РАЗЛИЧНИЯТ ПРОИЗХОД НА ТОХАРИТЕ И ЮЕЧЖИТЕ СПОРЕД ПОСЛЕДНИТЕ ОТКРИТИЯ НА АРХЕОЛОГИЯТА И ГЕНЕТИКАТА 1

Препис

1 РАЗЛИЧНИЯТ ПРОИЗХОД НА ТОХАРИТЕ И ЮЕЧЖИТЕ СПОРЕД ПОСЛЕДНИТЕ ОТКРИТИЯ НА АРХЕОЛОГИЯТА И ГЕНЕТИКАТА 1 Вей Ланхай, Ли Хуй, Сю Венкан Wei Lanhai, Li Hui and Xu Wenkan The separate origins of the Tocharians and the Yuezhi: Results from recent advances in archaeology and genetics. Conference: International Conference on Tocharian Manuscripts and Silk Road Culture, At University of Vienna, Vienna June 2013.: _and_the_yuezhi_results_from_recent_advances_in_archaeology_and_genetics РЕЗЮМЕ Произходът на тохарите и тяхната връзка с юечжите ( 月氏 ) са обсъждани повече от век, след откриването на тохарските езици. Това доведе до напредък на обхвата, и дълбочината на нашите познания за произхода на индоевропейското езиково семейство и индоевропейците. Археологическите доказателства, подкрепящи тези теории, обаче, досега за съжаление липсваха. МЕТОДИ През последното десетилетие археологическите открития, свързани със Сюнну (Xiongnu) 匈奴 и Юечжи (Yuezhi) 月氏 в североизточната част на пров. Синцзян в Китай, осветлиха нашата представа за отношенията между тези два народа. В тази статия ние обобщаваме последните археологически открития подкрепящи нашите представи за сложния еволюционен процес на праисторическите културни модели в Синцзян през бронзовата и ранната желязна епоха, от 2000 г. пр. н.е. до 200 г. от н.е. Като основа за оценка на културните промяне в този регион, ние разглеждаме различните теории за произхода на Юечжите, както и тяхната връзка с тохарите. Пробите от древна ДНК, взети от този регион също подкрепиха за нашето изследване. РЕЗУЛТАТИ Некрополите на Сюнну (Xiongnu) в степния район в Източен Тяншан и ез. Баркул се появяват за пръв път в 200 ± 70 г. пр. н.е. Те се отличават по културата която носят. Откритите тук скелети от човешки жертвопиношения, са принадлежели на представителите на по-старата археологическа култура в същия регион. Въз основа данните от древните китайски извори и резултатите от археологическите разкопки през последното десетилетие, групата от археологически обекти на Юегонтай (Yuegongtai) 岳公台 - Сихейгоу (Xiheigou) 西黑沟, датирани в периода от 500 г. пр. н.е. до 200 г. от н.е., се предполага че са оставени от група принадлежала към народа народа юечжи. В сравнение с всички други археологически култури от този период в Синцзян, прави впечатление, съвсем различният произход за групата Юегонтай-Сихейгоу, в сравнение за смятаните за пратохарски култури Сяохе (Xiaohe) 小河 и културата на Чарвигул (Chawuhu) 察吾乎. Данните от изследваната древна ДНК данни показват голяма дифузия на популации с различен генетичен състав в тази област на Синцзян в праисторическия период. ЗАКЛЮЧЕНИЕ В това изследване използвахме археологическите открития от последното десетилетие, и стигнахме до извода, че тохарите и юечжите са две групи с различен произход. Необходима е 1 Благодарим на проф. Виктор Х. Маир за редакцията и допълненията към, по-ранните варианти на нашата статия и са коректурата на английския превод. Той също така ни предостави своите полезни коментари. Но цялата отговорност за предоставените факти и тяхното тълкувание се носи от авторите на статията. 1

2 по-нататъшна преоценка, за да се разбере как е станало взаимодействието и сливането на тохарите с юечжите през следващата историческа епоха. 1. ВЪВЕДЕНИЕ Тохарските езици са клон на индоевропейското езиково семейство, които са се говорили в Северозападен Китай в древността и ранното средновековие. Откритите ръкописа на тези езици са датирани в един късен период, между IV и X в. от н.е. (Peyrot 2008: ). Тохарският е древен индоевропейски език, принадлежащ към клона Кентум (Centum). Това означава, че един индоевропейски народ, различен от носителите на източно-иранските езици, които са от групата Сатем, е достигнал и се е заселил в земите на Северозападен Китай, много по-рано от разселването на източните иранци. Повечето учени разделят тохарските езици на три диалекта (или отделни родствени езика), съотв. A, B и C, или Агнийски (Agnean) - А, Кучастки (Kuchean) - В и Крорайнски (Kroränian) С. 2 (Mallory 2010). Дискусията за тохарския език доведе до значителен напредък в обхвата, и дълбочината на познанията ни за произхода на индоевропейското езиково семейство и индоевропейците (Henning 1978, Gamkrelidze и Ivanov 1989). Юечжите (Yuezhi) 月氏 са древно население, живяло в Северозападен Китай. Те се споменават в много древни китайски извори. След като били победени от Сюнну (Xiongnu), юечжите се разделили на две групи. Едната се преселила на запад, и завладяла Бактрия, като там създали своя държава. Според данните на гръцкия географ Страбон, четири номадски племена са унищожили елинистическото управление на Гръко-Бактрия. Едно от тези четири племена се нарича бяха Tokharoi (Тохари). Една част от учените смятат, че Тохари е другото име за Юечжите, други пък смятат, че завладяването на Юечжите от Сюнну, и движението на четирите племена са две отделни събития (Narain 1987, Xing Wang 2002). Основната теория е, че Юечжите са племенна федерация, доминирана от тохарите, които поглъщат различни иранско-говорещи племена в хода на преселението си на запад. (Enoki et al. 1994). Известните теории за отношенията между тохарите и юечжите обикновено се основават на езикови доказателства, устни традиции или информация от историческите извори. Малко проучвания обаче са използвали археологическите доказателства за тези две древни популации. През последните десетилетия археологическите открития в района на Синцзян предоставиха нови податки за произхода на тохарите. Мумиите на европеидни бели хора бяха открити в некрополите от Гумугоу (Gumugou / Qawrighul) и Сяохе (Xiaohe) в Таримския басейн. Според краниологичните анализи тези останки са изключително сходни с останките на древните европеиди, обитавали Южен Сибир, Казахстан, от Централна Азия и до долното течение на Волга, през медната и бронзовата епоха. Следователно, се предполага, че тези древни популации са тясно свързани с произхода на тохарите (Baumer 2002, Mallory and Mair 2000). 2 Има някои спорни въпроси, свързани с т.нар. тохарски C. Езикът тохарски А, се нарича още аrśi, ārśi-käntu или езикът Арси / Арши; Също имаме ārśi-ype т.е. Страната Арси / Арши. 2

3 В това изследване представяме обширен анализ на археологическите открития в Синцзян, Китай. За първи път анализираме археологическите обекти на Юечжите от степния район на Източен Тианшан ез. Баркул. Обсъждаме и културните промени ставали в Синцзян между 3000 г. пр. н.е. и 100 г. от н.е. и изследваме възможните връзки между археологически обекти свързвани с юечжите и тохарите. Въз основа на анализа на древния генетичен материал, се стремим да идентифицираме следите от исторически движения в този регион. 2. НЕКРОПОЛИТЕ НА СЮННУ В СТЕПИТЕ ОКОЛО ИЗТОЧЕН ТЯНШАН И ЕЗЕРОТО БАРКУЛ През последните 20 години бяхя разкрити множество археологически обекти в степните пасища на Източен Тяншан и ез. Баркул. Идентифицирани са два основни вида останки (Wang 2008). Първият вид е представен от носители на културата Юегонтай (Yuegongtai) 岳公台 - Сихейгоу (Xiheigou) 西黑沟, а вторият - от носители на културата Хейгуолян (Heigouliang) 黑沟梁 - Донхейгоу (Dongheigou) 东黑沟. Некрополите на Хейгулян- Донхейгоу се характеризират с могилни насипи и каменни гробове, датирани след 200 ± 70 г. пр. н.е. Според културноархеологическия анализ, носителите на тази култура са идентифицирани като представители на народа Сюнну (Xiongnu) (Wang 2008, Mo 2010, Ren 2011). По своите характеристики, културта Хейгулян-Донхейгоу показва прилика и близост с други археологически обекти на Сюнну (Xiongnu), открити в Монголия и по северозападната граница на Китай. Приликите си наблюдават във формата и структурата на гробовоте, погребалните обичаи, скалните рисунки, орнаментите по керамика, видовете конска сбруя, бронзовите огледала, оръжията и металните апликации. Всички тези характеристики разграничават носителите на Хейгулян-Донхейгоу от околните култури и подчертават еднаквостта с други археологически обекти на Сюнну (Xiongnu). 3

4 4

5 Таблица 1. Сравнение на приликите в археологическите находки от Хейгоулян-Донхейгоу (Heigouliang-Dongheigou) и останалите обекти на Сюнну (Xiongnu) (вж. Wang Jianxin 2004, 2008) Тези археологически обекти се появяват в района, в началният период на династията Западна Хан. Местните култури и културата свързана със Сюнну (Xiongnu) са основните археологически култури в този район. Освен тях, там са открити и следи от културата Субейши (Subeishi / Subaši) и др., китайската култура на Западна Хан и др. По-важното е, че в тези некрополи са открити човешки жертвоприношения. Според историческите източници, и археологическите проучвания, Сюнну са имали такава практика, и в случая погребаните са представители на Сюнну, а пренесените в жертва са представители на завареното население, или взаимоотношенията са били като между завоеватели и покорени (Wang 2008, Mo 2010, Ren 2011). 3. НЕКРОПОЛИТЕ НА КУЛТУРАТА ЮЕГОНТАЙ-СИХЕЙГОУ В СТЕПИТЕ НА ИЗТОЧЕН ТАНШАН И ЕЗЕРОТО БАРКУЛ Характеристиките на останките от човешките жертвоприношения в некрополите на представителите на културата Хейгулян-Донхейгоу, са много сходни с останките от представители на културата Юегонтай-Сихейгоу (Yuegongtai-Xiheigou), (Wang 2008, Zhao 2011 г.). Около скелетите на пренесените в жертва, в некрополите Хейгулян- Донхейгоу са открити множество придружаващи предмети като керамични съдове, метални инструменти, аксесоари и маниста. Тези артефакти са принадлежали на индивида, който е бил ритуално умъртвен като жертва. Видът на тези артефакти е различен от този на погребалните педмети принадлежали на основния погребан. Архиелогичесикят анализ показва, че предметите на жертвата са много сходни с предмети откривани в некрополите Янбулак (Yanbulaq), Байшер (Baichier) и Упу (Wupu) в в същия регион. Характерно за некрополите от културата Юегонтай-Сихейгоу, е че погребенията са безмогилни, а самите гробни ями са облицовани с каменни плочи (Wang 2008, Zhao 2011). Каменните гробове без могили са разпространени в района на степните пасищата на Източен Тяншан и ез. Баркул. Културата Юеготай (Yuegongtai) Сихегоу (Xiheigou) е съществувала основно в периода г. до н.е. Тя е била широко разпространена в района на Източен Тяншан ез. Баркул (Фигура 1), от 1000 г. пр. н.е. до 200 г. пр. н.е. (изевстна е също и като културата Баркул). Свързани с нея археологически обекти се откриват в планинския район, от района на Цитай (Qitai) 奇台 (северно от Турфан) на запад, до планината Мазон (Mazong) 马鬃 на изток (Zhao 2011). Mǎzōng Shān 马鬃山 е малка планинска верига в северна част на Гансу, между границите на Алтън-даг на север и Цилян на юг. Найвисокият върх на Мозоншан се издига на 2584 метра. Културната еднородност на некрополите в този район, показва че населението което ги е оставило, е водило основно номадски начин на живот. 5

6 Фигура 1. Разпределение на каменни гробове на културата Баркул (Barkol), Синцзян (Xinjiang) между ~ 1000 г. пр. н.е. и 200 г. от н. е. Всяка червена точка представлява некропол. (вж. Wang Jianxin 2004, 2008, Zhao Jinglong 2011) 4. НЕЯСНОТИ В ИСТОРИЧЕСКИТЕ СВЕДЕНИЯ ЗА ЮЕЧЖИТЕ Неправилното тълкуване на китайските исторически извори в миналото е довело до погрешно разбиране за произхода на народа Юечжи. Според данните от Ши-цзи и Хан-шу, първоначалната родина на Юечжите е била разположена между Дунхуан и планината Цилян. Според всички известни извори, юечжите са живели в този регион от дълъг период от време, и китайските хронисти ги споменават с различни имена. Например Ючжи (Yuzhi) 禺知 и Юши (Yushi) 禺氏, и някои други имена, са известни още от епохата на Западна Чжоу (1064 г. пр. н.е г. пр. н.е.). Също така е общопризнато, че Дунхуан (Dunhuang) се намирал в съвр. окръг Дунхуан в пров. Гансу. От друга страна, съществуват сериозни аргументи относно идентификацията на планината Цилян. Традиционно, тя се свързва със съвр. планина Цилян, намираща се в южната част на Гансу. Затова трябва да търсим археологически останки от Юечжите в тази провинция. Културите от бронзовата епоха, Сиба (Siba) 四坝 и Шайцзин (Shajing) 沙井 се предполага, че техните носители са били юечжите (Guo and Chen 1989, Yang 1986). Но в епохата на династията Западна Хан, съвр. планина Цилян в провинция Гансу, е планина Наншан 南山, което означава Южна планина. Така че в епохата Западна Хан, с названието Цилян са е обозначавал Източен Тяншан. (Lin 1998). Това също се споменава в Ши-цзи и Хан-шу (Wang 2004). Според историческите данни, историята на Юечжите може да се раздели на четири етапа: 1. Етап, от древни времена до ~ 200 г. пр. н.е. Юечжите живеели в пасищата между Дунхуан и планината Тяншан. Около 200 г пр. н.е., те 6

7 нападнали съседният в северозапдна посока, народ Усуни (Wusun) 烏孫 и убили техния владетел Нандуоми (Nandoumi) 难兜靡. Тогава Юечжите разширили своето влияние в северозападната част на Гансу и Югозападна Монголия. Синът на владетеля (шанюя) на Сюнну (Xiongnu), Моду (Modu), бил изпратен при Юечжите като заложник. 2. Етап, от 200 г. пр.н.е. до 170 г. пр. н.е. Юечжите били победени първоначално от шанюя Моду, а след това и от неговия син Лаошан (Laoshang), и след този разгром, Юечжите мигрирали в северозападна посока, по долината на р. Или и завладели земита на Саките (в Седморечието). Под натиска на Юечжите, Саките също мигрирали на югозапад. През този период племето Юечжите се настаняват в старите земи на Саките. 3. Етап, от ~ 170 г. пр. н.е. до ~ 130 г. пр. н.е. В началото на този етап Юечжите били победени от обединените сили на Усуните и Сюнну. Тогава Юечжите отново тръгват на запад и се заселват в Трансоксания. 4. Етап, след ~ 130 г. Юечжите преминали река Окс и завладяли Бактрия. Последващите събития, като създаването на Кушанската империя, са добре отразени в историята. 5. ВЕРОЯТНИТЕ ПРЕДЦИ НА ЮЕЧЖИТЕ Както бе казано по-горе, Юечжите са древна номадска популация, която е живяла между Дунхуан и планината Тяншан, преди да е спомената за пръв път в китайските извори около 200 г. пр. н.е. Преди възхода на Сюнну (Xiongnu) при шанюя Моду, Юечжите са имали симна степна империя и са управлявали обширен регион, простиращ се от провинция Гансу до планината Тяншян. След като Юечжите претърпели няколко поражения, накрая мигрирали на запад в Бактрия (Enoki et al. 1994, Wang 2004). Между 1000 и 200 г. пр. н.е., между Тяншан и Дунхуан, са съществували три основни древни култури. В западната част на този регион се разива културата Субейши, и е доминирали в района на Турфан и околността. На изток се развива културата Янбулак (Yanbulaq) с центар около съвр. Кумул. Районът на юг е изолиран от другите култури на Южен Синцзян от пустинята Такламакан. На север от региона на Турфан и Кумул, е установено наличието на номадско население със широко разпространени в степния пояс, в западноизточна посока. Именно за археологическите находки от това номадско население, се предполага, че са от Юечжите. Предполага се че те са обитавали в рамките на географския и хронологичния обхват на съществуване на тази културата. Поминъкът на носителите на другите две култури Субейши (Subeishi), и Янбулак (Yanbulaq) е бил комбинация от оазисно земеделие и планинско (айлажно) скотовъдство. В района на Турфан след 200 г. пр. н.е. културата Субейши се превръща в местната държава, царство Гуши (Gūshī) 姑師 или Чеши (Сhēshī) 車師. Културата Янбулак (Yanbulaq), се развива на северните хълмове около Кумул, но запада след 500 г. пр. н.е. и накрая изчезва. От друга страна, археологическите обекти свързани с номадското население, са обединени с названието култура Баркул (Barkol). Тази култура първоначално е била свързана с номадски култури от южната и централна част 7

8 на Вътрешна Монголия. Техният начин на живот е бил тясно свързан с носителите на културата Нанван (Nanwan) и на културата на Северния Тяншански път, които съществуват от 1500 г. пр. н.е. до 1000 г. пр. н.е. (Guo 2012). По географски и хронологичният обхват, баркулската култура съответства на периода на съществуване на Юечжите. Тази връзка допълнително се подкрепя и от културните промени в този регион. По археологически данни, той е завладян от друг народ с различна култура след 200 г. пр. н.е. Археологическите характеристики от тази нова култура са подобни на находките от Сюнну в Монголия и Северния Китай. Следователно можем да заключим, че тези нови завоеватели са били Сюнну, които се установяват в този регион. Находките от човешките жертвоприношения в некрополите на новата култура Хейгулян-Донхейгоу, са тясно свързани с тях артефакти от културата Юегонтай-Сихейгоу, и показват елементи на баркулската култура, която съществува от древни времена до този период (Wang 2008, Zhao 2011, Wang 2004). Въз основа на доказателствата, разгледани по-горе, ние предлагаме, че набора от каменни гробове, без надгробни насипи, принадлежат на номадската култура Баркул, която може да се свърже с Юечжите. 6. КУЛТУРНИТЕ ПРОМЕНИ В ДРЕВЕН СИНЦЗЯН Натрупаните археологически открития в последните три десетилетия, позволиха, да бъде разработена основната пространствено-времева рамка на културните преходи в Древен Синцзян, чрез анализа на всички археологически обекто от този район. Праисторическият период на Синцзян може да се раздели на три етапа (Guo 2012, Shao 2007). 1. Етап, от древни времена до 1500 г. пр. н.е. От този етап се намират малко находки. Почти всички култури имат връзки извън Синцзян. В района на Монголски Алтай наличието на кеменни изваяния около погребенията от Циемурциеке (Qiemuerqieke) 切木尔切克 или Чемурчек са свързани с афанасиевската и ямната култура. Наблюдава се и изразено влияние на окуневската култура от Минусинския басейн. На юг, близо до ез. Лоп Нор, се намира културата Сяохе. Произходът на тази култура също е свързан с културите Чемурмек и афанасиевската. На изток културата на Северния тяншянски път се появява в района на Кумул. Произходът на тази култура е свързан с културите Мачанг (Machang) 马厂 и Сиба (Siba) 四坝 в провинция Гансу. 2. Етап, от ~ 1500 г. пр. н.е. до 1000 г. пр. н.е. В този период местните култури продължават да се развиват. Около района на Алтай, останките от културата Куси (Kuxi) 库希 и културата Шихези (Shihezi) са преформирани под влиянието на разширяващата се карасукска култура. В района на Кумул южната периферия на културата на Северния тяншянски път, е заменена от културата Янбулак (Yanbulaq). В северния регион се развива култура, от типа Нанван (Nanwan) пренадлежаща към кръга на културата на Северния тяншански път. Нейните 8

9 представители се движат на запад и поставят началото на културата Сидаогоу (Sidaogou) 道沟 в северните подножия на планината Тяншан. В района на Тарбагатай и долината на река Или, се разширява Андроновския комплекс, като обхваща този регион и оказва голямо влияние върху другите съседни култури. В района на Карашар (Янци / Yanqi) се развива, местната култура Синтала (Xintala) 新塔拉, в резултат на влиянието на няколко култури, от този регион. Някои историци предполагат, че тези източници са културите Циемурциеке (Qiemuerqieke) Чемурмек и културата на Северния тяншански път. В района на Куча се развива културата Халадун (Haladun) 哈拉墩, която показва сложни характеристики. За археологическият обект Ака Тала около Аксу и Кашгар, се смята че е свързан с Чустката култура от Фергана. Алхеологическите обекти от Северна Ния 尼雅北部 и некропола Люшуй (Liushui) 流水 в окръг Керия 于田 са две хибридни култури с влияния от запад и древните култури в провинциите Гансу и Цинхай. 3. Етап е от ~ 1000 г. пр. н.е. до 200 г. пр. н.е. През този период местните култури от предишния етап се развиват напълно, въпреки че чуждите културни фактори все още играят важна роля. Около района на Алтай (при пресечната точка на границите на Русия, Монголия и Китай) има два основни типа археологичне обекти. Единият тип, е представен от културата Сандаохайзи (Sandaohaizi) 三道海子. Тази култура е широко разпространена в Тува (известния Аржански царски некропол) и в западната част на Монголия. Другият тип е представен от късната култура Чемурчек (Qiemuerqieke), която е с неизвестен произход. В Кумулския район, културата Янбулак (Yanbulaq) продължава развитието си, но в края на този етап изчезва. През този период в пасищата в северната степна зона на Кумул се появява номадска култура. В Турфанския район, продължава развотието си културата Субейши, която разширява своя географски район. По същото време долината на река Или се развива културата Содунгбрак (Sodungbrak), която показва характеристики, подобни андроновския комплекс от Казахстан. Около района на Кашгар, от този период е некрополът Сянбаобао (Xiangbaobao) също свързана с чустката култура от Фергана. В южната част на Синцзян, се развива културата Загхулук (Zaghunluq), която е много сходна с некрепола Сяохе (Xiaohe), а краниометричните измервания потвърждават пряката антропологична връзка. От друга страна, тя също е силно повлияна от чустката културата от Фергана. По време на своето развитие придобива и елементи от културите Чауигул (Chawighul) и Субейши. 7. ГЕНЕТИЧНИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА РАЗНОПОСОЧНИТЕ МИГРАЦИИ В СИНЦЗЯН През последните десетилетия, бяха извършени генетични изследване на голям брой човешки останки, разкопани от археологическите обекти в Синцзян и околните райони. По-долу обобщаваме всички налични генетични данни от древни култури в този регион и добавяме собствени непубликувани данни от обектите Кумул и Хеигулян. Възрастта на изследваните човешки останки е между 6000 и 1200 години (Таблица 2). 9

10 10

11 11

12 От казахстанските степи всички проби от ХІІ-ХІ в. пр. н.е. принадлежат към западноевразийските мт-хаплогрупи. След бронзовата епоха, са наблюдава постепенно навлизане на източноевразийски мт-хаплогрупи, които се смесват със заварения западноевразийски генетичен субстрат (Lalueza-Fox et al. 2004). Най-ранният контакт между Запада и Изтока може да се наблюдава в Централен Южен Сибир (Keyser et al. 2009). Типичната западна мт-хаплогрупа U5a, е открита в костен материал от некропола Локомотив намиращ се до езерото Байкал, и е на възраст 6000 години. Смята се, че появата на носителите на афанасиевската археологическа култура е резултат от миграция на население произлизащо от ямната общност в Източна Европа. И това е причината за наличие на западноевразийски компонент в генофонда на древните жители на Южен Сибир. В по-късен период майчините и бащините западни генетични линии започват да доминират сред популациите на север от Алтайските планини (т.е. Минусинския регион и околността). От друга страна, до началото на желязната епоха в централната част на Китай не са откривани човешки останки със западноевразийско потекло, като такива от провинциите Гансу и Цинхай (Gao et al. 2007, Zhao et al. 2011, Cui et al. 2002, Zhao et al. al. 2010) 3 Човешките останки от некропола Сяохе, който е най-стария археологически обект в Синцзян, са изследвани Y-хромозомна и митохондриална ДНК (mtdna). Всички мъжки индивиди от Сяохе принадлежат към типичната западноевразийска гаплогрупа, R1a1a, докато мт-хромозомната ДНК, показва наличие както на източноевразийската хаплогрупа C, така и на западноевразийските хаплогрупи H и K (Li et al. 2010). Хаплогрупа С е типична за майчините родословия от Сибир, като по този начин подкрепя една от хипотезите за произхода на тохарите. Предполага се, че предците на тохарите са били най-ранното население в бронзовата епоха в 3 Допълнени с непубликувани данни от нашата лаборатория. 12

13 Синцзян, и че те първоначално са били свързани с носителите на афанасиевската култура. (ЖВ. Точно това твърдение днес е опровергано от генетиката, афанасиевци принадлежат изцяло към у-хром. хаплогрупа R1b1 и напълно липсва R1a1 като в Сяохе) В района на Кумул, анализът на мт-днк покзва смесване на източноевразийски, и западноевразийски хаплогрупи (He et al. 2003). От друга страна, според нашите непубликувани данни от некрополите от културата на Северния тяншански път и некрополана Хейгулян, в степния район на Баркул, до този момент са наблюдавани само източноевразийски у- хромозомни бащини линии. Тази концепция съответства и на археологическия анализ. Както бе споменато по-горе, културата на Северния тяншански път е потомък на културата Мачан (Machang), разширяваща обхвата си от провинция Гансу. По време на развитието си тази култура, тя е повлияна от културата Сиба от изток, и от културата Чемурчек от запад. В по-късен период културата Янбулак възникна около Кумул преди около 4000 години, следвайки културата на Северния тяншански път, но получава силно влияния от културите на Синдян (Xindian) 辛店 и Каюе (Kayue) 卡约 от изток. Баркулската номадска култура, първоначално е била свързана с номадските култури в Южна и Централна Вътрешна Монголия. Археологическите връзки между културите от типа Нанван (Nanwan) и Културата на Северния тяншянски път, се наблюдават в преиода от 1500 г. пр. н.е. до 1000 г. пр. н.е. Както беше обсъдено по-горе, ние предлагаме, че баркулската културата вероятно е свързана с народа Юечжи. Първоначално те са били смес от аборигени от Кумул и номадското население, емигрирало от Монголия и съвр. границата с Китай. (ЖВ. Според китайските автори излиза че юечжите са били изцяло монголоиди, което изобщо не е вярно!) В западната част на Синцзян, генетични изследвания са направени върху човешки останки от културите, Субейши, Чавигул (Chawighul), Захунлук (Zaghunluq), и от некрополи от оазисните държави Цзинцзюе (Jingjue) Хотан, и Юанша (Таблица 2). Фигура 2. Компоненти на източно-западното евразийско наследство в древни популации в Синцзян и околности райони. (виж Guo Wu 2012) 13

14 Смесването между Изтока и Запада се наблюдава във всички тези популации, с изключение само на една проба (от Ния и Чавигул III). Тези резултати показват сложната демографска история на този регион. Трябва да се отбележи, че досега няма генетични данни, свързани с тохарите. (ЖВ. Също тенденциозен извод!) 8. ВЕРОЯТНАТА АРХЕОЛОГИЧЕСКА КУЛТУРА НА ТОХАРИТЕ След първия пряк контакт, станал около 200 г. пр. н.е., древните китайски историци започват да описват популациите в Синцзян (Enoki et al. 1994, Wang 2004, Ma and Sun 1994). Отбелязват повече от 30 оазисни градове-държави. Навлизането и борбата между двете основни сили Империята Хан и Сюнну в този регион променя геополитическата карта. Степите около езерото Баркул и Джунгарската равнина са завладени от Сюнну. Районът на Баркул е много важен за контрола на останалите държавици в Синцзян. И това позволява контрол върху Пътя на коприната, който е важен източник на доходи, което води до ожесточената борба между Хан (Китай) и Сюнну. След своята миграция на запад, по долината на р. Или, Усуните създават силна държава, просъществувала до V в. от н.е. Според археологическите открития от този период, тези популации са наследили повечето от древните култури, описани по-горе в етап 3 (Guo 2012), въпреки, че те са били под властта на Хан или Сюнну в различни периоди и са изпитали тяхното културно въздействие (Ma и Sun 1994). Културата Субейши оцелява и в Ханската епоха и прераства в населението на царството Гуши 姑师 или Чеши. В южната част на Синцзян, някои от характеристиките на културата Захунлук (Zaghunluq), като керамиката с черно покритие, продължава да се използва от населението на оазисните държавици Циемо (Qiemo) или Цзюмо (Jumo) 且末, Цзинцзюе (Jingjue) 精绝 (транскрипция на Caḍota), Ганми (Ganmi) 扞弥 (Khuv ani), Юѝтян (Yutian) 于阗 или Хотан, Пишан (Pishan) 皮山, и Шаче (Shache) 莎车 Яркенд. Династията Хан създава Протекторат на Западните региони, управляван от китайски наместник (генерал-защитник на Западния Край), а местните владетели на Янци, Куча, и околните държавици, са подчинени на него. (Ma и Sun 1994). Но липсва информация в китайските източници за езика на населението в Янци и Куча (ЖВ. Напротив, кит. извори казват че са еднакви по език и обичаи) Липсват преки доказателства за връзката между културата Чавигул (Chawighul) и по-късното местно население живяло около 400 г. от н.е. Няма данни за значителна миграция на населението между 200 г. пр. н.е. и 400 г. от н.е., която да де довела до промяната на езика в Лулан, Янци и Куча (Ma и Sun 1994). Населението извън този регион е говорило на други езици. На северозапад Усун контролирал долината на река Или. На запад е държавата Шуле (Shule) 疏勒 или Кашгар, а в района на Трансоксания и Фергана живеят саки. На изток Дунхуан и ез. Баркул, владеенето на номадските общности се 14

15 превръщат на спорен въпрос между динаситята Хан и Сюнну, чийто център е в съвр. Монголия. Очевидно никой от тях не е бил предшественик на тохарите. Поради тези причини е разумно да заключим, че тохарите в Лулан, Янки и Куча са били потомци на местно население. живяло там от 200 г. пр. н.е. Те вероятно имат пряка връзка с културата Чавуигул, но та не е очевидна. Всички възможни археологически култури на тохарите първоначално са били различни от тези на юечжите (Guo 2012). Както бе споменато по-горе, културата Баркул е номадска и вероятно е свързана с Юечжите, чийто предшественици са номадските култури в Южна и Централна Вътрешна Монголия, от типа Нанван и културата на Северния тяншянски път, в района на Кумул. По-големият принос за формирането на баркулската култура е от културата на Северния тяншански път. Другите древни култури извън Кумул и Баркул не са свързани с културата на Северния тяншянски път, или нейните наследници. Културата Сяохе (Xiaohe) близо до ез. Лоп Нор, се оказа първоначално свързана с културата Чемурчек (Qiemuerqieke). (ЖВ, което пък генетиката отхвърля изцяло!?) Културата Синтала (Xintala) 新塔拉, в Янци / Карашар, и културата Халадун (Haladun) в Куча се развиват под влияние от всички околни култури. В по-късен период културата Чавигул (Chawighul) показа още по-сложни характеристики. Културите Цюнбаке (Qunbake) 群巴克 и Загхунлук (Zaghunluq) бяха смятани за местен тип култура, производна на Чавигул (Chawighul) в този регион. Сега обаче е ясно, че те са различни култури с различни източници (Guo 2012). Според краниометричният анализ, населението, оставило некрополите на културата Цюнбаке (Qunbake) е принадлежало към индо-афганистанската европеидва раса, е типично по фенотип за популацията на саките (Чен и Wang 2005). От друга страна, населението в некрополите Загхунлук (Zaghunluq) е сходно с населението от некрополите Чавиигул IV и Гумугоу (Gumugou), принадлежащи към древен европейски кавказки тип (Zhang 2002). 9. ОБСЪЖДАНЕ 9.1 Обсъждане произхода на тохарите След откриването на древните мумии на европеиди в Синцзян, на възраст до 4000 години, се предполага, че присъствието на древен генетичен субстрат от европейски произход, е от значение за идентификацията на носителите на изчезналия индоевропейски тохарски език. Но досега не са открити преки доказателства относно генетичната връзка между носителите на тохарските езици и древните популации в Синцзян. Най-ранните ръкописи на тохарски могат да бъдат проследени до около 400 г. от н.е. (Malzahn 2007). Този език се е говорил от населението на Янци и Куча от IV до X в. от н.е., време приблизително съответстващо на управлението на династиите Източна Цзин, Тан и Петте династии. Вероятно хората от Ния са говорили някаква форма на тохарски, но е възможно тохарският език да е бил мъртъв вече, когато са писани документите от Ния на Пракрит ( III IV в.). 15

16 Както беше обсъдено по-горе, разумно е да заключим, че тохарите в Янци, Куча, и Кроран (Krorän) са потомци на местно население, живеещо там от 200 г. пр. н.е. Но не е очевидна, никаква пряка връзка между тохарите и древната археологическа култура в този район културата Чавуигул. Културата Чавуигул (Chawighul), съществува от 1000 г. пр. н.е. до 200 г. пр. н.е., и е преобладаващата археологическа култура, открита в Янци и околния регион. На запад съществува културата Цунбаке (Qunbake) в района на Куча, която също се смята са местен, регионален вариант, на култура Чавугул (Chawighul). На юг, културата Загхулнук (Zaghunluq), граничеща със северното подножие на планината Кунлун, също се смяташе за местен вариант на Чавугул (Chawighul). Но според последните изследвания, те трябва да бъдат разглеждани като независимо възникнали, различни култури. Произходът на културата Чавуигул е сложен. Археологическият нализът на културните елементи, показва влияния от почти всички ранни култури в околността, включително от културите Синтала, Андроновския комплекс, Аке Тала, Цунбаке, Субейши и Содунбрак. Освен това, връзката между тези култури и най-ранните култури от бронзовата епоха в Синцзян, като например културите Сяохе и Чемурчук, са все още е неясни. 9.2 Взаимодействие и сливане на тохарите и юечжите Отношенията между тохарите и юечжите се дискутират повече от век. С всички доказателства, обсъдени по-горе, стигаме до заключението, че тези две популации са имали различен произход. Първоначалното местообиталище на Юечжите се е намирало между планината Тяншан и Дунхуан в провинция Гансу. 16

17 Вероятно с Юечжите са свързани и носителите на баркулската култура, съществувала между 1000 г. пр. н.е. и 200 г. пр.н.е., а нейните характеристики се различават от всички други археологически култури в Синцзян. Малко след 200 г. пр. н.е., четири племена на саките се преселват на запад и са завладели Гръко-Бактрия, унищожавайки елинистичното управление. Гръцкият географ Страбон е предал името на едно от тях като Тохарои или Тохари (Tochari). Причината за тази миграция е неизвестна. (ЖВ.:!?, напротив, твърде подробно я съобщават китайските извори, тенденциозен и неверен извод). Според данни от изворите, се смята, че Юечжите са владели обширна област, обхващаща Гансу, Централна Монголия и цялата северна част на Синдзян. След 200 г. пр. н.е. Сюнну са във възход и отнемат тези земи от Юечжите. Така че е възможно западната миграция на тези сакски племена да е причинена от възхода на Юечжиите, или от последващото завладяването на този регион о Сюнну. Както е споменато в историческите документи, страната в Бактрия, завладяна от Юечжите, е наречена Та-Ся, т.е. Дася 大夏. Населението на Даса, нямали силен владетел и повечето от градовете били управлявани от местни малки владетели. Войниците им били слаби и страхливи в битка. Тези описания са несъвместими с Гръко-Бактрия, която е имала силна армия. Според Страбон, едно от четирите племена в този съюз са Тохарите. Общоприето е, че Ta-Hsia или Даса 大夏 е транскрипция на Tochar / Tachar. След 130 г. пр. н.е., племето Юечжи пресича реката Окс и пряко завладява Бактрия. По-късно Кушанската империя е създадена от кушански вожд сихоу 翕侯 (транскрипция на Ябгу). Според китайските източници, кушанският вожд вероятно е произлизал от местни саки, и не е от племената на Юечжите. Юечжите са били погълнати и изчезнали от историческите източници, с възхода на Кушанската империя. Сложната история в този регион може да бъде обяснение за недоразумения относно отношенията между тохарите и юечжите, но все още са необходими повече доказателства, за окончателното решаване на този въпрос. 10. ЗАКЛЮЧЕНИЕ В тази работа ние представихме две древни номадски култури, които са съществували от 1000 г. пр. н.е. до 200 г. пр. н.е., в степния регион около езерото Баркул в Североизточен Синцзян Изхождайки от историческите извори и археологическата характеристика, ние предполагаме, че носителите на археологическата култура Юегонтай- Сихейгоу, (Yuegongtai-Xiheigou) която е съществувала от 500 г. пр. н.е. до 200 г. пр. н.е., са били част от народа Юечжи. След 200 г. пр. н.е., те са изместени от представители на Сюнну, които дзавладяват района, и са предствани от археологическата култура Хейгулян- Донхейгоу (Heigouliang-Dongheigou). Въз основа на времево-пространствената рамка на културния преход в древен Синцзян от древни времена до 200 г. пр.н.е., ние разгледахме връзките между древните култури в региона. 17

18 Обобщихме съответните генетични данни и обсъдихме миграционните процеси в Синцзян протекли в различни посоки, както и образуването на западно-източната генетична смес в тази област. Нашите генетични данни показват, че в костните останки в некрополите на културата Северен тяншански път и некрополите от групата Хейгулян, в района ез. Баркул, са наблюдавани само източните у-хромозомни евразийски бащини линии, което корелира с нашия културен анализ. Досега пряката връзка между тохарите и древните археологически култури в този район продължава да бъде неясна. Нашето проучване предлага податки за откриване предците на тохарите. Изводът, който може да бъде направен условно, от представените тук данни е, че Юечжите първоначално са били поразлични от всички други древни култури в Синцзян, включително тези, които могат да се свържат с произхода на тохарите. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА Baumer, Christoph (2002): Southern silk road: in the footsteps of Sir Aurel Stein and Sven Hedin. Bangkok: White Orchid Books. Burrow, Thomas (1935): Tokharian elements in the Kharoṣṭhī documents from Chinese Turkestan. In: Journal of the Royal Asiatic Society, p Chen Jing 陈靓 and Wang Yang 汪洋 (2005): 新疆拜城克孜尔墓地人骨的人种学研究 [The racial type of ancient human skulls from Kizil cemetery, Baicheng County, Xinjiang]. In: 人类学学报 [Acta Anthropologica Sinica] 24/3, p Cui Yinqiu 崔银秋 (2003): 新疆古代居民线粒体 DNA 研究 吐鲁番与罗布泊 [Study on mtdna of ancient populations in Xinjiang Turpan and Lop Nor]. Changchun 长春 : 吉林大学出版社 [Jilin University Press.] Cui Yinqiu 崔银秋, Duan Ranhui 段然慧, Zhu Hong 朱泓, Li Wei 李惟 and Zhou Hui 周慧 (2002): 吐鲁番盆地古代居民的线粒体 DNA 研究 [Analysis of mitochondrial DNA from the ancient tombs in Turfan]. In: 边疆考古研究 [Research of China s Frontier Archaeology] 1, p Cui Yinqiu 崔银秋, Xu Yue 许月, Yang Yidai 杨亦代, Xie Chengzhi 谢承志, Zhu Hong 朱泓 and Zhou Hui 周慧 (2004a): 新疆罗布诺尔地区铜器时代古代居民 mtdna 多态性分析 [Mitochondrial DNA polymorphism analysis of the district of Lop Nor at the Bronze Age in Xinjiang]. In: 吉林大学学报 ( 医学版 ) [Journal of Jilin University (Medicine Edition)] 30/4, p Cui Yinqiu 崔银秋, Duan Ranhui 段然慧, Zhu Hong 周慧 and Zhou Hui 朱泓 (2004b): 青海省都兰县唐代吐蕃墓葬人骨线粒体 DNA 研究 [Mitochondrial DNA study of Tubo tombs in Dulan County, Qinghai Province]. In: 边疆考古研究 [Research of China s Frontier Archaeology] 2, p Enoki, Kazuo, Gennadi A. Koshelenko and Z. Haidary (1994): The Yue-chih and their migrations. In: Janos Harmatta (ed.): History of civilizations of Central Asia. Vol. 2. The development of sedentary and nomadic civilizations: 700 B.C. to A.D Paris: UNESCO Publishing, p Gamkrelidze, Tamas V. and Vyacheslav V. Ivanov (1989): Первые индоевропейцы в истории: предки тохар в древней Передней Азии [The first Indo-Europeans in history: the Tocharian ancestors in ancient Middle East]. In: Вестник древней истории [Journal of Ancient History] 1, p Gao Shizhu, Yang Yidai, Xu Yue, Zhang Quanchao, Zhu Hong and Zhou Hui (2007): Tracing the genetic history of the Chinese people: mitochondrial DNA analysis of a neolithic population from the Lajia Site. In: American Journal of Physical Anthropology 133/4, p Gao Shizhu, Cui Yinqiu, Xie Chengzhi, Zhang Quanchao,Wang Haijing, Zhu Hong and Zhou Hui (2009): Analysis of the matrilineal genetic structure of population in the Early Iron Age from Tarim Basin, Xinjiang, China. In: Chinese Science Bulletin 54, p Ge Binwen 葛斌文, Wang Haijing 王海晶, Cui Yinqiu 崔银秋, Xie Chengzhi 谢承志, Zhu Hong 朱泓 and Zhou Hui 周慧 (2008): 新疆扎滚鲁克古代人群的线粒体 DNA 分析 [Mitochondrial DNA analysis of the ancient Zhagunluke population of Xinjiang in China]. In: 吉林大学学报 ( 医学版 ) [Journal of Jilin University (Medicine Edition)] 46/6, p Guo Houan 郭厚安 and Chen Shouzhong 陈守忠 (1989): 甘肃古代史 [Ancient history of Gansu]. Lanzhou: 兰州大学出版社 [Lanzhou University Press]. 18

19 Guo Wu 郭物 (2012): 新疆史前晚期社会的考古学研究 [Archeological research on the societies of the late prehistoric Xinjiang]. Shanghai 上海 : 上海古籍出版社 [Shanghai Chinese Classics Publishing House]. He Huiqing 何惠琴, Jin Jianzhong 金建中, Xu Chun 许淳, Jiang Yanrui 姜言睿, Zhu Qiquan 朱琪泉, Tan Jingze 谭婧泽, Huang Wei 黄微, Xu Yongqing 徐永庆, Jin Li 金力 and Ren Daming 任大明 (2003): 3200 年前中国新疆哈密古人骨的 mtdna 多态性研究 [Study on mtdna polymorphisms of ancient human bones from the Hami of Xinjiang, China, 3200 B.P.]. In: 人类学学报 [Acta Anthropologica Sinica] 22/4, p Henning, Walter B. (1978): The first Indo-Europeans in history. In: Gary L. Ulmen (ed.): Society and history: essays in honor of Karl August Wittfogel. The Hague: Mouton, p Keyser-Tracqui, Christine, Eric Crubézy and Betrand Ludes (2003): Nuclear and mitochondrial DNA analysis of a 2,000-year-old necropolis in the Egyin Gol Valley of Mongolia. In: American Journal of Human Genetics 73/2, p Keyser, Christine, Caroline Bouakaze, Eric Crubézy, Valery G. Nikolaev, Daniel Montagnon, Tatiana Reis and Bertrand Ludes (2009): Ancient DNA provides new insights into the history of South Siberian Kurgan people. In: Human Genetics 126/3, p Lalueza-Fox, Carles, Maria L. Sampietro, Mark T. Gilbert, Loredana Castri, Fiorenzo Facchini, Davide Pettener and Jaume Bertranpetit (2004): Unravelling migrations in the steppe: mitochondrial DNA sequences from ancient Central Asians. In: Proceedings of the Royal Society. Biological Sciences 271, p Li Chunxiang, Li Hongjie, Cui Yinqiu, Xie Chengzhi, Cai Dawei, Li Wenying, Victor H. Mair, Xu Zhu, Zhang Quanchao, Idelisi Abuduresule, Jin Li, Zhu Hong and Zhou Hui (2010): Evidence that a west-east admixed population lived in the Tarim Basin as early as the Early Bronze Age. In: BMC Biology 8: 15. Lin Meicun (1998): Qilian and Kunlun the earliest Tokharian loan-words in ancient Chinese. In: Victor Mair (ed.): The Bronze Age and Early Iron Age peoples of Eastern Central Asia. Vol. I. Washington: The Institute for the Study of Man/University of Pennsylvania Museum Publications, p Ma Yong and Sun Yu-tang (1994): The Western regions under the Hsiung-nu and the Han. In: Janos Harmatta (ed.): History of civilizations of Central Asia. Vol. 2. The development of sedentary and nomadic civilizations: 700 B.C. to A.D Paris: UNESCO Publishing, Wei Lanhai, Li Hui and Xu Wenkan Mallory, James P. (2010): Bronze Age languages of the Tarim Basin. In: Expedition 52/3, p Mallory, James P. and Victor H. Mair (2000): The Tarim mummies: ancient China and the mystery of the earliest peoples from the West. London: Thames & Hudson. Malzahn, Melanie (2007): The most archaic manuscripts of Tocharian B and the varieties of the Tocharian B language, In: Melanie Malzahn (ed.): Instrumenta Tocharica. Heidelberg: Winter, p Mo Zhanxiong 磨占雄 (2010): 新疆巴里坤黑沟梁墓地与东黑沟墓地的考古类型学比较研究 [Comparative analysis of the archaeological type on the Heigouliang sites and the Dongheigou site in Barkol, Xinjiang]. In: 考古与文物 [Archaeology and Cultural Relics] 5, p Mooder, Karen P., Theodore G. Schurr, Fiona J. Bamforth, Vladimir I. Bazaliiski and Nikolai A.Savelyev (2006): Population affinities of Neolithic Siberians: a snapshot from prehistoric Lake Baikal. In: American Journal of Physical Anthropology 129, p Narain, Awadh K. (1987): On the first Indo-Europeans, the Tokharian-Yuezhi and their Chinese homeland: papers on inner Asia. Bloomington, Ind.: Indiana University Research Institute for Inner Asian Studies. Peyrot, Michaël (2008): Variation and change in Tocharian B. Amsterdam: Rodopi (= Leiden Studies in Indo-European 15). Ren Meng 任萌 (2011): 从黑沟梁墓地东黑沟遗址看西汉前期东天山地区匈奴文化 [Knowing the Xiongnu culture in East Tianshan Mountain from tombs of the Heigouliang and Dongheigou site at the beginning of the West Han Dynasty]. In: 西部考古 [Archaeology in West China] 5, p Shao Huiqiu 邵会秋 (2007): 新疆史前时期文化格局的演进及其与周邻地区文化的关系 [The development of the prehistoric cultures in Xinjiang and the interaction with neighboring cultures]. 吉林大学博士论文 [Jilin University Ph.D. Diss]. Sun Yuefeng 孙岳枫 (2006): 新疆且末古代人群 mtdna 多态性研究 [Analysis of mitochondrial DNA of ancient population in Qarqan, Xinjiang]. 天津师范大学硕士论文 [Tianjin Normal University M. Diss]. 19

20 Wang Jianxin 王建新 (2004): 中国西北草原地区古代游牧民族文化研究的新进展一古代月氏文化的考古学探索 [Advances on the study of ancient nomadic cultures in China s northwest grassland archeological exploration of the Yuezhi culture]. In: Liuzhu Huang 黄留珠, Quanrui Wei 魏全瑞 (eds): 周秦汉唐研究 [Cultural studies of Zhou, Qin, Han and Tang]. Vol. 3. Xi an 西安 : 三秦出版社 [Shaanxi Press], p Wang Jianxin 王建新 (2008): 新疆巴里坤东黑沟 ( 石人子沟 ) 遗址考古工作的主要收获 [The main archaeological findings from the Dongheigou site, Barkol County, Xinjiang Uygur Autonomous Region]. In: 西北大学学报 ( 哲学社会科学版 ) [Journal of Northwest University (Philosophy and Social Sciences Edition)] 38/5, p Xie Chengzhi 谢承志, Liu Shubai 刘树柏, Cui Yinqiu 崔银秋, Zhu Hong 朱泓 and Zhou Hui 周慧 (2005): 新疆察吾呼沟古代居民线粒体 DNA 序列多态性分析 [Analysis of mitochondrial DNA from the ancient tombs of Chawuhu]. In: 吉林大学学报 ( 医学版 ) [Journal of Jilin University (Medicine Edition)] 43/4, p Xie Chengzhi, Li Chunxiang, Cui Yinqiu, Cai Dawei, Wang Haijing, Zhu Hong and Zhou Hui (2007a): Mitochondrial DNA analysis of ancient Sampula population in Xinjiang. In: Progress in Natural Science 17/8, p Xie Chengzhi 谢承志, Li Chunxiang 李春香, Cui Yinqiu 崔银秋, Zhang Quanchao 张全超, Zhou Hui 周慧 and Zhu Hong 朱泓 (2007b): 尼雅遗址古代居民线粒体 DNA 研究 [Study on mtdna polymorphisms of an ancient population in the Niya site]. In: 西域研究 [Western Regions Studies] 2, p Separate origins of the Tocharians and the Yuezhi 299 Xing Wang 王欣 (2002): 吐火罗史研究 [Research on the history of Tocharian]. Beijing 北京 : 中国社会科学出版社 [China Social Sciences Publishing House]. Yang Jianxin 杨建新 (1986): 吐火罗论 [About the Tocharians]. In: 西北史地 [Historical and Geographical Review of Northwest China] 2, p Zhang Jun 张君 (2002): 新疆且末县加瓦艾日克墓地人骨的主要研究结论 [Studies of human skulls in the Gavaerk site in Qiemo, Xinjiang]. In: 现代人类学国际研讨会论文集. [Proceedings of the International Symposium of Anthropological Studies] 复旦大学现代人类学研究中心 [Center for Anthropological Studies, Fudan University], p Zhao Jinglong 赵景龙 (2011): 东天山地区无封堆石结构墓葬初探 [Preliminary study on nonmound stone graves in the Eastern Tianshan Mountain region]. In: 考古与文物 [Archaeology and Cultural Relics] 2, p Zhao Yongbin, Li Hongjie, Cai Dawei, Li Chunxiang, Zhang Quanchao, Zhu Hong and Zhou Hui (2010): Ancient DNA from nomads in 2500-year-old archaeological sites of Pengyang, China. In: Journal of Human Genetics 55/4, p Zhao Yongbin, Li Hongjie, Li Shengnan, Yu Changchun, Gao Shizhu, Xu Zhi, Li Jin, Zhu Hong and Zhou Hui (2011): Ancient DNA evidence supports the contribution of Di-Qiang people to the Han Chinese gene pool. In: American Journal of Physical Anthropology 144/2, p Wei Lanhai MOE Key Laboratory of Contemporary Anthropology, Fudan University, Shanghai Shanghai Society of Anthropology: ryan.lh.wei@gmail.com Li Hui MOE Key Laboratory of Contemporary Anthropology, Fudan University, Shanghai Shanghai Society of Anthropology: lihui.fudan@gmail.com Xu Wenkan Hanyu Da Cidian editorial offices, Shanghai Shanghai Society of Anthropology: xuwenkan@gmail. Статията е публикувана в сборника: TOCHARIAN TEXTS IN CONTEXT INTERNATIONAL CONFERENCE ON TOCHARIAN MANUSCRIPTS AND SILK ROAD CULTURE held June 26 28, 2013 in Vienna Melanie Malzahn, Michaël Peyrot, Hannes Fellner and Theresa-Susanna Illés, стр