Яврово - Копривките - хижа Здравец - Добралък - Яврово - Асеновград

Препис

1 - Ще издържиш ли, бе? - Миии... ще го избутам. Мамка му. - Ама пък яко каране се получи, деба... Тоя разговор се води някъде на края на пътя от Добралък до Яврово. На баира. Хубав късен слънчев следобед и последен асфалт преди пускането обратно до града. Защо бутане? Всичко по реда си. Цялата история започна в началото на седмицата и след дълго чудене между Бяла черква, Чудни мостове, палатки и какво ли още не, накрая решихме да направим горе споменатия маршрут със съвсем реална възможност за кюфтета и бира в китната кръчма в Добралък. Главните герои - Кирето, Спас, моя милост и Станьо :) Усмивката зад името не е случайна. З а тия които не го познават, Станьо е известен асеновградски щангист-психопат, който току що се дипломира като треньор. Тежко на отбора. В схемата беше и Трифо, но те с Начо решили в последния момент да качват връх Ботев, та отказаха поканата. Неделя часа. Появих се първи. След минута цъфна и Кирето. Накупихме от магазина пред Спас кроасани и кисело мляко и се захванахме сериозно със задачата да си напълним стомасите. Десетина минути по късно се появи Станьо с пасатора (фолксваген Пасат комби) и започнахме товаренето на колелата и багажа. Спас както 1 / 5

2 винаги закъсняваше. Идеята беше да избегнем качването по асфалт от Асеновград до Яврово, там да оставим колата и да продължим карането основно по черни пътища. Самото село Яврово е родило освен народния поет Николай Хайтов и много видни колоездачи начело с местните звезди Спас и Кирето. 50-ина завоя по късно към 9.30 часа паркирахме колата до медицинската служба в Яврово, която е точно до къщата на Спас. Понакиприхме се и напънахме баира към първата възможна бирена почивка Копривките. След излизане от селото в посока Добралък на не повече от километър по пътя има отбивка надясно и нагоре (има и табела), която с лек наклон отвежда към няколко хижи. Полека се навлиза в гората и се върти много приятно дори и в жегата. При желание можете да се отбиете до вила Горски кът, да пиете по бира и да се запознаете с хижаря Жоро и условията за пейнтбол. Ние преценихме, че още ни е рано и продължихме направо по черния път към Копривките. На самия разклон за Горски кът ако погледнете напред се вижда бяла ретрансларотна кула (поддържа се от Старши - друг виден член на Баирите), която може да ви служи за ориентир, защото заведението на Копривките е на поляната точно под нея. Стъпихме на педалите и след минути вече бяхме насядали на масите до влека. И пак беше рано за бира та си стиснахме ръцете за по една студена кола. От тая хубава ливада се продължава с бързо асфалтово спускане и за 3 минути кацате пред хижа Здравец. Там за 3 секунди започва да ви се повдига от огромното количество хора, коли и скари. Бях чувал от Кривите спици, че в района има закусвалня в която правят най-хубавите сиренки в България. Да, ама не. Ние търсим повече дивотия и спряхме само да заредим бидоните с вода. От тук след малко равно щеше да започне истинското каране. Та отправихме се по шосето към Бяла Черква дишайки все по-леко, преминавайки покрай разни заслони, чешмички, хубави гледки към съседните масиви и одупени хора събиращи ягоди и гъби. След няколко километра наляво се отбива черният път за Добралък, като тука внимавате МНОГО, защото може да се объркате по още две разклонения преди вярното. Някои членове на нашата сплотена велогрупа бяха минавали маршрута преди няколко години и "имаха" идея накъде трябва да продължим. Тогава естествено хванахме грешното отклонение. И тъй като ни очакваше продължително спускане и се бяхме надъхали, набързо се накиприхме кой с каквото има и поехме с пълно бойно надолу. Мек горски път, който след 500 метра се разклони с гордо стояща пътна табела. Стара, синя, нечетлива. Предположихме, че е за Добралък и продължихме. След нови 500 метра излязохме на широка сенчеста поляна, на която хората си пиеха топлата бира и си хапваха студените кебапчета, а на нас започнаха да ни обземат съмнения за посоката. Станьо нещо не си спомняше да има подобни поляни по пътя и най-разумното решение беше да питаме, както той ги нарича, "местните тигри". За разумното - разумно, ама избрахме грешния тигър. На пръв поглед надежден. Мъж на средна възраст с две видимо по-млади жени, берящ гъби и ягоди. Нищо подозрително. Точно заради тоя хубавец по-късно изгубихме минимум час и половина в 2 / 5

3 бутане и споменавахме мнооооого пъти майка му. Нищо лично, да е жива и здрава жената. Та той ни упъти да хванем другия ръкав на разклонението до табелата, който отивал в Добралък. Така и направихме. Ухилени пуснахме десетина минути и пътят свърши до едни кошари. Там ни посрещнаха няколко каракачанки, които не биха отказали да се позабавляват тичайки и лаейки с четирима объркани байкъри. Пред варианта с кучетата ние избрахме някакъв по невзрачен път надолу и надясно, който, както и първият, свърши до нови кошари. Е, върнахме се и финтирахме кучетата по някакъв обрасъл път, който съвсем сериозно премина в широк макадам и започнахме да се спускаме бързо надолу докато накрая стигнахме до дере и малка рекичка. Пътят продължаваше под формата на пътека. Пътека, ама тясна пътека. В такива случаи е важно да не се отказва човек и да е тъп и упорит. Ние сме по-много и от двете. Започнахме с леко бутане, носене и провиране през разни паднали дървета и най-накрая пътеката свърши. Чудите се къде? До едни стари кошари разбира се. Поогледахме се, почесохме се тук там и ни стана ясно, че ще трябва да се върнем и да бутаме чак до асфалта, за да намерим правилния разклон. Настъпи момента да отбележа, че досега съм карал един път със Станьо, като тогава се загубихме леко и се обезводних, защото се бях напил като матрос предната вечер. При това второ каране с него, симптомите някак си започнаха да се повтарят, като засега само се бяхме изгубили. Леко. В дерето заобиколени от хиляди мухи починахме малко и започнахме да мислим. Кирето се фотографиса на един голям камък като истински фрирайдър, а ние със Спас и Станьо обсъждахме различни теми от свински вратни пържоли до кръшните моми в плевенско. Обсъждахме и вариант да бъхтим по дерето, но дружно се отказахме от тая тъпа идея. И по-добре. Набързо хапнахме, пийнахме и забутахме лежерно по обратния път. Не знам колко време изгубихме, но горе срещнахме нашия гъбар, оня, дето ни упъти в правилната посока. Можехме спокойно да го заровим някъде наблизо, ама... Следващите няколко километра по шосето ги извъртяхме бързичко и най-накрая стигнахме вярната отбивка. Запомнете, правилното отклонение е третото вляво след хижа Здравец. Започва с асфалт и след петдесет метра става каменист черен път, който се спуска дълбоко долу в дерето под Добралък. Подчертавам, че по пътя няма хижи, вили, кошари и други постройки. Има само една чешма отдясно и беседка в дерето. За самото спускане няма какво да ви разправям ЧУДЕН РОКЕНДРОЛ КАМЪНАК. За около двадесет минути стигнахме най-ниската точка и от там започнахме да се изкачваме послепенно към поляната над селото, от където има два километра до центъра и заветната кръчма. Кирцата си караше, другите карахме и бутахме. Аз започнах да усещам, че освен лекото изгубване е налице и вторият симптом при карането със Станьо обезводняването. Предишната вечер в Консулатото пих пет 3 / 5

4 ракии... Голяма грешка. Както и да е. В началото пътят е стръмен и се вие на серпентини, като бързо набира височина. След няколко километра става по полегат и излиза на ливада на която местните си правят скара и играят федербал и други забавни игри. Там починахме десетина минути и бързичко се спуснахме до Добралък. Сега като се замисля, най-гадното от цялото каране беше, че кръчмата тук не работеше. Бирата и кюфтетата рязко се отдалечиха до Яврово. Спас, като най-красив, заговори една засукана баба и тя му каза къде живее кръчмаря. Решихме да не го закачаме човека, пък и ни чакаха още десетина километра до Яврово. А и там кръчми има. Двамата явровски колоездачи с мъка на сърце признаха, че добралъшката кръчма е по спретната от явровската и се заканихме за наказание да унищожим всички кебапчета в тяхното село. И така с празни стомаси и пълни със слюнка усти започнахме последния етап от тура. От Добралък насълзявате очите с хубаво скоростно спускане около 5 километра и зареждате с вода на чешмата в най-ниската точка. Следва приятен равен участък, като пътят се усуква около деретата. Тук алкохолът започна да изсмуква всичката вода в клетките ми и да ме лиофилизира и последните 2-3 километра си ги избутах със стегнато темпо. Кирето си караше бавничко и на места спирахме за да хапваме бисквити Мираж. Бахти кюфтетата. Оживяха ми. Станьо и Спас също си караха лежерно, като и те избутаха последните километри. Все пак сме айляци. Абе, тоя Васко от Асоциацията на Активните Айляци трябва да му намерим едно колело и да идва и той на такива айляшки карания. Ето ни отново в Яврово. Айде на кюфтетатааааа... Да, ама не. Сега пък било късно и трябвало някой да свали колата. Пък и изведнъж някакви сиви облаци са се нахлупили на главите ни. Съдба. Тримата младежи тръгнаха да пускат през кариерата, а аз като най изсъхнал свалих колата и се срещнахме на разклона за Асеновата Крепост. Сигурно не ви интересува, ама на крепостта вече има вход 3 лева и са я осветили. Изчистили са и храстите и дърветата под скалата. Явно се е пробудил асеновградския общински гений. Така приключи всичко тоя ден. Препоръчвам горещо маршрута и се надявам скоро пак да го направим, но да се съберем повече хора и никаква ракия в събота вечер. Карайте винаги с каски и не се доверявайте на местните тигри, ей! 4 / 5

5 5 / 5