Мнение за дисертационния труд на Силвия Св. Станчева на тема: Символни места на паметта в процеса на изграждане на българска национална идентичност: ролята на историческите музеи Работата на Силвия Станчева е посветена на интересна и малко изследвана в българската научна традиция тема, свързана с едно от топографските «места на паметта» (Пиер Нора) - историческите музеи. Заедно с мемориалните и другите символни места на паметта те помагат да се разбере миналото и да се блокира процеса на забравяне. Нещо повече чрез визуализация на националната идентичност в материалната памет на нацията, представена в постоянните музейни експозиции - нациите не само са «въобразявани» по селективен начин, но и организират «ритуално поклонение към тази памет». Затова и целта на дисертантката е да разбере как историческите музеи в България представят, конструират и осмислят националната памет в процеса на изграждане на българската национална идентичност (с. 6). Още в увода Станчева ясно дефинира целта и обекта на изследването си, спира се на методологията и организацията му, очертава широкия спектър на използваните първични източници и вторична литература, обговаря критериите за избора на наблюдаваните музейни експозиции. Първа глава на дисертацията предлага критично четене на основни теории за нациите и националните идентичности като тръгва от водещите идеи на автори като Ернест Ренан и Макс Вебер и включва примордиалисти и модернисти като Ърнест Гелнер, Бенедикт Андерсън, Антъни Смит, Ж. Фр. Госийо, Ерик Хобсбом и теоретици на нациите и национализма, специфично 1
ориентирани към региона на Централна, Източна и Югоизточна Европа като Мирослав Хрох, Холм Зундхаузен и Питър Шугър. Добро впечатление прави и представянето на възгледите на известната феминистка теоретичка на нациите и национализма Нира Ювал-Дейвис, чиито критични и полово сензитивни анализи на теориите на мейнстриима преобърнаха парадигмата на научните изследвания по този въпрос. По-тататък в първа глава дисертантката се спира на проблематиката на социалното конструиране на миналото и колективната памет (Джон Ъри, Морис Халбвакс, Ян Асман, Алайда Асман, Р. Козелек, Йорн Рьозен, Пол Рикьор, Пиер Нора, Франсоа Артог) и на българските изследователи, занимаващи се с нея (Лиляна Деянова, Ивайло Знеполски, Даниела Колева, Ана Лулева, Николай Вуков, Евгения Иванова). Втора глава представя вкратце развитието на музейната институция в различни европейски страни, очертава особеностите на музейните експозиции през века на национализма (ХIХ век), запознава читателите с класическата музеология, с музеологията в западния свят след Втората световна война и със социалистическата музеология на страните от бившия социалистически блок; щрихира първата и втората музейни революции, за да стигне до еманципацията на музеографията, появата на теоретичната музеология и музеологията като академична дисциплина и очертае параметрите на новата музеология. Особен интерес представлява частта за критичната музеология и предизвикателствата пред съвременните музеи, в която дисертантката се спира специално на Лестърската музеоложка школа. Иновативни за българския контекст са представените идеи на авторки като Габи Портър, Шерън Макдоналд и Вера Золберг, техните апели за «гледане през монолитността» на музейните 2
експозиции и за полифоничност на репрезентациите (базирана върху малцинствените критики на традиционния музей). Следващите две глави на дисертацията се занимават с българския случай. Трета глава се спира на историята на музейното дело от първите й прояви в средата на ХIХ до края на ХХ век. Важни моменти тук са анализите на законодателното регулиране на музейното дело и изграждането на музейната мрежа в България след 1878 г. Използвайки цялото течение на сп. «Музеи и паметници на културата» (1956-1988) дисертантката проследява идеологизирането на музейната институция по времето на държавния социализъм, нормативната база, разрастването на музеите и тяхното ръководство, организацията и дейността на социалистическите музеи. Като специфика на музейното дело през този период Силвия Станчева разглежда цензурните мерки и контрола върху дейността на музеите. Особено важни в тази глава, с оглед цялостната оценка на музейните експозиции в постсоциалистическия период, са разсъжденията за комунистическия национализъм в българските музеи и мобилизирането на музеите за честванията на 1300 годишнината от създаването на българската държава. Последната, четвърта глава е най-приносната. В нея Силвия Станчева анализира постоянните експозиции на историческите музеи в България през периода на Прехода след 1989 г. Още в самото начало читателите се запознават със социалистическото наследство в българските исторически музеи, най-вече с тяхната централизация и «новите» им стари експозиции. Дисертантката очертава мълчанията и неудобните отсъствия в музеите, и следващите от това изкривявания и непълноти в представените експозиционни исторически разкази. Тя стига до заключението, че в днешната ситуация е изключено 3
българските музеи критически да разколебаят границите на историческото познание, да не говорим за това те, музеите, да се превърнат в коректив на господстващата историография. Търсейки отговор на въпроса «защо» това е така, Станчева проследява разчитайки на устните разкази на музейни уредници - няколко емблематични случая от българските музеи. С подходящи примери от изследваните музеи дисертантката очертава и проблемите на (етническата и религиозна) «другост» и отсъствието на малцинствените култури от музейните експозиции. Съвсем естествено, значително място в четвъртата глава е отделено на критическото «четене» на експозициите на Националния исторически музей и Националния военноисторически музей. Освен това Силвия Станчева се спира на тематиката и структурата на експозициите на ред регионални и местни исторически музеи, в които национализирането на локалното време и пространство е обща експозиционна стратегия. Изключително интересна е частта за музейните посетители, които според авторката - безрезервно приемат предложената от музея интерпретация на представените исторически събития и четат музейните експозиции по начин, чрез който се постига желаната цел: най-вече да се събуди патриотичната гордост на зрителите. Приноси: Приносите на дисертационния труд на Силвия Станчева могат да бъдат резюмирани в следното: 1) за първи път в българската музеология конструирането на нациите и националната идентичност са промислени през «четенето» на различни по вид музейни експозиции; 2) за първи път в българската музеология музеите са третирани като иституции на културната памет; 3) с примери от социалистическите музеи за първи път в контекста на българската музеология е показана идеологическата симбиоза между държавен 4
социализъм и национализъм; 4) дисертацията е интердисциплинарна и използва методи, присъщи на различни науки и изследователски полета (антропология, културна история, социология, устна история); Публикации: Силвия Станчева има пет публикации, четири от които по темата на дисертацията й; две от тях са на английски език. В заключение: предложеният дисертационен труд съдържа приносни моменти в полето на българската музеология и проблематиката на местата на паметта. Той е базиран върху значителен по обем материал - интервюта с музейни професионалисти и документални източници (eкспозиции, книги за впечатления и пр.) и специализирани изследвания (български и чужди) - систематизиран и разчетен от дисертантката чрез използване на теоретични модели и методи в унисон с най-модерните съвременни музеоложки изследвания. Въз основа на казаното, ще гласувам за присъждането на образователната и научна степен «доктор» на Силвия Свиленова Станчева. София, 29 май 2013 г. Проф. д-р Красимира Даскалова, Научен ръководител и член на научното жури 5