Едва след повече от два месеца Дез Есент можа да се потопи в безмълвието на къщата във Фонтене. Многобройните покупки го бяха принудили да обходи

Размер: px
Започни от страница:

Download "Едва след повече от два месеца Дез Есент можа да се потопи в безмълвието на къщата във Фонтене. Многобройните покупки го бяха принудили да обходи"

Препис

1 I Едва след повече от два месеца Дез Есент можа да се потопи в безмълвието на къщата във Фонтене. Многобройните покупки го бяха принудили да обходи Париж, да го изброди надлъж и нашир. Колко търси, колко колебания обаче изпита, преди да пусне в дома си декораторите! Отдавна бе станал експерт по искреността и недоизказаността на нюансите. Преди, когато все още бе приемал жени, бе измислил будоар, в който сред миниатюрните мебели от японско камфорово дърво, под шатрата от розов индийски атлас, телата се оцветяваха меко от светлината, процеждаща се през плата. Стаята, чиито огледала си предаваха ехото и отразяваха, докъдето поглед стига, цяла анфилада от розови будоари, се ползваше с голяма популярност сред жените, които обожаваха да разкриват голотата си в тази алена, прохладна вана, ароматизирана с уханието на мента от дървесината на мебелите. Но освен благоуханията на оцветения въздух, сякаш вливащи нова кръв под повяхналата кожа, износена от злоупотреби с гримове и нощни лудории, в сладостно мъчителната атмосфера той вкусваше особени наслади удоволствия, изострени от спомени за отминали болки, за отмрели мъки. Така от омраза, от презрение към детството си, той окачи на тавана малка клетка от сребърни нишки, в която пееше лишен от свободата си щурец, също като в пепелта на камината в замъка Лурпс. Чуваният хиляди пъти звук разкриваше пред вътрешния му взор цялото напрежение на мълчаливите вечери с майка му, цялата самота на потиснатото му детство. И ето че движенията на жената, която той галеше машинално, думите и смеха ѝ нарушаваха видението, низвергваха го в реалността, в будоара, на земята и в душата му се извиваше буря, желание да отмъсти за понесената в детството мъка, да оскверни семейните спомени, да изчерпи до последна капка най-жестоките, най-страшните сетивни безумия.

2 А когато го свиваше под лъжичката, когато дъждовната есен го изпълваше с отвращение към улицата, към самия себе си, към жълтата мръсотия на небето, към макадама на облаците, той се скриваше в хралупата си, лекичко залюляваше клетката и съзерцаваше безкрайността на отраженията ѝ в играта на огледалата дотогава, докато опиянените му очи не забелязваха, че клетката вече не се движи, но за сметка на това целият будоар проблясва и се върти, изпълвайки дома с розов валс. Когато му се беше приискало да оригиналничи, Дез Есент бе създал удивително странен интериор, като раздели салона на ниши, облицовани с различни платове и разлетите акорди на ту веселите, ту мрачни, ту деликатни, ту варварски оттенъци влизаха във фина хармония с любимите му френски и латински книги. Той се настаняваше в онази ниша, чийто колорит наймного съответстваше на духа на книгата, избрана в мигновен каприз. Най-накрая нареди да се подготви голяма зала, за да приеме доставчиците. Те седнаха в редица на църковните пейки, а той се възкачи на амвона и произнесе проповед за дендизма, закле обущарите и шивачите да се придържат стриктно към напътствията му и ги заплаши с парично отлъчване, ако не следват инструкциите на неговите поучения и були. Създал си репутация на ексцентрик, Дез Есент я затвърди, като обличаше костюми от бяло кадифе и извезани със злато жилетки, втъкваше в деколтираната яка на ризата си букетчета от пармски теменужки вместо вратовръзка и даваше на писателите шумни обеди, сред които и един в духа на ХVIII век траурен. От прозореца на трапезарията, драпиран в черно, се виждаше градината с алеите, посипани с въглища, с малкия басейн, обкръжен от базалт и пълен с мастило, с редиците на кипарисите и боровете. Масата бе застлана с черна покривка, украсена с кошници теменужки и скабиози, осветена от канделабри, в които гореше зелен пламък, и свещници със запалени свещи. Докато невидимият оркестър свиреше погребални маршове, на гостите прислужваха голи негърки по пантофи и чорапи от сребърен брокат, осеяни с диамантени сълзички. В чиниите с черен кант имаше супа от костенурки, руски ръжен хляб, зрели турски маслини, хайвер, кленов хайвер,

3 франкфуртски кървавици, дивеч в сос с цвят на женско биле и вакса, отвара от трюфели, опушени с амбра кремове с шоколад, пудинги, праскови, сладко от грозде, черници, испански вишни. Пиеха от черни чаши Лиман, Русийон, Валдепеняс, Тенедос, Порто, а след кафето и ядките се наслаждаваха на квас, тъмно пиво и силен ейл. Поканите за обяда, даван по повод кратковременно угасналата мъжественост, бяха под формата на некролози. Екстравагантността обаче, с която някога се бе гордял, се бе изчерпала с течение на времето и сега той презираше това детско овехтяло високомерие, предизвикателните костюми и причудливите интериори. За собствено удоволствие, а не за да учудва другите, реши да свие уютно, но необичайно оформено гнездо, да създаде нещо рядко и спокойно, приспособено за потребностите на бъдещата му самота. След като архитектът, в съответствие с желанията и плановете му, подготви и приведе дома му в ред, оставаше само проблемът как точно да бъдат разхвърляни мебелите и украсите. Дез Есент отново направи старателен преглед на цветовете и нюансите. Той искаше цветове, чиято душа да заживява под изкуственото осветление на лампите, дори и през деня да изглеждат нелепи и резки, сякаш се канеше да живее само нощем. Така му бе поуютно, по-самотно, пък и умът истински пламтеше и пращеше само в съжителство с мрака, а какво блаженство бе да се намира в щедро осветена стая единствената бодърстваща сред погълнатите от сумрака дремещи къщи. В това може би имаше капчица тщеславие съвсем изискано усещане, познато на окъснелите труженици, които, отдръпнали пердето, забелязват, че всичко около тях е угаснало, смълчано, мъртво. Цветовете избираше бавно, един по един. Синият преминаваше под светлината на свещите във фалшиво зелен. Наситените, като кобалтът и индигото, ставаха черни. Светлият се превръщаше в сив, а ако бе искрен и нежен, като тюркоаза, бледнееше и ставаше студен. В най-лошия случай можеше да се използва като спомагателен, но да се направи от него доминиращ цвят на стаята не можеше и дума да става.

4 От друга страна, железносивите се мръщеха и натежаваха, перленосивите губеха лазурността си и се превръщаха в мръснобели, кафявият вцепеняваше, изстудявайки, а пък тъмнозелените, императорското зелено и миртовото зелено наподобяваха тъмносините и чернееха. Наистина, оставаха още бледозелените или, да кажем, наситено синьото, цинобърът и лаковете, но светлината прогонваше и тяхната ведрост, и те жълтееха при това мътно. Не можеше и да се мечтае за бледочервения, царевичния и розовите, защото женствеността им противоречеше на идеята за самотата. Трябваше да отхвърли и мисълта за виолетовите, защото те излиняваха като лоша винена утайка. Всъщност бе безполезно да се прибягва до този нюанс, защото при смесването му с малко количество сантонин се получаваше виолетово, готово веднага да се промени, дори и без да бъде докосвано. Без тези цветове оставаха само три червено, оранжево и жълто. Той предпочиташе оранжевият, потвърждавайки със собствения си опит истинността на теорията, която бе едва ли не математически точна, че имаше, както смяташе той, хармония между сетивната природа на художествения темперамент и цвета, който очите с особена възприемчивост виждат. Ако се изключат повечето хора, чиято груба ретина не улавяше нито съразмерността, присъща на всеки цвят, нито тайнствената прелест на вариациите и нюансите, ако не се обръщаше внимание и на буржоазните очи, нечувствителни към великолепието и победоносността на вибриращите живи цветове, а се имаха предвид само хората с изтънчени зеници, възпитани с литературата и живописта, бе съвсем ясно, че очите на мечтаещия за идеала, жадуващия за илюзии, търсещия воали в залеза на слънцето, се глезят обикновено със светлосиньото и неговите оттенъци от типа на люляковото, светлолилавото, перленосивото, стига само да са смекчени и да не преминават границите, отвъд които се лишават от индивидуалността си и се превръщат в чисто виолетови или в откровено сиви. И обратното, шумните хора, пълнокръвните, здравеняцитесангвиници, яките самци, презиращи случайностите и условностите и гмуркащи се с главата напред във всяка тежка

5 ситуация, по принцип намираха удоволствие в блестящите жълти и червени цветове, в цимбалите на цинобъра и хрома, които ги заслепяваха и опияняваха. И най-накрая, очите на слабите и нервните, чийто чувствен апетит търсеше ястия, облагородени с опушване и саламура, очите на превъзбудените и посърналите хора почти винаги лелееха за дразнещия и болезнен цвят, за цвета с фалшив блясък, за трескаво стипчивия оранж. Така че изборът на Дез Есент не можеше да даде повод дори и за най-малкото съмнение, но все още имаше сериозни препятствия. Ако червеният и жълтият цвят се отпускаха на светло, техният производен оранжевото, се държеше другояче. Честичко пламваше и се превръщаше в капуциненочервено или в огненочервено. Разглеждайки нюансите му на свещи, Дез Есент откри един, който сякаш не би трябвало да излиза от равновесие и можеше да се подчини на изискванията му. Приключил с предварителната работа, се постара да прогони поне от кабинета си, доколкото бе възможно, източните платове и килими, станали толкова скучни, толкова банални, откакто забогателите търговци бяха започнали да ги купуват с отстъпка от дюкянчетата за редки стоки. В края на краищата реши да облицова стените като книги с едрозърнеста мароканска кожа, с капска кожа, щавена със здрави стоманени пластини под мощен натиск. Приключил със стените, трябваше да се заеме с боядисването на рамките и високите первази в тъмно индигово, лакирано индигово, подобно на онова, което кочияшите използваха за паното на файтоните. Леко закръгления таван, също облицован с мароканска кожа, приличаше на грамаден прозорец в оранжева рамка, защото бе като небосвод от светлосиня кралска коприна. В центъра се рееха в цял ръст сребърни серафими, бродирани наскоро от гилдията на тъкачите от Кьолн върху старинна епископска мантия. Щом всичко дойде на мястото си, вечерта окончателно смекчи и успокои контрастите. Укроти се синевата на панелите, ободрени и сякаш разгорещени от оранжевото. То, на свой ред, не се промени, понеже го поддържаше и в известна степен го разпалваше упоритият полъх на синьото.

6 Дез Есент не си блъскаше главата над това какви мебели да избере, защото единственият разкош на тази стая трябваше да са книгите и редките цветя. Запазил си правото да украси по-късно с рисунки или картини стените между прозорците, които засега бяха голи, окачи почти навсякъде рафтове от абаносово дърво. Разхвърля по пода кожи на червени зверове и сини лисици. До масивната маса на сараф от ХV век разположи дълбоки кресла с подлакътници и стар параклисен аналой един от онези древни аналои, върху които някога дяконите поставяли книгата за антифони. Сега той носеше големия и тежък Латински глосарий, съставен от Дю Канж. Напуканите синкави стъкла, обсипани с релефни дъна на бутилки със златни жилки, не пускаха вътре селския пейзаж, позволявайки само на сляпата светлина да проникне, и бяха облечени със завеси, изрязани от стари епитрахили. Тяхното потъмняло и почти опушено злато гаснеше сред нишките на полумъртвия рижав цвят. Най-накрая, върху камината, покрита с пищен плат от флорентинска далматика, между два позлатени медни бокала във византийски стил от старинното абатство в Буа де Биевре, великолепен църковен канон с дантела и с три прегради пазеше под стъкло, изписани върху истински пергамент с възхитителните букви на требник и с блестящи миниатюри, три стихотворения на Бодлер отдясно и отляво сонетите Смъртта на любовниците и Врагът, а в центъра стихотворението в проза Any where out of the world ( Където и да е, само да е извън света ).