Валентин Дишев. ßíóñ. Издателство Scribens, 2020

Препис

1 1

2 Валентин Дишев ßíóñ Издателство Scribens,

3 ISBN Издателство Scribens Валентин Дишев: текст, изображения, оформление 3

4 Валентин Дишев ßíóñ 4

5 Звънтящите полета на звука са сухи по-сухи от молитвените устни, невкусили очаквания отговор, по-сухи от прегърбените якове тропосали лицето на поднебието с печалните остатъци от себе си (и вечно има, има някой, претоплящ дните си със тях). Звънтящите полета на звука са ниски по-ниски от чело молитвено разказващо се в бръчките на камък, по-ниски от прихлупените траектории на лястовици във преследване на плячка (и вечно има, има някой, предвкусващ първа капка дъжд). Звънтящите полета на звука са гладни. 5

6 6

7 litore 7

8 8

9 Почука вятърът Вратата хлопва. Проскърцване в крилете. Събужда думите и дигите на невъзможното тържествено се срутват, предусетили безумството на страст за свобода, безбожното рисуване на лик, тропосано докосване на залези, звезди и същности, в безбрежие молитвено дочакало. Без гърч износило и слабости, и сили, стон и смях, смирение и поза на завръщане. И преклонение без прах и крясък. В пясъка следи и спомени, подгизнали, се учат на тайното изкуство как, прегръщащи, да се облещят срещу слънцето, дори и да смъди душата... Подмина, без да влезе, вятърът. 9

10 Реплика Мълчанието издува дюните, посуква мрачните им котви (ребрата им са само обръчи отвъд сърцето на желаното, безмълвен ксилофон за утро, в което слънцето е ножица, разпаряща платното нощно домът единствен на звезди и сънища, на стон и шепот). Мълчанието на пясъка е ехо на вятъра, забравил да се върне. 10

11 *** Намразих бялото ми каза рибата. Намразих пяната под водопадите, тъй трудно е, когато падат думите, води и залези. И е така болезнено във разреденото присъствие; това приплъзване нагоре, последвано от хрип на сриване; така безлична е посоката, а погледът тъй сляп от равноденствия. Ах, бялото как мразя каза рибата, когато тръгвах. Не знам дали прочете по гърба ми, че пяната е празното, което отново пълни с въздух тъмнината. И мразя рибата, когато въздухът е кратък 11

12 *** Двугърби, силуетите на дюните се плъзгат по съсухрения нос на времето. Претриват пясъка от спомени, забъркват го с маята на очакването. Ще трябва време този хляб да бухне. И капчица вода, която да преброди брадясалите бузи на мълчанието. И сол И сол ще има тя винаги открива раната. 12

13 *** Съблечените летни дрехи завиха корените на дърветата. Присвити някъде в дълбокото и летни думи, новите ми лудости, и глуми нови яростно почесваха отлюспващите се остатъци от слънцето на юли. Пристъпват риби, преброили до капка сенките на свойте вирове, изправени на пръсти, с погледи вторачени, очакват новата вода, която ще отрони нови пътища - тъй лакомо прикътани от лятото. И аз във своите пространства звънтящо разпнали предела си, очаквам есенното пълноводие Защото бистрата вода е мъртва. 13

14 *** Много искам да тегля една майна на времето. Същото, което броди в стихове, повдигано на пръсти и преливано, доено и превъзпитавано, и брулено, косено и даряващо, но същото показало деветия си пръст. Как искам в гърлото му дрипаво със нокти да гравирам Има ме!. Със същите които сричат стихове, почупени или грижливо срязани, и намастилени, белязани и с лак, и лик, ликуващи, но същите с отсъстващият среден пръст. Как искам да съм просто бесен!. То кротко рече: Десет.. 14

15 *** Търпението на думите изсъска и скъса вървите от сласт и крясък, прихлупи се небето на мълчанието, по-пъстри облаците слепота препуснаха в звънтящите си пасища, тъй дрипави без свян и горест, крещящо крепки и протяжно глухи, а там протегнатата длан на словото е суха, суха, суха, суха дълбока бръчка. И прозорец. 15

16 16

17 Aineías 17

18 18

19 деликатната текстура на мълчанието (планинският релеф на дишането) издължените пръсти на погледа (и нито прашинка помежду) светът е слух живеенето прочит 19

20 върхът на вертикала на безсмъртието е облян в светлина не го гледай вкоренен е в смъртта 20

21 не е нужно да си безсмъртен за да убиеш кентавър не е нужно да си кентавър за да е убиец ризата ти ако историята e агон предпочитам забравата 21

22 разказите за високи сводове винаги мълчат за тайната много място за мрак зейва под тях факлата ти трябва да има жаден и дълъг език 22

23 не можеш отклони реката без руслото да се промени няма да срещнеш два свята без те отново да се родят... съвършенството е и камък, и ложе тишината не просто липса на звук 23

24 да се впечатиш без да си белег да си история без да си смърт 24

25 няма да го драскам за да ме запомни ще го подслоня ще го приютя ще съм памет и дом 25

26 песъчинката между зъбите песъчинката край реката песъчинката в корените е една и съща разказвачите са различни ние сме разказите 26

27 ако разглобя това тяло какво ще остане пет кофи мътна вода ако разглобя този дух ще остане ли нещо? няколко илюзии за стъпки по водата и нечия усмивка за хоризонт 27

28 смъртта е само заекване на самотата 28

29 ianua 29

30 30

31 когато най-много искаш да си глух можеш да си спомниш че си и разказ и разказвач и разказаното можеш тогава 31

32 (истанбул, клиниката) колелото на живота (дясното) ме среща отново и отново с пръст (или прах) лявото дълбае в алеята сива пъпа на света дали защото знаеха че не се справям с болничната количка всеки път ме изпращаха със Стани и върви (всеки път с усмивка) или просто една друга религия им нашепваше че всичко започва след това и е по-рядко от чудо и много по-трудно 32

33 *** Пак виждам тази котка. Тя е няма. Промъква се край паметници, отърква се о кръстове - очите преценяващи, опашката внимателна... Мълчи. Мисля си колко болка може да разкаже. Но няма. И не би. Познавам тази котка. Говори езика на безучастието. И я няма. 33

34 *** преди малко говорих с човек на когото държа и отказах да приема идеята че ако един безбожник е положил костите на друг под няколко десетки тона камък и метал това вече не е гроб отказах да приема че още една идея крои абсолютната мяра по мярата на своя абсолют и твърди че свети (твърдо) сега седя и измислям света който няма да доживея онзи в който полусенките говорят силно и ясно и всички ходят на пръсти не за да са по-високи а за да чуват другия и другото което ще ни изравни без да ни подравнява без да налага строй ни строи ни мълчи и моля не ме погребвайте 34

35 Лов Днес наблюдавах по Дискавъри сокол върху кактус, върху него друг (сокол, разбира се кактус върху сокола би било прекомерност, която природата не познава). И всичко това за да видят по-отдалеч плячката, дългоухото, бързо, но не достатъчно. Няма да кривна към баналната метафора, но реших вече ще садя само незабравки. И, моля, друг да мисли навиците на мравките. 35

36 Мора Метафората е дървосекач в градината на залеза. И ето (защото вече слаби са ръцете ми, не мога да извия тъй хлъзгавия врат на болката, да я превърна в простичка материя за най-изисканото блюдо на трапезата гурме сте вий, приятели, любими братя канибали): тъй както вълчи вой за глутница, разливаш се в нощта ти, моя болко, болчице, защото слаби са ушите ни. Метафората е метач, в хамбарите на глухите... 36

37 *** Снощи, докато се люлеех на ръба между мрака без сънища и сънищата на мрака, видях едно мъничко човече, потъващо в неопределеността. После картинката се утрои (кадрирането не е това, което беше). Едното драскаше нищото и започна да се обгражда с панели измъкваше цели страници и ги полагаше като граници. Другото придърпваше думи и строеше сложни мрежи от изречения. Не исках да избирам между ловкостта и храбростта на страха. Постъпих като третото сграбчих точката. 37

38 *** срещах я в столовата казармено строга и хладна или в коридора (площада на санитарките чист и пуст като проповед) усмихвахме се със знам и разбирам в погледа и всеки отлиташе към своята стена за подпиране имаше лице на птица летяла дълго към лятото и помня нощта в която се отдаде на зимата: докато кръвта ù бликаше през всяка пора на тялото един последен полет на болката помиташе стени и фасади но чувахме чувахме чувах я само в две думи Затворете вратата! отвъд поговорките понякога доброто е мисъл за другите и затваря врати 38

39 Juturna 39

40 40

41 Opus nigrum Знаеш ли, Ютурна няма крачка от посвещението до проклятието, а еуфорията на осъществената свобода миг преди смъртта е само ефимерен проблясък Всичко е в нокътя, водна да одраскаш мрака, да разпориш мълчаливата му плът, дълго да кърви, дълго да свети 41

42 In extremis Какво утешение дават думите, когато устните на страха целуват избора между това да бъдеш обесен или изгорен? Последният знак решава поплак или поезия. 42

43 Area Историята е само пъпка на носа на Сфинкса и ти добре го знаеш лъстива непорочност, раздаваща възмездие. Като Йоргос копая, Ютурна, търся гласовете на премълчаните, като Йоргос намирам безръки богини. И не плача за ръцете им, водна плача, защото чрез тях пиша. 43

44 Opus vittatum Докато подреждаш тухлите на път към достолепния си свод забравяш да питаш за какво е нужно пламенното усърдие на благочестието, ако води само до Йерусалим... Който убива. 44

45 vivat Няма нищо по-упорито от кривата на едно безсилие, Ютурна. Ниските ноти на безразличието превиват погледа, заустват го в крайбрежния камъш на блатото, сред треперливите му остри кълнове. Високите ноти на порива разрошват косите и вплитат дългите им спомени във дърволома на безвремието. Няма нищо по-архаично от отчаянието, водна. Археологията е за оцелелите. 45

46 Historia Augusta Главите се сменят, но венецът остава (и не мисли своя Аларих). Историците се взират да различат доволното впиване на устните в оловната чаша от оригването на историята... И никой не чете плавната инволюция на нейния подпис от живото изящество на пиктограмата до кръстчето, достъпно всекиму. Много не е името на спасението. Да смениш главата или цялата статуя не е въпрос на избор, а на богове. 46

47 Рим Повторимост е името на тъгата. Казано е Урфил е преди Одоакър няма да срещнем смисъла. Ала губят плът, губят плът, губят плътта си думите, в мозайката пъстра, но твърда... Разчете го, Ютурна, името на отсъствието Ако няма реалност, яжте думи!... Повторението е лицето на безразличието. 47

48 Pontifex Има ласки, които не можеш да присвоиш. Тревата отдолу. Има смисъл, който не можеш да прегърнеш. Тревата отгоре. 48

49 markam Никой не плаче за камъка, превръщан в статуя. Няма кой да оплаче статуята, по търпеливия път към прахта... Нека да възпеем белега. По белезите ще ги назовете. 49

50 Knossos самотен миротворецо (о моя болчице), кога те навести Тезей (убиец на бащи и бляскав триумфатор), кога разпръсна сетния ти дъх: на мрака сянка и баща на жаждата, кога вградиха те във образа на статуя (рогата, плашеща и твърда), теб, самотата, моя болчице, отвъд мита и вечността? 50

51 minima Не можеш да съблечеш Адриан гънките на тогата издигат стени, стилизират картата, изричат история. Напразно се взираш за треперливо ъгълче, уморено колебание, придъх на усмивка. Достойнство докрай, поглъщащо всичко. После въздъхваш щастливо и влизаш в своето име. 51

52 52

53 janus 53

54 54

55 Защото не виждам Не защото светлината вае длъгнестото тяло на тъгата Склоновете на Теравао усмивката на Люк сив косъм от брадата на Бекет (Смътно ей там на какво) Защото не Виждам 55

56 Стихотворение с воден фон На J. C., с почит търсехме смисъла в четене до гадене гадаехме смисъла всяка дума имаше свой Мидас и свое възмездие лицето на удавника беше моето, Маурисио, беше моето даже не забелязвахме слънцето чертаещо пътеки в парка на лицата ни после в тяхната угар алеи дерета и урви все по-назъбени ронливи и крехки сушата размахваше скришом ръце лицето на удавника беше моето, Маурисио, беше моето 56

57 на брега на две трети от края на моето непоклатимо безсмъртие от шейсет години за живеене нащърбено от рибешки ухапвания тропвам с крак и се кикотя на езика цоп и сънят накрая ще бъде завършен, Маурисио, сънят ще бъде завършен когато мълча на езика в който сънища няма 57

58 Колка Когато вечер два пръста не стигат отново да видя слънцето тежки корените ми тежки на изток дълъг е изтокът дълъг прашни пътищата му копитата болезнени косите сплъстени болка е изтокът болка и песен искам да се чуя в канте хондо в канте хондо в дълбокото искам а гласът ми е кена кена гласът ми от други Анди думите ми са метиси. 58

59 А кой тогава, по дяволите, е Варгас? Докато вие моят Дубровник през декември не от вятъра не от вятъра пуст е Страдун на моя език пищи камъкът на моя език мълчи Свети Спас хрипти само хрипти без моя език вярата ми се извръща и докато броя взривовете тихо ми шепне Помни Педро Камачо. 59

60 anunciador Никой не прави нищо нищо никой не прави не бъди жестока Виктория покорството на реката е минало нищо никой не прави не прави нищо никой не махай приборите Маргот винаги сме на страната на мъртвите никой нищо не прави нищото никой сирената млъкна и запяха петлите думите ми още нищо не знаеха 60

61 Черен лебед Тук е Австралия, скачай! Разпознай непознатото заплюй си го: разчертай проклетия свят на квадратчета, равни и ръбести удобни за складиране, готови за клада (просветените не горят хора магията по-дълго гори и по-малко пуши); промуши дъгата с права линия, пръв протегни шия за подравняване и не питай Когато сънуваш черен лебед, само когато, си буден. 61

62 *** Да си игра за нечие въображение; да изучава плавните ти описания; да нищи липсите и ги допълва; да пише собствената монография; да идва и си тръгва при живота си... Това осмисля тленния ти сън... папирус, ако си. Ако ли не не дишай. 62

63 1881 Трябва да преминеш през синьото и розовото за да откриеш Африка да се плъзнеш по сухите дюни и напълниш очите си с влага да я изпиеш до острите ръбове на философски бордей да броиш разглобяваш драскаш по кората на времето забавяш падането забравяш свистенето в един единствен тон ликува дъждът за дъжда на дъжда ликува в седем стъпки от едно до осем осмата остра и една. Едно. 63

64 64

65 Fontus 65

66 66

67 Съвсем точно знам кога ще свърши светът достатъчно е всички малки простички истории да бъдат разказани. И докато гледам врабчето, бухнало в снега, спонтанно искам да съм съучастник в най-последното престъпление. Но се спирам. Има истории за разказване, има истории за живеене. А врабчето... 67

68 да изпищят сетивата после дълго да пеят да се издължиш да се намериш 68

69 пластиката на притихващото тяло е само форма на завръщане светлината не го припознава но и сянката не ще се приюти 69

70 можеш да преброиш гърбиците на едно мълчание само ако го яздиш дълго в пустинята 70

71 битието има проста оптика докато падаш растеш ако някой те изговаря в отсъствието 71

72 вече глух си ако чуваш само своя собствен дъх 72

73 разкъсаните капиляри не могат да рисуват смисъла цветът му е смирен и мълчалив 73

74 видях ангел да плаче със затворени очи дори и за него страшното беше отвътре 74

75 да паднеш да си само звук да трепне да го вдишат да си живот 75

76 няма утеха в думите измълчи ги до първото вдишване и ще дойде ще дойде ще дойдат после издишаш и чакаш 76

77 ако можех да изпълня пространството под сводовете на духа щях да съм свят но съм само кленов лист който чете цветовете им и не пада не пада не пада 77

78 да вдишаш песъчинка не значи че си вятър 78

79 това клонче над мен не шепти не хрипти не говори тихо рисува овал за нататък 79

80 в по-горна октава на смисъла не можеш да влезеш с фалцет 80

81 солена е мисълта ми в най-сините мигове си представям как смисълът идва и ближе от нея а тя се смалява смалява смалява 81

82 пътеката на спомена е само скимтящо спускане надолу проплачеш ли я влюбено през рамо 82

83 тихо струи през клепачите през мълчанието тихо никнат думи и светове докато изричам съществувам 83

84 толкова светлина в мрака ако чакаш дълго и дишаш 84

85 дай ми име за да се спомня зачерква паметта неназовимото 85

86 86

87 винаги ще има някой който ще го напише по-красиво от теб по-живо ще го напише някой ще го изпее друг ще го приюти но ти ще си го живял само ти ще го подариш 87

88 88

89 Съдържание Звънтящите полета на звука 5 litore Почука вятърът 9 Реплика 10 Намразих бялото 11 Двугърби, силуетите на дюните 12 Съблечените летни дрехи завиха 13 Много искам 14 Търпението на думите изсъска 15 Aineias *** деликатната текстура 19 *** върхът 20 *** не е нужно да си безсмъртен 21 *** разказите 22 *** не можеш отклони реката 23 *** да се впечатиш 24 *** няма да го драскам 25 *** песъчинката между зъбите 26 *** ако разглобя това тяло 27 *** смъртта е само 28 Ianua Когато 31 (истанбул, клиниката) 32 Виждам 33 Преди малко 34 Лов 35 Мора 36 Снощи 37 Срещах я 38 Juturna Opus nigrum 41 In extremis 42 Area 43 Opus vittatum 44 vivat 45 89

90 Historia Augusta 46 Рим 47 Pontifex 48 markam 49 Knossos 50 minima 51 janus Защото не 55 Стихотворение с воден фон 56 На брега 57 Колка 58 А кой тогава, по дяволите, е Варгас? 59 anunciador 60 Черен лебед 61 Да си игра Fontus *** Съвсем точно знам 67 *** да изпищят 68 *** пластиката 69 *** можеш да преброиш 70 *** битието 71 *** вече глух си 72 *** разкъсаните капиляри 73 *** видях ангел да плаче 74 *** да паднеш 75 *** няма 76 *** ако можех 77 *** да вдишаш 78 *** това клонче 79 *** в по-горна октава 80 *** солена е 81 *** пътеката 82 *** тихо 83 *** толкова светлина 84 *** дай ми име 85 *** винаги 87 Не е речник 93 90

91 91

92 92

93 Не е речник Отдавна твърдя, че днес заглавието в поезията не може да е посочване с пръст (нито една дума не заслужава тази съдба помните ли думите още не бяха измислени те заместват соченето, придърпват другия, като го създават, създавайки теб, именно теб. Като човешко същество). Когато използвам заглавия, тяхната функция практически винаги е една и съща да задават допълнителен хоризонт. Да отварят просвет между себе си и текста, в който може да се настани още едно разбиране, още едно човешко същество питащият читател, още една възможност за промяна на текста, на читателя, на автора защото само в това триединство те, всичките, са завършени. Такова е и заглавието на тази книга. То открехва вратата към темите, които от много години ме карат да задавам въпроси, изричащи се в текстове, преподреждащи се в своеобразни епоси, взрени в историята на една цивилизация, следовници на която на нейния прераждащ се дух и неговите метаморфози сме. И ето: казах врата. А за нея е нужен Янус. Не, не двуличникът, а двуликият. Онзи, чиято грижа е началото и краят. Взиращият се едновременно в двете. Това е пространството, в което пътувам пространството на началото и края на едно цивилизационно странстване, отнело десетки векове, пътуване, забравящо началата си, но възпроизвеждащо ги като неделима част от самосъзнанието си, пътуване с предизвестен край, но и с упоритостта на един роден през Модерността дух сам наследник и наследяван. Пътуване в разказите, които сме, самоосъзнаването им, самоосъзнаването ни като разказващи, подреждащи най-често несъзнавано разказваното, подреждащи свят. 93

94 И ако в Тезей трептеше хоризонтът на самотата, ако взирането в Лабиринта беше търсене на основанието нейното обиталище да бъде построено (а основания неслучайно се появи в Деиксис, диптихът, продължил трилогията), то бе и напомняне, че триумфът често е предизвестена смърт (затова и казвах, че разказът за Тезей винаги е разказ за Егей). Янус разгръща разказа, наплитайки нови и нови връзки: ако Маргьорит (и други регистри) беше въображаем диалог с историческите есета на Маргьорит Юрсенар, сякаш фиксиран върху римския цикъл, но поглеждащ отново и отново към текстовете за античните трагедии, беше поглед назад, за да разберем по-добре бъдещето на едно минало, то тази книга отваря възможността да центрираме себе си в римския свят, за да се движим свободно напред и назад, да разчитаме началата и хоризонта на собствената си днешна идентичност (и няма как в този нов разказ да не се появи отново създаването на тази идентичност и чрез текст, нямаше как да не присъстват неназовани, но разпознаваеми, и Маркес, и Кортасар, и Юрсенар, и Бекет, и... до Пикасо да и той, защото именно той превърна образа в текст, който трябва да бъде разчитан...). Янус искаше да се изговори, да напомни, прошепне, че коренът му е и ianua (врата), и janus (отворен вход с арка), че е защитник и на тези, които отпътуват, и на тези, които се завръщат, посредникът между варварството и цивилизицията, между младостта и зрелостта. Янус, съпругът на нимфата Ютурна (Juturna), издигната за богиня на изворите, водите и реките (и тази книга защото тя изговаря своя предмет нямаше как да не се разгръща като течаща вода, подскачаща по планински камънак или плавно стичаща се в разливите на равнините, сменяйки поетики, следвайки чрез тях ритъма на живота си). Ютурна, дъщеря на убития от Еней Турн 94

95 (този Еней, Aineias, чийто потомци Ромул и Рем основават Рим, но и образ на моето вечно питане за Крит и Кносос), която тук насновава чрез своя съпруг провидството за минало и бъдеще (и какво по-естествено от това тя да се окаже другото име на Маргьорит?). Ютурна, майката на Фонт (Fontus), сам бог на изворите, на сътворението на живот чрез първичното изригване от недрата на земята на животворната мощ, връщащ ни и към баща си, царствал преди Сатурн и дал на хората цялото знание за земеделието, знанието за хляба и грижата за него... Накрая уверихте се това не е речник. Това е разказ за книгата на Янус, разказ за всички нас. Разказ, който може да има своето продължение, независимо дали ще изберете да пътувате през всички други заглавия в книгата, независимо дали ще търсите загадката на Урфил и Одоакър (на преведеното Слово и меча), или на пътя към Философския камък чрез Opus nigrum (с което пак можете да се озовете при Маргьорит Юрсенар, но и във Фландрия през 16 век), и още, и още... Разказът ние съм, който надявам се няма нужда от всичко това, за да бъде припознат като свой. 95

96 Издателство Scribens Валентин Дишев "Янус" първо издание, р-ски и изд. с-инг: Г. Гаврилов, коректура и ps: APS, формат 32/70/100, тираж 300. Печат: "Дайрект сървисиз". 96