О П Р Е Д Е Л Е Н И Е гр. София, г. АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, IV въззивен състав, в закрито заседание на трети октомври пре

Препис

1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е гр. София, г. АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, IV въззивен състав, в закрито заседание на трети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕНЕЛИН ИВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕТЯ КОЛЕВА 2. МАРИЕТА НЕДЕЛЧЕВА като разгледа докладваното от съдия Колева ВНЧД 495 по описа за 2019 година на АСНС, за да се произнесе, съобрази следното: Производството е по реда на чл.341, ал.2 вр. чл.270, ал.4 от НПК. С определение от г. по НОХД 3298/2017 г. СНС, по реда на чл.270, ал.1 НПК, мнозинството от съдебния състав е изменило мярката за неотклонение на подс. Г.М.И. от задържане под стража в домашен арест. Определеннието е подписно с особено мнение от председателя на съдебния състав. Недоволен от така постановеното определение е останал прокурор при СП, който го протестира в срок и претендира отмяната му. В протеста се сочи, че определението на първоинстанционния съд следва да се отмени като неправилно и незаконосъобразно. Навежда се довод, че при преценка промяната на мярката за неотклонение следва да се съобрази в контекста на фактическата и правна сложност и обема на съдебното производство, срочното извършване на процесуални следствени действия. Твърди се, че съдебното производство е водено от състава възможно най-бързо, разпитани са множество свидетели, не е налице забавяне на производството въпреки фактическата и правна сложност на процеса. Сочи се, че не е намалял интензитетът на опасността подс. И. да се укрие. Акцентира се, върху това, че от пистолета, за който има доказателства, че е бил в ръцете на И. е произведена стрелба. Три от куршумите са попаднали в жизненоважни области на пострадалия Д. Ж. и той е останал жив по случайност. Останалите изстрели са в посока, където е имало множество други лица, които не са пострадали по случайност. Пистолетът, с който са произведени изстрелите е незаконен. Подс. И. е осъждан за незаконно държане на оръжие. Всичко това според прокурора говори за висока обществена опасност на деянието и дееца. Набляга се на това, че от последното произнасяне на съда по реда на чл.270 НК липсват нови обстоятелства, които да обусловят изменение на мярката за процесуална принуда спрямо подсъдимия. По изложените съображения претендира отмяна на атакуваното определение на СНС и постановяването на друго, с което да се откаже изменение на мярката за неотклонение на подс. И. от задържане под

2 стража в по-лека. Съдът, като взе предвид данните по делото, прие за установено следното: ЧАСТНИЯТ ПРОТЕСТ Е ОСНОВАТЕЛЕН. За да смекчи изпълняваната по отношение на подс. Г.И. най-тежка мярка за процесуална принуда във втората по тежест, мнозинството от съдебния състав е приело, че спрямо подс. И. са повдигнати обвинения по чл.321, чл.116 и чл.339 НК, за всяко от които се предвижда наказание лишаване от свобода, както, че е налице обосновано предположение относно авторството на деянието при прочит на доказателствата на пръв поглед, макар мнението на мнозинството поначало да е, че предвид тригодишното задържане на лицето с най-тежката мярка за неотклонение, е необходима по-задълбочена оценка на доказателствата при решаване на въпроса с подходящата ограничителна мярка. По-натам мнозинството от съдебния състав е заявило, че не са налице нови обстоятелства, които да налагат изменение на мярката за процесуална принуда, т. к. изминалият период от време, съобразен със заседанията на съдебния състав по предварително определен график и извършваните от него интензивни процесуалноследствени действия не се явява такова, нито измененията в ЗИНЗС от 2017 г. се явяват ново обстоятелство. Мнозинството от съдебния състав е препратило към мотивите си, огласени в предходно производство по реда на чл.270 НПК и касаещи друг подсъдим, но счита, че същите са относими и към подс. И.. Те се свеждат до намаляла реална опасност от извършване на престъпление, предвид срока на задържане; налично ново обстоятелство възможност за използване на електронна гривна, която увеличава сигурността, че подсъдимия няма да напусне дома си; липсата на противоправни деяния в хода на задържането на лицето под стража; направен извод за нееднакво третиране на осъдените лица на наказание доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна със задържаните с най-тежката мярка за неотклонение, извършен на база съпоставка между специалния режим, при който затворниците, осъдени на наказание доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна и изтърпяват наложеното им наказание с акцент върху това, че при сега действащия ЗИНЗС, променен след няколко осъдителни Р България съдебни решения от ЕСПЧ, въпросът за промяна на специалния режим може да се преразглежда след изтичането на едногодишен срок и с оглед въведената възможност на тези осъдени да участват в социални дейности съвместно с други лица, ползващи се с презумпцията за невиновност, но са лишени от възможността да се включат в социални дейности. Набляга на факта, че и задържаните лица, и осъдените на наказание доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна се настаняват в заключени помещения като осъдените са поставени и под засилен надзор и охрана, но те имат право да участват в социални дейности, а

3 задържаните под стража лица се ползват с презумпцията за невиновност, но нямат такова право. Последният аргумент на мнозинството от съдебния състав е свързан с риск от ненаказаност, като в термина ненаказаност то влага съдържание, свързано с хипотезата при продължаващо предварително задържане и при евентуално признаване за виновен на подсъдимия, му се налага наказание от съда в размер сходен до срока на задържане под стража след зачитане на предварителното задържане без спрямо осъденото лице да са прилагани превъзпитателни мерки. По този начин се игнорирал основен принцип, че мярката за неотклонение задържане под стража не е равнозначна на наказание лишаване от свобода и се стигало до ненаказаност. Въззивният съдебен състав взе предвид следното: На г. в СНС е внесен обвинителен акт срещу Г.И. и още девет подсъдими, с повдигнати на г-н И. обвинения за престъпления по чл. 321, ал. 3, т.2 вр. с ал. 2 от НК; по чл.116, ал.1, т.6 вр. чл.115 вр. чл.18, ал.1 и чл.339, ал.1 НК, които са обвинения за тежки умишлени престъпления, наказуеми с лишаване от свобода от 3 до 10 години; от 15 до 20 години, доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна ; както и от 2 до 8 години лишаване от свобода. Спрямо подс. И. най-тежката мярка за процесуална принуда се изпълнява от г., когато е задържан с постановление на прокурор при ОП - Бургас и към настоящия момент възлиза на три години, три месеца и двадесет и два дни. Подс. И. е осъждан за незаконно държане на оръжие и според обвинението престъпленията, за които той е разследван по настоящото дело са осъществени в изпитателния срок на това осъждане. В настоящото производство въззивният съд следва да прецени подходящата мярка за процесуална принуда, която е нужно да бъде упражнена спрямо подс. И. с оглед безпроблемното приключване на наказателното производство срещу него при това с точно дозиране на принудата, която да осигури постигането на преследваната цел. По делото няма спор, че подс. И. е с постоянен адрес на територията на страната, поради което и не се установява риск от укриване, макар такъв да е бил наличен в началото на производството по силата на законовата презумпция по чл.63, ал.2, т.3 НПК. Този риск обаче несъмнено вече не се констатира, независимо от твърдението в частния протест за съществуващ такъв, който довод на прокурора не е подкрепен с никакви факти и по тази причина съдът няма как да им отговори. На този извод следва да се настои най-малкото поради това, че тази опасност след г. при И. не е констатирана от съдебните състави. Същият е правилен с оглед константната практика на ЕСПЧ, че с течение на времето рискът от укриване намалява. Всичко посочено по-горе за обвиненията, за които е обследван

4 подс. И., тяхната разнообразност и наказуемост обуславя, дори само от гледна точка на предвидената законова санкция, наличието на реален риск от извършване на престъпление от подсъдимия при смекчаване на определената му мярка за процесуална принуда независимо от срока на задържане. Суровостта на очакваната присъда също е релевантен елемент от дължимата преценка. Строгостта на предвиденото наказание е от съществено значение при оценяване на рисковете от укриване и извършване на престъпление. В конкретния случай при г-н И. опасност от укриване е била констатирана в началния етап от разследването, която впоследствие е приета за преодоляна. Но все още е налице реална опасност от извършване на престъпление, която не може да бъде неутрализирана на този етап с по-лека. Следващият критерий, който е от значение за решаване на основния въпрос, е поведението на националните власти. Видно от материалите по делото, то се насрочва регулярно за разглеждане. По делото не се установи забавяне от субективен характер при воденето му и властите са предприели всички действия за организиране на процеса съобразно разпоредбите на чл.6, пар.1 от КЗПЧОС. Няма и продължителни интервали от време между отделните заседания. В тази насока са и доводите на прокурора, изготвил частния протест както и изводът на съдебния състав. Затова може обосновано да бъде направен извод, че първоинстанционния съдебен състав осъществява дължимата процесуална активност по разглеждане на същото и няма неоснователно забавяне при насрочване и реално провеждане на съдебните заседания по него. Сам по себе си срокът на задържане на подс. И. от ареста му до сега не е причина за смекчаване на определената му мярка за процесуална принуда, въпреки че надхвърля три години и три месеца, както поради констатирания риск от извършване на престъпление, така и заради усърдието, с което се работи по делото. Начинът, по който се води делото не причинява прекомерно удължаване на задържането. Това е така, защото едно от обвиненията по делото е за разследване на организирана престъпна група, което без съмнение предопределя необходимост от по-сложно и продължително разследване, още повече, че дванадесет от свидетелите са чужди граждани с постоянно местожителство извън територията на страната. Последното обуславя използването на международноправното сътрудничество с оглед техния разпит. Продължителността на задържането може да се оправдае по конкретното дело със специфичните обстоятелства, които указват на надделяване на обществения интерес над правилото за зачитане на личната свобода. Това е така поради обстоятелството, че доказателствата по делото установяват, че у подс. И. съществува престъпна упоритост в извършване на престъпления, свързани с огнестрелно оръжие, предвид данните за

5 предходната му съдимост за тъкмо такова престъпление. Настоящите деяния, за които е разследван са най-разнообразни и се твърди да са осъществени в изпитателния срок на това осъждане. Не може да се подцени и доводът на прокурора, че най-тежко наказуемото деяние, за което подс. И. е предаден на съд, се твърди да е осъществено на обществено място заведение и в присъствието на множество хора като спрямо пострадалия се сочи да са отправени три изстрела. Освобождаването на подсъдимия може да представлява недопустим риск за обществото, в смисъл, че той може да извърши тежко престъпление, свързано с насилие. По тези съображения верен е доводът на прокурора в частния протест, че се касае за деец и деяния с висока степен на обществена опасност. Липсата на противоправно поведение от страна на привлеченото към наказателна отговорност лице по време на изтърпяване на найограничителната от мерките за неотклонение не представлява самостоятелно основание за смекчаване на изпълняваната по отношение на него мярка за процесуална принуда. Поначало, ако същият бе имал различно процесуално поведение от дължимото, това би било предпоставка за образуване на друго производство в зависимост от тежестта на провинението. Ограниченията, които налагат мерките за процесуална принуда са с оглед неутрализиране на опасността обвиняемия, респ. подсъдимия да се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда, а наказанията се налагат с цел поправяне и превъзпитаване на виновния деец както и за да се въздейства предупредително и възпиращо на останалите членове на обществото. Както е прието в коментираното определение, за разлика от осъдените, привлечените към наказателна отговорност лица се ползват от презумпцията за невиновност до влизане в сила на крайния съдебен акт и поради тази причина тяхното правно положение е коренно различно от това на осъдените. Затова спрямо обвиняем/подсъдим няма как да бъдат прилагани мерки за въздействие, предвидени за осъдени лица. Оттук и законодателят е намерил, че за осъдените лица се налага служебно произнасяне по режима на изтърпяване на наказанията доживотен затвор и доживотен затвор без замяна, а за промяна на мярката за неотклонение на подсъдимите лица е разписана нарочна процедура тази по чл. 270 НПК, която се решава от съд. Чрез приетата възможност за преразглеждане на въпроса за специалния режим, налаган на осъдените на доживотен затвор или доживотен затвор без право на замяна, законодателят е отговорил на постановените съдебни решения срещу Р България по цитираните от първостепенния съд дела на ЕСПЧ, т. к. е ясно, че за съда ще е нарушен чл.3 от Конвенцията, понеже за осъдените на тези наказания е налице

6 пълна липса на всякаква надежда за освобождаване и социализация в обществото. На никое осъдено лице не може да бъда отнета надеждата за освобождаване. Вярно е, че нито медицинска, нито психологическа помощ по време на изолацията могат да заместят необходимостта от човешки контакт, независимо дали тя е продиктувана поради изтърпяване на наказание доживотен затвор или доживотен затвор без право на замяна или на най-тежката мярка за неотклонение. Тъкмо затова са въведени обсъжданите законодателни промени в ЗИНЗС, с които да се охрани правото на социална адаптация на осъдените на тези наказания, още повече, че съществува и вероятността за допусната съдебна грешка. За разлика от осъдените на доживотен затвор или доживотен затвор без право на замяна обвиняемите респ. подсъдимите се ползват от презумпцията за невиновност и водеща е преценката на компетентните власти относно наличието на обосновано предположение за авторство, риск от укриване и/или извършване на престъпление и добросъвестността на националните власти, изразяваща се в ритмичност и експедитивност при извършване на процесуалноследствените действия по делото. През тази призма следва да бъде съобразен продължителният, но не неразумен срок на задържане на подс. И.. Не може да бъде споделен аргументът на мнозинството за съществуващ риск от ненаказаност, изразяващ се в налагане на наказание /при евентуално осъждане на привлеченото към наказателна отговорност лице/ в размер близък до срока на задържането под стража след зачитане на предварителното задържане без спрямо него да са приложени превъзпитателни мерки. Индивидуализирането на наказанието обаче е последващ въпрос. Както сам е посочил съдът, целта на мерките за неотклонение не е да се поправи и превъзпита предаденото на съд лице, а да се елиминират опасностите от укриване и/или извършване на престъпление и да се осигури правилния ход на процеса. За разлика от мерките за процесуална принуда наказанията лишаване от свобода, доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна се налагат тъкмо с цел поправяне и превъзпитаване на виновния деец. Затова, защото той е осъден с влязла в сила присъда, спрямо него се упражняват мерки за въздействие и в резултат на демонстрираното начало на поправяне и с оглед задължението на държавата да осигури на лишените от свобода условия, които са съвместими с човешкото достойнство и с цел да гарантира, че начина, по който се изпълнява наложената мярка не може да го подлага на стрес и трудности отвъд неизбежното страдание, присъщо на лишените от свобода, е предвидено задължение за Началника на затвора да се произнася с мотивирана заповед относно основанията за продължаване на специалния режим по отношение на осъдените лица. Поначало и лицата, обвинени в извършване на престъпление по чл.116 НК изтърпяват най-ограничителната мярка за процесуална принуда в заключени

7 помещения, като няма как те да не понесат предвидените в ЗИНЗС ограничения, свързани със задържането. Затова не може да се сподели схващането на мнозинството от съдебния състав, че е превишен в конкретния случай нормалният праг на строгост. Не може да се приеме, че начина, по който се изпълнява наложената мярка спрямо подс. И. го подлага на стрес и трудности повече от необходимото. Преди всичко въпросът за индивидуализацията на наказанието е последващ и се решава от съдебния състав в края на съдебния процес след като е събрал всички необходими и относими доказателства за правилното решаване на делото, а въпросът за мярката за неотклонение стои от началото до края на процеса, за да осигури своевременното и правилното му приключване. При индивидуализация на наказанието съдът е длъжен да съобрази наказанието с индивидуалните особености на конкретния случай, вземайки предвид редица фактори при определяне на държавната принуда, която следва да бъде упражнена спрямо виновното лице като пределите, предвидени от закона за извършеното престъпление, правилата от общата част на НК като наказуемост при приготовление, опит, съучастие, множество престъпления и т. н.; обществената опасност на деянието и дееца и всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, които не са взети предвид от закона при дефиниране на съответното престъпление. Съдът обаче няма право да съобразява размера на наказанието с времето на предварително задържане. По отношение приспадането на предварителното задържане от размера на наложеното наказание следва да се посочи, че е предвидено от законодателя, за да се избегне ненужното репресиране на осъдения. Поначало нормалното провеждане на предварителното разследване и на съдебната фаза на наказателния процес /от предаване обвиняемия на съд до постановяване на крайния съдебен акт от първостепенния съд, а сега /с оглед задължителното участие на подсъдимите и във второинстанционното производство/ е невъзможно да протече без да се осигури участието на обвиняемия респ. подсъдимия в съответните процесуалноследствени действия. Същевременно, понеже тези лица не са осъдени с влязла в сила присъда, НК предвижда времето, през което осъденият е бил задържан, да бъде приспаднато при изпълнение на наказанието лишаване от свобода или пробация. Въпросът с поставяне на електронна гривна, която ще увеличи сигурността, че подсъдимия няма да напуска дома си е относим към изпълнението на мярка за неотклонение домашен арест. Настоящият състав обаче, счете, че подходящата мярка за неотклонение на подс. И. е задържане под стража, поради което и определението следва да бъде коригирано в посочения смисъл. Водим от горното и на основание чл.345 вр. чл.270, ал.4 от НПК съдът

8 ОПРЕДЕЛИ: ОТМЕНЯ определение по НОХД 3491/2018 г. СНС, с което на основание чл. 270, ал. 1 НПК е изменена мярката за неотклонение на подс. Г.М.И. от задържане под стража в домашен арест като вместо това ОСТАВЯ БЕЗ УЖАЖЕНИЕ искането на подс. Г.И. като неоснователно. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.