Философски алтернативи 6/ НАУКА И ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ С. СТЕФАНОВ * СОВИТЕ НЕ СА ТОВА, КОЕТО СА : ЕДНО НЕТЪРСЕНО ОТКРОВЕНИЕ НА СЪВРЕМЕННАТА НАУКА 1

Размер: px
Започни от страница:

Download "Философски алтернативи 6/ НАУКА И ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ С. СТЕФАНОВ * СОВИТЕ НЕ СА ТОВА, КОЕТО СА : ЕДНО НЕТЪРСЕНО ОТКРОВЕНИЕ НА СЪВРЕМЕННАТА НАУКА 1"

Препис

1 Философски алтернативи 6/ НАУКА И ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ С. СТЕФАНОВ * СОВИТЕ НЕ СА ТОВА, КОЕТО СА : ЕДНО НЕТЪРСЕНО ОТКРОВЕНИЕ НА СЪВРЕМЕННАТА НАУКА 1 Abstract: The title phrase The Owls Are Not What They Seem, taken from the TV series Twin Peaks, is a motivating metaphor for reflections concerning the fact that contemporary non-classical science often provides us with what I call an epistemological surprise. The main lesson contained in this surprise is that things which we know from our centuries-long experience are in fact not what they appear to be. For the purpose, I discuss the misleading role of naïve philosophical realism lying in the background of the growth of contemporary scientific knowledge. Keywords: naïve realism; epistemological surprise; progressive growth of scientific knowledge. Намирам, че известното изречение в заглавието на статията от филмовия сериал Туин Пийкс е мотивираща метафора за размишление върху темата за познавателното центриране на наивния реализъм и на съвременното научно познание в разностранната практическа дейност. Вероятно след тази първоначална декларация читателят би допуснал, че стремежът ми е да разгромя познавателната наивност на наивния философски реализъм. Това, разбира се, може да се направи на фона на познавателните успехи на съвременните некласически научни теории. Но то не би трябвало да бъде главна цел на моята статия, защото постигането ѝ не e трудно. Затова и моята цел тук е, след изявата на онтологичните спънки пред наивния реализъм, да защитя тезата за определен негов периметър на познавателна адекватност във връзка с епистемологическата изненада, че обичайни неща от нашия практически живот притежават всъщност различна предметна конституция от онази, в каквато са облечени в обхвата на нашите човешки възприятия, както и на понятийни представи в рамките на класическата наука. Философският наивен реализъм е бил допреди седем десетилетия отправно положение в българския опит за изграждане на гносеологическа теория, проникната от здравомислие. Точно такава е теорията на ремкеанската школа у нас, сложила се чрез писанията на известния български философ акад. Димитър Михалчев през втората четвърт на XX век. Неговото критично перо е било насочено към изявата на затруднения в систематизацията * Чл.-кор. проф. в ИИОЗ, БАН. Еmail: 1 Статията е част от проект, финансиран от Фонд Научни изследвания, със заглавие Некласическа наука и некласически логики. Философско-методологически анализи и оценки, ДН 15/14,

2 6 Совите не са това, което са : едно нетърсено откровение на предлаганите отразителни гносеологии, или теории за образите, както той ги нарича, от античността насам. Но доверието в наивния реализъм е било закрепено у Михалчев не само поради сочените от него неясноти в теориите за образите (към които се числи и по-развитата гносеология на критикувания от него диалектически материализъм), а и поради липсата на съмнения в познавателната адекватност на наивния реализъм. Именно последното е по-важно за предприетото тук разглеждане. С други думи, наивният реализъм не е бил поставян под целенасочено и разрушително философско съмнение 2, и то не само у нас. При това едва ли е уместно да се помисли, че Д. Михалчев е възприел наивния реализъм 3 поради някаква теснота на неговата осведоменост досежно притезанията на философските течения от античността до неговото съвремие. Напротив, широката му философска начетеност бие на очи в съдържанието на неговата обемиста книга Форма и отношение (Михалчев 1931), чието първо издание се появява още през 1914 г. Задачата ми тук не е да критикувам Михалчевата гносеология, чието установяване в българската философска традиция има своите исторически и културни предпоставки. Редно е да отбележа обаче, че почти докъм средата на миналия век кръгът на философските феноменологически построения, а отвъд неговия периметър и този на надгражданите гносеологии върху сенсуалистки пристрастия, са пропускали една скептически обагрена възможност за това, щото пряката човешка представност да ни казва едно за вещите и явленията от заобикалящия ни свят, а тяхната същина да бива нещо друго. Това нещо друго не е нещото само по себе си в едно трансцендентално полагане, понеже е принципно познавателно достижимо, но за наличието на негова прикрита (за нашето знание) същина философите рядко са се главоболели. Нека дам ясен пример в това отношение. По времето, когато Д. Михалчев ни убеждава, че червеният цвят на лалето се намира на самото него (понеже в съзнанието ни няма психическа червенина), Бъртранд Ръсел се опитва да насочи философското размишление към следното: Ние всички тръгваме от наивния реализъм, т.е. от доктрината, че нещата са каквито изглеждат. Мислим, че тревата е зелена, че камъните са твърди, и че снегът е студен. Но науката ни уверява, че зеленината на тревата, твърдостта на камъните и студенината на снега, не са зеленината, твърдостта и студенината, които познаваме в нашия собствен опит, но нещо много различно. Наблюдателят, на когото му се струва, че наблюдава камък, действително, ако се вярва на физиката, той наблюдава ефектите на камъка върху него самия. Наивният реализъм води към наука, а науката, ако 2 Тук нямам предвид наличието на други философски системи и тяхното последващо развитие, като например Хегеловия идеализъм или Кантовия трансцендентализъм, притежаващи други идейни основи. 3 Вж. статията на Д. Михалчев (1942), препечатана и в неговата книга (Михалчев 1946: ), откъдето ще цитирам по-нататък.

3 Ангел С. Стефанов 7 е вярна, показва че наивният реализъм е погрешен. Затова, наивният реализъм, ако е верен, е погрешен; затова той е погрешен (Russell 1940: 15) 4. Бих изгубил времето на просветения читател, ако надълго коментирам справедливото послание на този цитат, поради което го придружавам с лапидарно пояснение. Цветовете не са върху повърхностите на видимите тела, които отразяват светлина с различна дължина на вълната, а се индуцират от сложен процес, започващ от колбичките в ретината на окото и завършващ при визуалния кортекс. Ефектите на камъка върху нашия сетивен апарат водят до усета за твърдост, докато една неутрино частица дори не би забелязала камъка по пътя си, защото физико-химичната му структура, която нашите сетива не (могат да) отчитат, е твърде рехава за нея. Студенината или топлината на едно физическо тяло не са негови първични качества, но се усещат от нас като негови свойства, в зависимост от средната кинетична енергия на атомите или молекулите в неговия градеж. Именно такива научни разяснения слагат началото на вече изявената тук епистемологическа изненада, че човешките възприятия и представи невинаги ни предоставят адекватно изследваната предметна реалност. Не винаги опознаваните неща са такива, каквито изглеждат в рамките на опита, както и като теоретични представяния в рамките на класическата наука. Привържениците на някои философски течения и интелектуал(истич)ни моди могат да си позволят да бъдат слепи за епистемологическата изненада, но тази слепота едва ли би правила чест на ония мислители, които се интересуват днес от човешкия начин на опознаване на света. Както споменах, епистемологическата изненада е валидна и за теоретични понятия от сферата на класическата наука, макар и да не привлича все още подобаващо философско внимание. Тук иде реч за такива понятия, които се надграждат върху обичайни човешки представи. Такива са например теоретичните понятия за пространство и време, удържащи целостта на класическата физика и почерпани от принципните положения на Нютоновата теория за движенията на и за силовите взаимодействия между материалните тела. В тази класическа теория пространството е абсолютна същност универсалното вместилище за съществуването и динамичното поведение на физическите обекти. Времето е също абсолютно и еднакво при всякакви динамични описания на движение на телата и се представя като линейно и насочено от минало към бъдеще. Тези основни теоретични понятия стоят в хармония с обичайните човешки представи за пространство и време и се изучават и до днес в училищните уроци. Епистемологическата изненада настъпва с появата на Айнщайновата теория на относителността (специална и обща), тъкмо поради която изненада някои учени и философи с консервативна нагласа са странели от познавателното утвърждаване на новата революционна теория. Дори години след 4 Интересно е да се отбележи, че Айнщайн оценява приведения тук цитат от книгата на Б. Ръсел като чудесна характеристика на наивния реализъм. Вж. (Einstein 1944: 281).

4 8 Совите не са това, което са : едно нетърсено откровение нейното приемане от научната общност, сред част от учените е преобладавало мнението, че нейният математическия апарат предоставя само удобен език за описание на пространството, времето и движението, но без да променя техните онтологични характеристики в тяхната разделеност. Едва след успешните модели за представяне на произхода и историята на обитаваната от нас вселена, основани на общата теория на относителността, както и след осмислянето на възможността на така наречения парадокс на часовниците, повечето скептици се убедиха, че пространство и време не съществуват като разлъчени същности, а само споени в единна същност, наречена пространство-време. Тази епистемологическа новост, с която ученият свят постепенно привикваше през втората половина на миналия век, като че ли все още не се осъзнаваше като кой знае колко голяма изненада. Една от причините за това се спотайва в представянето на времевата и пространствена относителност при движението на веществените тела поотделно, подхранвано от преобразуванията на Лоренц. Това позволява да се говори за пространство и за време, биващи страни на единната същност на пространство-времето, като за някак си отделими в мисленето негови страни. Но ако тази причина е техническа, то втората е вкоренена в обичайните представения на тези страни като принципно отделни реалности така, както са дадени в непосредствения човешки опит. Тази тяхна разделна даденост е позволила биологичното оцеляване на приматите от преди милиони години, за да се появи и homo sapiens на Земята. Тъкмо тази втора причина е закрепила убеждението за пространството и за времето като разделени предпоставки на човешкия опит, и тъкмо тя стои на дъното на епистемологическата изненада. Тук мога още да добавя и следното метафизическо изяснение. Ако пространство-времето бе непосредно достъпно за познанието ни като неразделна реалност, то човек би се възкачил чрез такава познавателна възможност до предполагаемата визия за света, достъпна на едно над-човешко същество, обладаващо наглед близък до онзи, който Кант назовава интелектуален наглед, ако не в дълбочина, то всеобхватен в ширина. Това е така, защото за същество с такъв наглед не би имало никаква пречка да обозре не само света в неговото собствено настояще, но и да държи пред очи както своето минало, така и своето бъдеще. Значи човешкото познавателно докосване до пространство-времето е силно ограничено. Осъзнаването на това обстоятелство ни препраща на свой ред към епистемологическата изненада, надзъртаща откъм теорията на относителността. Ами какво да кажем за възможността на пространство-времето да се вълнува? Един век след хипотезата на Айнщайн за наличието на гравитационни вълни, такива бяха няколкократно засичани през 2015-та и 2016-та година от голям екип от учени. Това обаче не е всичко по пътя на изненадите. Съвсем наскоро, от гледна точка на историята на развиващото се научно познание, теоретици в областта на квантовата гравитация издигнаха постановката, че и пространство-

5 Ангел С. Стефанов 9 времето не е фундаментална природна същност, защото се явявало като емердженция на по-основни подлежащи му обекти, сами по себе си не пространствени и не времеви. Купешкият термин емердженция, сериозно окопал се през последните десетилетия в езика на метафизиците и на философите на науката, ще да рече в нашия случай, че пространство-времето възниква в своето съществуване от нещо друго, което стои в неговата основа, но има различна онтологична природа от него самото. Според някои учени постановката за емерджентната природа на пространство-времето е едно радикално преместване (a radical shift) в нашата концепция за физиката (Musser 2017: 217). Това евентуално радикално преместване в разбирането на предмета на съвременната физика наднича иззад квантовата теория за строежа на материалната реалност. Тази некласическа теория ни предоставя още примери за обсъжданата тук епистемологическа изненада. Няма да посегна към тях отчасти поради факта, че моите читатели може би се досещат за някои от тях, както и отчасти поради обстоятелството, че прекаляването с примери може да замъгли търсения подтик за философски размишления. Тук бих могъл само да допълня, че ако непосредственият човешки опит, безпроблемно закрепен през хилядолетията, се оказва толкова неадекватен на природата на нещата, то това се превръща в ярък израз за поднесена от научното познание епистемологическа изненада. Воден, изглежда, от подобни размисли, Брайън Грийн начева предговора на своята обемиста книга Скритата реалност с думите: Ако в началото на двадесети век е имало някакви съмнения, в началото на двадесет и първи вече беше повече от ясно: когато става въпрос за разкриване на истинската природа на реалността, човешкият опит е заблуждаващ ( ) Чрез физични прозрения и математическа последователност, насочени и потвърждавани от експерименти и наблюдения, сме установили, че пространството, времето, материята и енергията имат поведенчески репертоар, различен от всичко, което пряко сме наблюдавали някога. А сега задълбоченият им анализ и свързаните с него открития ни водят към може би следващия прелом в познанието ни възможността нашата вселена да не е единствена (к. м. А. С.) (Грийн 2011: 7). Друг съвременен учен, забелязал онова, което нарекох тук епистемологическа изненада, е младият, но вече известен със сладкодумния си език на популяризиране на научни новости италиански физик Карло Ровели. Често реалността пише той е много различна от това, както изглежда. Земята изглежда да е плоска, но е фактически сферична. Струва ни се, че слънцето кръжи в небето, докато в действителност сме ние, които се въртим. Нито структурата на времето е каквато изглежда, че е: тя е различна от това непроменливо, универсално течение (к. м. А. С.) (Rovelli 2019: 1 2). Признаването на епистемологическата изненада, появила се чрез растежа на човешкото познание, би могла да изглежда като тревожно признание за слабостта на човека като познаващо същество. Такова признание изглежда да не тревожи любознателния дух на учените, но не може да не провоки-

6 10 Совите не са това, което са : едно нетърсено откровение ра обезпокоителни размисли у философите. Е, всред тях има и такива, у които тази изненада не предизвика интелектуално безпокойство. Имам предвид заклетите анти-реалисти, чувстващи се удобно в люлката на инструментализма, както евентуално и малобройните крепители на тезата за несъизмеримост. Ще оставя встрани тяхното обяснимо безразличие към епистемологическата изненада, защото споменатите философски постановки не са безпроблемни и привличат към себе си обосновани критики. Споменах, че епистемологическата изненада би могла да изглежда като тревожно признание за слабостта на човека като познаващо същество. Това се отнася обаче до ония мислители (затова и условното би могла ), които приемат, че динамиката на научното познание не е произволен негов растеж, а е в някакъв смисъл негово развитие. А зад последното съществително се крие идеята за прогрес, съпътстващ процеса на натрупването на човешки знания. Обстоятелството, че тези мислители, както изглежда, са повече на брой от другите, които не приемат оценката за прогресивно развиващо се научно познание, не може да бъде успокоителен аргумент от философска гледна точка. Как да се разбира обаче познавателният прогрес? В епохата на класическата наука, когато епистемологическата изненада е била още притулена, идеята за прогрес на човешкото познание не е извиквала специално проблематизиране. Негласно възприетият почти до края на първата половина на миналия век и удобен за учени и философи кумулативен модел на развитие на научното познание говори ясно за това. Този модел обаче бе аргументирано избутан встрани от постпозитивистките повеи във философия на науката през втората половина на века. Сетне разгръщащата се философска тематика за междутеоретичната редукция имаше (и продължава да има) притезанието да удържа идеята за прогрес на научно познавателния процес, но и да надмогва наивното и непредубедено решение на кумулативния модел. А това е тъкмо посоката, по която съвременните философи реалисти отправят своите теоретични усилия. Темата за междутеоретичната редукция предоставя твърде сложно изследователско поле на разглеждане на, най-общо казано, идеята за познавателна приемственост между научните теории. Ако такава приемственост може да бъде принципно изявявана между класически и некласически теории, то тази изява именно би сочила и пътя на познавателния прогрес. Постигането ѝ се основава на разбирането, че съвременните некласически теории предоставят по-добро познание за изследваната от тях реалност от класическите теории със сходен предмет на изследване. За да се приеме една нова теория като по-добра от своята предшественичка, то тя трябва да може да обяснява по удовлетворителен начин нейния познавателен успех. Значи проблемът за обяснението на една теория, или на част от нейните принципни положения, от друга, по-обхватна теория, започна да играе ключова роля в междутеоретичната редукция, а оттам и за изясняване на схващането за научен прогрес.

7 Ангел С. Стефанов 11 От основополагащите работи на Ърнист Нейджъл относно полагането на първоначалната схема на обяснителното отношение между теории изминаха вече почти 60 години. През това време се появиха множество разработки, които уточниха и разшириха неговия модел на обяснение. Опитите в това отношение съвсем не са спирали, което недвусмислено показва значимостта на този епистемологичен проблем. Тук не бих могъл дори да го зачекна, камо ли да го осветля дори в най-общи линии. Достатъчно е само неговото споменаване като успешно започнат и обещаващо продължаващ път на философски изследвания. А той върви към омекотяване на усещането за познавателна слабост, възникващо от концептуалните разломи по историческите проявления на епистемологическата изненада. Накрая ми се иска да се върна към началото, което загатваше за познавателно центриране на наивния реализъм и на съвременното научно познание в разностранната практическа дейност. Що се отнася до съвременното научно познание, то нещата, свързани с ползата от прилагането на неговите резултати, са напълно ясни. Днес те са навсякъде в стопанската сфера, в бита, в съвременните комуникации. Често наличието на отрицателни ефекти като замърсяване на природната среда от индустриални производства, опасностите от ядрени аварии, както и от военни действия или терористични атаки с ядрено оръжие, или непредвидени последици от практикуването на генното инженерство, се приписват на развитието на самата наука, но те имат съвсем друг генезис, както и начини за предотвратяване. Накратко, развитието на науката принася голяма полза за човечеството. То е съпроводено от епистемологически изненади, които са предмет на философско осмисляне и анализ. Да се запитаме сега какво е мястото на наивния философски реализъм в палитрата на епистемологическите схващания? След всичко казано дотук може да се постанови, че наивният реализъм е изживяла времето си философска концепция, при това не съвсем отскоро. Но ако това е така, защо най-известният български философ между двете световни войни прегръща тази концепция като верен идеен ориентир и смело критикува своя съвременник Берлинския философ Николай Хартман, че е привърженик на теорията за образите (Михалчев 1946: )? Безспорно отговорът на този въпрос се крие в отправните положения на самата философия на Михалчев, които са в хармония с наивния реализъм. Какви са силните и слабите страни на тези отправни положения съм изтъкнал в други мои работи, поради което тук няма да се връщам към вече написаното. Онова, което тук единствено си струва да се припомни, е критиката на идеализма, че заставал зад активността на мислещия дух при творенето на понятия. Според известния български философ съзнанието на може да образува никакви понятия: т. н. образуване на понятията е, според логиката на Ремке, чистейша нелепост (пак там: 344). Познаващият човек има за предмет даденото както в неговото непосредно възприемане, така и в процеса на неговото доизясняване, но не чрез понятийно конструи-

8 12 Совите не са това, което са : едно нетърсено откровение ране, а отново като дадено в опита. Оттук идва и неприемането на некласически научни теории, каквато е била например (по времето на Михалчевото философстване) теорията на относителността, и отстояването на класическите представи за пространство и време. По-сложен е отговорът на въпроса защо този, иначе прозорлив в критиките си мислител, се е обвързал тъкмо с философията на Ремке, слабо известна дори в собствената му родина, след като е познавал добре съвременната нему европейска философия? Отговорът изглежда да е изтъкан от мотивационни нишки от различно естество, които вплетени заедно биха могли да го направят приемлив. Тук ще е спорно да се отрече, че и личните качества на Михалчев са играли съществена роля в избора и утвърждаването на ремкеанството напротив, тъкмо такива лични качества са необходими тогава, когато пред публиката ще трябва да се представи за пръв път една основна наука философията. Въпреки това личните качества нямат важността на други условия, чрез които можем да видим необходимостта, която се е мержелеела пред Михалчев и която е обусловила съдбовната среща с Ремке: накратко това е необходимостта в една страна без особени, да не кажа никакви философски традиции да се прави философия. Без съмнение, това е и жизнена задача, която Михалчев си е поставил, и за нейното решаване средството не би трябвало да бъде сложно, т. е. за неговото успешно работене не би трябвало да се употребяват онези интелектуални усилия, които безусловно са необходими, за да се схванат изброените по-горе порождения на класическия идеализъм (Денков 1988: 82 83). Това, което в тези цитирани редове от Очерка на Димитър Денков ми се струва, че е от значение за разглежданата тук тема за наивния реализъм, е осветляването на оная необходимост, за която той отваря дума, при внасянето на философска култура в България през първите десетилетия на ХХ век, и то под формата на завършено философско учение. Да си припомним сега началото на приведената по-горе мисъл на Бъртранд Ръсел, че ние всички тръгваме от наивния реализъм, т.е. от доктрината, че нещата са каквито изглеждат. Е, както пояснява и Д. Денков, приобщаването на българската интелигенция към философията не би било уместно да се направи, като се внесат наведнъж развити философски системи от Европа, Америка и Русия, за чието що-годе адекватно разумяване е потребно по-горно културно равнище, на което българското учителство и шепата просветени чиновници и занаятчии по онова време не са били още стъпили. Наивният реализъм е бил най-достъпен като мисловна нагласа, а не порожденията на класическия идеализъм. Наивният реализъм, изглежда, е стартовата философия за всеки, който започва да се занимава с въпроса за познанието и познаваемостта на света, за да може сетне да бъде подхвърлен на съмнение, ако философската любознателност не се пресекне.

9 Ангел С. Стефанов 13 ЛИТЕРАТУРА Грийн, Брайън Скритата реалност. Паралелни вселени и фундаменталните закони на космоса. София: Издателство Изток-Запад. Денков, Димитър Димитър Михалчев историко-философски очерк. София: Университетско издателство Климент Охридски. Михалчев, Димитър Форма и отношение. Принос към учението за познанието (второ преработено издание). София: Печатница Графика. Михалчев, Димитър Една защита на наивния възглед за света. // Философски преглед, кн. 5. Михалчев, Димитър Философията като наука. Методологичен увод (второ поправено и допълнено издание). София: Университетска печатница. Einstein, Albert Remarks on Bertrand Russell s Theory of Knowledge. // In: The Philosophy of Bertrand Russell, edited by P. A. Schillp. The library of living philosophers, V. 5. New York: Tudor Publishing Company. Musser, George Spacetime Is Doomed. // In: Space, Time and the Limits of Human Understanding. Edited by Wuppuluri, Shyam and Giancarlo Ghirardi, Springer. Rovelli, Carlo The Order of Time. Penguin Books. Russell, Bertrand An inquiry into meaning & truth. New York: W. W. Norton & Company; London: George Allen & Unwin. ТРАНСЛИТЕРИРАНА ЛИТЕРАТУРА Greene, Brian Skritata realnost. Paralelni vsesleni i fundamentalnite zakoni na kosmosa. Sofia: Izdatelstvo Iztok-Zapad. Denkov, Dimitar Dimitri Michaltschew istoriko-filosofski ocherk. Sofia: Universitetsko izdatelstvo Kliment Ohridski. Michaltschew, Dimitri Forma i otnoshenie. Prinos kam uchenieto za poznanieto (vtoro preraboteno izdanie). Pechatnitsa Grafika. Michaltschew, Dimitri Edna zashtita na naivnia vazgled za sveta. // Filosofski pregled, 5. Michaltschew, Dimitri Filosofiata kato nauka. Metodologichen uvod (vtoro popraveno i dopalneno izdanie). Sofia: Universitetska pechatnitsa. Einstein, Albert Remarks on Bertrand Russell s Theory of Knowledge. // In: The Philosophy of Bertrand Russell, edited by P. A. Schillp. The library of living philosophers, V. 5. New York: Tudor Publishing Company. Musser, George Spacetime Is Doomed. // In: Space, Time and the Limits of Human Understanding. Edited by Wuppuluri, Shyam and Giancarlo Ghirardi, Springer. Rovelli, Carlo The Order of Time. Penguin Books. Russell, Bertrand An inquiry into meaning & truth. New York: W. W. Norton & Company; London: George Allen & Unwin.