени от убийствената горещина и да носят със себе си от земната атмосфера, за да могат да живеят на Утринната звезда. Крехко е човешкото тяло. Не стигат нашите сетива. И колкото и да е могъща нашата наука и техника, хората на бъдещето трябва да мислят как да подобрят човешкото тяло и сетивата ни. И така се появи идеята за създаването на киборги. Киборг това означава кибернетизиран организъм", трайно свързване на човешкото тяло с някакъв уред или механизъм. Например биха могли да се присадят по подходящ начин към нашия мозък миниатюрни уреди, които да долавят ултразвуците, или инфразвуците. Сега човек чува звуци с определена граница на честотата от 16 до в секунда. Кучето чува трептения под 16 в секунда. И затова става неспокойно преди земетръс то долавя тези инфразвуци, които се пораждат при земетръса и го предхождат. А човек не чува инфразвуците и нищо не подозира. Нима няма да ни помогне при лунотръ сите" на Луната такова допълнително сетиво? Или ако присадим към мозъка допълнително сетиво за инфрачервено зрение. Тогава към нашето обикновено цветно зрение ще се добави изключителна способност да виждаме предметите съобразно топлината, която излъчват. По-нагретият предмет ще бъде по-ярък, по-студеният по-тъмен. Такова ново сетиво може да избави космонавта от трудни положения. То ще му даде възможност да вижда далеч в пясъчната буря на Марс, ще го ориентира добре в горещия ад на Венера. Киборгът, който ще има в мозъка си миниатюрни 20

22 предаватели и приематели за радиовълни, ще бъде истинско космическо същество. Той няма да се бои, че ще загуби радиопредавателя си и ще чете мислите на другите киборги с подобни радиопредаватели. Всеки миг той ще поддържа връзка, ще дава сведения и сам ще ги получава. Обикновените космонавти също ще имат радиопредаватели, но киборгът ще ги превъзхожда неимоверно, защото това качество ще е част от самия него! Или киборг с присаден усет за радиоактивните лъчения. Човекът няма такова сетиво и си служи с тежки, сложни апарати, за да установи къде има радиоактивност. Случва се и да стане нейна жертва. А знаем ли какво ни чака на Марс? След пясъчната буря разредена атмосфера, която съвсем не може да ни запази от убийствените лъчения! Киборгът с усет за радиоактивност ще знае кога и къде да се приюти, да запази живота си. Такъв киборг ще знае колко време може да престои вън от космическия кораб, кога защитата на кораба е несигурна. Вярно е, че всичко това могат да подскажат и уредите, но колко побързо и по-сигурно ще го прави киборгът! Може да се мисли и за други видове киборги. По определен начин, чрез хидравлични двигатели, управлявани от биотоковете на мозъка, могат да бъдат подсилени мускулите на тялото. Космонавти-киборги ще могат да отместват канари със своята исполински сила, ще правят скокове, които сега ни изглеждат фантастични. Някому киборгите може да изглеждат страшни, зловещи, невероятни. Но преди двеста години нямаше влакове те бяха само в умовете на фантастите. И самата мисъл човек да се качи на влак при невероятната скорост от 60 километра в час! изглеждаше ужасяваща. Днес ние само се усмихваме на тази скорост. Същото ще бъде и с внуците на нашите внуци. Те ще се усмихват на нашите страхове от киборгизацията на човека. Да, ще има киборги! д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ представите на повечето хора океанът е нещо като грамаден котел. В същност това не е вярно той прилича по-скоро на огромна тава, защото и най-дълбоките бездни (около 11 км) са сравнително нищожни спрямо ширината и дължината му. Освен това мнозинството от хората смятат, че рибите, които населяват океанските глъбини, са някакви огромни чудовища. Трябва веднага да се отбележи, че и тази представа не е вярна дълбокоморските риби са общо взето дребни, докато най-едрите риби живеят на сравнително малка дълбочина, а някои от тях, както например гигантската акула, често могат да се срещнат по самата морска повърхност. От биологично гледище е напълно ясно защо повечето дълбокоморски риби са дребни. Причината за това се крие в суровите условия, които господствуват в океанските бездни. Слънчевата светлина не прониква много надълбоко в морската вода. При най-бистро море човешкото око може да долови още светлина докъм м дълбочина. Чрез чувствителни фотографски пластинки е установено, че последните следи от слънчевите лъчи изчезват на около 1000 м под морската повърхност. По-надолу господствува вечен мрак", който само тук и там бива раздиран от лъчите на някои светещи морски животни. Освен тъмнина в океанските глъбини има още огромно налягане, сравнително ниска температура и... глад. Да, именно глад, защото морските бездни са сравнително слабо населени и хранителните вещества тук съвсем не са много. На плячка се попада относително рядко. Ето защо борбата за съществуване тук бушува с невиждана сила. В резултат на това в морските бездни са възникнали извънредно своеобразни риби, някои от които притежават качества, които изглеждат просто невероятни. 21

23 Океанските бездни са населени с действителни... и с фантастични, 'измислени същества! Никъде в сладките води или на сушата не съществува хищник, който да може да погълне плячка, която е по-голяма от самия него. В океанските глъбини има обаче подобни риби. Такива са например видовете от рода Хиазмодон. Тези хищни риби имат в устата си множество остри зъби, които са наредени в два или повече реда. Освен това те могат да разтварят извънредно широко челюстите си, а глътката, стомахът и коремната им стена са невероятно еластични. Ето защо, хиазмодоните могат да поглъщат плячка (други риби), която е два, дори три пъти поголяма от самите тях! Тези невероятни хищници съвсем не са обаче някакви гиганти. Така видът Хиазмодон нигер рядко надминава см го лемина и само веднъж е бил уловен екземпляр, който е бил дълъг 28 см. Видовете от рода Хиазмодон от своя страна стават жертва на други, по-едри от тях хищни риби, които проникват в дълбоките слоеве на океана от по-малки дълбочини. Сред мрака на океанските глъбини живеят извънредно интересни светещи риби. Ала би било погрешно да се мисли, че всички, или почти всички дълбокоморски риби имат светещи органи. Понастоящем на зоолозите е известно, че само около 10 % от дълбокоморските риби могат да светят. Но сред тях има действително чудни създания, които ясно говорят колко безкрайно разнообразни са възможностите на еволюцията в животинския свят! Голямо е разнообразието в разположението и устройството на светещите органчета на дълбокоморските риби. При

24 Тези риби се наричат Огнено око" някои от тях тези органчета са наредени в редици по страните или коремната страна на тялото и приличат на гирлянди от малки лампички. При други светещите органчета са разположени по хрилете и челюстите, до или по самите очи, пред опашката, по плавниците или върху различни своеобразни израстъци на тялото. Самите органчета са понякога твърде сложно устроени. В тях има рефлектиращи светлината повърхности, лещовидни телца, тъмни пигментни слоеве и изобщо различни приспособления за насочване и концентриране на светлината. Последната може да бъде от различен цвят: червена, жълта, зелена, синя, виолетова и т. н. Светенето на дълбокоморските риби може да има различно биологично значение. В някои случаи то несъмнено служи за примамване на плячката, в други се осветява зрителното поле на рибата, при трети улеснява намирането на двата пола, при четвърти служи понякога за заслепяване на врага чрез внезапно проб лясване. на светлината. Има обаче случаи, когато биологичното значение на светенето все още не може да се смята за напълно изяснено. Едни от най-забележителните светещи дълбокоморски риби са тези, които наричат риби Въдичари". Името си те дължат на една своя характерна анатомична особеност. Женските имат най-често отпред на главата си един пипаловиден израстък, който изпълнява ролята}, на своеобразна въдица. Израстъкът носи на края си една светеща жлеза стръвта". Последната ту светва, ту угасва при плаването на рибата сред катраненочерната вода. Това мигащо фенерче" привлича отдалеч плячката. Повечето риби Въдичари"са само няколко сантиметра големи, но имат твърде характерно устройство главата им е несъразмерно голяма, а трупът относително малък. Интересно е да се отбележи, че при различните видове жлезата излъчва не еднакво обагрена светлина при едни тя е червено-оранжева, при други жълта, зеленикавожълта или синьо-зелена. При повечето видове въдицата" е къса, но при някои тя надминава дори тричетири пъти дължината на тялото. В сравнително по-редки случаи въдицата" не се намира върху главата, а такава представлява един силно 23

25 удължен лъч на гръбната перка. Други извънредно интересни дълбокоморски обитатели са така наречените брадати риби". Те имат на долната си челюст характерни дълги израстъци, които висят надолу като брада. Понякога тази брада" има твърде внушителни размери спрямо ръста на рибата. Така например малката риба Ултимостомиас мирабилис е само 4 см дълга. Нейната брада" обаче достига цели 40 см! При това брадата" на малката Ултимостомиас от време на време свети. Зоолозите смятат, че светещите бради", както и светещите въдици" привличат плячката. Не е изключено обаче брадите" да имат и друга функция. Така например има известни основания да се смята, че брадатите риби" усещат с помощта на известни усетни органчета по брадата" си доближаването на плячката по раздвижването на водата, което предизвиква. последната Ала с въдиците" и брадите" не се изчерпва разнообразието в устройството на примамващите плячката светещи органи на дълбокоморските риби. Видовете от рода Хаулио дус имат например светещи органчета в... устата си! При някои видове те са около 350 на брой. Органчетата са разположени най-вече по горната стена на устната кухина и по вътрешната повърхност на очните ябълки. По този начин те осветяват като малки прожектор чета цялата уста на рибата. Периодично отварящата се осветена уста привлича различни дребни животинки. Когато рибата поема вода за 24 дишане, в устата й заедно с водата се увлича и привлечената плячка. Поради слабата населеност на мрачните морски бездни е не само трудно да се попадне на плячка, но и да се намери индивид от противния пол. Ето защо и в това отношение по пътя на естествения отбор са възникнали интересни приспособления. Бе вече споменато, че в някои случаи светенето на рибите улеснява намирането на мъжките и женските сред тъмната вода. Важно е да се отбележи, че нареждането на светещите органчета при някои дълбокоморски видове е толкова характерно, че само по тях изследователите могат безпогрешно да определят вида, като го видят през илюминаторите на подводния си плавателен съд (батискаф или ба тисфера). Еволюцията обаче е създала и още по-странни приспособления, които осигуряват продължението на вида при дълбокоморските риби. Така например при някои риби Въдичари" се среща едно просто парадоксално приспособление, което обаче съвсем ефикасно ги предпазва от без брачие". Става дума за следното. При улавянето на някои женски риби Въдичари" учените забелязали по тялото им някакви своеобразни израстъци. При по-щателно проучване се оказало, че въпросните израстъци" са в същност... зараснали за тялото на женските риби мъжки екземпляри от същия вид! По-късно било установено, че мъжките риби още в млада възраст се прикрепват за тялото на женските и постепенно зарастват там. На мястото на зарастването кръвоносната система на женския индивид се слива с тази на мъжкия екземпляр и последният започва да се изхранва посредством кръвта на своята съпруга". Този своеобразен начин на живот е довел и до някои други изменения в устройството на мъжката риба. Червата й, станали вече излишни, се рудименти рат, закърняват и някои други органи, като само хрилете, кръвоносната система, бъбреците и половите жлези остават нормално развити. Когато женската риба снесе хайвера си, мъжкият го опложда и така се осигуряват потомството на тези в буквалния смисъл на думата свързани до гроб съпрузи". Естествено, намиращият се на пълен пансион" мъжки, е значително по-дребен от своята половинка". При някои от споменатите риби Въдичари" женската е около 9 см голяма, докато зарасналият за нея мъжки е едва... 1,5 см голям! В заключение трябва да се подчертае, че там долу, в мрачните и студени глъбини на световния океан, живее един чуден и своеобразен животински свят, създал се в резултат на изключително сурова борба за съществуване. В резултат на нея са възникнали някои чудни приспособления, които нямат равни на себе си сред обитателите на другите обитаеми зони на нашата планета. ДИМО БОЖКОВ старши научен сътрудник, кандидат на биол. науки

26 ази история започна в един глух край на южната граница на Карелия. В 8 часа сутринта на 28 април 1961 година лесничеят Василий Бродски открил на брега на едно от многобройните езера в този район огромен кратер. Лесничеят, който бил в 9 часа вечерта на 27 април на това място, си спомня много добре, че предната вечер кратерът не съществувал. Бродски вървял пеш цял ден до най-близкия горски пункт, за да предаде радиограма в Ленинград: На брега на езерото се образува необяснима фуния. Необходими са специалисти и водолази." Известието за радиограмата получих в събота вечерта. В 6 часа сутринта в неделя вече бях във влака към местопроизшествието с група участници в експедицията. Ето ни пред малко овално езеро. От неговия стръмен бряг е сринат огромен къс земя. Дължината на ямата е около 27 метра. Ширината повече от петнадесет метра. Дълбочина три. На брега голямо петно от размразяване. В него редки, натрошени късчета лед. По-нататък равен ред. Яма като яма. И все пак, в нея има нещо необикновено. Близо до водата долната част на ямата значително се стеснява. До самата вода като че ли следи от нещо тежко. Чимът тук е разкъсан и разхвърлян настрана, дъното някак си е загладено. Такава фуния може да бъде издълбана и от взрив. Но къде са изхвърлените материали? Аз буквално пълзях около ямата. Търсех да намеря макар и частица от изхвърлената от взрива земя, някакво обгаряне върху миналогодишната трева. Нищо! А и ледът върху езерото е цял: нито пукнатини, нито късове, ако не се смятат тези в разтопеното място. До краката ми плаваха сивкави късове пяна, а в нея малки черни зрънца, подобни на обгорели просени зърна. Взех шепа от тези зрънца. Разтрих ги между пръстите си трошливи. Не не приличат на просо. Но, все пак, може би са някакви семена? Да не би да са паднали от миналогодишната трева? Изглежда, че разгадката ще се намери по-скоро на дъното. Водолазът разказа: дъното на езерото от страната на ямата е покрито със свлечена земя, с буци замръзнал чим. Обяснимо е защо на размразеното място има толкова малко плаващ лед някаква неизвестна сила го е притиснала към дъното. Цялата маса притисната към дъното земя наподобява тесен и дълъг език, който навлиза в дълбочина. Надясно и наляво от него дъното е чисто и плътно, не е разровено. Като че ли тайнственото Нещо, ударило се о брега, е отскочило и се е плъзнало във водата. Може би то" е оставило и други някакви следи освен фунията и размразеното място? Ние бяхме разочаровани от показанията на специалния прибор за откриване присъствието на метали. Като приключи прослушването" на ямата, апаратчикът спусна апарата във водата. Няколко пъти стрелките се отклоняваха лениво. Апаратчикът трескаво въртя ръчката за настройка. Уви, сигналите, както и по-рано, оставаха слаби, неизразителни. Водолазите претършуваха цялото дъно, като го изследваха внимателно с дълга сонда. Понякога стоманеният прът отказваше да влезе в рохкавия слой на тинестите утайки. Но все едно и също: или голям изгладен камък, или лед... Василий Бродски, нашият водач, дълго стоя мълчаливо, като пушеше махорка. След това изведнъж стана. Ще прескоча ей там показа той насрещния бряг. Без обяснения ние разбрахме неговата догадка. И ние помислихме за рикошет. Ако някое неизвестно тяло, прилетяло тук с огромна скорост, се е ударило косо в брега и отскочило, то би могло като плоско камъче, хвърлено ниско по водната повърхност, да се отблъсне от нея и да направи няколко последователни скока. Наистина разстоянието до другия бряг не е много малко. Какви ли шеги не ни устройва дяволът! Ние помолихме Бродски да огледа внимателно почвата, дърветата и леда. Докато го нямаше, намерихме нещо на отсамния бряг. Като излизаше от водата, водолазът, без да иска, обърна леден къс в размразеното място. Цялата долна част, тази, която се намираше във водата, се оказа оцветена ярко изумрудено зелено. Не оцветена" не е подходящата дума. Ледът като че ли беше всмукал в себе си някакъв необичайно зелен цвят. Обърнахме няколко ледени къса все същото. Отчупихме леден къс в съседство с размразеното място нито едно зелено зрънце! Цветът на ледените късове, погребани на дъното под слой чимове, също бе обикновен. Изглежда, именно тук, в размразеното място са се извършили някакви физико-химически процеси, които са станали причина да се оцветят отдолу плаващите късове от ледената броня. Дали нещо не е паднало направо във водата? Взехме проби от леда, от водата, от почвата, събрахме шепа обго рени" просени зрънца и се разположихме около огъня да отдъхнем, да се стоплим, да се подкрепим. Нашият водач се върна. Уви, на другия бряг той не намери нищо, което би могло да хвърли светлина върху тази тайна... Е, има ли някой някакви идеи? попита ръководителят на експедицията. Да не е паднала ракета? Не, наблизо нито са пускани, нито са летели. Това е проверено още в Ленинград. Ако е космическа, все би останало нещо от нея! Късчета например. Бомба? Тук взрив не е имало. Мълния? Да речем, кълбовидна. При диаметър от 20 сантиметра тя би освободила енергия като при взрив на 20 килограма тротил. И няма да даде отломки. Да, има вероятност, но много малка. Метеорит? Към края на нашия симпозиум" ние сметвахме най-правдоподобна именно тази хипотеза. Но къде е той, небесният гост? Да се е загубил в дълбоките дънни пластове? Но защо не го намери нито сондата, нито търсачът на метали? Продължихме да стоим край огъня. Водолазите обсъждаха професионални подробности на подводното пътешествие. И изведнъж бях поразен от думите на един от тях: Като минавах по канавката изведнъж хълмче... Чакайте! Каква канавка? Какво хълмче? Там, на дъното. Такава, тес ничка... Всички трепнахме: трябва да се провери! Водолазът бързо се облече в своята гумена униформа и едва ли не бегом се гмурна във водата. След това изплува до самия край на леда и поиска сондата. Аз седнах в гумена лодка, доплавах до него и му подадох инструмента. 25

27 Водолазът излезе до самия бряг. Всички се хвърлихме към него. Разбирате ли се обърна той към мен, като по това време събличаше своя костюм, от брега до това място, където аз взех сондата от вас, има следа, запълнена с тиня. Сякаш огромна и тежка тръба е издълбала леглото. След това идва хълмче, метър и половина високо. Като че ли това нещо" е тласкало придънния слой пред себе си и изведнъж се е спряло. По-нататък нищо особено. Минах сто метра под леда абсолютно равно дъно. А къде е отишло това нещо"? Да е отлетяло обратно? Впрочем... А защо пък не? Като не сдържахме повече своята фантазия, започнахме да размисляме: това тайнствено Нещо се е приземило с колосална скорост, като е изровило от брега около хиляда кубически метра земя, слязло на дъното примерно до двадесет метра, обърнало се изведнъж, пробило петметровия слой вода, устремило се отвесно нагоре и изчезнало във висините... Но в случая претоварването трябва да бъде неимоверно голямо! Да, и ударът в земята, почти фронтален, едва ли би могъл да бъде понесен от пилотите, ако те са живи същества... След това получихме интересна информация от горските работници. Някои от тях уверяваха, че през нощта, между 2 и 4 часа, откъм езерото се чувал с прекъсвания мощен грохот, който напомнял рев на самолетни двигатели. Целият път на връщане мина в бурни спорове. Надявахме се да Ле разрешим своите съмнения в нинград. В Ленинград има повече от четиридесет висши учебни заведения, около двеста научни учреждения, почти двадесет хиляди учени. Към кого от тях да се обърнем? Та ние не знаем естеството на това загадъчно Нещо! Позвъняхме на няколко телефона. Отговорът звучеше стереотипно: Извинете, но това не е в профила на нашия институт (катедра, лаборатория)." Всички се занимават с нещо конкретно, определено, а ние ги отвличаме с фантастично Нещо! Най-после лабораторията за фин химичен анализ при Ленинградския технологически институт се зае с изследване на образците, донесени от нас. През това време аз проверявах нашите предположения. 26 Не мисля, че е бил метеорит отхвърли едно от иай-правдоподрб ните наши обяснения Всеволод Ша ронов, професор при Ленинградския университет. Обикновено метеоритът оставя яма, която е наймалко пет пъти по-голяма от неговите размери. Значи вашият метеорит трябва да е твърде голям. А такъв ние астрономите не бихме могли да изтървем... Даже малък небесен камък се нагрява, когато влезе в атмосферата и започва да свети така ярко, че неговото появяване се открива на стотици километри. Изгоря" подобно на метеоритите и нашата хипотеза за кълбовата мълния. Това стана в Катедрата за високи напрежения при Политехническия институт. Едип институт не намери нищо особено и в почвените проби. В друг институт категорично заявиха, че радиоактивността е на нивото на обикновения земен фон. В Ленинградския университет ни убедиха, че нашата яма няма нищо общо с обикновените свличания на земните пластове, а специалистът по механика на почвите, доктор на науките, погреба нашата идея за под хлъзване на пластовете. Остава най-фантастичната хипотеза: космически летателен апарат, който е кацнал и отново отлетял.. Като разгледаха фотографиите на фунията и схемата на подводните отпечатъци на нашето Нещо, опитните инженери изказаха най-дълбоки съмнения за възможността да бъде създадено устройство, което би издържало толкова мощен удар в замръзналата почва, без да се разпадне при това на парчета и парченца до последното винтче... Дежурих в химическата лаборатория на Ленинградския технологически институт с най-мрачни мисли като очаквах резултатите от изследванията. Най-после до мен се приближи една сътрудничка от лабораторията. За жалост, ние съвсем не можем да обясним и дори да потвърдим вашето наблюдение смарагдовото оцветяване на леда. Елементите, които са открити от нас в пробите вода, не могат да станат зелени в нито едно от известните нам съчетания... Добре, нека онзи ден аз да съм бил далтонист, но ледът наистина бе изумрудено зелен и бе разглеждан от седем души! И те ли бяха далтонисти? Глациолозите забелязаха: при голямо налягане ледът понякога става небесносин. Да предположим, че при нас тогава не е бил син, а е позеленял. Но защо е позеленял само в своята подводна част, а не изцяло? Може ли да се случи така, че едната половина от монолитния леден блок при удара да бъде подложена на голямо налягане, а с другата да не се случи нищо? Присъдата на лабораторията гласеше: Определените в стопения лед елементи не дават възможност да бъде обяснена неговата зелена окраска, за която споменават участниците в експедицията." Това е. Пълен провал. Наистина, оставаха още обгорелите просени зрънца". Химиците вдигнаха рамене, но от вежливост не се отказаха да ги разгледат под микроскоп. И изведнъж... Зърната засвяткаха с метален блясък! Така никога не блестят нито семена, нито каквито и да било други вещества от органичен произход! След час държа в ръцете си заключението: При изследване в инфрачервена светлина, в праха, получен при разтриване на зърната, отсъствува ивица на поглъщане, характерна за органично съединение." Зрънцата се оказаха рядко устойчиви. Те не се разрушаваха нито в концентрирана сярна киселина, нито в смес с флуороводородна киселина, която разяжда дори стъклото. Прахът, получен от зрънцата, не се разтваряше в солна киселина. По-късно си изясних: зърна с подобна форма могат да се образуват при високотемпературни процеси например при заварка. Но в заключението на учените е казано: Тези зърна са от неорганичен произход и по всяка вероятност не представляват природно образувание." Понякога аз вземам от писалището фотографии, актове, записи и протоколи от разговорите. Прехвърлям черните зрънца. И не мога да се освободя от въпроса, който тогава ни измъчваше: КАКВО БЕШЕ ТО ВА? Може би читателите, които са се сблъсквали с подобни явления, ще могат да ме разберат: КАКВО БЕШЕ ТОВА? ВИКТОР ДЕМИДОВ

28 Автор РАДИ ЦАРЕВ художник ВЛАДИМИР МИНЧЕВ Когато най-сетне насипът от белезникава пръст, примесена с шуплести късове варовик, беше пробит от лопатите на работниците и спелеолозите навлязоха през късата галерия в първата зала на пещерата, прожекторите им осветиха неравните стени и пред смаяните погледи на хората се появиха великолепните образи на мечки, турове, елени, вълци, птици, козирози и какви ли не други животни. Върху най-гладката част на стената, близо до началото на галерията, беше нарисувана с червена охра една човешка фигура с копие и лък в ръцете, левият крак на която беше някак превит назад и удебелен неестествено. На рамото на този древен ловец имаше голяма хищна птица, която гледаше натам, накъдето бяха отправени и очите на човека. Облеченият от кръста надолу с цяла полуобрабо тена козя кожа млад мъж се довлече с мъка до подножието на стръмната скална стена, по което бяха разпръснати едри камъни. Той накуцваше и на всяка крачка се подпираше на дълъг прът, на който беше завързано с яки сухожилия острие от голям еленов рог, чиято матова повърхност разсичаше свежия въздух. Човекът пристъпи задъхано, облегна рамо на близкия каменен блок, вероятно откъснал се нейде отгоре, свали от врата си напрегнатия лък, извади стрела с полупрозрачен кремъчен връх от кожения си колчан и се вгледа с уморен поглед в честите тъмни отвори на дупките в снагата на белезникавата канара над главата си. Сивите гълъби, които обичаха да правят гнезда в скалните пещери, не се виждаха. Слънцето се беше вдигнало на две копия над могъщите корони на дъбовете, които напираха към основата на платото, пресечено на това място от неширока речна долина. Първите птици вече би трябвало да прелитат, за да хранят малките си, а не се чуваше нито писукане, нито пък гръдните гласове на възрастните гълъби. Ловецът отмахна от очите си дългите коси, които се бяха поленили по челото му, прегъна едното си коляно до дебелия пласт мъх. После се отпусна бавно по гръб на сухата постеля, осеяна с буци погадки от някакъв летящ хищник, намести болния си крак поудобно. Уморил се беше, макар че до пещерата, където живееше, нямаше повече от четиристотин крачки. Прасецът му беше превързан с широки листа от живоляк. Преди четири дни беше улучил със стрела в окото едър глиган, но кремъчното острие не успя да проникне до мозъка на животното през тази единствена уязвима точка в дебелата кожа. Разбира се, старият секач се разяри, подгони го и той едва можа да се покатери на близкото дръвце. Единият му крак беше увиснал във въздуха, когато глиганът пристигна под неговото убежище. Мъжкарят се изправи със завидна пъргавина на задните си крака, допря предните на стъблото и досегна с кривия си зъб прасеца му. Раната беше дълга цяла педя и дълбока почти до костта. Ловецът спря хладнокръвно течащата кръв с шепи сухи лишеи, стегна прасеца с ивица прясно лико от липа, домъкна се някак до жилището си и извика на уплашената си млада жена да накъса от токущо нацъфтелите стръкове от бялата и от жълтата билка. Напълниха раната с целебните им цветове, превързаха го с мека кожа от млада сърна. Кракът не се зачерви, по тялото му не полази противната смъртоносна огненица, но и не заздравяваше тъй бързо, защото прорезът беше дълбок. Щяха да изминат много дни, докато раната се запълни с ново месо. Дълго нямаше да може да се катери по склоновете на височините, за да издебва сивите сърни и ръждивите кошути, а жена му кърмеше първото им дете и за него трябваше повече мляко. Ядливите треви и корени по влажната лъка и първите гъби из храсталаците не даваха ситост и сили. И днес, докато младата му жена стоеше на брега на рекичката, държеше ликовата връв, завързана за плетения кош и очакваше някоя риба да се излъже и да влезе във върбовия капан, той реши да опита ловната си слука. Голяма сянка премина по земята и се сля със скалната стена. Човекът едва зърна едрата кафява птица, която имаше светло петно в средата на разперената си опашка. Скалният орел държеше здраво в дългите си криви нокти тялото на заек. Птицата кацна върху една издатина на канарата, която се намираше на петдесетина крачки височина близо до ръба на платото. Първата реакция на човека беше съжалението, че не е видял птицата по-рано, за да стреля в нея и да се сдобие с нейната плячка, но след това една бърза мисъл премина през главата му. Неговият поглед се плъзна по склона на височината. Недалече по издаден корниз се виеше пътечка, направена от краката на ди- 27

29 вите животни, която стигаше до билото на канарата. Ловецът се надигна, повлече се към нейното начало и започна да се катери, като забиваше между камъните дръжката на копието си. Пътят не спореше твърде,но все пак напредваше бавно нагоре. Пред него се показа рошавото плато, което завършваше със стръмната скална стена. Човекът се отпусна за малко по гърди върху младата трева, трябваше да си поеме дъх. След това погази внимателно към ръба на канарата, прикри се в храстите, които надвисваха над пропастта и погледна надолу. Гигантското гнездо, високо по вече от четири крачки и широко почти толкова, градено много години от по-дебели и по-тънки пръчки, беше на десетина крачки по-ниско, където имаше неголяма плошадка. В средата му орлите бяха направили вдлъбнатина, застлана с позавяхнали листа. В нея стояха де орлета с големи глави, целите покрити със сивобелезникав пух. Орлицата беше кацнала до тях и с бързи удари на закривената си човка одираше кожата на заека, преди да започне да храни малките. Нейната стремително изваяна глава, покрита със сивожълтеникави пера, които преливаха в златисти отблясъци, се стрелкаше, а орлетата протягаха глави, неоформените им телца се гърчеха, човките им се разтваряха умолително, надаваха нетърпеливи крясъци. Във въздуха се мярна голяма черно-кафява птица, която летеше наблизо до скалния ръб на платото и не изпускаше от очи бреговете на рекичката. Кръстатият орел летеше спокойно и нямаше никакви агресивни намерения, но орлицата размаха крила, вдигна се и се насочи решително към него, за да_го_прогони подалече от гнездото си. Човекът измъкна трескаво дълга тънко усукана ликова връв от кожената торбичка, завърза я за края на една стрела, прицели се в полуодрания заек и стреля. Кремъчният връх се заби дълбоко в плячката на орлицата, ловецът издърпа набързо дивеча и полази в гъсталака, скри се грижливо под младите листа. Хищницата се върна, дочу се нейният разочарован крясък кия-кия-кия", който донякъде приличаше на джавкането на златистите чакали вечер близо до входа на пещерата. Орлетата писукаха настойчиво, бяха твърде гладни. Черно-кафявите крила се размахаха във въздуха, тънките листенца на трънките потръпнаха като от силен полъх на вятър, но птицата не забеляза крадена, изви се и полетя на лов. Човекът се спусна към речната тераса и тръгна полека покрай ръба на платото, в което по-нататък беше вдълбана ч пещерата му. Неговата жена с големи тъмни очи и дълга кестенява коса, превързана с кожени ремъци, го посрещна с радостен вик. Ден след ден човекът се домъкваше до гнездото на бялата канара, издебваше удобен момент, вземаше от плячката на крилатите хищници и подсилваше с нея храната на семейството си. Орелът и орлицата негодуваха, сърдеха се, но писъците на гладните орлета ги подгонваха да търсят пак дивеч. Полека-лека изминаха почти два месеца, настъпи горещото лято, тревите започнаха да узряват, а горските плодове да се наливат със сладост. Кракът на ловеца заздравя и макар че не можеше да тича тъй бързо както преди, той започна да ловува успешно. Дебнеше ли по брега идващите на водопой животни или пък вървеше към ловните ями, изкопани по тесните горски пътеки, човекът виждаше често черните сенки на големите орли. Тогава той вдигаше глава и дълго следеше полета им със затаен дъх. Главите

30 на хищниците и човките им се протягаха напред, големите им крила се разперваха нашироко и те не ги размахваха дълго време, рееха се плавно в топлия въздух. В сърцето на младия мьж се промъкваше нещо подобно на онова чувство, което го обземаше при вида на младата му жена или на малкия му син. После го обхващаше непреодолимо желание да се покатери по старата пътечка на платото, да се промъкне между храстите и да гледа пак гнездото. Полекалека свикна да се отбива почти всеки ден до бялата канара, както беше правил това редовно доскоро. Скриваше се и наблюдаваше младите орли, които стояха в гнездото и гледаха със златистокафявите си очи към далечината, откъдето щяха да долетят родителите им. Човекът бързо долови, че животът на семейството орли по нищо не се различаваше от този на неговото в пещерата. Може би само по това, че младите скални ор лета щяха да излетят на воля не след дьлго време, а неговият син няма да е дори проходил дотогава. Ето, орелът се задава от синия простор, приближава се, спуска се с полусъбрани крила към гнездото, разперва ветриловидно опашката си, за да намали скоростта си. Светлото петно в нейната среда се разширява и птицата каца на края на жилището си с плячка в ноктите. Двете орлета забиват нетърпеливо клюновете си в раната на врата на жертвата и започват да късат стръвно парчета месо. Възрастната птица си почива, после полита пак да търси плячка. Орлетата бяха пораснали и не се задоволяваха с малко месо. Човекът беше разбрал това от непрестанните им крясъци и от нетърпеливото въртене из гнездото. Поради това той изчакваше да отлетят възрастните птици, изваждаше от торбичката си птица или къс месо, което беше запазил за орлетата и се подаваше над ръба на канарата. Когато кръглите им очи го зърваха, човките се отваряха доверчиво. Човекът им хвърляше храната. Младите хищници късаха лакомо и това му доставяше необяснимо удоволствие. Наситеше ли се на гледката, ловецът отстъпваше предпазливо, макар че орлетата крещяха и го викаха, и си отиваше през гъсталака, за да не го забележат острите очи на орлите, които едва ли щяха да разберат правилно неговата заинтересованост към рожбите им. През една топла лятна нощ нещо притисна тъй гърдите на човека, че той се размърда неспокойно в кожите на постелята си. Отвори очи и се взря в тавана на пещерата, където играеха слабите светлинки на за гасващото огнище. Смътно усещане за нещо лошо, което щеше да се случи наскоро, го обхващаше изцяло и не му даваше да спи. Мъжът стана полека, отмести вратата, изплетена от гъвкави габърови клони, която запушваше вечер входа на пещерата и излезе на площадката пред нея. Небето беше черно като в най-далечния край на вътрешната галерия, не се виждаха трепкащите очи на звездите, беше някак задушно. Дълга огнена стрела, начупена на островърхи късове, пресече тъмните облаци, освети за миг разбуне ните им космати вълма и се заби с все сила нейде в брега на платото. Просвириха едри капки дъжд. Дотъркаляха се с грохот вълни от гръмотевицата, сякаш се свличаше сипей от едри камъни и се блъснаха в скалите над пещерата. Короните на дърветата се превиха от първия порив на вятъра, забучаха сподавено и глухо. Човекът влезе мълчаливо в пещерата, постави вратата и я подпря с дебел кол. Боговете на стихията не биваше да се доберат до неговата жена и до сина му. Той легна пак на кожите и дълго не можа да заспи, заслушан в дивия вой на лятната буря. Сутринта небето беше чисто, камъните измити, листата на дърветата свежи, а стъблата на вече пожълтелите тук-там треви премазани на места до самата земя от потоците вода, които вече се бяха стекли в набъбналата река. Ловецът се отправи на лов към белите скали, където беше по-високо и можеше да намери дивеч, добрал се инстинктивно до по-сухите места. Когато се доближи до подножието им, той видя върху влажния мъх телата на орела, на орлицата и на едното орле. Дебелите клони от гнездото висяха надолу полуобгорели. Мълнията беше разрушила жилището на птиците, които се бяха борили със стихията, разперили крила над гнездото, за да пазят орлетата си. Сега те лежаха мъртви и мокрите им пера се бяха смесили с откъснатите листа и изскубнатите треви. Слабо шумолене в храсталаците накара човека да вдигне копието си. Той пристъпи предпазливо, разтвори клонките и видя там второто орле, което припле сна сепнато крила, но като видя познатата фигура, разтвори човката си и изкрещя призивно. Да, то беше гладно. Бурята беше убила родителите му, но гладът не признаваше извънредните произшествия, стържеше стомаха му и го караше да търси храна. Ловецът пусна клоните, затича се покрай скалата, На мъха лежаха прилепи, издухани снощи от тъмните им убежища. Събра ги, сложи ги пред орлето. Острият клюн се заби в тялото на първия прилеп. Когато младият орел се засити, човекът го занесе до пещерата, постави го в една дупка до входа, а на нейния под заплете от клонки нещо като гнездо. Пред самия поглед на жена си, той започна да се грижи за осиротялата птица, която беше пораснала доста, но все още си оставаше невръстна, тъй като не можеше да ловува самичка. Орлето, хранено изобилно с месо от трапезата на ловеца, скоро започна да прелита до върховете на каменните зъбери пред пещерата. Кацаше на върховете им и дълго се взираше в морето от къдрава зеленина по брега на реката и отвъд нея, както имаха обичай да правят това неговите роднини. Понякога наблизо прелитаха двойки гривеци, но младата птица не им обръщаше внимание. Никой не я беше учил да ги лови. Ловецът чакаше да види как неговият питомец ще започне да си улавя дивеч, но орелът и не се опитваше. Тогава човекът се замисли как да му помогне, защото разбираше отлично, че птицата не би могла да съществува, ако не се научеше да се грижи сама за прехраната си. Богатото лято и изобилната есен щяха да отминат. Младият мъж си спомни как неговият баща му помагате да стреля с първия си лък трябваше и той да научи птицата да налита върху птиците и върху 29

31 зайците, но как да стори това, как да събуди у нея ловната страст? Човекът мисли дълго време и един ден направи чучело от кожата на заек и привърза на врата му къс месо. После го постави на площадката пред очите на орлето, което не беше хранил цяло денонощие. Птицата се размърда, нейните кръгли очи се взряха в заека, крилата припляснаха и светлокафявото тяло се устреми към плячката. Клюнът се заби в месото, разкъса го, раздра и кожата по врата на чучелото. Обучението продължи десетина дни и чак тогава ловецът взе орлето на рамото си, върху което беше поставил дебел къс кожа от глиган, за да не се впият в плътта му неговите остри нокти. Занесе го на една поляна, изпъстрена с ниски храсти, където имаше много зайци. Между тревите подскочи едър дългоух, който пре тича на двадесетина крачки, спря се да огледа странната човешка фигура с орел на рамото. Младият мъж се наведе, птицата се вдигна във въздуха и полетя към живата плячка. Кривият клюн се за* би дълбоко във врата на заека. Ударът парализира мигновено животното. Първата победа на хищника беше спечелена. Кик-кик-кик изкрещя новият крилат ловец. Орлето стискаше трупа на заека в ноктите си, но не посягаше с клюна си да го разкъса и да яде от месото му, макар че беше гладно. Човекът се приближи, хищната птица размаха крила, затича се, вдигна се и кацна на рамото му. Може би беше разочарована, че не е намерила месо на врата на жертвата си, затова изкрещя пак. Ловецът извади острия си кремъчен нож, одра заека, после го изкорми и сложи вътрешностите му на тревата. Птицата се спусна с доволен крясък и започна да кълве нетърпеливо, а в главата й сполучливият налет вече се свързваше с приятно похапване. От този ден двамата излизаха често на лов правилният път за възпитание на орела беше намерен. Човекът разширяваше постепенно обучението на хищника. Научи го да налита на птици, а по-късно и на сърни. Изобилната храна и непрекъснатите упражнения правеха мускулите му по-силни, очите му поостри, а полета му стремителен като светкавица в буря. Пристигнаха оцветените в ярки багри есенни дни, когато натежалите охранени животни ставаха лесна плячка за човека. Свършиха сватбуването си и елените. Могъщият им рев заглъхна по горските поляни, където водеха жестоки схватки със съперниците си мигове, в които ловецът можеше да се приближи до самите мъжкари и да забие копието си в сърцето на единия от тях. По-късно заваля сняг и неговата тежест преви клоните на дърветата до земята. Поляните се белнаха, не се забелязваха издатините на почвата, а по-ниските храсти изчезнаха, премазани под плътния саван. Един ден младият ловец обу цървулите си от вълча кожа, нави спираловидно от тях до колената си ивици от еленова кожа, завърза ги с ремък, наметна на раменете си съшито от две кожи на козирог наметало, вдигна копието и лъка, постави орела на рамото си и тръгна на лов в снежния простор. Жена му излезе до края на площадката пред пещерата с детето в ръце и го изпрати с поглед. Ловецът се покатери по пътечката към бялата канара, която сега изглеждаше матовосипкава на фона на новия девствен сняг и застана на самия ръб, където някога обичаха да стоят сутрин скалните орли. Човекът и птицата впериха погледи по склоновете на височините насреща, които далече по-долу се сливаха с широката равнина, цялата обрасла с гъста дъбова гора, чиито криви клони все още не бяха хвърлили сухите си бежави листа. Ето, на двеста крачки, в края на продълговата поляна, се показа из гъсталака стара сърна, последвана от две тазгодишни сърнета, които вървяха едно след друго по пъртината, прокарана от майка им. Ловецът стисна зъби бяха твърде далече. Спуснеше ли се от скалата, за да ги догони, щяха да станат недостижи ми. Стрела не можеше да ги догони. В това време, сякаш доловила вълнението му, птицата приплеска с крилата си. Да помисли си човекът, не бих могъл да ги настигна но орелът ще долети до тях за едно пре мигване на очите,,,

32 Младият ловец наведе рамото си, орелът излетя стремително, понесе се над снега и пресече пътя на последното сърненце. Около хищната птица и нейната жертва се вдигна облак от снежен прах, скри ги от погледа на човека, но той знаеше как ще завърши схватката- нали го беше учил как да убива ди веча. Човекът се изправи с целия си ръст, нададе силен вик, в който звучеше изблик на победна радост, и се втурна стремглаво надолу по пътечката, която слизаше към речната долина, за да стигне по-скоро до своя питомец. Двигател с... външно горене.. Огромен и чудно огънат триъгълник стремително се носи на фона на черно-виолетовото небе. Ветрило от разгорещени газове излиза изпод неговите сребристи крила... Какво е това? Космически кораб? Атомна ракета? Не. Пред нас е бъдещият надзвуков пътнически самолет. Гражданската авиация е стъпила в нов етап на своето развитие борба за свръхско рост. С появяването на надзвуковите транспортни самолети скоростите ще достигнат необикновени цифри км в час при полети на грамадни разстояния. Представете си, че сте на мястото на пасажер в такъв самолет. На вас ви е нужно например да прелетите от Владивосток до Москва. Ярък слънчев ден. Стрелките на часовника на аерогарата показват точно 12 по обед и машината по разписание се издига във въздуха. Няма да изминат и три часа и колелата на самолета ще докоснат бетонните писти на Внуковския аеро друм край Москва. Посреща ви свеж утринен вятър. Часовникът на Кремъл показва 7,30 ч. на същия този ден. Крилатият експрес по пътя е надбягал времето! На съвременните реактивни самолети по правило се поставят турбореактивни двигатели. Те са добри за скорости на полета до 2000 км в час. При скорости, по-големи от 2000 км, правопоточният двигател има по-добри показатели Простотата на конструкцията прави този двигател незаменим за надзвуковата авиация. Наистина той има един много сериозен недостатък: за да се включи в работа, нужно е предварително да се задвижи до скорост км в час. Изследването показало, че с увеличаване скоростите на полета неговата конструкция не само се опростява, но става и значително по-лека. Пример за това е правопоточният двигател... с външно горене. Свръхзвуковият гигант, с описанието на който започнахме своя разказ, е именно самолетът с такъв двигател. На долната изпъкнала повърхност на крилата са поставени ред дюзи и запалителни свещи. Щом попадне в зоната на действие на запалителните свещи, горивото изгаря, налягането под крилото се повишава. В резултат възникват подемна и теглителна сила и самолетът се движи напред. Както виждаме, простотата на конструкцията тук е доведена докрай. Двигатели със свободно движещи се бутала Чували ли сте нещо за газотур бинно пълнене? Това е средството, с чиято помощ хората успяват да увеличат мощността на двигателите при сравнително малки размери. За да си изясним как се постига това, нека си припомним от какво зависи най-много мощността на двигателя: от количеството на горивната смес, вкарана в неговия цилиндър при първия такт. От практиката знаем, че ако желаем да вкараме повече вещество в даден обем, трябва предварително да го свием. Това е и същността на газо турбинното пълнене. Как се осъществява то? На дизеловия двигател се поставя газова турбина, която се движи от изходящите газове. На вала й е монтиран компресор. Задачата му е да свива въздуха, преди той да влезе в цилиндъра. По такъв начин в него постъпва повече въздух. Следователно може да се подаде и повече гориво и да се получи по-голяма мощност. Човешкият гений обаче не спира дотук. Защо газовата турбина, която е по-добър двигател, да бъде спомагателно средство за дизеловия? Не може ли обратното дизелът дай помага"? Може! решили инженерите. Още в 1923 година съветският инженер Е. Е. Лонткевич публикувал проект на мотогенератор, а в 1939 година проф. Пескар (Франция) предложил той да бъде съединен с газовата турбина. В 1959 година в Шербург била пусната в експлоатация електрическа централа с осем мотогенератора. А неотдавна пак във Франция бе построен много интересен газотурбинен локомотив с мотогенератор. Мотогонераторът представлява голям цилиндър с две движещи се едно срещу друго бутала. Горивото се подава в горивната камера, която е в центъра на цилиндъра, между двете бутала. Газовете, които се образуват при запалването, се разширяват и изтласкват в противопо- 31

33 ложни посоки буталата. Те при своето движение към краищата на цилиндъра свиват намиращия се зад тях въздух, който играе ролята на мощна пружина. Когато се открият отворите, през които газовете от горивната камера се насочват към газовата турбина, за да й отдадат енергията си, тази въздушна пружина" тласка буталата обратно и те с предната си част свиват въздуха в специални сгъстителни камери. Този свит въздух постъпва в горивната камера и процесът се повтаря отново. Днес много инженери, като гледат на таблиците с показателите на газовата турбина, комбинирана с мо тогенератор, говорят: Това е двигателят на бъдещето!" Но кой знае? Хората, запознати със законите на механиката, винаги с неудоволствие гледат устройството на буталния двигател. Защо буталата 4 пъти спират и отново набират скорост? Защо не ги заставим да се движат непрекъснато, като се въртят например в една посока? В СССР и другите страни са издадени голям брой авторски свидетелства и патенти за най-разнообразни конструкции на такива двигатели, а още по-голям е броят на отхвърлените заявки, които още от 1910 година се пазят в архивите на патентните учреждения. В резултат на това търсене е и откритието на Ванкел. В края на 1959 година инженер Ф. Ванкел публикува резултатите от своята многогодишна дейност схемата на двигател с въртящо се бутало. Западногерманските вестници отбелязаха това събитие едва ли не като най-голямото откритие в съвременната техника, обещаващо революция" в автомобилостроенето, са молетостроенето и корабостроенето, при това в най-близко време, даже още в 1960 година! Устройството и работата на новия двигател са следните: въртящо се бутало, близко по форма на триъгълник, е поместено в неподвижен барабан цилиндър", чиято вътрешна повърхност в напречен разрез представлява сложна затворена крива. Буталото осъществява всичките 4 такта едновременно в един цилиндър: засмуква бензиновъздушна смес, свива я и след възпламеняването й изтласква горелите газове навън. В средата на въртящото се бутало има зъб чат венец. Той се намира постоянно в зацепление със зъбно колело, монтирано на вала. При въртенето на буталото венецът върти зъбното колело, а заедно с него и вала на двигателя. Това движение на буталото е доста сложно, но технически осъществимо. Инженер Ванкел намерил крива (в математиката тя се нарича епитрохоида), която осигурява движението на триъгълника около неговия център на тежестта. Новият двигател има редица преимущества в сравнение с обикновените бутални двигатели. Конструкцията му е проста. Липсва коляновият вал и има всичко две подвижни части: въртящо се бутало и ексцентрик, който го управлява. По-равномерната работа на вала. поради отсъствието на постъпателно движение, позволява да се развиват големи обороти. Двигателят има значително по-малки размери и тегло в сравнение с обикновените двигатели от същата мощност. Към недостатъците му могат да се отнесат: проблемът за охлаждането и трудността за уплътняване между стените на цилиндъра и въртящото се бутало. И когато в началото на 1960 година няколко полски вестника поместиха материали за този двигател, те даже не предполагаха какво ще последва. А последва ето що... Оказа се. че такъв двигател отдавна е изобретен от поляка инж. Густав Ружицки. Между патентите, които притежава инж. Ружицки, има един с дата 8. I голина, издаден във Варшава пол Това е патент за двигател с вътрешно горене с въртящ се ротор. Историята на този патент е необикновена. За първи път той бил издаден на Ружицки в 1942 година в една от килиите на Ратиборгския концлагер. До наши дни се е запазил този единствен по рода си протокол на патентна комисия, потвърждаваща изобретение. Тук, в Ратиборгския лагер. 12.VI година в килия 26 инженер Ружицки ни представи проект за пулсационен двигател собствено изобретение, което потвърждаваме със своите подписи. Ние станахме по този начин кръстници на това изобретение, на което решихме да дадем името моето сърце". Проектът и техническото описание заедно с протокола на тази оригинална комисия били тайно изнесени на свобода и достигнали до жената на изобретателя. Самият Ружицки дочакал края на войната из концлагерите и се върнал жив от найстрашния от Бухенвалд

34 Такъв двигател е конструирай и в Съветския съюз. Инженер Миро холский се занимава с проблемата още от 1923 година. В Рига пък работи инж. Щубанов. Неговият ро торен двигател се отличава с това, че има само две лопатки, а горенето става във въртящи се предкамери, които леко се охлаждат. Такъв двигател може да действува и в обратно направление. Още много трудности ще се наложи да преодолеят създателите на роторните двигатели, но ние вярваме в тях! А ето и нещо из областта на фантазията! П о г л е д в бъдещето Вие навярно знаете историята за парния двигател. Първоначално котелът, цилиндърът и кондензаторът били обединени в едно цяло. След това Папен отделил парния котел. Но цилиндърът, както и по-рано, бил едновременно и кондензатор. В него пускали пара, буталото се издигало нагоре. След това впръсквали вода, парата се кондензирала, буталото се спускало надолу. Стените на цилиндъра ту се нагрявали, ту се охлаждали. Топлината се изразходвала напразно. КПД на двигателя бил нищожен. Уат въвел отделен кондензатор и цилиндърът вече през цялого време оставал горещ, а кондензаторът студен. Получава се, че историята на парната машина е история на постепенното й разпределение на части. Не е така обаче в двигателите с вътрешно горене. В тях цилиндърът и досега изпълнява две функции компресорна и работна. От четирите такта всмукване, сгъстяване, работен ход и изхвърляне на горелите газове навън двата първи са присъщи на компресор. Известно е, че един компресор работи толкова по-добре, колкото пониски са температурите на стените му и засмуканият въздух. А работният ход в двигател изисква висока температура на газовете и следователно е свързан със загряването на цилиндъра Практически, понеже цилиндърът е един и същ, компресорните тактове протичат при излишно висока температура, а работните тактове при температура по-ниска, отколкото е нужно. Какво да се прави? Не може ли да се разделят компресорните тактове например да се извършват в отделян цилиндри? Да речем, ако двигателят има четири цилиндъра, два да бъдат работни, два компресорни, със сравнително тънки стени и по-леки движещи се части. Цилиндрите могат да работят па двойки: един компресорен и един работен. В компресорния цилиндър се засмуква горивната смес това е първият такт. При това, понеже в този цилиндър няма горивна камера, в него се засмуква с 10% повече горивна смес, отколкото в обикновения двигател. Стените му почти не са нагрети, сместа не се разширява, а това позволява да се увеличи запасът от смес с още 20%. Следва компресорният такт. Сместа се сгъстява, както обикновено, до 8 10 атмосфери. В този момент се отваря изпускателният клапан, а буталото, като продължава да се движи нагоре, изтласква сгъстената смес по тръбата в работния цилиндър. Сега се отваря всмукателният клапан, буталото се движи надолу и сгъстената смес запълва горивната камера. Следва работен ход и изтласкване на горелите газове навън. С тази само разлика* че буталото отива до края на цилиндъра и напълно изхвърля горе лите газове. Това е всичко. Както виждате, четиритактовия! цикъл се запазва, но вече разделен. Два такта се извършват в единия цилиндър, два в другия. Броят на цилиндрите се увеличава два пъти, но затова в работните цилиндри един работен ход се пада вече не на два оборота на вала, а на един. Двигателят конструктивно се опростява и облекчава. А главно увеличават се мощността и оборотите му. Поради по-доброто напълване със смес, по-благоприятните условия за горене и отсъствието на остатъчни газове мощността може да се увеличи 1,5 пъти. Естествено, това засега е само фантазия. Но само засега. Ще минат години и тези необикновени представители на двигателите с вътрешно горене ще станат наше ежедневие или даже история на науката. доц. ктн инж. КУЗО КУЗОВ

35 Неандерталците са ходили боси, в това никой не се съмнява, но животът на първобитните хора наложил да се измисли нещо и за ходилата. Появили се първите обувки парче кожа с козината навън, прикрепено към ходилото с лико. Разбира се, кожата много бързо се изхабявала. Щом като се появили иглите от рибена кост, обувките взели да придобиват все по-хубава форма. Но подметките оставали неразрешен въпрос. До някакво оригинално изобретение не се стигнало, просто започнали да шият отдолу два-три пласта кожа повече. Постепенно климатът се затоплил и хората едва ли са се чувствували добре в рунтавите си обуща. За това взели да ги правят поплитки и от щавена кожа. Така се стигнало до мокасините", понятие, което неотменно се свързва с индианците. Думата мокасин" е английска и означава цървул. Появила се е между 1607 и 1733 година, когато в земите на днешна Америка били основани първите тринадесет английски колонии. Облеклото на индианците е много колоритно. Мокасините от онова време не правели изключение. Изработвали ги жените от щавена еленова кожа. Украсявали ги с бои, конци, спици, мъниста. Всичко това било подчинено на една богата фантазия. Понякога върху едни мокасини се срещали седемнадесет различни цвята! Предпочитали топлите цветове, умело съчетани със студени. Например яркочервено небесносиньо розово оранжево и снежно бяло. По време на война бойците обували неукрасени мокасини. Американците оценили удобствата на мокасините и ги възприели с малки изменения. Този вид обувки има много добро име до днес. Други индиански племена носели предимно сандали. Думата е гръцка и идва от названието на град Сандалос. Върху барелефите на най-стария народ шумерския, има. хора, изобразени със сандали, и то с подметки, подобни на днешния тип танк"! А всички, които работят на полето, са боси. Изглежда, правото да воюва обут е имал само кралят. Обикновеното население слагало сандали само в някои особено празнични случаи,. Египтяните ходели боси. Навярно горещият и сравнително здравословен климат на земята им може да бъде задоволително обяснение за това. Нямало разлика между краката на боговете, фараоните, обикновените хора и робите. На много малко фрески могат да се видят обути египетски фараони: има ги сред изобразяващите фамилната група на Птамаи и върху дърворезбата на стола на Тутанкамон. Но и, на двете места изображението напомня поскоро на чехли. Толтеките, ацтеките и майте стоят на своите фрески в сандали, поразително съвременни, дори модерни за нашата 1974-та година. Кралете обикновено носели златни сандали. Така е описан и последният ацтекски император Монтесума II при срещата му с Ернандо Кортес: Той носел наметало, обшито с перли и скъпоценни камъни, краищата му били вързани около шията. Краката му били в златни сандали, пристегнати на глезените с украсени със злато ремъци." Майте имали и ботинки сандали за краката на висшите сановници. Ботинките-сандали били от разноцветна мека кожа и украсени богато със златна или сребърна боя. Перуанските, индианци пък носели въжени сандали, навярно с дървена подметка. Техните жени плетели сандалите си от разноцветна вълна и само койа първата жена на краля имала правото да обува сандали от снежнобяла фина вълна. Истинският златен век на сандалите настъпил през ранноминойскня период ( г. пр. н. е.). Той продължил чак до раз- 34

36 Чехли на фараон 1250 г. пр. н. ера Гръцки дамски сандали към 575 г. пр. н. ера падането на Римската империя. Макар да ходели боси, в името на закаляването, гърците измислили над четиридесет вида сандали и ботушите. Подметките били от гьон, въже или дърво, дебели обикновено около два сантиметра. Горната част била от най-различно украсени по-тесни или по-широки ремъци. Любими били червеният и зеленият цветове в най-различни нюанси. Много се носели и така наречените ботинкисандали с височина до глезена. Използували ги предимно знатните младежи. А ботушите имали най-разнообразни височини, някои стигали до десет-дванадесет сантиметра над коляното. При древните римляни картината била почти същата, но те никога не ходели боси. Дори робите носели въжени или майсторски изпле тени от суха трева сандали. Всички изброени дотук обувки имали широки, заоблени върхове. Но изведнъж хората променили възгледите си и взели да измъчват ходилата си в затворени кожени и даже железни обувки. Трябва да е било ужасно, още повече, че по това време били модерни островърхите и тесни обувки. Майсторът, който изработвал броните, правел и обувки към тях, обикновено с два номера по-големи от краката на клиентите. Отдолу рицарят обувал плътни чорапи и дебели плъстени терлици, но и те не могли да го защитят нито от неудобствата, нито от студа или горещината. При това всяка обувка тежала по килограми, а заострения й връх събирал като шило листа и треви. През петнадесети век се появили обувките тип кравешка муцуна" с много широки носове, но те не били ни по-удобни, ни по-леки от остроносите си събратя. Железните обувки украсявали предимно с гравюри, но много бедно. Тези демони на мъчението шествували по света до края на XVI век повече от шест столетия! Дамските обувки по това време изработвали от кожа или плат с подметка от гьон и с ток. Върховете им били силно изострени. Токът се появил в Западна Европа още в края на V век. Навярно някоя находчива дама го е измислила, та с дългите си рокли жените да не помитат всички нечистотии по улиците. От тук нататък дамските обувки взели да стават все по-красиви, а мъжките да придобиват все по-опростени форми, докато преди 35

37 Индианска мокасина 317 г. Римски ботуши-сандали години пр. н. ера това било обратното. От средата на XVII до края на XVIII век настъпило равноправие дамските и мъжките обувки били еднакво красиви и елегантни, и мъже, и жени носели токове, и всички еднакво се оплаквали от твърдите и неудобни свои мъчители. Това не пречело обувките да бъдат украсени с бродерии, скъпоценни камъни, златни и сребърни катарами, верижки, букетчета изкуствени цветя, панделки, лентички. Ботушите на господата благородници напомняли донякъде гръцките си предшественици, но ги надвишавали значително с фантастичната си украса и със своята тежест и цена. С ботуши можели да ходят само благородниците или войниците от кралската армия. Във всички европейски страни се появили центрове за производство на обувки и ботуши, в които обучавали и калфи. Първото подобно сдружение се родило в Германия още в началото на XV век, когато известният поет и ръководител на Нюрнбергското училище за майстори-певци Ханс Закс създал първия обущарски цех. Днес един от най-големите обувни заводи на ГДР носи името на Закс. От XIX век обущата взели да стават все посемпли, дамските токове все по-тънки, а предната част по-остра. Някъде в края Гръцки ботуши, ботуши-сандали и ботинки-сан дали ( г. пр. н. ера) на века се появили отново летните обувки без пети, а след време и от сандалите бил отърсен десетвековният прах на забвението. Днес обувни заводи има в целия свят и те произвеждат всички видове обуща. Но често срещаме хора с изтерзани от обувките им лица. Те, разбира се, особено ако обувките са нови, в момента трудно могат да мислят за нещо друго, но нека за миг си припомнят мрачния XV век и рицарите, обути в железни обувки. Дано това им помогне да гледат по-философски на нещата. ИРЕНА СТЕФАНОВА Железни обувки тип кравешка муцуна" около 1520 година 36

38 Обувка на шут Френски мъжки и дамски обувки рококо Европейски военни ботуши (XVI XVIII векове) На 11 септември 1974 година пресата от цял свят съобщи за една необикновена стачка. Френският кораб Франс" бе завладян от своя екипаж и спрян пред входа на пристанище Хавър. Пътниците на борда 1264 души се присъединиха към стачката на екипажа. Каква беше причината? Моряците заявиха, че ще останат на кораба, докато не бъде удовлетворено едно съвсем просто искане Франс" да остане да съществува. Моряците от всички пристанища на Франция се присъединиха към стач куващите. Не потеглиха фериботите на север към Англия и на юг към Сицилия. Стачку ваха докерите и моряците от Хавър, Марсилия, Брест, Тулон, Бордо... За тези, които следят съдбата на големите океански пътнически параходи стачката не е изненада. През месец март 1974 г. министърът на транспорта на Франция заяви: Повече не ще видим да се развява трицветният флаг на Франс". Залезът на големите пътнически кораби води началото си от петдесетте години на нашия век. Самолетите съкратиха полета от Лондон до Ню Йорк от 14 на 6 часа. А възникналата през есента на 1973 година петролна криза, която увеличи цените на течното гориво четири пъти за Франция, ускори гибелта на Франс". Корабът се нареди до гигантите от недалечното минало Куин Мери" и Куин Елизабет", които бяха продадени като старо желязо. Какво ще стане с големите кораби? Като средство за бързо съобщение и превоз на пътници, те постепенно ще слизат от световната сцена. Петдесет и седем километра в час, колкото беше бързината на Франс", не е скорост за съвременния свят. Презокеански гиганти вече не е изгодно да се строят. Съществуващите ще бъдат превърнати един след друг в кораби за увеселителни пътувания и екскурзии. Към това решение отдавна са се ориентирали други страни като например Италия. Корабите за морски туризъм на бъдещето ще бъдат също големи, но едва 37

39 ли с повече от тона водоизместимост. Те ще притежават удобни каюти и палуби, ресторанти, музикални салони, киносалони, плувни басейни. Всичко ще напомня плаващ почивен дом. А за кратките морски разстояния, където самолетът няма да е удобен (едно летище е скъпо съоръжение), превозът ще бъде поет от друг вид кораби на подводни криле или на въздушна възглавница. Корабите на подводни криле ще имат товароподемност около три хиляди тона. Това се оказа техният най-пригоден размер. Корабите на въздушна възглавница, каквито сега вече има на няколко места, ще бъдат с товароподемност не по. вече от четири хиляди тона До сегашните гиганти това са истински джуджета. Но затова пък скоростта на джуджетата е респектираща от 80 до 140 километра в час! А какво става с танкерите? Локомотивът и автомобилът се нуждаят от железопътни и сухопътни магистрали, за да могат да пътуват. А където има достатъчно вода корабите плават. Реките, езерата, океаните това са неограничените магистрали на корабите. И съвсем естествено тонажът на търговския флот расте. За двадесет години от 1950 до 1970 година тонажът на търговския флот нарасна три пъти, а обемът на морските превози пет пъти. Само за 1973 година са превозени по вода два и половина милиарда тона стоки. Обособи се и особен вид кораби за превоз на течно гориво. В средата на миналия век течното гориво се е превозвало по море, натоварено в бъчви. През година корабът Рамзи", съоръжен с няколко резервоара, наречени танкове", наред с грижливо подредените на палубата бъчви нефт, пренесъл първото количество наливен нефт по море. Минаха десетилетия и се стигна до наши дни, когато от всеки десет тона извлечен от земните недра нефт шест се транспортират по море. Частта на нефта в общия обем на световните морски превози надхвърли 60 %. Днес тонажът на най-големите танкери е нараснал в сравнение с 1950 го- 38

40 дина 14 пъти. Построени са и първите морски голиати танкерите гиганти. Оценени бяха най-вече икономическите предимства на су пертанкерите. Така например транспортните разходи за един тон нефт от района на Персийския залив до пристанищата на Западна Европа, превозван с танкер от бр. р. тона са приблизително четири пъти по-ниски, отколкото на танкер с бр. р. тона. Това очевидно предимство ще се запази и след като се открие корабоплаването по Суецкия канал, защото по него могат да минават танкери до тона, а след проектираното разширение и до тона. През 1973 година влезе в експлоатация гигантът сред гигантите танкерът Глоб тик Токио" с бр. р. тона. На палубата му могат да бъдат паркирани 843 двуетажни автобуса. Ако нефтът, превозван от танкера, бъде из сипан в еднолитрови кутии, наредени една до друга, ще се получи лента, която ще опаше един път и половина земното кълбо! Опустошаването на земните недра, застрашителното намаляване на природните източници, страхът от осезаем недостиг от суровини карат много от богатите капиталистически страни да се обръщат към все още богатите с рудни и нерудни изкопаеми Африка, Южна Америка и Австралия. По всяка вероятност в недалечното бъдеще погледите ще се насочат и към ледения континент Антарктида. Всяка година се транспортират по море над 500 милиона тона товари, наречени насипни желязна и други руди, минерали, зърнени храни. През петдесетте години на нашето столетие беше революция в превоза на насипни товари появата на специализирани кораби, наречени от специалистите балк-керийр". Особено голямо значение получиха комбинираните кораби, които превозват в едната посока на рейса насипан товар, в другата нефт. Учени, корабостроители и проектанти дълги години са се занимавали с едно от тесните места" при преноса на стоки. Става дума за ниската степен на механизация и автоматизация при прехвърлянето на стоките от кораб на суша и от сушата на кораба. В началото на шестдесетте години настъпи прелом бе въведена контейнеризацията ( контейнер" съд, вместилище). Със стоката, поставена в контейнер, се работи значително по-лесно, много по-бързо. Намалиха се престоите на корабите, повиши се производител-- ността на труда. При обичайното нареждане на стоките рейсът от Европа до Америка не може да трае по-малко от 35 дни. Ако се използуват контейнери, срокът за товарене се скъсява толкова, че целият рейс трае около 14 денонощия. Прогнозите показват, че до месец март 1975 година световният търговски флот ще надхвърли 300 милиона бр. р. тона, а се предполага, че до края на века тази цифра ще се удвои. През 1975 година 40 /о от най-важните стоки ще се превозват с контейнери. До 1985 година количеството им ще се увеличи до 60 %. а Има проекти за танкери е отделящи се секции. При сглобяването им може да се получи танкер с товароподемност един милион тона! Но целесъобразно ли е да се строят такива танкери? Оказва се, че гигантите над тона вече не носят преимущества, или по-точно че преимуществата от огромния тонаж вече се покриват от много други недостатъци. Намалява сигурността на кораба, маневрирането с него става значително по-трудно, малко са пристанищата, които могат да поемат такъв гигант. Затова се предполага, че към 1980 година ще се използуват предимно танкери с товароподемност от до тона и до там ще се спре танкерите ще престанат да тонажа си. увеличават Каква е големината на съвременните танкери можем да покажем образно, ако наред с централния корпус на Московския университет М. Ломоносов" бихме си представили вертикално изправен един от серията тристахилядници, който се строи в Съветския съюз. Звездата на върха на университета ще се окаже сто метра под носа на танкера, а тази звезда е на височина 204 метра! Диаметърът на гребния винт е десет метра, а на просторната палуба могат да се сместят три футболни игрища едно до друго, като се намери достатъчно място и за запалянковците. В заключение, кому принадлежи бъдещето? Както казват някои: Бъдещето е на гигантите, но малките гиганти"! НИКОЛА РАШЕВ 39

41 Музо, запей ми за този герой много опитен, който странствува дълго, откакто порути свещената Троя, много поселища хорски видя и позна обичан... ( Одисея", Песен 1, превод на Георги Батаклиев) Кой ли не е чел безсмъртните поеми Илиада" и Одисея" и не се е възхищавал от подвизите на Ахил и Хектор и вълнувал от приключенията на хитроум ния Одисеи? Създадени преди повече от 2700 години, събитията в тези поеми обаче са били смятани за измислени от гениалния Омир. И едва в 5870 г., след разкопаването на легендарната Троя от Хенрих Шлиман, хората разбраха, че Троянската война е исторически факт. Последваха и други факти: в Гърция през 1874 година бяха открити развалините на златообилната" Микена, градът на вожда на ахейците Агамемнон, а в 1939 година археолозите разкопаха Пилос, родния град на един от ахейските герои мъдрият Нестор. От тези и други факти, като разшифроването в 1953 година на критското сричково писмо Б", сега вече е ясно, че почти всичко в поемите на Омир има историческа основа. Остава открит само въпросът, Одисеи слуша песента на сирените (рисунка на ваза! имат ли реална основа странствуванията на Одисеи, както и произходът и същността на тази легендарна личност. Още в античността се породило съмнение дали Илиада" и Одисея" са дело на един автор. Въпреки единната концепция и художествени средства между двете поеми има някои дълбоки различия, в които като че ли се чувствуват творческите похвати на двама съз датели. Независимо обаче от проблема за авторството им явно е, че зърното на Одисея", нейното фолклорно минало е много по-старо от това на Илиада". В коментариите си към руския превод на Одисея" от 1935 година съветският учен И. М. Тронски пише: В системата на гръцката митология има само един комплекс от предания с голяма значимост, който не е локализиран в центровете на микенската култури Това е разказът за Одисеи, царят на Итака. Цялата група северозападни острови, към които принадлежи и Итака, е била населена още в епохата на неолита, но си оставала далечна покрайнина и разкопките там не са разкрили следи от микенската култура... Итака се оказала лъжлива следа, не довела до никаква исторически значима реалност. Следователно, Итака от Одисея" не е Итака от Йонийските острови, а е просто някакъв далечен остров на запад, който може и да не е бил населен с гърци." По-нататък Тронски указва, че Одисеи е старинен образ и по всяка вероятност, е съществувал като такъв много преди гърците. Много е възможно преданието за Одисеи да съдържа в себе си някакви отгласи от много по-древна историческа, реалност, отколкото културата на микенската епоха." Понастоящем повечето от учените споделят това, мнение, а именно: някои части на Одисея" датират от много по-стари времена от епохата на Омир и безмъртният бард вероятно се е ползувал от няколко раз лични исторически и географски предания, от които е състав..1 поемата. Но какви са били тези предания и какъв е техният произход? Възможно ли е да се от- Фие прототипът на този легендарен герой, неговият произход и национална принадлежност? На първо място обаче следва да се отговори на въпроа: какви са били географските познания на гърците от епохата на Омир? Според П, Борхард, А. Херман, А. С. Норов и др. географските познания и търговски връзки на гърците се ограничавали до бреговете на Мала Азия, Сирия, Египет, Финикия и о-в Сицилия. Р. Хениг обаче смята, основавайки се на новите археологически данни, приведени от Гарсия Белидо, че гърците още в дълбоката древност са плували до Испания. На принципиалния въпрос, известен ли е бил западният океан на гърците от времето на Омир и Хесиод, трябва безусловно да се отговори положително, тъй както на него отвръщали и в древността." Понастоящем вече може да се счита за доказано становището, че още в микенската епоха ( г. до н. е.) гърците не само са установили здрави" културни и търговски връзки със Сицилия, но са и подържали връзки и със Западна Италия. Нещо повече, влиянието на микенската култура може да се проследи чак до съвременна Португалия." Тези сведени

42 и традиции обаче са били наследени от критянитеминойци, които още години преди н. е. са били не само отлични мореплаватели, но и добри географи. След изчезването на критската държава, приемници на тяхната култура и знания станали ми кенските гърци, но след дорийските нашествия и разрушаването на микенската държава, тези знания били изгубени. Д. О. Томпсън пише, че много, безсмислени на пръв поглед сведения на Омир, се явяват не нещо друго, а лошо предадени и разбрани знания от някогашните много обширни минойски сведения." И тъй, първата версия е, че митовете за морски приключения и герои-мореплаватели произхождат още от древния Крит. Според френския географ Жилбер Пийо Одисеи е бил критски моряк, който се е впускал в далечни пътешествия, за да открива и търгува с ценни метали. В древността за такива се считали: калаят и медта, сплавта на които е бронзът и, разбира се, златото и среброто. Главен доставчик на мед била Испания, а на калай и злато Британските острови. Без тези метали не би било възможно изнамира нето на бронза, а без него и човешкият прогрес. И естествен е бил стремежът на хората да ги търсят навсякъде, като се впускали в рисковани експедиции към далечните и неизвестни земи. В потвърждение на своята теза Пийо се опитал да идентифицира местата, които е посетил Одисеи. Според него, страната на лотофагите е била южното мароканско крайбрежие, островите на циклопите" са Канарските острови, островът на Еол о-в Мадейра, страната на ли стригоните" западното крайбрежие на Ирландия, островът на Цирцея" един от Хебридските острови, страната на кимерийците" северният край на Ирландия, Сцила и Харибда" известната фингало ва пещера в Шотландия и накрая вероятно е бил Ирландия. остров Огигия" Редица учени обаче оспорват възможността да се идентифицират земите, които е посетил Одисеи, основавайки се на мненията на древногръцкия учен и географ Ератостен и историка Херодот. Според Ератостен ( г. преди н. е.) Омир не искал Одисеи да посещава известни места по време на пътешествията си". По-нататък известният географ иронично отбелязва, че само тогава може да се открие къде именно е плавал Одисеи, когато посочват кожаря, който е изтъкал чувала за ветровете." Херодот се изказва по-определено: Смешно изглежда как от многото съставители на различни земеописания ни един не е показал ясно вида на земята. Според техните описания Океанът заобикаля от всички страни Земята..." Който говори за Океана, той се забърква в обяснението на неизвестните предмети и затова мнението му дори не подлежи на обсъжда не. Аз не зная за съществуването на някакви реки на Океана, струва ми се, че Омир или друг някой от предишните поети е измислил това име и го е вмъкнал в поезията." След тези изказвания на двамата видни сънародници на Омир, изглежда би следвало да се прекратят опитите, да се търси в Одисеи" някакви реални историкогеографски сведения. Но... от друга страна тези изказвания изглежда косвено потвърждават становището, че Омир съвсем не е имал за цел да описва някакви действително съществуващи земи и народи, по простата причина, че изобщо нито той, нито съвременниците му са знаели за тях. Следователно, поетът просто е заимствувал тези описания от някакви прастари легенди, които вероятно още в неговото време са се считали за митове и изглежда не са достигнали до Херодот и Ератостен. Какви са били тези митове и какъв е произходът им? Както беше казано по-горе, сред изследователите преобладава мнението, че произходът им трябва да се търси в чудните морски приключения на древните критски моряци, разпространени в басейна на Средиземноморието още преди идването на гърците в Егейска та област. Обаче някои нови изследвания и археологически разкопки през последните десетилетия разкриха останки от неизвестна прастара цивилизация, които измениха представите ни за най-древната история на Средиземноморието. На малкия остров Малта, с площ от 218 кв. километра, Са разкопани руините на необикновени мегалитиче ски постройки. Вече са известни повече от 50 крупни храмови постройки, някои от които по размери са равни на Партенона и почти всичките имат сходство с мегалитическите съоръжения в Южна Испания (близо до Неибло) и Франция (п-ов Бретан). Под един от тези храмове било открито уникално по своята древност погребение. Първият анализ на останките показал около 6000 години. Вторият, по-точен 9000±400 години! Загадките на средиземноморския остров обаче не свършват дотук. Археолозите с учудване констатирали, че гигантските постройки били направени така, че да устояват на земетресения. Стените били изградени от хаотично нахвърляни каменни блокове, при което колебанията на почвата се разпределят зигзагообразно по стените, без да ги разрушават. На някои блокове са се запазили изображения на животни, които съдейки по ВСИЧКО, изглежда никога не са се въдили на острова. А в един от храмовете са открити плочи от варовик, на които са изобразени спирали. От предварителните данни може да се заключи, че това е първа по рода си геометрична рисунка в цялото Средиземноморие. Близо до малкото градче Мдиня се намират и други загадъчни обекти гигантските пещери. Много от тях са дълги и с много разклонения. В повечето от тях се вижда ръката на човека, който е издълбал истински лабиринти с лъжливи тунели, задънени входове и опасни уловки. Подземните коридори се простират под целия остров и в тях са открити следи от пребиваването не само на древните гърци и римляни, но и на хора от епохата на неолита. Най-интересната и загадъчна особеност на малкия остров обаче е сложната и обширна система от своеобразни пътища", представляващи двойни канавки-коло вози, изкусно издълбани в твърдата камениста почва. Разстоянието между канавките навсякъде е спазено точно 137 см, а дълбочината им е около 50 см. На аерофотоснимките тези необикновени пътища" удивително наподобяват железопътни линии, които на едни места се раздвояват, на други се пресичат, а на трети се сливат. Освен това повечето от тях не свършват до брега на морето, а продължават далеко под водата. Това доказва, че когато са били издълбани тези коловози, островът е заемал много по-голяма площ и вследствие на тектонични катаклизми морето е заляло част от него. Но на въпроса, за какво и как са служели тези пътища", отговор няма. Канавките- коловози свиде- 41

43 телствуват, че на древните обитатели на острова е било известно колелото. Изследванията обаче не са установили, каквито и да са следи от прилагането на жива сила за теглене на колички: нито следи от копита на животни, нито следи от изтъркване и излъскване на камъните, ако количките са били теглени в продължение на десетки години от боси хора. Останки от същата праисторическа култура (храмове, коловози и др.) са разкопани и на малкия вулканичен остров Пантелерия, разположен на 100 км югозападно от Сицилия. А по средата между двата острова са открити под водата развалини от два града, със симетрично разположени улици и високи здания. Нито в един от достигналите до нас трудове на древните автори и в нито един от митовете и легендите на средиземноморските народи няма дори и намек за подобни храмове и особено за коловози. И като че ли само в описанието на остров Итака, родината на Одисеи, има някакви сходни елементи. Какви хора първоначално са заселили острова и кога е станало това? Едни от изследователите предполагат, че това са били кроманьонците, а други митичните атланти. Но независимо от проблема за коренното население на острова, може би най-правдоподобно изглежда предположението, че Малта е била своеобразен център на мегалитическата култура, която по-късно е разпространила своето влияние по цялото Средиземноморие, чак до Англия. Между тази култура и древ номинойската култура на о-в Крит има много сходни черти, но специалистите смятат, че последната е значително по-млада. Освен това тя като че ли е възникнала неочаквано и изведнъж е достигнала високо развитие. И може би не е изключено формирането на древното критско население и ранният му и бърз преход от родовата община към класовото общество през втората половина на III-то хилядолетие преди н. е. да е станало под прякото влияние на загадъчната култура на о-в Малта. Като косвено потвърждение може да се посочи и внезапният и бърз прогрес на критяните във всички области на производството, станал по същото време. В крайна сметка може да се допусне, че Малта е била не само център, но и свързващо звено между найдревните и почти неизучени култури на късния нео лит енеолитът на Средиземноморието. Това са били вероятно комплекс от островни култури, създадени от народи-мореплаватели, започнали своето разселване още в мезолита, по линията: Испания, Балеарските острови, Малта и съседните й острови, о-в Крит, островите в Егейско море и Троя. Смята се, че изобретяването на корабите с платно е дело именно на тези народи. И, може би, техните морски приключения и подвизи са легнали в основата на митовете на по-късните народи: морските приключения на Гилгамеш у древните шумери, пътешествията на Мелкарт у финикийците, подвизите на Херкулес у древните гърци и странствуванията на аргонавтите и Одисеи у критянитегърци. Етруските също са знаели Одисеи под името Uthsta, значението на което е неизяснено и си остава загадъчно. От всичко това може да се направи предположението, че легендарният Одисеи вероятно е бил представител на тези загадъчни морски народи", а неидентифицираната и досега родина на героя, о-в Итака, фактически е бил о-в Малта. В своята експанзия тези народи може би са търсили пътища от Средиземно към Черно море, за което свидетелствува митът за аргонавтите, споменат и в Одисея". Дълбоката древност на този мит косвено се потвърждава от геоложките данни, приведени от А. Д. Арахангелски и Н. М. Страхов, че в ан тропогена Черно море два пъти се съединявало със Средиземно и три пъти с Каспийско море. Вторият прорив на водите на Черно море при Босфора и Дар данелите е станал приблизително години преди н. е. Преди това Босфорът е бил тесен и труднопроходим прорив с подводни рифове и бурно течение от Черно море. Следователно пътешествието на аргонавтите е станало по време на прорива, тъй като в него се изтъква голямата опасност при плуването през Босфора, както и измененията, настъпили след това. Някои учени, предимно атлантолози, отъждествяват загадъчната култура на о-в Малта с легендарната Атлантида. За сега тази хипотеза звучи фантастично, тъй като досега не са открити никакви преки доказателства за действителното съществуване на този митичен континент. Но все пак някои обстоятелства са твърде любопитни. Неотдавна беше разкрито значението на думата Малта". С тази дума древните моряци от П-то хилядолетие преди н. е. обозначавали убежище от морските вълни". Освен това геолозите предполагат, че преди хиляди години преди н. е. Сицилия е била съединена с Тунис посредством ивица от суша. Вследствие на честите тектонич ни движения в Средиземноморския басейн, този мост" се е провалил и е образувал подводен праг, който сега вече е проучен, а част от о-в Малта е потънала във водата. Като косвено потвърждение може да се посочи датирането на слоя от вулканична пепел от преди хиляди години, намерен в долните пластове на придънните утайки з източната част на Средиземно море. Ако се докаже, че този мост" действително е съществувал като суша па това време, логично е да се допусне, че Атлантида би могла да бъде Малта, защото тогава тя е била крайният пункт на запад, който би могъл да бъде известен на тогавашните хора. И в такъв случай не ще бъде невероятно да предположим, че легендарният Одисеи води произхода си от митичните атланти. СТЕФАН НИКИТОВ Отговори на теста 1. Гигантският калмар. 2. Промяна на времето. 3. Скорпионът. 4. Двеста грама г. 6. Описват кръг. 7. Със замразяването и съживяването на живите организми. 8. Петлугата. 9. Австралия. 10. Седемдесет километра. 11. В Урал. 12. Ловен. 13. Вид каменно жилище. 14. Воркута. 15. Лекарската слушалка. 16. Скали, намерени в България ,4 млрд. км. 18. Флоренция. 19. Луната ще падне и ще се разбие върху екватора на Земята. 20. Английска дума, означава цървул". 21. Южноафриканска мина. 22. Четиридесет и четири хиляди бури. 42

44 НОВ АВТОМОБИЛ Съветската автомобилна промишленост е подготвила за масово производство нов ВАЗ Той се отличава със своята повишена проходимост през] пресечена местност и е пригоден за работа в тежките условия на горски и планински пътища. ЛАЗЕР ЗА ОЧИСТВАНЕ НА ОКЕАНИТЕ Учените Г. Аскарян, Е. Карлова, Р. Петров и В. Студенов са изследвали нова област от приложението на лазерите. Ако тънък лазерен лъч от инфрачервена светлина бъде насочен към водна повърхност, върху която е разлян нефт, се получава особен ефект нефтът се отделя от водата и се запалва избирателно. Възможно е в бъдеще да се построят специални кораби, които, снабдени с мощни лазерни устройства, ще кръстосват моретата и ще очистват световния океан. РЪЧЕН ЕЛЕКТРОНЕН ЧАСОВНИК Съветската промишленост ще пусне в продажба ръчни електронни часовници Електроника" с цифров показател на часа и минутите. В тези часовници вече не е останало нищо от традиционните механизми нито пружини, нито лагери, пито стрелки. Миниатюрна батерийна захранва сложна електронна схема. В нея има повече от хиляда елемента. БОЛНИ ЛИ СА ПЕНСИОНЕРИТЕ? Изследователите Г. Москалец и Н. Сачук, киевски учени-геронтолози са извършили проверка на 400 мъже и жени пенсионери в първите пет години от преминаването им в пенсия. Оказало се е, че мъжете, болни от. хронични заболявания, отделят за болестта си двойно повече време от жените, които са погълнати от домашни задължения. Любопитно е, че 56% от анкетираните смятат, че са съвършено здрави, а между работещите от предпенсионна възраст само 16% са дали такава оценка за здравето си. Установява се също така, че активният труд на чист въздух им е помогнал да се освободят от някои стари заболявания, които дотогава са смятали за хронично неизлечими.,,наука и жизнь" СССР " ЦИРКЪТ НА ДЪРВЕТАТА1 Този странен надпис стои на шосето близо до Санта Крус е Калифорния. Собственикът на Циркът на дърветата" е шведът Ак сел Ерландсон, С много търпение,

45 постоянство и умение той придава на дърветата желаните от него форми. Клоните им правят осморки или плетат чудновати решетки. В неговата градина има праскови, които растат прикрепени за градинската стена като лози. А има и дървета-стълби като това. което виждате на снимката. Много туристи се отбиват в уникалния цирк на Ерландсон. КОЛКО КОСМИ ИМА БРАДАТА? Пресметнато е. че на лицето на средния англичанин" има около косми. В Англия е и световният рекордьор по дължина на мустаците. Той се нарича Джон Рой. Неговите мустаци имат обща дължина метър и 12 сантиметра. Няма да разкрием кой знае каква тайна, ако кажем, че Джон Рой е собственик на ресторант и е отгледал" мустаците си единствено като реклама за ресторанта. Нали добре звучи При най-дългия мустак!" БИРА НА ПРАХ Щом като има нес-кафе и нес-чай, защо да няма и нес-бира? Любителите на бирата могат да бъдат спокойни. Произведена е първата партида нес-бира. Тя е бързо разтворима във вода има вкуса и пяната на истинската бира. Ако водата, с която се разтваря, е леденостудена, то не остава да се желае нещо по-добро. Но все пак естествената бира няма да отстъпи скоро! РАДИОАКТИВНИ ЕЛЕНОВИ РОГА Увеличаването на радиоактивния фон взема заплашителни размери, съобщава сп. Дас Тийр" от ГФР. Били са изследвани за радиоактивност еленови рога. Установява се, че стронций 90 се натрупва в роговото вещество. Радиоактивният фон е започнал постепенно да спада след 1968 година, но все още е изключително висок, тъй като някои страни не са се присъединили към Догопора за ядрените опити и продължават да извършват ядрени експлозии в атмосферата. КОТКА СВИДЕТЕЛ ПРЕД СЪДА Пред съда в Щутгарт е била донесена котка като свидетел в дело за кражба в един продоволствен магазин. Дирекцията на магазина обвинила една жена в кражба на три пакета котешка храна. Обвиняемата отговорила, че тя купила храната предишния ден. но поради лошото качество нейната котка отказала да я изяде и тя връщала трите пакета в магазина. Котката била донесена пред съда, пакетите били разтворени и опитът започнал. Котката наистина отказала да яде от храната. Съдът освободил обвиняемата. СПАСЕН ОТ КОСТЕНУРКА Един корабокрушенец от филипинския кораб Аоха" бил намерен два дни след катастрофата върху гърба на гигантска морска костенурка. През цялото време костенурката плавала на повърхността. Случаят е описан през м. юни 1974 година от капитана на спасителния кораб. Дас Тийр" ГФР НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ТОПАЗ Жителят на щат Минас-Жераис в Бразилия де Соуз Лима е изкопал в градината си най-големия топаз в света. Той тежи 117 килограма. Щатските власти правилно преценили, че мястото на този уникален топаз е в музея за скъпоценности в Белу Оризонте, а на де Соуз Лима трябва да се изплати прилично възнаграждение. Вокруг света" СССР ШАРХ СОХТА, ГРАДЪТ САМОУБИЕЦ В пустинята Лут, Иран от няколко години се провеждат разкопки на един от най-древните градове в историята на човечеството Шарх-Сохта. През третото хилядолетие преди нашата ера градът е броял двеста хиляди жители огромна цифра за онова време. Там, където сега е безплодна пустиня, някога се ширели зелени ниви и градини. Градът обаче е за-

46 гинал поради екологична криза. Изтощаването на почвата, изсичането на горите и промяната на фауната допели до тога. че източниците за живот на града постепенно намалявали, докато гладът и чумата прогонили населението ми към други страни. На снимката: керамика от Шарх-Сохта. ЦВЕТНИ ОРАНЖЕРИИ Институтът за селско стопанство при университета в Пипа извършва от няколко години интересни опити върху това. как зеленчуците усвояват слънчевата светлина, филтрирана през различни цветни филтри. За тази цел са създадени истински цветни оранжерии. Те са от полупрозрачни пластмаси с различен цвят сини, червени, жълти, виолетови. Култивират се домати, пиперки, краставици и други зеленчуци. Опитите установяват. че доматите се влияят от виолетовата светлина. В оранжерии, покрити с виолетова пластмаса (про никваемост на светлината 40 60%) доматите узряват по-бързо и дават по-едри плодове. Пиперките се влияят от жълтата и виолетовата светлина растат по-бързо. Установяват се и разлики в образуването на витамин С. Зелените филтри намаляват количеството на витамин С в доматите, докато жълтите го увеличават. Атланте" Италия ОТ КАКВО БОЛЕДУВАТ В АМЕРИКА? Съюзът на американските лекари публикува данни за заболяванията, сравнени за 1900, 1910 и 1970 година. През 1900 година: На първо място са пнеумонията (всички форми) и инфлуенцата 200 на население. Следват: туберкулоза 190, чревни заболя вания 140, сърдечни заболявания 130, мозъчни апоплексии 110, заболявания на бъбреците 80, смърт при злополуки 75, рак 60, старческа немощ 50, дифтерия 40. През 1940 година: Сърдечно-съдовите заболявания са на първо място 290, рак 130, мозъчни апоплексии 90, заболявания на бъбреците 80, пнеумо ния и инфлуенца (грип) 50, смърт при злополуки (без злополуките с моторни превозни средства) 50, туберкулоза 45,диабет 25, злополуки с моторни превозни средства 25. През 1970 година: Изключителен растеж на сърдечно-съдовите заболявания 360, рак 160, мозъчни апоплексии 105, злополуки 60, грип и пнеу мония 60, диабет 25, цироза на черния дроб 25, бронхит, ем физема, астма 20. Тази статистика говори, че са настъпили изменения в структурата на заболяванията Антибиотиците изтласкаха на задно място пнеумонията и чревните заболявания, туберкулозата въобще почти изчезна като заболяване. Градският живот, напрежението и преждевременното изхабяване обаче доведоха до заплашителния растеж на сърдечно-съдовите заболявания. Навлизането на химията в живота, замърсяването на околната среда и други фактори водят до постепенно и също заплашително увеличение на раковите заболявания. Артериосклерозата е заела понастоящем сериозно място. Разбира се, расте броят и на злополуките с моторни превозни средства. ИЗБИВАТ ПРЕЛЕТНИТЕ ПТИЦИ В западногерманската преса се появяват все повече остри статии срещу масовото избиване на прелетните птици в Италия, През настоящата година (1974) там загинаха от мрежите на ловните около два милиона прелетни птици Италианските ловци ги продават като деликатеси на скъпите ресторанти. Това масово избиване води обаче до щети на селското стопанство в Западна Германия. Бързото намаление на птиците се отразява на безпрепятственото размножаване на вредните насекоми, срещу които вече трябва да се воюва с инсектициди. Но инсектицидите носят други вреди... Сайънтифик америкен" САЩ ЗМИИТЕ НА РИМ Напоследък се наблюдава неочаквано преселване на селяните от Кампания и Емилия (в близост до Рим) към столицата. Причината: вечният град е заобиколен от цяла армия змии поради отсъствието на таралежи, глигани и пуяци в тази област. Влечугите настъпват по такъв тревожен начин (300 жертви през 1973 година), че излетниците носят със себе си про тивозмийски серум всеки път, когато отиват да закусват на поляните около града. Сианс е ви" Франция 45

47 к р ъ с т о с л о в и ц а ВОДОРАВНО: 1. Продукти, получени при валцоване. 6. Наше списание. 10. Столицата на Перу. 11. Соли на пикочната киселина. 13. Наше литературно списание, излизало в Шумен през г. 15. Европейска столица. 17. Унгарски химик ( ). 18, Вързоп. 20. Град в Узбекска ССР. 22. Уред за измерване на големи електрически съпротивления. 23. Воден басейн. 24. Издадена в морето част от сушата. 27. Канадски политически деец ( ). 28. Тънка и висока чаша. 29. Наша планина. 31. Вид печатарски букви. 32. Документ за платен вход, за право на пътуване и др. 33. Порода едро куче с голяма глава и сплесната муцуна. 34. Атом или молекула, които имат положителен или отрицателен електрически заряд. 36. Градивна частица на химически елемент. 37. Френски професор, инженер и конструктор на океанографски подводници. 38. Норма за светлочувствителност на фотоматериали. 39. Вид американска маймуна. 40. Шифър. 42. В средните векове феодал, зависим от друг феодал. 43. Вулкан в Исландия. 44. Животински продукт. 47. Град във Франция. 48. Област в Съветския съюз. 49. Всяка една от двете страни, които образуват правия ъгъл на правоъгълния триъгълник. 51. Съветски шахматист. 52. В Монголия наименование на върховните и местните органи на властта. 53. Река в РСФСР, в басейна на Ока. 54. Издание на БТА. 56. Остров в море Банда. 57. Къса съединителна тръба; муфа. 58. Горско животно. 59. Съкратен подпис, инициали. 60. Единица мярка за измерване на атмосферното налягане. 62. Стадо от коне, елени или други животни. 63. Стратегическа височина. 64. Пристанищно съоръжение за ремонт на кораби. 67. Княз (етиоп). 68. Безцветно кристално вещество, употребява се във фотографията. 69. Единица мярка за тегло на скъпоценни камъни. 71. Цилиндричен метален съд за течности. 72. Населението на дадена страна. 73. Носовата част на горната палуба на кораб. 74. Лозарски съд. 76. Един от трите основни литературни вида. 77. Уред за усилване на електромагнитни вълни. 78. Немски физик ( ). 79 Дворец Иглолистно дърво. 82. Героиня на Д. Димов. 84. Древно племе, населявало Балканския полуостров. 86. Древни жители на Гърция. 88. Химически елемент, безцветен газ, който не поддържа горенето. 89. Хирургически инструмент за пробиване на кост. 90. Машинен елемент, който поддържа ос или вал (мн. ч.). ОТВЕСНО: 1. Най-отдалечената планета от Слънчевата система. 2. Столицата на Латвийска ССР. 3. Държава в Азия. 4. Древноримски поет и философ (99 55 г. пр. н. е.). 5. Модел съветски самолети. 6. Малък.кораб за крайбрежни плавания. 7. Възпаление на външното или средното ухо. 8. Цвят. 9. Бетонна площадка в корабостроителница, от която корабите се пускат във водата. 12. Тънък стоманен нож, който се притиска към повърхността на дълбокопеча тарска форма за остъргване на излишната печатарска боя. 14. Отровно вещество. 16. Най-отдалечената точка на орбитата на Луната, на звезда, на изкуствен спътник спрямо Земята. 19. Руски художник ( ). 21. Град в Етиопия. 23. Град в Североизточна Франция. 25. Експериментална проверка (мн. ч.). 26. Изкуствена материя. 28. Многогодишно тревисто растение от устоцветните с розови или бели цветове 30. Митически основател на Рим. 31. Метална част на електрическа крушка. 32. Дърво с ароматични цветове и с плодове с овална твърда черупка. 33. Вид ниско меко канапе. 35. Точка на небесната сфера, противоположна на зенита. 37. Сух вятър, който духа постоянно между тропиците. 39. Място на слънчевата повърхност, което свети особено ярко. 40. Електропроводник от една или повече изолирани жици, покрити със защитна обвивка. 41. Широко разпространени съединения на елементите с кислорода. 43. Герой на Шекспир. 45. Голяма хищна морска риба (мн. ч). 46. Период, през който се завършва един цикъл от слънчеви и лунни затъмнения и след това се повтарят. 48. Вътрешният бял и лъскав пласт от черупката на вид мида, от който се правят украше- 46

48 ния и др. 50. Пустиня в Индия и Пакистан. 51. Уред за ловене на диви животни. 52. Град в Саудитска Арабия. 53. Причинител на заразни болести. 55. Морско безгръбначно животно, което живее на големи неподвижни групи. 57. Сигнал, даван чрез биене на камбани при пожар или друго бедствие. 59. Тържествено шествие. 60. Място в пристанище за пазене на плавателни съдове. 61. Пръстеновиден остров (мн. ч). 63. Шотландски физик ( ). 65. Африканско животно, което прилича на жирафа. 66. Река във Венецуела, приток на Ориноко. 68. Мащабно намален модел (мн. ч.). 70. Английски полярен изследовател ( ). 71. Съд за цветя. 72. Израстък на нервна клетка. 73. Виден български езиковед ( ). 75. Коремоного мекотело животно (мн. ч.). 77. Вулкан в Аржентина, висок 3776 м. 79. Шлосерски инструмент. 80. Френски/композитор ( ). 81. Френски вестник. 83. Футболист от Аякс" Холандия. 85. Уред за определяне скоростта на кораб. 87. Модел съветски самолети. ЛЕНИН КРЪСТЕВ 1. Кое е най-бързото същество в морето: гигантският калмар, морската костенурка, акулата, делфинът, рибата-меч. 2. Какво означават перестите облаци: хубаво време, промяна на времето, буря, продължителни дъждове, мъгли. 3. Кой най-много издържа на глад: скорпионът, мравката, гущерът, паякът, орелът. 4. Колко е минималното количество вода, необходимо на човешкия организъм: 200 грама, 500 грама, 750 грама, литър, литър и половина. 5. Знаменитото Лисабонско земетресение е станало през: 1650 г., 1701 г., 1775 г., 1810 г., 1900 г. 6. Какво става с полюсите, когато Земята се върти около оста си: остават на своите места, придвижват се по една права линия, клатушкат се безразборно в определени граници, описват осморка, описват кръг. 7, С какво се занимава криогениката: с космоса, с почвите с реките, със замразяването и съживяването на живите организми, С инженерната психология. 8. Кое растение е насекомоядно: белият равнец, петлугата, столетникът, хризантемата, камелията. 9. Кафявата мечка не живее в: в България, в Аляска, в Далечния Изток, в Камчатка, в Австралия. 10. Колко е дебела обвивката на Земята: 50 км, 70 км, 95 км, 106 км, 132 км. 11. Къде може да се намери лазуритът: в Стара планина, в Карпатите, в Памир, в Урал, в Апенините. 12. Къде е било наследственото имение на Иван Александър: край Троян, Видин, Ловеч, Стара Загора, Плиска. 13. Какво се нарича долмени": вид каменно жилище, ястие, обли камъни, върхове, радиоактивни частици. 14. Черната перла на Севера" е: Мурманск, Сиктивкар, Воркута, Норилск, Ленинград. 15. Какво е изобретил Рене Лаенек: пишещата машина, нафтовата печка, безмоторния самолет, лекарската слушалка, трамвая. 16. Кое се нарича българити": село, скали, вид минерал, полезни бактерии, племе. 17. Колко е водата в Световния океан: 1 млрд. км, 1,4 млрд. км, 1,8 млрд. км, 2 млрд. км, 2,5 млрд. км. 18. В кой от посочените градове има катедрала Санта Мария дел Фиоре": Рим, Венеция, Палермо, Флоренция, Милано. 19. Какво ще стане с Луната, ако земното магнитно поле угасне: ще си остане на мястото, ще стане спътник на друга планета, ще полети към Слънцето, ще падне върху Земята и ще се разбие, постепенно ще се раздроби на космически прах. 20. От кой език е думата мокасин": английски, френски, испански, ескимоски, финландски. 21. В каква мина се получава най-големият дневен добив на злато: американска, френска, филипинска, индийска, южноафриканска. 22. Колко бури стават на Земята за едно денонощие: , , ,50 000, Отговорите на теста са на стр. 42. Ако сте отговорили правилно на повечето въпроси, вие не само имате разностранна култура, но и внимателно четете сп. Космос". Въпросите са свързани със статиите, отпечатани през 1974 година. 47

49 КРАЖБА В МУЗЕЯ Когато съобщиха на Стрезов, че е направен обир в музея, първото, което направи, беше да нареди никой да не напуска залите до неговото идване.. На входа го. посрещнаха директорът на музея, една от екскурзоводките и лейтенант Иванов. Другарю инспектор развълнувано заговори директорът. Каква наглост посред бял ден... Почакайте! прекъсна го Стрезов. Моля, започнете отначало. Кажете първо какво е откраднато? След алармения сигнал напускал ли е някой музея? В трета зала имахме един старинен гоблен. Размерите му бяха малки 30 на 40 сантиметра. Такива гоблени, доколкото сме информирани, на запад вървят по хиляди долара. Аз бях във втора зала започна екскурзоводката, когато аларменият сигнал се включи. Веднага изтичах при таблото, за да видя кой от експонатите е пипан. Когато отидох в трета зала, там вече нямаше никой. Колко посетители има в музея? запита Стрезов. Петнадесет добре че няма групи. Ще разговаряме с тях по местата, където сега се намират каза инспекторът и тръгна към залите. Разговорите Стрезов провеждаше с всеки посетител самостоятелно, а лейтенант Иванов след изказаните извинения, го претърсваше и освобождаваше. Десетият и единайсетият посетители дойдоха едновременно при инспектора: Ние сме братя. Преди четири дни излязохме от болница... Виждам. Катастрофа? Да, автомобилна. Аз си счупих крака, а брат ми ръката. Къде са счупванията? запита Стрезов. Моето е под коляното, а па брат ми в лакътя. Да видяхте някой да пипа картината? Не. Но стори ми се, че някакъв мъж притича след сигнала от тази зала в първата. Бихте ли го познали? Трудно, но ще се опитаме отговори човекът със счупения крак. Добре, но преди това, ако обичате, паспортите. Разбира се едновременно отговориха братята. Този със счупения крак и с двете ръце забърка по джобо- вете си, извади един черен портфейл и от него паспорта. Другият с големи усилия на лявата си ръка измъкна от задния джоб на панталона паспорта и го подаде на инспектора. Стрезов, разглеждайки паспортите, без да вдига очи, запита мъжа със счупената ръка: Какво държите в дясната си ръка? Нищо отговори младежът и обърна дланта си нагоре. Благодаря. Вие ще останете заедно с брат си до края на разпитите. Дано познаете човека, който е тичал след алармения сигнал. А ако не го открием, ще ми кажете защо лъжете. Колкото до гоблена, мисля че не е изнесен от музея, дори предполагам къде се намира. ЛОГИКАТА РЕШИ: ИСТИНАТА При плъзгането си по покрива керемидата ще получи такова ускорение, че няма да падне отвесно надолу, а по парабола, В такъв случай главата на пострадалия трябва да бъде не точно под стряхата, а значително по-напред. Оттук инспектор Стрезов стига до заключението, че е твърде вероятно пострадалият да е ударен от друг човек- КОСМОС научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год. XIII бр. 10 Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам. гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж. ЙОРДАН КОСТОВ Художник засл. худ. ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ икономист, ДИМИТЪР ПЕЕВ. ДИМО БОЖКОВ биолог, канд. техн науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, НИКОЛА ЧУПАРОВ машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН физик, ХРИСТО ТИЛЕВ географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ химик АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА София; бул. Ленин" 47, IV ет. ст тел , вътр Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3,00. Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 20. XI г Формат 80x92/23. Държавно военно издателство. Поръчка Печатни коли 6. Издателски коли 3. Тираж

50