Устрем' IV Eзикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" Устрем. гр. Варна

Препис

1

2 Устрем' 2020 IV Eзикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" Устрем 2020 гр. Варна 1

3 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна УСТРЕМ' 2020 брой година Съставител: Цонка Станкова Редактори: Цонка Станкова Наташа Неделчева Рада Здравкова Камелия Савова Ива Узунска Художник на корицата: Кирил Тодоров, 9. Д клас Обработка на корицата: Петър Петров Компютърна обработка и страниране: инж. Дарина Атанасова 2

4 50 години "Устрем" 3 Устрем' тома върху огъната библиотечна лавица изглеждат страховито и потискащо. 50 книжици Устрем излъчват духа на лекокрилата младост. 50 години изданието за ученическо творчество събира таланти на словото и четката и все така излъчва усещане за свобода. Нашият Устрем е задължителен дар, с който Госпожа Гимназията изпраща скъпи на душата й гости или благодари на заслужили с усърдието и уменията си ученици. Макар г-жа Дарина Атанасова да се грижи за дигитализацията на всички училищни издания, за тази драгоценна книжица на всеки 19 март продължават да питат и бившите ученици: Я, да видим, Запази ми n броя!, Ех, кога свършиха?. Има ги на сайта, ама върви прегръщай виртуалното! И като едни същи класици всяка година правим допечатка! Вече 50 години Устрем е нашето непомръкващо във времето огледало, в което сме винаги млади, а младостта е влюбена, вълнуваща се, страстно разсъждаваща, питаща и търсеща, дръзка, напориста Никой не се е сетил да запише как се е родила идеята за името на това издание, но то е емблематично за Четвърта, защото тук е кодирана същността ни: У като учител, умение, усет, увлечение, усмивка, удивление, ускорение С като светлина, сбъдвам, свобода, сила, слово, смисъл, смях, сцена, слънце Т като танц, толерантност, трепет, труд, творчество, търсене Р като родина, радост, ред, ритъм, реч, рамо, раста, рок, ромон Е като Европа, единство, език, емблема, екип, емоция, енергия, ех! М като мерси, медали, мечти, младост, море, музика, мир, магия Страниците на нашия Устрем пазят първите уверени стъпки на много изявени хора на словото писатели и поети, журналисти, преводачи, режисьори, публицисти, театрални и литературни критици. Четвърта винаги е била топло гнездо с грижовни родители и талантливи птичета, които после, за огромна радост, летят по-високо от благодетелите си. Ние, врабчетата от Четвърта, може да сме шумни

5 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна и неукротими, но не сме нито сиви, нито скучни! Стихотворения, разкази, есета, фейлетони, остра публицистика, интервюта, изненадващи с дълбочината си фрагменти, анализи и интерпретации на художествени текстове и театрални спектакли, преводи, творби на френски, испански, английски език творческият потенциал на учениците, които продължават да градят образа на любимото училище, е просто очарователен. От много години Устрем приютява и цяла галерия с впечатляващи рисунки и картини. Добра стига и сполай ти, петдесета устремна годишнина! Да е живо огнището "Устрем", да е жив пламъкът на творческия дух на стопаните и чедата му! До следващата петдесета годишнина! Вдъхновение и на колегите, които ще събират и нареждат, ще напътстват с любовната строгост на Пенчо Славейков, ще вдъхновяват с Вапцаровата вяра и с Йовковата надежда, че човекът ще победи звяра, с почит към думите и дълбочините на езика. Цонка Станкова, учител по български език и литература от 1988 г. 4 Виктория Роянова, 12. З

6 Устрем' 2020 ОТ ПРОЗОРЕЦА НА ВРЕМЕТО Валентина Янева, 9. Д 5

7 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Владимир Иванов: Варненската Френска гимназия е духовно пространство, което живее във възпитаниците й Интервю на Елена Владова, випуск 1991, с проф. Владимир ИВАНОВ, випуск 1965 г. (интервюто тук е със съкращения, целият текст в е-вариант на Устрем 2020 на сайта на гимназията) Елена Владова е журналист в областта на културата, преводач от френски език и Монтесори педагог, автор на книги за деца и възрастни и на пиеси за деца, редактор на сайтовете Градското списание ( и Découvrir Varna ( Владимир Иванов завършва графика в НХА в София, учил е три години френска филология. Професор във ВСУ, автор на логата на IV ЕГ за почти всички юбилейни годишнини. - Връщаме се към времето, когато Френската гимназия във Варна се намира на ул. Стефан Караджа, където днес е Националното училище по изкуства. Какво си спомняте от времето, когато като ученици сте живели на пълен пансион? - Първите 4 години бяха пълен пансион. Има песен, която започва така: Там, на Караджата, номер 32. Създадена е от кадетите от Морското училище, което се е помещавало на този адрес. Баща ми е учил там преди мен. Интересното е, че и дъщеря ми учеше известно време там, вече в НУИ Добри Христов. Във Френската гимназия във Варна бях приет през 1960 г. През 2020 г. випускът ми празнуваме 60 години от приемането ни. Вижда ми се фантастично, но е така. Бяхме 3 класа по 20 души, в VIII клас преместиха всички момчета в един клас и ние станахме В клас, допълнен с момичета, другите два класа бяха само с момичета. Събираме се всяка година, повечето сме варненци, около 25 души в града през 1958 г. гимназията е преместена от Ловеч във Варна. Виждаме се в ресторант и си казваме по едно Наздраве. 6

8 Устрем' 2020 В цяла България сме около 50 души. Интересно е чувството, което се разви в мен от подготвителен клас до края на обучението ми. В началото не бях много ентусиазиран от мрачните пространства и коридори, атмосферата ми се стори малко неуютна, освен това ни посрещнаха със стари пансионски методи първата вечер ти крадат връзките на обувките, отношението на осмокласниците не беше много учтиво. Мога да кажа, че поне нашият випуск се постарахме да променим тази лоша традиция. Бяхме в пансион, защото целта беше да говорим на френски. Ние не говорехме само на френски, но хората, с които бях през тези години, през целия ми живот са като братя и сестри, имаме такива отношения един с друг. Гимназията създаде връзки, които остават за цял живот. Вече в XI клас училището ми беше омръзнало и помня как вече завършили преди мен ученици се връщаха за празника на гимназията, веднъж един от тях се разплака на сцената. Тогава си помислих, че това е нещо много нелепо, защото аз бих се радвал да напусна гимназията, но след това и аз се връщах за празника с много топло чувство, което съм запазил и до днес, въпреки че гимназията няма нищо общо с онази по мое време. За мен гимназията е много важна част от живота ми, навсякъде в биографията си пиша, че съм завършил Френската езикова гимназия във Варна. В голяма степен мога да кажа, че дължа културното си възпитание на тези 5 години, 4 от които на пълен пансион. - От гледна точка на съвременността, кое беше най-важното, което оказа значение за изграждането като личности на тези по-ранни випуски? - За мен най-важното бяха контактите с чуждите преподаватели, книгите в библиотеката, които самите французи ни подаряваха, учебниците ни по литература от поредицата Lagarde et Michard, от Средновековието до ХХ век, много богато илюстрирани, с много хубави оригинални текстове и с много илюстрации, особено от XIX и XX век. Много важна част от цялото, от образованието ни в гимназията, бяха така наречените des fascicules малки брошурки, свързани с автора, който предстои да ни преподават в някой час по литература. Става въпрос за класици Ламартин, Корней, Расин, Юго, всички по-големи имена. Тези брошурки включваха критически текстове, цитати, много добре илюстрирана с гравюри от епохата, илюстрации към техни произведения, портрети на авторите. Всеки от нас имаше по една такава книжка. Много от моите съученици, включително и аз, си ги пазим. Това беше такова богатство, за което, може би, в момента не сме си давали сметка, но в последствие се оцени като голямо предимство на преподаването в гимназията. Мисля, че когато бях в VIII клас, дойде французойка Беншек от Алжир с дъщеря си и ми подари няколко книги, една за импресионизма, другата за френския XIX век в живописта и едно малко томче Изкуството 7

9 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна на Ренесанса. Четейки тези книги и гледайки тези репродукции, усетих афинитет към изкуството. Това изигра роля за избора ми на път на художник. По-късно с удоволствие правех логата за всеки празник на гимназията, особено за юбилеите 25, 30, 40, 50, 60-годишнината. Това е моят скромен принос в празниците на Френската гимназия, но моята връзка с нея е до живот. - Споменахте преподавателите. Какво си спомняте за тях? - Преподавателите ни не бяха само французи. По лексика ни преподаваше Карло Куомо, италианец, а съпругата му Соня Куомо имаше руски произход. Той се обличаше с безупречен сив костюм, вратовръзка и бяла риза, винаги подстриган и избръснат, беше модел на елегантност. Дамам и мосю Бенц бяха швейцарци. По-късно на тяхно място дойде мосю Антонен, също швейцарец, преподаваше по френски. Не мога да не спомена Роже Катоар, французин, сражавал се в освободителната армия на Алжир срещу колониалната фреска армия там. Беше дошъл в България нелегално. В края на краищата се оказа, че Роже Катоар е негов псевдоним. Когато замина, от борда на кораба, който изпратихме, той каза истинското си име Окюли Клеман. Имахме преподавателка от български произход, мадам Иковски, която беше дошла от Франция. Помня, в една студена зимна сутрин, всички сме се скупчили около кюмбето, а тя беше написала на дъската стихотворението на Луи Арагон Il n y a pas d amour heureux. Ева Илиева, 9. Б 8

10 Устрем' 2020 Кирил Тодоров, 9. Д Оттогава го помня. Катоар пък ни пусна на плоча 45 оборота La Ballade des pendus на Франсоа Вийон, страхотно звучеше изпълнението на Жерар Филип в класата стая. Имаше една дама по география, мадам Драганова, французойка, омъжена за българин, която доста време живя във Варна и ни преподаваше по литература. Мадам Беншек, която вече споменах, замина по-късно да преподава в Софийската френска гимназия, защото каза, че отказва да преподава Алфонс дьо Ламартин като реакционен поет. Тя беше много бойна, както ще кажем днес. Спомням си, веднъж бяхме на екскурзия в Мадара. Тя беше със своя автомобил Ситроен. Стигаме до шосе, през което преминава буквално река от кал, тиня и мътна вода, от двете й страни се събрали хора и никой не смее да прекоси. Беншек натисна педалите и премина с колата си, водата почти влезе в кабината, но след нея и всички останали преминаха. По-късно мадам Беншек ми подари една книга La peinture contemporaine, посветена на абстрактната живопис. Оттам преведох един текст за стенвестика, който издавахме трима души. Там превеждахме статии, публикувахме стихотворения, анализи и рисунки. В един брой бях нарисувал карикатури на няколко учители, дори на директора, тогава Симеон Дамянов, нарисуван в един медальон. Всички бяхме любопитни как ще реагират. Директорът мина край вестника и каза: Другите ги познавам, 9

11 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна но този в медальона кой е?. От двете му страни бях нарисувал Гинка Христова и Гана Балканска. Развивахме дейност, която наистина беше в полза на културното израстване на възпитаниците на училището. Не мога да не спомена ежегодните фестивали, които правехме в чест на празника на гимназията. Това беше много сериозна подготовка, рецитирал съм, пял съм, играл съм танци, рисувал съм декори. Забележителни бяха театралните постановки. Много възпитаници на гимназията после поеха по пътя на изкуството или бяха на дипломатически служби и представяха България къде ли не. За мен много важна част от цялото беше шах отборът на гимназията от 4 души, сред които и аз. Имахме един преподавател белгиец, Мишел Катие, който ни преподаваше по география и френски, дойде на 21 години, а ние тогава бяхме на 16 години. Каза, че е пристигнал на стоп от Брюксел до Варна и още първия час пита дали някой играе шах. Ние веднага го включихме в нашия турнир, който организирахме помежду си. След това той замина за някаква хипи комуна във Франция, преди това работеше в клиниката на доктор Швайцер в Габон, беше много широко скроен човек, ерудирана и интелигентна личност. Нашият шах отбор беше няколко години последователно шампион на средните училища във Варна. Бяхме съперници с Механотехникума и Строителния техникум. Един от бившите кметове на Варна, Христо Тошков, вече покойник, дълги години разказваше, че аз съм го отказал да играе шах, защото съм го победил. Междувременно се създаде юношеската шахматна школа на Георги Даскалов в бившия шахматен клуб и имахме много добри резултати, бяхме в градския отбор на Варна. - Какъв е духът на варненската Френска гимназия? - Варненската Френска гимназия е духовно пространство, което живее във възпитаниците й, поне от моето време и което дълго време дава плодове по най-добрия начин. Познавам всякакви хора, завършили гимназията - физици, математици, капитани, лекари, дипломати, артисти. Гимназията създаде, според мен, достойни и отговорни хора, които, въоръжени със знанията за френската култура и цивилизация, продължават да дават своя принос за съвременна България. Не знам как е днес, но като гледам празниците, ми си струва, че сегашните възпитаници достойно отиграват това, което им е оставено като традиция, вкус към културата, духовността и живота, което е чисто френски маниер. Иначе ясно беше дефинирано, че Френската гимназия има за цел да се възпитават хора, които са подготвени да атакуват на собствена територия капитализма. Между другото, много от хората, завършили Френската гимназия във Варна, по-късно бяха в службите за сигурност, те наистина свършиха добра работа на социалистическа България. Заедно с това те бяха наистина добре подготвени в областта на френската култура, което за мен е по-важно. Слава Богу, аз познах не врага, 10

12 Устрем' 2020 а много френски приятели, много от богатото френско изобразително изкуство, по-късно няколко пъти ходих в Париж. Френската гимназия във Варна създаде личности, които в последствие наистина станаха граждани на света и това е най-важното. Това беше ядрото на една бъдеща България и това беше, според мен, големият принос на училището, че там израснаха хора, които вече не бяха затворени в българското пространство, бяха възпитани по друг начин. Моето общуване с културата на Франция разшири гледната ми точка, гимназията беше тласъкът, това беше връзката ни с европейската и световната култура. Израснахме във време, в което светът беше затворен, когато даже на знанието на чужди езици не се гледаше с добро око, за което мога да свидетелствам. Затова наблягам на контакта ни с чужденците, десетина души. С тях говорехме, излизахме на екскурзии, те също бяха любопитни, защото влизаха през Желязната завеса и бяха дезинформирани какво е тук. Някои от тях създадоха приятелства с учителите. Този двустранен контакт беше плодотворен, въпреки Желязната завеса. Винаги имаше тенденция, това беше духът на гимназията, поне в мен това остана, да се пробие завесата, слава Богу, пробихме завесата. Сега изграждаме нови. - Имате ли любими френски автори? - Имам любими стихотворения. Изпитвам голям пиетет към френската поезия, към класиците, разбира се, като се започне от Балада за обесените на Вийон и се стигне до 60-те и 70-те години на ХХ век. Това е океан от поезия Верлен, Рембо, Бодлер, имам томчета, които си препрочитам. Благодарение на контакта ми с един французин, Лоран Биебер, с когото се запознах съвсем случайно в Берлин през 1975 г. и с когото до днес сме приятели, имам като подарък сборник с поезия на Пиер Сегерс. Това и до днес ми е настолна книга. 11 Ралица Цонева, 9. В

13 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Петър Денчев, випуск 2005 писател, театрален режисьор Шепот и викове Първият път, когато бяхме заедно в леглото, тя лежеше отпусната. Погледът й беше забит някъде в тавана и аз се опитвах непрестанно да уловя посоката. Опитвах се да уловя и какво гледа, но не успявах. Не исках да я питам, защото тя нямаше да ми отговори. Беше завита до корема, а малките й гърди стърчаха и сочеха в същата посока като очите й към тавана. Надолу беше завита, само пръстите на краката й се подаваха. Лежах на десетина сантиметра от нея. Моята глава беше успоредна с нейната, когато ми се стори че чувам лека въздишка или тихо стенание. Чувах нещо като глас, който сякаш тихо редеше дума след дума, които се свързваха в нещо подобно на малка песен. Очите й бяха затворени. Вече ги беше затворила, а устните се притискаха една в друга. Харесвах тези устни, харесваше ми да ги целувам, да ги наблюдавам как се опъват, разтеглят се, после придобиват блясък, защото кожата й отразяваше светлината. Устните й се усмихваха. Преди говорех. Засипвах всичко с думи, защото мислех че е нужно. Мислех си, че е възможно тя с тялото си да усети вибрациите на думите ми; мислех си, че те могат вътре в топлото и меко пространство на тялото й да се раждат отново. После, започнах да мисля, че тя се преструва: заради вниманието, съжалението и ласките, които получаваше. Една жена, която не говори изглежда по-привлекателна, мъжът винаги ще се чувства до нея непълноценен, все едно длъжен да я накара да проговори. Привличаше ме принудителното мълчание. Когато тя се размърда, непознатият глас изчезна. Потърсих с поглед очите й, но тя беше застанала с гръб към мен и бъркаше в чантата си. От нея извади малка бутилка с ацетон, напои парче памук и го поднесе под носа си. В първия момент не разбрах, че става дума за ацетон. Бутилката беше сива, с метален цвят; беше толкова малка, че се побираше в дамската й чанта. Написах на един лист: Какво правиш? Тя стисна памука, ацетонът покапа по мастилото и то се размаза. Онова, което бях написал се разтече и изчезна. Усмихваше се ехидно и стоеше изправена, докато ацетонът се изпари. Бузите й изглеждаха необичайно свежи. Когато ацетонът вече беше напълно изпарен, тя написа: Успокоявам се. След всеки акт, тя повтаряше своя малък ритуал с ацетона, защото това беше начинът й да се отърве от миризмата ми, която се застоява в ноздрите й. След всеки акт аз чувах стенанията или въздишките, после тя се успокояваше, 12

14 Устрем' 2020 защото мразеше миризмата ми. Аз полагах невероятни усилия, за да бъда чист. Ставах непоносим към собствената си миризма, заспивах всяка вечер с нос, почти заровен в плътта й: толкова ми харесваше как мирише тя. После тя започна да излиза всяка петък вечер: пред огледалото оставаха по две или три парчета памука, с които обезвреждаше обонянието си. Така разбирах, че се среща с друг мъж. В пепелника все тлееше някой недоизгасен фас. Първите няколко пъти изгарях парченцата памук, внимателно изгасях фаса и го хвърлях в тоалетната чиния, заедно с овъглените памуци. После започнах да ги събирам в една стара дървена кутия за бижута. Някога цветът й е бил зелен. Сега вече не е. Една сутрин намерих празния гардероб. Нарочно не отварях плика, който беше оставила до кутията. Напоявах всяка вечер три памучета с ацетон и ги душех, докато лигавицата на носа ми станеше нечувствителна към всякакви миризми. Тогава изпушвах една от онези английски цигари. В началото ги пушех с голямо удоволствие. После започна да ми омръзва. Цялата спалня вече миришеше на ацетон. Сутрин слагах по три капки под носа си, за да нося тази миризма през деня. Капвах по три капки на възглавницата. И тишината този път се настани у мен. И пак напълно естествено. Вече не можех да се срещам и да спя с жени, които говорят и чуват. Липсваше ми онова плътно мълчание, липсата на въздишка и тишината, при която не можех да чувам дори себе си. Докато една сутрин гласът не проговори отново. Не, не бях в леглото си, нито в стаята, където лежахме с нея. Съвсем случайно се разминах с нея по улицата, без да я позная. Гласът проговори тихо, напевно, нечленоразделно и аз се заслушах. После се обърнах видях променения силует и ръката, която придържаше корема. Някой вътре шепнеше. 13 Ния Радева, 9. Б

15 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Кремена Николова, випуск

16 Устрем' 2020 Джули Хаджолян, випуск 2015 * * * Очите ме болят от гледане, взиране, търсене, а дори не зная дали в нещо, в някого, съм успяла да видя и проникна достатъчно. Представете си всеки, за чийто живот сте допринесли с хубаво, да ви го кажеше. Като отчет да ви го опишеше. И не само веднъж, ами периодично ако връзката ви е периодична. Представете си да не се вземахме за даденост. Представете си да не съжаляваме неизказани думи. Аз вярвам в идеята, че думите са като заклинания. Или толкова тежки и вечни, колкото камъните, както намеква Радичков. Заклинания силни, като че ли вещерски, способни на сякаш свръхестествени действия. Защото понякога не ни се вярва как така са ни повлияли, като че ли идат свисше или из най-нисше. Нека не ни е страх да се повтаряме. Нека не ни е страх да даваме, без да получим. Нека не се спираме, щом ни идва отвътре. Нека обичаме заради самото обичане ако на някого му идва в повече, поне ще имаме повече за нас си. Но нека не пазим себе си само за нас си и без това си идваме в повече, нали? 15 Кремена Николова, випуск 1998

17 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Изабела Манолова, випуск 2015 НХА, спец. "Резба" и "Сценография за кино", художник, галерист 16

18 Поетите Поетите са най-раними от всички хора на света! Занижат ли се вечер римите в тях разбиват своите сърца! Разтварят ги в безкрайност, дето на обичане прилича Те със свой та всеотдайност на листа с перо се вричат. Късат, мачкат, почват отначало с болка и любов записват чувства в душата замълчали. И като присъда думите увисват! Като палач умът им ги отсича бързо, точно и със лекота! На изкуство тая смърт прилича и в нея има красота. Устрем' 2020 Стела Ковачева, випуск 2007 Изабела Манолова, випуск

19 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна * * * Oh I thought I d never make it I thought I could only break things I thought it could not be mended But who would ve thought It s already faded This feeling I hold inside I could break into parts That s how heavy and long it lasts That s how I know I could not last Unless of it I make myself part It holds me rather than I it It would slip through my fingers Dare I tried Yes it is heavy and hard, But also so easy to slide Through and within all of my inside Can I ask, how was it for you? Was it again A little too little A little too much And never quite enough? Did you dream to make me laugh? Was it a dream come true to cross my path? Nevermind the nightmare Never need to feel despair To gain the wish to disappear It will happen once more or never again, And it will be okay If it is me once more the one to blame. Джули Хаджолян, випуск

20 Устрем' 2020 КАКВО Е ПАРНАС БЕЗ НАС? Михаела Райкова, 12. И 19

21 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Музите Музите ми нямат имена. Нощем скришом търсят вдъхновение, крият се от дневна светлина. Не понасят да са в плен, все не могат да пропишат. Музите ми нямат имена. Издебват ме, когато съм сама, Мъчително, но тайно ме раняват. По дрехите ми капки кръв, душата плаче в изнемога. Сякаш някой с тънка връв пристяга ми безмилостно крилете. Музите ми нямат имена, но искам болките да претворя в изкуство. Диана Денева, 8. Ж клас 20 Лили Константинова, 9. З

22 Устрем' 2020 Силвия Петрова, 10. Е клас Награда в конкурс "Морски истории" към Фондация "Св. Св. Константин и Елена" Любовта е море Любовта е море необятно и винаги различно. И плуваме с чисто сърце в това вълшебство мистично. Както вълна вълната гони през всичките сезони, бушува в нас любовта от раждането до смъртта. Морето е любов гореща, бляскава, красива. Докосне ли сърцето ти веднъж, остава завинаги в него магия. Любовта е море ту гладко и тихо, ту пяна разбита необятно, мистично. Любовта е море, Морето любов. Тайна, вълшебство, магия, наречена просто любов. Маргрета Герджикова, 8. Б 21

23 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Ивелина Добрева, 8. И Кирил Тодоров, 9. Д 22

24 Февруарски студ Устрем' 2020 Мина Найденова, 10. Г клас Февруарска тъма ляга навред, лют студ покрива земята със снежен воал. От небето долитат фини балерини. Реят се тъй грациозно, нежните им стъпала стават част от земята, а украшенията им сладко се топят. Близкото езеро стои самотно, откъснато от света, в дълговечен сън потънало, сякаш и децата странят от него. Стои там и моя силует, наблюдава веселбата на многото кикотещи се деца. Мислите ми се пързалят, бягат далеч от мен, както и малчуганите, които не ме забелязваха. Слях се с тази покривка. Виктория Филева, 9. Д 23

25 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Виктория Радева, 9. З Самодива Лъчи лунни милват спяща река, глас отеква като балада, ливади галят босите й крака. Златни коси житен клас, маслинови очи вечна печал, изкусителни устни ален цвят губят Ритмични движения на нейната длан по водата, бленуваща за нежна милувка, ала, уви - това бе само фантазия. Мечтаеше тази мома снежен воал да мине пред очи й, но орисана бе на девичество. Мина Найденова, 10. Г клас 24

26 Устрем' 2020 Лидия Стоянова, 10. И клас * * * Аз искам да се сещам за това Аз искам да се сещам за това как с глас на ангел нежно ме обгрижваш, разперил бавно своите крила, а вечер сгушено заспиваш. Аз искам да се сещам за това как демоните в теб бушуват, как мира нямаш през деня и спомняш си, че бил си някога човек. Аз искам да се сещам за това как обичаш дълго да мълчиш, макар да съм аз огнена жена, мъжът отдавна ти не си за мене. Аз искам да се сещам за това как подслон при мене ти намираш, вечер демоните си прибираш и после тръгваш и не спираш. Аз искам да се сещам за това как тръгна си от мене безпощадно, а тази огнена жена остави в гаснене нещастно и кошмарно. Аз искам да си мисля за това как вече мразя твоя образ, как покрай теб превърнах се във зло, а ти във мислите ми си затворник. Аз искам да се сещам за това, защото аз съм огнена жена, а ти пожара в мен отдавна давиш. 25 Аблена Павлова, 10. В

27 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Пилигрим Александра Колева, 11. в клас Той единственият странник. Съчиняваше свой свят. Виждаше далече. Живя като Пилигрим. Минаваше през всичко. Измисляше създания в себе си. Усещания ли са това? Мини и разруши своите стени! Зад тебе мостове горят и крилата растат. Аз съм прегрешен, но невинен зад мен е моята история. Като вода в камъните се разбивах, търсех и се губех, но правилния път откривах винаги. Преминавах тихо и виж ме без грим съм. Истината не те уби по-силен те направи. Усещания ли са това? Мини и разруши своите стени. Зад тебе мостове горят и крилата растат. Аз съм прегрешен, но невинен зад мен е моята история. 26 Виктория Маринова, 8. З

28 Устрем' 2020 Цветинна Карамфилова, 9. Б Нощна среща Когато вън е вече тъмно, светофарите мигат в тревожно жълто, а улиците са пустинно тихи, когато кучетата спят, на кравай завити, когато в тайнственостите на мрака градът е застинал, аз съм някъде там между другото на някой тротоар, водещ наникъде, под някоя лампа, на някоя пейка, взирам се в мрака с усмивка, кракът ми играе, с нетърпение чакам След малко сме двама. Сами в пустотата. Искрящи в нощта, се държим за ръце. Със мисли и думи цепим тъмата. Тъй сладко ни слуша отгоре луната Никола Йорданов, 12. Е клас 27

29 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Виктория Георгиева, 9. Б Ще те чакам в съня си. Във градината с розите. Ще седна на пейка. Ще гледам нагоре. Сън Ще те чакам в съня си. Ще броя часовете. Ще те чакам и пак ще те чакам. Ще поникнеш ли цвете? Ще те чакам в съня си. Ти ще дойдеш, аз зная. Ще сме заедно скоро. Докато очи не отворя накрая. 28 Никола Йорданов, 12..Е клас

30 Устрем' 2020 Цветинна Карамфилова, 9. Б Цветинна Карамфилова, 9. Б 29

31 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна ПОГЛЕД НАВЪТРЕ Aблена Павлова, 10. в 30

32 Топлина и грижа Устрем' 2020 Рада Колева, 9. Д клас Напоследък има нещо в мислите ти, малко е, несигурно е, не знаеш какво е, но е ново и хубаво. Колкото повече искаш да разбереш какво е и откъде идва, то става все по-силно, като че ли расте и се разлиства, красиво е. И ето че един ден срещаш цветето си. Неповторимата роза, единствена по рода си на твоята планета. Капризна и претенциозна, но красива. В този момент се събужда и несигурното чувство в душата ти. С всеки ден се убеждаваш, че няма по-хубава роза от нея. Разликата обаче между теб и Малкия принц е, че той живее сам на своята планета и с появата си розата става негова, а ти на своята планета трябва да се бориш, за да имаш това цвете. Със сигурност твоята роза не е като неговата, тя изисква друг вид грижи. С всеки изминал ден мислиш все повече за розата как да я обгрижиш правилно, как да я накараш да очаква само твоите грижи. Това се оказва трудно. Тя не е като другите рози, трябва да помниш това. Ще ти покаже от какво се нуждае, но може би няма да е това, което ти й даваш. Покажи й чистосърдечието, с което се отнасяш към нея, покажи й, че тя е единствената на твоята планета. Трябва да го знае. Тогава ще разбереш дали харесва вниманието и грижата ти, или има някой, който се грижи по-добре за нея. Важното е да получиш този отговор, защото каква роза е, ако поне веднъж не те е накарала да се чувстваш виновен, да пренебрегнеш собствената си зона на комфорт заради нея Това я прави неповторима. Заслужава си да го направиш за нея. Когато ти разкрие решението си, опитай се да я разбереш независимо какво е то, защото знаеш, че тя заслужава най-доброто, но й покажи, че си достоен и можеш да се грижиш за нея. Не пропилявай доверието й. Трудно е да я оставиш, но тук е различно според всяка роза. Малкият принц напусна своята и я остави сама на планетата си, но осъзна, че трябва на всяка цена да се върне, за да я опази и обича. И го направи. Затова сам ще разбереш какво да правиш и как да продължиш. Помни я. С любов. 31

33 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Името ти Александра Калудова, 11. З клас Името ти. Имаш го, отпреди да се помниш. Цял живот са те наричали с него. Свикнал си с неговото произнасяне. То ти е дадено, за да те представя пред света. И изведнъж започва да звучи различно когато той те нарича с него. Когато той те нарича с твоето име, ти не чуваш само името си. В различните моменти зад него е скрито желание, съжаление, искреност, отчаяние И ти винаги искаш да отвръщаш и даваш в замяна, че използва името ти. Знаеш, че е безразлично, колкото е и лично. Въпреки това се питаш Ами ако греша? Ако за него е просто име? Ако беше просто име, нямаше да имаш възможността да стигнеш до ситуацията, в която мислиш за него, докато четеш това. Къде е смисълът? Лидия Стоянова, 10. И клас Излизаш навън и вървиш. Безцелно. Хаотично. Подминаваш обичайните хора, обичайните лица, на които (няма да разбереш защо) никога не си виждал усмивка. Всеки крие нещо свое в себе си, което го кара да се чувства затворен, всеки е бил нараняван, може би е и самотен. Не ти трябва много само един прост разговор с някого. Кога направи нещо важно за първи път? Кога ти беше първата целувка? Кой те нарани така, че след него настъпи промяна и каква е тя? Безсмислени въпроси, но всъщност криещи толкова смисъл! И недей да подминаваш вече. Спри. Погледни в очите на хората, виж душата зад тъжните лица. Задавай безсмислени въпроси. Вярвай ми, в безсмисленото има най-много смисъл. 32

34 Устрем' 2020 Никола Йорданов, 12. Е клас Там Там си и те виждам. Там си и те искам. Там си, но там е, необятна и неразрушима, и бариерата на живота, спираща неспирните викове на сърцето ми, блъскащи се по повърхността й като пеперуди по стъкло. Объркан, уморен и тъжен, стоя си тук, а ти си там сама. Там, което мразя. Там, за което давам всичко, за което съм готов да стигна до пределите си. Там, където искам да съм, където ще мога да усетя топлината ти, където ще мога да се взирам в красивите ти очи, колкото искам, където ще мога да галя лицето ти, ще хвана ръката ти и ще се чувствам сигурен, където ще съм не сам, не затворен, а разбран. Там, където искам да сме просто аз и ти, слети в едно. Но, уви, сега съм сам, стоя си тук, безсилен, но жадуващ. Ти си там и чакаш някого. Викам: Аз съм!, но ти не чуваш 33 Валентина Янева, 9. Д

35 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Тя Никола Йорданов, 12. Е клас Тя. Да, точно тя! Тя е! Тя е тази, която ме кара да се усмихвам и да се чувствам като малко дете, радващо се на току-що купена, дълго обещавана от родителите му играчка. Тя е тази, която, когато я зърна, всички мисли в главата ми изчезват, настава мрак, но в нищото проблясва ярък сноп от искрящо жълти слънчеви лъчи и започвам да мисля единствено и само за нея. Тя е тази, която кара всяко местенце от тялото ми да настръхне, всички мои сетива да се изострят. Тя е тази, която ме кара да се чувствам специален и дори когато няма причина за това. С нея сивото ми всекидневие, в което монотонно изпълняваме една и съща роля, става цветно, обагря се в найразлични нюанси. Нежно бяло, свежо, наситено с живот зелено, палаво, очакващо нещо ново червено, лазурно синьо, слънчево, прекрасно жълто, богато лилаво и най-различни други, сияещи тъй прекрасно, цветове цветовете на любовта. Когато телата ни се доближат, сякаш магнити се привличат, тръпка обзема тялото ми. Пулсът ми мигновено забързва, кръвта във вените ми започва да се движи скоростно като буйна река. Сърцето ми бие толкова силно, сякаш стадо необуздани коне се гонят игриво вътре в мен. Изпитвам върховното удоволствие от това тя да е до мен, избрала точно мен, в този час, в този миг. Вътре нещо блъска толкова силно, драпа с нокти и крещи със всички сили: Искам те до мен!. Но времето лети и лети, и лети толкова устремено, сякаш застрашено и гонено от див и свиреп звяр. Време е, време е да се разделим, макар и за миг, но е време. Всичко в мен рухва и става на прах, той се разпръсква, после сивото пространство го поглъща. Цветовете изчезват един по един и остава само грозното сиво, покриващо всичко живо освен нея. Пулсът лека-полека се забавя. Сърцето започва да бие по-бавно, конете в мен вече са избягали далеч в търсене на ново цветно място за игра. Малко по малко мислите ми започват да се завръщат. Остават единствено озаряващият, светъл сноп слънчеви лъчи в ума ми и надеждата да я видя отново. Колкото е възможно по-скоро! 34

36 Устрем' 2020 ПРОЗА ОТ ПОЕЗИИТЕ И ДРАМИТЕ НА ЖИВОТА Маргрета Герджикова, 8. Б 35

37 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна 36 Виктория Спасова, 10. Д клас Има ли нужда едно общество от "луди глави"? Ако си представим, че животът е разделен на две пътечки първата представлява тесен, водещ само в една посока, скучен път. Оцветен е с тъмни цветове и има правила как да го извървим. По него вървят толкова много хора, които следваш, че няма как да се изгубиш. Вторият път е разделен на много посоки, водещи на различни места. Той е цветен, по него можеш дори и да летиш, защото там няма правила. С всяка стъпка откриваш нещо ново. По него са поели малко хора, защото, за да извървиш и начертаеш своя път, трябва да не се страхуваш. Хората, избрали монотонния начин на живот, често изолират различните от тях, наричайки ги луди, защото най-лесно е да съдим нещо, което не разбираме. В днешно време чрез употребата на думата луд характеризираме някого най-често с цел да го обидим. Обсебени от своите убеждения, рядко изслушваме другия и още по-малко се опитваме да разберем чуждия светоглед. Позволяваме на предразсъдъците да ни водят, а те не носят нищо хубаво. Предразсъдъците са плод на общоприетите норми, които, без да осъзнаваме, ни поставят в клетка. Жан-Жак Русо казва: Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови. Лудите хора са точно тези, които прескачат границите и очакванията. Още от древни времена мислещите различно ( лудите хора) са осъждани или наказвани. Те не стават лесно жертви на манипулации и имат други цели в живота. Лудите са мечтатели, притежаващи голямо сърце и свободолюбива душа. Те са недоразбрани и нехаресвани, защото са различни. А това, което те прави различен, те прави специален. Тези хора притежават магията лудост. Тя дава напълно различно гледна точка. Подвластните й са в състояние да видят недостатъците на реалността, за които останалите хора са слепи или си затварят очите. Връщайки се назад в историята, забелязваме, че хората ценят най-много мнението на мнозинството, а лудостта разбива клишето, че мнозинството винаги има право. Сегашното ни общество се нуждае именно от такива луди глави, които не се страхуват да изразят своята позиция и мнение по многобройните проблеми. Имаме нужда от повече хора, които се противопоставят на безнаказаните провинения, ниската култура, променената ценностна система или липсата на такава в сегашното поколение. Лудите глави са хора, които вдъхновяват

38 Устрем' 2020 и мотивират обществото за промяна. Едни от най-значимите изобретения и открития са дело на хора, наричани луди. Въображението, брилянтният ум и талантът на артистите често биват възнаградени с подигравки и присмех от мнозинството, което не разбира дълбочината на смисъла. Границата между лудостта и гениалността е много тънка. Всеки гений е малко луд. Всеки човек е различен и притежава своите лудости. Не се страхувайте да бъдете себе си, да сте различни, защото само така ще живеете истински, а не просто да съществувате. Бъдете луди луди за живот, луди за любов, луди за приключения и единственото по-голямо нещо от лудостта нека бъдат мечтите ви. Валентина Янева, 9. Д 37

39 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Конкурс на Португалския Културен Институт Камойш на тема "Където свършва земята и започва морето" Гергана Ганчева, 10. Б клас 2 място в категория Визуални изкуства 38

40 39 Устрем' 2020 Лиа Димитрова, 10. Ж клас 3 място в категория "Есета" Там, където свършва земята и започва морето Неразказана история Имало едно време в две пространства, всъщност имало във всяко време в две пространства, една необятна земя Аерус. Входовете за това необикновено царство били два западен и източен. Западният бил под място, наречено в нашия свят Кабу да Рока, на границата между Атлантическия океан и португалския бряг. Източният портал бил на границата между България и Черно море (неслучайно наречено така). Две малки държави Португалия и България, малки, но с велика история, криели големи тайни. Точно там, на границата между земята и морето, те пазели по един портал, който водел до необятната земя Аерус. Това било мястото, където живеели драконите За хората това била просто легенда, но порталът, който водел до тези чудовища, наистина бил скрит под носовете им. Аерус бил голям свят, в който се преплитали всички природни зони, така че всеки се чувствал добре. Както хората, така и драконите следвали строга йерархия. Тяхната система на управление обаче не била нито република, нито монархия. Тези огнедишащи твари били създали идеална съвкупност и от двете, като на всеки 300 години драконите се събирали, за да гласуват коя фамилия да седне на Крилатия трон. Вече 900 години управлявала фамилията на Небесния огън, като през цялото това време никога не било ставало дума за малките човеци. Много скоро обаче това можело да се промени. Сега най-голямото дете принцесата, щяла да седне на трона, ако, разбира се, изберат отново нейното семейство. Името й било Армития, Небесният огън. Макар и само на 450 години тя била най-способна да наследи 3000-годишния си баща Алворикс. Единственият проблем бил, че трябвало да е омъжена. Всеки път, щом баща й споменавал за брак, тя се натъжавала или започвали скандали. Един ден Алворикс не издържал и извикал: Щом толкова много не искаш да се омъжваш, отивай в човешкия свят! По-добре при тях, отколкото тук с вас и вашата перфектност! извикала Армития и излетяла от Крилатия дворец. Тези думи се забили в сърцето на стария дракон. Той толкова обичал

41 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна единствената си дъщеря и изобщо не понасял да се кара с нея. Когато се осъзнал, изкрещял: Армития, върни се тук! Не отивай при хората! Вече било късно. Освен с красотата Армития се славела с много качества, сред които били бързината и силата й. Междувременно в света на хората нещата протичали много поспокойно. В едно селце близо до Варна живеели най-обикновени хора. Те се занимавали със земеделие и животновъдство и всеки правел каквото му е по силите, за да помогне на семейството си. Дните им минавали еднообразно, изпълнени със спокойствие, но до един съдбовен момент. Едно момче отивало до морето за риба, когато майка му извикала: Тристан, чакай! Забрави стръвта за рибата! Олеле, майко, благодаря ти! отговорило момчето. Вече си на 21, не може да забравяш толкова важни неща! Ами коя жена ще те вземе такъв? Ех, майко Случва се! Нали затова са жените да помагат на мъжете си!? Хайде отивам! Тристан се засмял и поел към морето. Тъкмо стигнал, когато заметресение разлюляло земята. Границата се била отворила. Тристан паднал назад и ударил главата си, а когато се свестил, видял нещо странно. Пред него имало припаднало голо момиче. Той веднага хвърлил въдицата и се затичал към него. Наметнал го с ризата си и го отнесъл в дома си. Седмици наред Армития лежала в безсъзнание и всички мислили, че е мъртва. Дните минавали, а младият Тристан все повече се влюбвал в спящата девойка. Една хладна сутрин младежът отишъл на лов, но се върнал с празни ръце. Когато влязъл в къщата, сърцето му без малко да спре от радост. Непознатото момиче се било събудило, а погледите, които си разменили още щом се видели, останали в сърцата им, където щели да ги топлят завинаги. Тристан разказал на Армития всичко, както се е случило, а тя се почувствала неудобно: И три седмици сте се грижили за мен! Много съжалявам за неудобствата, които съм ви причинила. О не, нищо такова, даже ми беше интересно казал Тристан и продължил от много време не съм правил нищо различно в живота си, затова ти благодаря. Момичето се усмихнало и решило да се изправи, но с видима болка паднало на земята. Тогава разбрало жестоката истина. Тъй като била преминала през портала в ден, в който той не бил активиран от краля, тя загубила своите криле. Тристан бил любопитен и я попитал какво й има. Армития решила да му разкаже историята си в знак на благодарност, че я 40

42 Устрем' 2020 спасил. Когато разбрало истината, момчето се влюбило още повече. Всяко дете е чувало историите за страшните огнедишащи гиганти и дори сега, след години, само като чуели някой да казва дракон, настръхвали и се стряскали. В очите на Тристан обаче Армития не била чудовище, а просто едно невинно момиче. След загубата на крилата си принцесата не можела да се завърне в Аерус, затова помолила Тристан и семейството му да остане при тях, докато се възстанови напълно. Те приели с огромна радост. Дните минавали, а младежите се сприятелявали все повече и повече. Един ден Тристан не издържал и я извикал да поговорят. Кажи какво има? попитала Армития. Ами ти скоро ще си тръгнеш и аз такова замислил се и продължил моля те, остани с мен! Той най-накрая събрал сили и й казал какво чувства: Обичам те! След тези думи двамата повече не се разделили и заживели заедно. И макар че скърбяла за семейството си, Армития, знаела, че щяла да ги види отново някой ден, защото любовта към близките не знае граници. Анна Топалска, 9. В 41

43 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Рада Жечева, 12. Ж клас Първо място на Младежкия ораторски форум "Св. Климент Охридски" Пет лева за театър През 2013 на заседание на Общинския съвет е гласувана нова инициатива билетите за ученици за театрални постановки във Варненския драматичен театър Стоян Бъчваров да бъдат на цена 5 лв. през цялата година. Има едно единствено условие да документ, удостоверяващ, че си ученик. Замислих се върху парадокса даваме 5 лева за какво ли не, но не и за театрален спектакъл, а тъкмо това си заслужава! Ежедневно приемаме различни лекарства, а когато вътре в нас има нещо счупено, нещо не на място, има ли лекарство? Кое е то? В каква доза се приема? А колко пъти на ден? Изкуството е това вълшебно хапче, то е лекарството за душата. Вярвам му, усещам го, лекувам се. Виждам как ходенето на театър, посещаването на изложби и концерти хармонизира ритъма на живота ми, добавя се още цвят към багрите от ежедневието ми, затова вярвам, че можем да осмислим живота си чрез култура. Защо днешното поколение не обича да ходи на театър? Билетът е евтин, постановки се организират само за ученици, и то в удобно за тях време. Мога да изброя още добри решения, приканващи учениците да влязат в салона. Уви, в театъра често е срамно празно. Знам колко неща могат да се купят за тези пет лева, но и знам, че един билет е пътуване, към неизвестната вселена на въображението, тази, която си заслужава да бъде посетена и обикната. Реших да направя една анкета сред моите връстници, зададох въпроса?. Прочетох много красиви отговори като този: Преживявания не се връщат. Учудих се колко човека бяха избрали билета за театър, но след няколко минути събеседване, казаха, че всъщност не ходят. Пазят се да не изживяват негативни емоции. Постановките, които не са забавни и не са със съвременен сюжет, ги отблъскват, защото не успяват да вникнат достатъчно в тях. Напоследък се търси разтоварващото и забавното, а не това, което предизвиква вътрешното ни самоизследване и себепознание. Дали всъщност не ни е страх да мечтаем и да развиваме въображението си, да очакваме неочакваното, да сме готови за нещо ново? Мисля си, че има една главна причина да не гледаме пиеси пазим зоната си на комфорт, какво звучи модерното клише. Обяснявам си го като измамно уютното движение по течението, нежелание да прекъснем рутината и да срещнем непознатото. Усещам как много хора правят едно и също, 42

44 Устрем' 2020 механично всеки ден, а театърът е тъкмо това приключение, което разбърква ежедневието, кара ни да тръгнем с любопитство в друга посока, извежда ни от баналното и скуката. Повярвайте ми летенето в света на изкуството не омръзва, то е вечен полет, но всеки път е различен. Занимавам се с театър от почти 13 години, а от четири съм в трупата на Драматичния театър във Варна. Като артист мога да кажа, че всеки път коремът ми се свива, преди да изляза на сцената, всеки път треперя и се вълнувам. Опитвам се да оставя всички грижи и проблеми в гримьорната. Стъпвайки на сцената, успявам да съчетая ума със сърцето и да дам всичката си енергия, за да накарам дори и шепа хора да повярват в историята, която представям. Това е моето пространство, аз изграждам ролята си и аз решавам какво да вложа в нея от себе си. Една от причините, поради които исках да уча в Четвърта езикова, е освен любовта ми към езика са и заниманията по театър на испански език. В нашето училище има и трупа по театър на френски език. Миналата година с мой съученик получихме съдействие от ръководството на училището и двама актьори от театъра. Накрая на годината освен представленията на испански и френски език учениците се насладиха на още едно на български. Тогава усетих, че всичко е възможно, струва си да опитваме. Усетих как други хора се увличат покрай мен. Театърът е необятната мечта, която ме накара да повярвам в магията. Не спирам да вярвам, че има какво даде на всеки един. Ходете на театър не защото е евтино, а защото и душата има нужда да се нахрани! 43 Аблена Павлова, 10. В

45 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна (ЧУЖДО)ЕЗИКОВИ ТАНЦИ С ДУМИТЕ Мая Стефанова, 8. Б 44

46 Устрем' 2020 Eleonora Sàchez Martìnez de la clase 11. y Pienso en ti Pienso en ti. No puedo mentir. Sueño con tocarte solo por un segundo. Quiero que me tomes en un abrazo cálido y que me prometas que todo estará bien. Mis ojos desean verte, mi corazón sabe que no te tendrá. Qué debo hacer? La noche es fría y solitaria sin ti y en mi mente solo queda una silueta. Преслава Николова, 9. З 45

47 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Mentira o sueño Es una mentira o sueño conocerte? Es una mentira o sueño tocarte? Es una mentira o sueño verte? Estás tan seguro que soy una mentirosa, pero soy una soñadora amorosa. Te lo juro que te amo tanto como nadie ha visto hasta ahora. El sueño mío me persigue que un día estarás junto a mi lado, cogiendo mi mano y diciéndome: «Te amo.» Рая Йорданова, 11. З клас El toque Las lágrimas en mi cara, los toques de tu mano, se produce una energía y no la puedo describir con palabras. La otra mano toma la mía, la estrecha para parar el trémol. El beso que calienta no solo mis labios, sino mi alma, mi mente, mi cuerpo. Después del beso se oye tu voz: «No llores, tu sonrisa es guapísima.» Estas palabras las dices cada vez que lloro. Después de ellas, como por arte de magia, estoy riéndome contigo. Tú conviertes la pena en alegría. 46

48 Устрем' 2020 Ксения Урекина, 11. Г клас On ne voit bien qu`avec le cœur, l`essentiel est invisible pour les yeux Aблена Павлова, 10. В Que pouvons-nous voir avec les yeux? Des paysages, des gens, des choses. Mais sommes-nous à même de saisir la liberté et la magie de ces paysages, les émotions des gens et l aura des choses? Bien sûr que non. Alors, notre cœur vient à la rescousse. Imaginez que vous marchez dans la rue et que vous voyez un jeune couple. Vos yeux remarqueront le costume coûteux du garçon et le beau maquillage de la fille. Simultanément, votre cœur attrape l aura de joie et d amour qui a enveloppé ce couple. Le fait est que les yeux ne sont qu un organe de vision. Variant en fonction des caractéristiques des gens, celle-ci peut être plus nette ou plus floue mais l essence est la même: les yeux ne voient que des choses, des objets, sur lesquels tombent les rayons du soleil et ce qui se reflète dans nos pupilles. Mais les émotions ne brillent pas au soleil. C est pourquoi pour tout ce qui est subtil, intangible, raffiné, il y a le cœur. Il capte la vibration des sentiments l essence cachée à l intérieur de la coque. Pour terminer, on peut noter que le fonctionnement harmonieux des yeux et du cœur nous donne la possibilité non seulement de voir, mais aussi de percevoir le monde. Au moyen des yeux nous pouvons apercevoir, voir, remarquer, examiner mais c est grâce au cœur que nous sommes capables d admirer, d être tristes, d être surpris, de sympathiser, d avoir peur c est le plus important. Après tout: «On ne voit bien qu avec le cœur, l essentiel est invisible pour les yeux» 47

49 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна La liberté Ксения Урекина, 11. Г клас Qu`est-ce que la liberté? Est-ce un sentiment ou un état d`esprit? Pouvonsnous en quelque sorte la comprendre et la décrire? D`une façon générale, la liberté est un concept qui désigne la possibilité d`action et de mouvement. Dans un sens plus large, c est l absence totale de frontières et d`obstacles. C`est comme avoir des ailes que rien n`attache. Or, chacun a des ailes différentes qui symbolisent la liberté individuelle. Ma liberté à moi, c est l indépendance. Je suis libre si je peux faire et dire tout ce que je veux, peu importent l`opinion des autres et les circonstances. Mes ailes sont l`impartialité de mon esprit, l`absence de dépendance vis-à-vis des choses et des personnes. C`est pourquoi maintenant je ne suis pas libre je dépends de l école, de mes parents, de mes amies et de tout ce que j`aime. Mais cela ne vous semble-t-il pas incontrôlable et destructif? Oui, la liberté totale, c`est l`anarchie: des crimes qui ne seront jamais jugés, l`abolition d`un système social une bacchanale. Le monde sera comme dans le film «La Purge», mais cela durera plus d`une nuit. Alors, cette liberté doit-elle être contrôlée? Non. La liberté contrôlée n est plus une liberté: celle-ci ne peut pas avoir des limites. Finalement, dans notre monde la liberté totale n`existe pas. Il y a des règles sur lesquelles est construite la société. Sinon, ce serait le chaos total. C`est donc mieux d être limité et de vivre dans un monde calme que d être libre dans une bacchanale. 48 Борислав Мирянов, 9. Д

50 Préambule Устрем' 2020 Кремена Николова Випуск 1998 Le dernier reste encore en face de moi. Dans un silence troublant, un couteau de cuisine à la main, je suis prête à l éventrer. Le soleil se couche nu, vulnérable et baigné de sang dans les vitres du bâtiment en face. C est à seulement quelques mètres, je peux me brûler si je m étire un peu. Un pigeon me scrute, intrigué, la tête inclinée par sa curiosité naturelle de rat urbain. Il ouvre son bec, mais rien ne s y échappe. Les pigeons muets, ça existe? Tout à coup j ai peur. Un frisson froid dans le dos me fait sursauter. Je me retourne. Qui est là? Juste mon ombre, parfaitement découpée par la lumière intrusive de cette fin de journée, est perchée sur le mur blanc, parsemé de trous où jadis s enfonçaient des clous. Je ne vois pas de visage, mais je la vois qui sourit. Vas-y! Mets un coup. Achève-le! Vide-le! C était si facile de se débarrasser des autres. Quarante-trois meurtres en neuf semaines. Quarante-trois cadavres de taille, de forme et de couleurs différentes sont maintenant découpés et rangés à côté de la porte d entrée, face aux fenêtres. Ce n est pas beau à voir, ça fait déchèterie. La poubelle aussi déborde de lambeaux. Plusieurs sacs attendent d être remplis. Les premiers jours j étais efficace. Après la première vingtaine, j ai commencé à ralentir. Je ramais. Puis, ce dernier qui reste seul depuis quinze jours et qui me regarde dans les yeux dès que je les ouvre le matin. Je dois lui donner le coup de grâce. Ça devient long pour moi aussi. Il faut que je m en débarrasse. C est seulement après que je vais vraiment pouvoir passer à comme on dit «autre chose». Il a un peu souffert dans le camion, enfermé et secoué avec les autres. J ai dû le trainer dans l escalier, il est sale et esquinté. Je me demande quelle est la surprise qu il me prépare. Je n ai aucune idée de ce qu il peut cacher. Les autres, je savais plus ou moins, ils avaient tous une étiquette. Je ne me posais même pas la question. Mais celui-là Voilà pourquoi je l ai laissé pour la fin. Et même maintenant, je me demande si je dois le faire. Je me prépare un café. J ai toujours le couteau à la main. Je m assois sur le rebord de la fenêtre. Les premières gorgées chauffent mes intestins, puis d un seul coup, je me mets à vomir. Je n arrive pas à m arrêter. Le café n était pas une bonne idée, le lait dedans non plus. Au bout de trois mois sans manger il faut commencer par des choses moins agressives. L eau tiède c est parfait. Je vide la tasse dans l évier et, sans plus réfléchir, je donne un premier coup de couteau. Je l enfonce délicatement pour faire une incision parfaitement lisse que je dirige sans 49

51 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна effort vers la droite. Ça part tout seul. Le bruit est sourd et mou. Une fois éventré, le carton, me surprend comme une boîte de Pandore. Il crache pendant que je me refroidis. Je me transforme en glace. Devant mes yeux je revois les dernières miettes de la vie d une autre. Celle-ci n était d autre que moi il y a seulement quelques mois. Les «miettes», rescapées d une vie-naufrage aux côtés d un homme qui a fini par abandonner ce Nous, objectivement impossible, se mélangent aux souvenirs douloureux de notre longue cohabitation dans un semblant de couple, dans un semblant d amour. Déjà, peu de temps après notre rencontre, je l avais appelé l homme-escargot et un jour, tel un vrai escargot, il s est retiré dans sa coquille confortable où il n y avait plus de place pour moi. Aujourd hui je veux me retirer moi aussi. Le laisser dans sa coquille devrait être la chose la plus simple à faire. Pourtant je n y arrive pas. Dois-je tout détruire? Le carton continue à cracher ses entrailles. Je sens les miennes s agiter, se glacer, s agiter, se glacer. Les frissons froids frappent de plus en plus forts. Je dois avoir de la fièvre. Je suis l otage d un séisme intérieur qui va encore me donner la nausée et le vertige. Dans un mouvement brusque, je me rassois. Mes jambes ne tiennent plus. Je pensais avoir enterré les cadavres, mais en levant les yeux, je les revois. En face de moi: des piles de cartons étripés et rangés que je n ai pas encore réussi à jeter. Il est temps. Je vide ce dernier, pour pouvoir enfin le plier. Une cravate rose pale, enroulée autour d une boite en bois laqué, tombe à mes pieds. Je dépose attentivement la boite au sol. Il y a deux albums de famille de petit format de l intérieur desquels m observent les visages de mes grands-parents à (de) différentes époques de leur vie. Je croise également les yeux de mes arrières grandsparents que je n ai jamais connus, mais qui me paraissent étrangement proches. Des rectangles d un noir profond, traces de photographies arrachés, ornent le noir fané de certaines pages. Je reconnais l écriture de ma tante ou celle de ma grandmère, indiquant des dates, des noms, des lieux. Ce n est que maintenant que je vois leurs messages codés à travers le temps: 20.V.75. Donka. Sophie. Ne m oublie-pas! Ma mère 18 ans. Ma mère 25 ans. Mon père 40 ans. Ce jour-là. Ange 1 an. 28.II.1976, Elle est arrivée. Komi. Le temps s envole comme une mouette. Yana. Mes frères avec Mitka et sa copine. Radi. La noyade ratée de mes frères. Ma tante et son fils Ange. Reste en paix. Ne te retourne pas. Elia 6 mois. En dessous des albums, dans une enveloppe en carton épais, je découvre la photographie officielle en noir et blanc de la famille royale, relique précieusement gardée par ma grand-mère pendant toute sa vie. Dans la même enveloppe se cache un petit dictionnaire de ma langue maternelle datant de 1939, dans lequel sont figées des lettres qui aujourd hui n existent plus. Les membres du Parti, arrivés au 50

52 Устрем' 2020 pouvoir en 1945, avaient tout simplifié, inclus l alphabet et l orthographe officiels. Ce dictionnaire abrégé est un des derniers gardiens des mots de ma langue, il porte aussi la prémonition des maux que mon Pays aura à subir. Des estampes florales à l ancienne décorent le titre et les premières lettres de chaque mot. Sa couverture a été abimée par les mites ou par les rats dans les ruines de la maison familiale où je l ai trouvé. Je continue à explorer le ventre du carton avec la gorge serrée. Les surprises et les retrouvailles sont au rendez-vous ce soir. Deux livres, emballés ensemble: ces deux-là, je les porte dans mes tripes. Avant même de regarder, je sais que sur la couverture du premier apparait le titre: Cent ans de solitude. Le maitre et Margueritte lui fait face. Cette découverte fait exploser mon cœur de joie. Je les range à leur place dans leur nouvelle bibliothèque que je viens de monter. Un bout de papier un peu jauni par le temps, plié en deux, tombe à mes pieds. Il a dû être rangé dans un des livres: Champ de blé aux corbeaux Je l avais oublié celui-là. Comme en transe je sors également un miroir cassé; un trousseau de clés dont les portes correspondantes ont été brulées par les gitans; un bracelet ancien serti de pierres bleues et un vêtement usé que je déplie. C est une sorte de Георги Иванов, 8. И 51

53 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна cape ou d imperméable avec de nombreuses poches. Je connais bien ces objets dont chacun sait raconter des histoires. Mais ce n est pas tout. Au fond du carton, je découvre un cahier vert de grand format. J ai dû l embarquer sans me rendre compte. Il ne m appartient pas. Je ne ressens aucune gêne. Embarqué cette fois, c est embarqué à jamais. La cravate rose va à la poubelle, mais le cahier vert, je l ouvre. Les deux premières pages portent les traces de quelqu un que je connaissais très bien. C est l écriture de l homme escargot. Il avait esquissé à la va-vite un plan d appartement, avait pris des notes concernant les dimensions, les matériaux, les prix, avait gribouillé le portrait d une femme que je n ai jamais vue, puis avait commencé le brouillon d une lettre pleine de ratures. Cinq lignes pour rien dire. Pourtant je sais qui en était le destinataire. Je l ai reçue sans les ratures et ce fut le début d une fin. Les images de cette autre vie me giflent violemment. Devant moi, je revois ma maison en disparition juste avant mon départ. Elle n est plus la mienne malgré les années que j y ai vécues. L a-t-elle déjà vraiment été? Je renifle ses odeurs terrifiantes de fin et de désolation. Elle est vide. Il reste quelques objets qui ne m appartiennent pas ou qui ne m appartiennent plus. Les travaux sont presque terminés, ce qui n empêche pas la fuite au plafond de réapparaitre malgré le nouveau velux. Le canapé est retourné pour que le chat ne pisse pas dessus. Malgré cette précaution, l appartement sent fort la pisse qui se mélange aux odeurs de renfermé et de tabac froid. Dans la chambre le lit est défait. Au milieu de cette scène, ma main droite soulève la couette. Des taches de sang marron se mêlent à du sperme séché. Ces dessins organiques sont entourés d auréoles de grosses taches de pisse de chat encore humides. C est une cartographie de la trahison, disgracieuse et sale, étalée sur les draps. La seule pensée qui me vient à l esprit c est que ce ne sont heureusement plus mes draps. Je déchire les deux pages du cahier et avec elles, je déchire les années que j ai n ai pas vécues pour moi: des années, vécues à l intérieur de la coquille, sa coquille. C est délicieux! Je respire plus profondément. La lumière douce d une nouvelle lune éclaire timidement les contours des objets. Je n ai pas vu la nuit tomber, mais je savoure son air agréablement tiède et je me surprends car je respire sans difficulté. En temps normal j étouffe. Est-ce la liberté que je respire? C est comme si je me remplissais de forces nouvelles. Je revis une fois de plus ce déménagement imprévu et je fais l inventaire de ma vie depuis sa fin, là où tout s est arrêté; là où tout a enfin commencé. Mon cœur morcelé résonne dans mon ventre et je savoure cet instant qui échappe à toute chronologie et historique: c est le «maintenant» omniprésent. Avec délectation je déchire le dernier carton et j aperçois un torrent de parti- 52

54 Устрем' 2020 Анна Топалска, 9. В cules fines ressemblant à des paillettes qui jaillit sur le tapis. La seule source de lumière que j ai héritée de la dernière habitante de cet appartement me vient à l aide. Dans le halo de la lampe de chevet sans abat-jour je vois que les petites paillettes sont en réalité des lettres. Il y a des P, des A, des N, des D, des O, des R et des E Il y a tout l alphabet multiplié par Je chancelle, j essaye de m accrocher à quelque chose et j arrache l interphone pour chuter avec sur la lampe de chevet que je casse également. A nouveau dans le noir, j arrive à marcher droit sur le verre cassé avant de trouver la boite d allumettes et je continue à la lumière des sept bougies qui me restent. Quelques gouttes de sang perlent sur la moquette immonde, mais elles sont vite recouvertes par des lettres minuscules qui remplissent de plus en plus l appartement. Elles tapissent les murs et le plafond avant de se jeter dans le vide. Je me précipite pour fermer toutes les fenêtres et je baisse les stores là où il en reste. Je ramasse les lettres sauvées et à la vue de leur quantité, je me demande comment elles ont réussi à tenir toutes dans 53

55 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна ce carton de petite taille. Je les reconnais. Ce sont les lettres que je colle les unes après les autres depuis des années. Avec, je rédige des lettres anonymes que je n envoie jamais. Cette fois je vais en écrire une que je vais poster. *** Depuis quelques semaines j écris beaucoup, mais je ne me rappelle pas sur quoi. C est comme si je respirais par les mots. J ai mal aux doigts, mal au poignet droit, j ai mal aux souvenirs. Je ne sais plus à qui j écris, mais je continue. Je tombe de fatigue. Je tombe de soif. Je tombe de faiblesse. J ai envie de revenir au croisement entre ce qui était bien avant et ce qui est maintenant et effacer ce qu il y a entre les deux. Je me relève et je retombe. Je perds toute la conscience que je peux avoir du temps. Puis, après, j écris encore. Tout en écrivant, j oublie de respirer, de manger, de dormir. Je vis en apnée. Je ne mange plus depuis des mois, mais ce n est pas ça qui me fait tomber, au contraire, ça me rend de plus en plus forte. Parfois je m observe vivre, comme si j étais une étrangère. Mes jours et mes nuits se mélangent dans une continuité difficile à interrompre. En écrivant je vois de plus en plus clair. Je découvre ou plutôt je comprends que c est à moi que j écris. Je pense que je vais ouvrir le cahier vert que j ai moi-même amputé de ses premières pages. Je me rappelle que je dois préparer mon sac, je referme le cahier, ce n est qu une partie remise. Un avion m attend demain matin. Ce voyage que je rêve depuis quelques mois, va enfin commencer. A l intérieur de moi, le cahier vert volé est encore vierge, tout en étant rempli de mots qui sont à écrire, tout en gardant la trace invisible de ses membres amputés. «la vie est un fleuve paisible qui nous porte sur ses eaux troubles en nous faisant débarquer sur des îles nouvelles, peuplées de spécimens et de plantes inconnues, de sensations imprévisibles Ses eaux coulent et engloutissent notre monde dans leurs inondations fertiles. Des jeunes plantes vertes repoussent timidement sur les cendres du passé, le sol est solide, la boue sèche peut se transformer en désert ou en oasis la barque flotte, le radeau avance les pas lourds lointains sont étouffés par les rires d aujourd hui les feux du nouveau soleil ne brûlent que la faiblesse pour faire plus de place au courage, à l amour, à la chair qui revendique sa place au monde» 54

56 Устрем' 2020 Je ferme la porte derrière moi en laissant le désordre. Le sac que j emporte ne comporte que des débris et des larmes joyeuses au cas où j aurai soif de quelques émotions. Armée d un stylo, du cahier et de la boite que ma grand-mère m avait confiée plusieurs années plus tôt dans une vie que je me rappelle à peine, je finis mes bagages. A l intérieur de cette boite, à côté d une tresse châtain clair, je mets un petit feu. Et si jamais je ressentirais le besoin de me réchauffer, c est lui qui me sauvera de la glace. Le temps me surprend avec sa capacité de s étendre sur tout ce que je suis et mon écriture coule, libre, sincère, odorante. J écris à celle qui s était réfugiée si loin au fond de moi que j ai failli ne pas reconnaitre. Je m écris enfin; apaisée, sereine, confiante. Il est neuf heures du matin, le neuf septembre. L avion décolle aussi à l intérieur de moi. L homme escargot, je l ai laissé sur la terre ferme, là où il perd pied dans sa vie confortable. Extrait de "Mes carnets" 55 Михаела Райкова, 12. И

57 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна ТВОРЧЕСТВО ОТ КЛАСНАТА СТАЯ 56 Аблена Павлова, 10. Е

58 Устрем' 2020 Лора Узунова, 8. Ж клас Книгата прозорец към света Цветинна Карамфилова, 9. Б Повечето хора биха определили книгите като няколко листа с две корици отпред. Много от тях ги ненавиждат, защото не осъзнават в колко много неща ни помагат и на колко много въпроси дават отговор. Има други, които обожават да четат през свободното си време на удобно място с чаша топъл шоколад и книга в ръка. Отнасят се в друг, съвсем различен свят на забавлението и тъгата, на любовта и омразата, на невероятни места и фантастични герои. Четенето на книги е от огромно значение за цялостното ни благоразположение, колкото и това да е трудно постижимо за съвременните хора. Четенето активизира мозъчната дейност. Както спортуваме и ходим на фитнес, за да тренираме мускулите си, така трябва да тренираме и мозъка си. Четенето развива въображението ни, упражнява умението ни за подобър подбор на думи и средства. Несъзнателно запомняме думи, дори цели изречения, които след това започваме да използваме в ежедневието си. Четенето ни прави творци, освобождава ни от напрежението, попадаме в друг свят, вживяваме се в него и се изплъзваме от реалния, макар и за няколко часа. Книгите събуждат любопитството ни за миналото или бъдещето, те отварят прозорец към света, към фантазиите. Четенето е щастлив полет към непознати места. 57

59 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна 58 Митра Димитрова, 12. в клас Страданието и щастието В днешно време е модерно да превръщаме щастието в главна цел на живота си и да се стремим към него на всяка цена. Обявяваме го за основна мотивация на стремежите, за смисъл на живота. Натоварено с тази отговорна задача и главна роля, липсата му е равна на загуба на смисъл и желание и изобщо на стимул за живот. Истината е, че когато превърнем нещо във фикс идея, то губи стойността си. Приписвайки чудодейни качества на щастието, ние му придаваме невъобразима стойност. А както знаем, найскъпите неща са най-трудно постижими и често идеализирани до такава степен, че се превръщат в нещо недостижимо. Всичко това са игрите на ума. Сърцето не мисли, то усеща и преживява. За него няма сложни схеми, планове, стратегии. То приема нещата такива, каквито са за него, без значение от наложените стандарти и прокламирани ценности. Именно щастието в чистата му форма се усеща със сърцето. То е мигове на докосване на душата със земното, на откриване на рая, който всеки носи в себе си. Истинското щастие извира от дълбокото в нас, от мистерията на духа, поставящ началото на живота. Истинското щастие не може да бъде отнето и затова се осъзнава трудно. Някои се раждат със способността да го усетят в себе си, други успяват да го открият, когато и където не очакват, а трети никога не го намират. Най-често главният проблем на хората е, че задълбават, без да знаят какво търсят в дълбините. Чули са какво е щастие, решили са да копират чужда рецепта и тръгват да преследват същото щастие по уж свой собствен път, но се оказва, че друг ловец вече е минал и зайчето е избягало. Изгубили сме автентичността и оригиналността си на личности. Да, всички сме свързани и си приличаме, но не сме еднакви. И тъкмо в това е иронията осъзнаваме, че сме уникални, искаме да се докажем като индивидуалности, а правим и търсим неща, вече заети от друг. Оплитаме се в кръга на самозаблудата хем се опитваме да изразим себе си, хем го правим, копирайки другите. После се чудим защо не сме удовлетворени, защо сме празни, какво ни липсва, като сме изпълнили целия списък, който ни обещаваше щастие. Този списък е лъжа, той не съществува. Прегръщайки потребностите на личността, ще открием и решенията, и отговорите, които търсим. Както твърди Чарлз Кетъринг ( ): Добре формулираният проблем е наполовина решен. За да стане всичко това, трябва да се опознаем. А за да се опознаем, трябва непрестанно да се предизвикваме и да рискуваме, да се анализираме в дадените ситуации и да

60 Виктория Георгиева, 9. Б 59 Устрем' 2020 мислим за развитието си. Това е възможно единствено като живеем активно, като не спираме. И още едно авторитетно мнение на Уейн Дайър ( ): Няма път към щастието, щастието е пътят. Все едно, че играем на съкровища търсим следи, за да стигнем голямата награда. Но в живота след непрестанното дълго търсене в края ни очаква пухената завивка на смъртта. И объркани, в недоумение от смесицата от разочарования, надежди, удовлетворение питаме: Това ли беше? Къде е смисълът на всичките ни усилия, за да получим дългоочакваната награда? Ах, колко измамно се оказа всичко, останахме с празни ръце, върнахме се на нулата, вярванията ни бяха опровергани. А най-лошото е, че нямаме време и право да се пробваме в играта още веднъж. Многократно съм чувала тезата за времето като най-голямата ценност. С всяка секунда се доближаваме до края, пътуването ни се струва цяла вечност и си мислим, че след като всичко идва с времето, значи и щастието ще настъпи все някога, далеч във времето. Дали? И сега малко за антагониста в тази история страданието. Имам усещането, че то започва да се пренебрегва и изобщо да се отрича като някакво отклонение от правило. Началото на живота, раждането, е именно страдание, отклонение от нормата за комфорт както за майката, така и за детето. Бързото заключение, което можем да направим, е, че страданието съгражда, създава. Да, понасяш болки, но в компенсация се изграждаш наново, еволюираш. За всяко надграждане или ново раждане се изисква експериментално унищожение, но то никога не е цялостно. Съграждащата сила на страданието е най-ценната на света, тя е попътният вятър в океана на живота. Тя ни помага да прогледнем изтрива праха от очите, прогонва заблудите и ни окрилява в новата посока. Душата има нужда от катарзис, за да се освободи от ненужното бреме. И колкото по-бързо осъзнаем това, толкова по-малко болезнена ще е задушаващата прегръдка на страданието.

61 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Александра Колева, 11. в клас Ако знаех къде ще падам, щях да си постеля нещо предварително Марго Дралчева, 9. Д Голяма част от хората днес се боят от думите провал и неуспех. Ето какво мога да кажа аз: няма такова нещо като провал, има само ненаучени морални уроци. Всеки се сблъсква с неуспеха немалко пъти в живота си и обикновено тогава си задаваме въпроса Какво щеше да стане, ако не бях направил това? Щях ли да предотвратя тази грешка и щях ли да мога да омекотя по някакъв начин повърхността, на която падам? За съжаление, горчивата истина е, че често ни се налага да преминем през много болка и трудности, за да постигнем това, което искаме най-силно. Големите личности, на които се възхищаваме днес, са били същите хора като нас. Докато стигнат до известността, са преминали през много тежки изпитания, поднесени от най-великия учител Живота. Те също са имали много неуспехи по пътя към славата, за която не са мислили, докато са постигали нещо, и не са предполагали, че го правят за света. Обичаме да говорим за успелите, че са уникални и необикновени, и само си мислим, че всичко, което имат, им е дадено наготово или просто им е вродено. Точно най-големите имена, които произнасяме днес с трепет, са слушали сърцето си и са преследвали своята мечта упорито и самоотвержено. Не са се страхували да падат и да се ударят жестоко. Не са търсили най-лесния път, по който да минат, а са посрещали смело предизвикателствата на живота. Не са позволявали грешките да ги отказват от най-съкровените им мечти. Не са чакали нечия помощ, а са действали. У всеки има нещо уникално, което чака да бъде разкрито. Рано или късно ще ни се наложи да минем през изпитанията, които животът ни отрежда. 60

62 61 Устрем' 2020 Гергана Найденова, 12. в клас Който не обича самотата, не обича и свободата Свобода. Възможността за проява на собствената воля. Отсъствието на всякакви ограничения. А ограниченията, поставени от нас самите? Ограничения, поставени от хора. Хора строители. Всеки един от които зида част от рамката. Рамката, издигната около всеки един от нас. Рамката, деляща ни от свободата. Дебелината на нашата рамка зависи от броя на хората, с които общуваме. Колкото повече са те, с толкова повече интерпретации на правилно и грешно се сблъскваме. В центъра на човешките взаимоотношения стои споделянето на емоции, на мнения. Следващата стъпка е възприятието, където започват да се открояват нашите различия. Усещаме, че ни слушат, но не ни чуват. Защото ни слушат, не за да възприемат, а за да критикуват. Казват ни, че комуникацията е ключ, но тя всъщност се оказва ключалка. Ключалка на врата, която никой не иска да отваря. Врата, зад която стои плашеща самодостатъчност. Там, където рамките липсват. Където няма кой да постави граници. Вратата към самотата. Сами сме, когато около нас няма никого. Но самотни можем да бъдем и в центъра на огромна тълпа от хора. Сами сме, когато няма кого да слушаме, а самотни когато няма кого да чуваме. Единствено потопени в самотата, сме свободни да вземаме автономни решения. Сами избираме местата, на които да поставим своите граници. Способни сме да поемаме отговорност за решенията си и сами да преценяваме кои от тях са правилни, и кои не. Но предизвикателството да живеем повече и по-добре, изисква значителна доза смелост. Необходими са кураж и твърдост, за да приемем цената, която обществото винаги ще изисква от нас да платим заради дързостта си да му се противопоставим. Заради дързостта да пренебрегнем ненарушимите му повели. Погрешно би било да смятаме, че достигайки до същинската свобода, ще излезем извън контрол, неспособни да управляваме действията си. Всъщност чрез вътрешната свобода успяваме да овладеем първичната си природа. Преодоляваме всички предразсъдъци и ставаме способни да възприемаме различията във всичките им форми. Не изпитваме нуждата да променяме другите, а още по-малко себе си. Осъзнаваме, че сме дошли на света сами и ще си отидем от него пак сами. Колкото и иронично да звучи, човек трябва постепенно да забрави света, да забрави тълпата, докато е сред

63 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна нея, за да усети свободата, мъдростта и радостта от това да бъдеш самотен. Но не бива да забравяме, че средата ни задължава да общуваме помежду си. Пътят към усамотяването е изпълнен с много трудности и препятствия. Освен това поради тънката граница между самота и самотност човек може да се сблъска с нещастието вместо с удовлетворението и спокойствието. Успявайки да се наслади на самотността, контролирана от неговото съзнание, човек успява да достигне до висша духовна свобода. В днешно време зависимостта на емоциите ни от контакта с други хора ни пречи да оценяваме и липсата на такъв. Приемаме липсата в буквалния смисъл на думата, избягваме я и страдаме, когато не успеем. Но успеем ли да обикнем пътя, по който ни води собственият ни глас, ще сме способни да обикнем и пътя на свободата, където и когато отново ще чуем гласа си. 62 Валентина Янева, 9. Д

64 Устрем' 2020 До СТРАСБУРГ И НАЗАД 63

65 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна На г. ученици от 10. а, б, в, г и д клас участваха в Séminare des jeunes Européens (Семинар на младите европейци), организиран от Европейския парламент в Брюксел. Ползотворното участие на групата започна със запознаване с работата на Европейския парламент и обучение на тема «Информация и дезинформация». По-късно Кристина и Христо от 10. а клас и Сара и Кристиян от 10. б клас представиха страната ни, родния ни град и 4 ЕГ пред ученици от Франция, Германия и Австрия. Последваха групови дейности по три теми климатични промени, дигитализация и бъдещето на образованието, както и среща с двама български евродепутати Иво Христов и Радан Кънев. 35-мата ученици, водени от четирима преподаватели от гимназията, имаха уникалната възможност, предоставена от Европейския парламент в Брюксел, да вземат участие в дискусиите, да обогатят знанията си по езика, да създадат нови контакти със свои връстници от други европейски страни, както и да работят в екип. Всички участници в групата получиха сертификати за участие в семинара и запазиха незабравими спомени и положителни емоции от досега със света на европейската политика! С голям интерес и удоволствие учениците откриха и архитектурните забележителности на града, Музея на шоколада, Музея на историята на Европа и този на изящните изкуства. 64

66 65 Устрем' 2020

67 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна 66

68 67 Устрем' 2020

69 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Галерия "УСТРЕМ" Виктория Роянова, 12. З 68

70 Устрем' 2020 Виктория Георгиева, 9. Б Ева Илиева, 9. Б 69

71 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Никола Йорданов, 12. Е 70

72 Устрем' Никола Йорданов, 12. Е

73 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Никола Йорданов, 12. Е 72

74 Устрем' 2020 Анита Казакова, 9. З Даниела Янкова, 8. Б 73

75 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Самуил Славчев, 12. Ж 74

76 Устрем' 2020 Самуил Славчев, 12. Ж 75

77 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Самуил Славчев, 12. Ж 76

78 Устрем' 2020 Валентина Янева, 9. Д Виктор Веселинов, 9. Д 77

79 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Аблена Павлова, 10. В 78

80 Устрем' 2020 Аблена Павлова, 10. В 79

81 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Аблена Павлова, 10. В 80

82 Устрем' 2020 Георги Иванов, 8. И 81

83 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Стефани Димова, 9. Б 82

84 Устрем' 2020 Ралица Цонева, 9. В Тома Куюмджиев, 10. В 83

85 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Михаела Райкова, 12. И 84

86 Устрем' 2020 Михаела Райкова, 12. И 85

87 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Михаела Райкова, 12. И 86

88 Устрем' 2020 Стела Стоименова, 9. Б 87

89 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Ивелина Добрева, 8. И 88

90 Устрем' 2020 Ивелина Добрева, 8. И 89

91 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Калина Георгиева, 10- В 90

92 Устрем' 2020 Калина Георгиева, 10- В 91

93 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Цветинна Карамфилова, 9. Б 92

94 Устрем' 2020 Кирил Тодоров, 9. Д Марго Дралчева, 9. Д 93

95 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Ивона Тодорова, 12. Д Стела Ковачева, випуск

96 Устрем' 2020 Полина Душева, 9. А Стефани Георгиева, 12. Д 95

97 IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио - Кюри" - гр. Варна Кремена Николова, випуск