КОРОНА ОТ ПОЗЛАТЕНИ КОСТИ ДЖЕНИФЪР Л. АРМЕНТРАУТ. Глава 1

Препис

1 Глава 1 Свалете мечовете нареди кралица Елоана с лъснала под яркото слънце ониксовочерна коса и падна на коляно. Суровите емоции, които се изливаха от нея, се просмукваха в пода на храма Покоите на Никтос, горчиви и парещи, с вкус на страдание и безпомощен гняв. Протягаха пипала към мен, бодяха кожата ми и докосваха онова първично нещо в мен. Преклонете се пред последната потомка на най-древните, в чиито вени тече кръвта на Краля на боговете. Преклонете се пред новата си кралица. Кръвта на Краля на боговете? Новата кралица? Нищо не разбирах. Нито думите ѝ, нито защо бе свалила короната си. Нищожна глътка въздух прогори гърлото ми и обърнах поглед към мъжа до кралицата на Атлантия. Върху златокосата глава на краля още имаше корона, а костите ѝ си оставаха все така бели. Не като лъскавата корона от позлатени кости, която кралицата бе оставила в краката на статуята на Никтос. Погледът ми прескочи към ужасяващите, изпотрошени части от тела, разпръснати по снежнобелия под. Аз им го бях причинила, добавяйки тяхната кръв към тази, която се изсипа от небето и се просмука в пукнатините на мрамора. Но погледът ми не се задържа върху тях, нито върху когото и да било другиго всяка частица от съществото ми се съсредоточи върху него. Още стоеше на коляно, загледан в мен между кръстосаните пред гърдите му мечове. Влажната му коса, синкавочерна на атлантийското слънце, падаше на леки вълнички върху пясъчнобежовата кожа на челото му. Високите му, ъглести скули и гордата извивка на челюстта му бяха опръскани с червено. Червено обливаше и устните, разбили някога сърцето ми. Устни, които после споиха разбитите парчета с истината. Искрящи златисти очи се приковаваха в моите и дори коленичил пред мен толкова неподвижно, че се чудех дали диша, той ми напомняше на дивата, удивително красива пещерна котка, която държаха в клетка в двореца на кралица Илеана. Той беше много неща за мен. Непознат в смътно осветена стая, дарил ме с първата ми целувка. Страж, заклел се да пожертва живота си за моя. Приятел, който виждаше истинската ми същност отвъд булото на Девицата; който ми даде меч, за да се защитавам, вместо да ме натика в позлатена клетка. Легендарен звяр, забулен в мрак и кошмари, кроил планове да ме предаде. Принц на кралство, което всички в Солис вярваха, че е погубено от времето и войната; принц, изстрадал невъобразими мъчения, но някак съумял да запази себе си. Брат, готов на всичко да защити семейството си. Народа си. Мъж, разголил душата си и отворил сърцето си за мен само за мен. Моят пръв. Моят страж. Моят приятел. 1

2 Моят предател. Моят партньор. Моят съпруг. Моето сродено сърце. Моето всичко. Кастийл Да Ниър се прекланяше пред мен и ме съзерцаваше, сякаш бях единственият човек в цялото кралство. Вече не ми се налагаше да се съсредоточа, за да разбера какво чувства. Всичките му емоции бяха на показ пред мен. Калейдоскоп от непрестанно изменящи се вкусове нещо прохладно и тръпчиво, нещо тежко и пикантно, нещо сладко като ягоди, потопени в шоколад. Несломимо твърдите му и безкрайно нежни устни се открехнаха, разкривайки върховете на острите му кучешки зъби. Кралице моя прошепна и двете гърлени думи успокоиха трепета ми. Мелодичният ритъм на гласа му укроти древното нещо в мен, което жадуваше да вземе гнева и страха, извиращ от всички останали, и да го обърне към тях, да им даде истински повод за страх, да прибави и тях към изпотрошените тела по пода. Едната страна на устата му се изви нагоре и в дясната му буза се появи дълбока трапчинка. Замаяна от облекчение да видя вбесяващо глупавата му и очарователна трапчинка, цялата потреперих. Опасявах се, че като види какво съм направила, ще се уплаши от мен. И щеше да е напълно нормално. Постъпката ми трябваше да ужаси всекиго, но не беше успяла да отблъсне Кастийл. Горещината, която превръщаше очите му в топъл мед, ми подсказваше, че точно страхът е найдалеч от съзнанието му в момента. Е, и това беше леко смущаващо. Но той беше Тъмния, независимо дали му харесваше да го наричат така, или не. Част от шока ми се уталожи и адреналинът, бумтящ в тялото ми, поутихна. А когато напълно се разсеяха, осъзнах колко ме боли. Рамото ми и едната страна на главата ми пулсираха. Чувствах лявата страна на лицето си подпухнала, и то не заради старите белези по нея. Тъпа болка се разливаше по краката и ръцете ми и усещах цялото си тяло някак странно, сякаш коленете ми омекваха. Залитнах в топлия, солен бриз Кастийл скочи на крака и Не биваше да се изненадвам от скоростта му, но все пак се изненадах. За част от секундата вече беше прав и с една крачка по-близо до мен. В този момент се случиха няколко неща. Мъжете и жените зад родителите му онези в бели туники и свободни панталони като на труповете по пода също се впуснаха в действие. Златните гривни на бицепсите им отразиха светлината, когато вдигнаха мечовете си и заеха защитни позиции около краля и кралицата. Някои се пресегнаха към арбалетите на гърбовете си. Явно бяха стражи. Внезапно от гърдите на най-големия вълчак, който бях виждала някога, отекна предупредително ръмжене. Джаспър, бащата на Киеран и Вонета, стоеше от дясната ми страна. Беше провел сватбената ни церемония с Кастийл в Края на Спеса. Присъстваше, когато Никтос показа одобрението си, превръщайки за 2

3 кратко деня в нощ. Сега вълчите му устни с цвят на стомана оголваха зъби, способни да разкъсват плът и да трошат кости. Беше предан на Кастийл, но инстинктът ми подсказваше, че не предупреждава само стражите. Някой изръмжа и от лявата ми страна. Под сянката на гигантското кърваво дърво, изникнало за секунди от мястото, където кръвта ми се бе просмукала в мраморния под, в полезрението ми се появи светлобежов вълчак с ниско сведена глава и лъснали леденосини очи. Киеран. Взираше се остро в Кастийл. И двамата ме учудваха с поведението си към принца, но най-вече Киеран. Той беше свързан с Кастийл още след раждането си и длъжен да му се подчинява и да го брани на всяка цена. Ала не беше само това. Двамата бяха братя, макар и не по кръв, а по другарство, и знаех, че се обичат един друг. Сега обаче заплашително прилепналите по главата на вълчака уши не показваха обич. В тялото ми пробяга тревога, когато видях Киеран да прикляква, напрягайки масивните мускули по краката си, готов да атакува Кастийл. Това не беше редно. Ни най-малко. Не програчих с глас, който едва разпознах. Киеран или не ме чу, или не го интересуваше какво казвам. Ако се държеше нормално, щях да предположа, че нарочно ме игнорира, но сега беше различно. Той беше различен. Очите му светеха по-ярко отвсякога и изглеждаха странно, защото не бяха просто сини. Зениците му блестяха в сребристобяло и аурата им се простираше на тънки жилки в сините ириси. Завъртях глава към Джаспър. Неговите очи също се бяха променили. И преди бях виждала тази чудновата сребриста светлина. Кожата ми сияеше със същата, докато лекувах счупените крака на Бекет и допреди минути. Ледени шипове на изненада пронизаха Кастийл, като видя вълчаците, а после усетих облекчение. Знаели сте. Гласът на Кастийл беше изпълнен с благоговение, което никой от околните не долови. Дори спокойната му усмивка се беше изпарила. Емил ни гледаше с изцъклени очи, излъчвайки сериозна доза страх; усещах страх и от Наил, който винаги изглеждаше невъзмутим дори когато ни превъзхождаха числено в битка. Кастийл прибра бавно мечовете в ножниците на двата си хълбока и отпусна празни ръце до тялото си. Всички сте знаели, че ѝ се случва нещо. Затова Гласът му заглъхна и челюстта му се стегна. Неколцина от стражите застанаха пред краля и кралицата, затваряйки кръга около тях Петно от бяла козина се изстреля напред. Делано задраска с лапи по мрамора, прибрал опашка между краката си. После вдигна глава и зави. Зловещият, но и красив звук накара косъмчетата по тялото ми да настръхнат. 3

4 Отвърнаха му далечен лай и джафкане, които се усилваха с всяка изминала секунда. Листата по високите, конусовидни дървета между храма и Сайонски залив затрепериха от дълбокия грохот, който се надигна от земята. Птици със синьо-жълти криле отлетяха уплашено и се разпиляха в небето. Проклятие! Емил се обърна към стълбището на храма и посегна към мечовете от двете страни на тялото си. Призовават целия град, дявол да ги вземе. Тя го прави. Дълбокият белег през челото на по-възрастния вълчак изпъкваше ярко. Аластир, застанал до кръга от стражи около родителите на Кастийл, излъчваше силно недоумение. Не е тя изстреля Кастийл. Напротив потвърди крал Валин, обърнал поглед към мен. Идват заради нея. По пътя насам вълчаците с нас се преобразиха без предупреждение. Тя ги е призовала. Аз не съм призовавала никого казах на Кастийл с пресекващ глас. Знам отвърна той с по-мек тон, сключил поглед с моя. Тя е била настоя майка му. Може да е било несъзнателно, но ти си ги призовала. Стрелнах очи към нея и гърдите ми се свиха болезнено. Беше точно такава, каквато си представях майката на Кастийл. Прелестна. Царствена. Могъща. Спокойна дори сега, докато стоеше на коляно пред мен; дори когато ме видя за пръв път и попита сина си: Какво си направил? Какво си довел?. Изтръпнах, защото се боях, че тези думи ще останат с мен още дълго време. Чертите на Кастийл се изостриха и златните му очи обходиха лицето ми. Ако идиотите зад мен бяха хвърлили мечовете си, вместо да ги вдигнат срещу съпругата ми, нямаше да ни грози атака от цяла колония вълчаци процеди той. Идват само когато усетят, че е в опасност. Прав си съгласи се баща му, грижовно помагайки на съпругата си да се изправи. Лилавата ѝ рокля беше изцапана с кръв. Но се запитай защо вълчакът, заклел се да те брани до гроб, брани другиго. Точно в момента хич не ме е грижа отвърна Кастийл, докато гръмкият тропот на лапи по земята се усилваше. Едва ли говореше сериозно. Трябваше да го е грижа, защото въпросът си беше съвсем на място. Трябва да те е грижа предупреди го майка му с едва доловим трепет в стабилния си глас. Връзките са прекъснати. Връзките? Ръцете ми затрепериха, а ококорените ми очи се стрелнаха към стъпалата на храма, където Емил отстъпваше бавно назад. Наил вече беше извадил мечовете си. Права е обади се Аластир с още по-пребледняло лице. Усещам усещам първичния нотам. Белегът ѝ. Свещени богове! Гласът му потрепери и той залитна назад, почти настъпвайки короната. Всичките са прекъснати. 4

5 Нямах представа какво е нотам, но сред объркването и усилващата се паника долавях и нещо странно в думите на Аластир. Ако това беше вярно, защо той самият не беше възприел вълчия си облик? Дали защото беше прекъснал връзката си с предишния крал на Атлантия още преди дълги години? Виж им очите нареди кротко кралицата, насочвайки вниманието му към онова, което и аз бях забелязала. Знам, че не разбираш. Има неща, които досега не ти се е налагало да научаваш, Хоук. Гласът ѝ пресекна на галеното му име. Име, което някога бях смятала за измислица. Сега обаче трябва да разбереш, че вече не служат на изконните потомци. Не си в безопасност. Моля те продължи умолително тя. Моля те. Послушай ме, Хоук. Как? програчих. Как е възможно да се прекъсне връзката? Това не е важно сега. Кехлибарените очи на Кастийл почти искряха. Ранена си заяви той, сякаш това беше най-належащият въпрос в момента. Само че не беше. Как? повторих. Заложено е в природата ти. Лявата ръка на Елоана се вкопчи в полите на роклята ѝ. Във вените ти тече кръвта на бог Аз съм простосмъртна казах ѝ. Тя поклати глава и един дебел кичур тъмна коса се измъкна от свободния ѝ кок. Да, простосмъртна си, но си потомка на божество, едно от децата на боговете. Нужна е само капка от кръвта на някой бог Тя преглътна тежко. Възможно е да носиш и повече от капка, но нещото в теб надхвърля всяка клетва на вълчаците. Спомних си какво ми каза Киеран в Ново убежище. Боговете дали на дивите вълци кию облик на простосмъртни, за да напътстват и закрилят децата на боговете, божествата. Това обясняваше реакцията на кралицата. Стрелнах поглед към короната в краката на Никтос. Дори капка кръв на божество осигуряваше законно право над атлантийския престол. О, богове, този път май наистина щях да припадна. Това вече щеше да е голям срам. Елоана върна поглед към сина си. Ако я доближиш сега, ще те възприемат като заплаха за нея. И ще те разкъсат. Сърцето ми спря от внезапна паника. Защото Кастийл се канеше да направи точно това. Един по-дребен вълчак зад мен се спусна напред, лавна злобно и щракна със зъби. Всеки мускул в тялото ми се напрегна. Кастийл Всичко е наред. Очите му не се откъсваха от моите. Никой няма да нарани Попи. Няма да го допусна. Гърдите му се издуха от дълбока, тежка глътка въздух. Знаеш го, нали? Кимнах, но дишах твърде ускорено, твърде плитко. Няма страшно. Просто те защитават. Кастийл ми се усмихна, но усмивката му беше твърде стегната. Погледна наляво, към Киеран. Не разбирам всичко, 5

6 което се случва в момента, но всички вие искате да я пазите. И аз напълно ви подкрепям. Знаете, че никога не бих ѝ посегнал. Предпочитам да изтръгна собственото си сърце. Тя е ранена. Трябва да се уверя, че е добре, и нищо няма да ми попречи да го направя. Държеше немигащо погледа на Киеран, докато тътенът от вълчи крака наближаваше стълбището на храма. Дори ти. Никой от вас. Готов съм да убия всеки, застанал между двама ни. Киеран заръмжа още по-силно и емоция, каквато никога досега не бях усещала от него, се изля в мен. Като гняв, но по-стара. Чувствах я като онова жужене в кръвта ми. Древна. Първична. Мигновено всичко се разигра в съзнанието ми, сякаш се случваше пред мен. Киеран щеше да атакува. Или пък Джаспър. Бях виждала на какво са способни вълчаците, но Кастийл нямаше да им се даде лесно. Щеше да направи точно това, за което ги предупреди. Щеше да разкъса всеки, застанал помежду ни. Много вълчаци щяха да загинат, а ако Кастийл наранеше Киеран ако го убиеше, кръвта на вълчака нямаше да е само по ръцете му. Щеше да бележи душата на Кастийл до сетния му час. Вълна от вълчаци се изля по стълбището на храма и дребни, и големи, с различни цветове козина. Появата им ми донесе ужасяващо прозрение. Кастийл беше невероятно силен и свръхбърз. Щеше да свали много от тях. Но накрая щеше да загуби. Щеше да умре. И щеше да умре заради мен защото бях призовала вълчаците, а дори не знаех как да ги спра. Сърцето ми блъскаше трескаво. Един от придошлите вълчаци закрачи заплашително към Емил, който продължаваше да отстъпва. Друг се запъти към Наил, въпреки че атлантиецът се опитваше да го успокои. Останалите пристъпваха към стражите около краля и кралицата, а няколко О, богове, няколко се прокрадваха зад Кастийл. Щеше да настане истински хаос, защото вълчаците вече не им се подчиняваха Вдишах рязко и умът ми запрепуска, откъсвайки се от болката и шока. В мен се беше случило нещо, което бе накарало капката божа кръв във вените ми да прекъсне връзката между вълчаци и атлантийци. Издигнало ме беше над клетвите им, а това означаваше, че че вече служат на мен. Спри наредих, докато Киеран се зъбеше на Кастийл, който също оголи зъби насреща му. Киеран! Спри! Забранявам да нападаш Кастийл. Жуженето пак започваше да се надига в кръвта ми и заповядах с по-силен глас: Всички спрете. Веднага! Никой да не напада. Сякаш натиснах ключ в съзнанието на вълчаците. Както се готвеха за атака, внезапно легнаха по кореми и отпуснаха глави между предните си лапи. Още усещах гнева им, онази древна сила, но вече спадаше, отшумяваше на плавни вълни. Емил свали меча си. Това беше точно навреме. Благодаря ти. 6

7 Въздъхнах насечено, по ръцете ми се изкачваха и спускаха тръпки. Почти не можех да повярвам, че подейства. Огледах храма. Всички вълчаци лежаха по корем. Цялото ми същество искаше да се противопостави на това потвърждение на думите на кралицата, но, богове, не можех да отрека очевидното. Преглътнах с пресъхнало гърло и погледнах към Кастийл. Той се взираше в мен с широко отворени очи. Не можех да дишам. Сърцето ми отказваше да се укроти достатъчно, за да си обясня чувствата му. Той няма да ме нарани. Всички го знаете казах с разтреперан глас, поглеждайки първо към Джаспър, после и към Киеран. Ти ми каза, че той е единственият човек в двете кралства, с когото съм в безопасност. Това не се е променило. Ушите на Киеран трепнаха, после вълчакът стана и отстъпи назад. Обърна се и побутна ръката ми с муцуна. Благодаря ти прошепнах, затваряйки очи за миг. За твое сведение прошепна ми Кастийл това, което току-що каза и направи, ме кара да си мисля за разни крайно неуместни неща. Отвърнах му със слаб, треперлив смях. Толкова си сбъркан. Знам. Лявата страна на устните му се изви нагоре и трапчинката се появи. Точно това ти харесва в мен. Вярно беше. Богове, съвсем вярно. Джаспър изтръска козината си и завъртя огромната си глава към Кастийл. После се обърна настрани и изпръхтя шумно. Другите вълчаци се показаха иззад кървавото дърво. Гледах ги как минават покрай мен покрай Кастийл и другите атлантийци с щръкнали уши и отпуснати опашки. Присъединиха се към втората група вълчаци, слизащи по стъпалата, и всички заедно напуснаха храма. Останаха само Джаспър, синът му и Делано и чувството на хаотично напрежение се разсея. Пак светеше в сребристо, когато нареди на вълчаците да спрат каза Кастийл. Не силно, не като онзи път, но изглеждаше като изтъкана от лунна светлина. Наистина ли? Сведох поглед към ръцете си. Изглеждаха си нормално. Аз не знам какво ми става прошепнах с разтреперани крака. Не знам какво се случва. Вдигнах очи към неговите и той направи крачка към мен, и още една. Този път не се чу предупредително ръмжене. Гърлото ми запари. Усещах как сълзите напират в очите ми. Но не биваше да плача. Нямаше да плача. На фона на цялата тази каша оставаше само да заридая истерично. Бях толкова уморена. Всичко ме болеше и агонията не беше само физическа. Когато дойдох в този храм и погледнах към бистрите води на Сайонско море, се почувствах у дома. Съзнавах, че няма да ни е лесно. Да докажем, че съюзът ни е истински, беше едно, но да получим одобрението на родителите на Кастийл и кралството му щеше да е много по-трудно. А и тепърва трябваше да открием брат 7

8 му, принц Малик. И моя брат. Трябваше да се преборим с кралицата и краля на Възнесените. Пътят ни щеше да е трънлив, но имах надежда. Сега обаче се чувствах глупава. Безкрайно наивна. Възрастният вълчак в Края на Спеса, онзи, на когото помогнах да оздравее след битката, ме предупреди за народа на Атлантия. Те не са те избирали. И вече се съмнявах някога да ме изберат. Поех си дълбока глътка въздух и прошепнах: Всичко това не се случи по мое желание. Напрегнати линии ограждаха устата на Кастийл. Знам отвърна дрезгаво той. Обгърна нежно с длан бузата ми, която вече не усещах подпухнала. После опря чело в моето и пак изпитах онзи заряд от допира му, който обля тялото ми като вълна, когато зарови ръка в оплетената ми коса. Знам, принцесо прошепна и аз стиснах очи, за да възпра силния напор на сълзите. Всичко е наред. Всичко ще се оправи. Обещавам ти. Кимнах, макар и да знаех, че не може да ми обещае такова нещо. Вече не. Трябваше да преглътна възела от емоции, заплел се в мен. Кастийл целуна изцапаното ми с кръв чело и вдигна глава. Емил? Ще вземеш ли дрехи от конете на Делано и Киеран, за да се преобразят, без да осакатят някого за цял живот? На драго сърце съгласи се атлантиецът. Едва не се засмях. Струва ми се, че голотата им ще е най-безобидната сред днешните случки. Без да отвърне, Кастийл докосна бузата ми отново и килна внимателно главата ми на една страна. После спусна поглед към камъните по мраморния под. Мускул изскочи в челюстта му. Вдигна очи към моите и забелязах, че зениците му са се разширили, оставяйки само тесни пръстени от кехлибарените ириси. Опитали са да те убият с камъни? Чух тихо възклицание, което май дойде от майка му, но не погледнах към нея. Не исках да виждам лицата им. Не исках да знам какво изпитват в момента. Обвиниха ме, че служа на Възнесените, и ме нарекоха Душеядка. Казах им, че грешат. Опитах се да говоря с тях. Докато думите се изливаха от мен в буен поток, вдигнах ръце да го докосна, но се спрях. Не знаех какво може да му причини допирът ми. Дявол да го вземе, не знаех какво мога да причинявам на околните дори без да ги докосвам. Помъчих се да им обясня, но те започнаха да ме замерят с камъни. Казах им да спрат. Повтарях им го. И не знам какво направих Понечих да надникна над рамото му, но Кастийл като че ли разбра какво търся с поглед и ме възпря. Не исках да ги убивам. Отбранявала си се. Улови погледа ми и зениците му се свиха. Направила си каквото се е наложило. Това е самозащита Но аз не съм ги докосвала, Кастийл прошепнах. Случи се като в битката за Края на Спеса. Когато ни обградиха войниците. Като умираха, усещах нещо в 8

9 себе си. И тук го усетих. Сякаш нещо в мен знаеше какво да прави. Взех гнева им и и постъпих точно като Душеядец. Взех го и го насочих срещу тях. Ти не си Душеядка увери ме кралица Елоана съвсем отблизо. Веднага щом етерът в кръвта ти се е проявил наяве, нападателите ти трябвало да се досетят какво си. Етер? Някои го наричат магия обясни Кастийл и пак пристъпи встрани, сякаш нарочно ме криеше от погледа на майка си. Виждала си го и преди. Мъглата? Той кимна. Това е същността на боговете, нещото в кръвта им, което ги дарява със способностите им и силата да създават всичко около себе си. Но никой не го нарича така, откакто боговете са заспали, а божествата са загинали един по един. Очите му претърсваха моите. Трябваше да се досетя. Богове, трябваше да проумея истината Сега говориш така обади се майка му, но защо би ти хрумнало дори? Никой не би очаквал подобно нещо. Освен теб каза Кастийл. И имаше право. Тя несъмнено е знаела. Вярно, когато пристигна, вече сияех, но кралицата знаеше с абсолютна сигурност какво ми се случва. Мога да обясня заяви тя. Емил се върна с две дисаги. Заобиколи ни отдалеч, остави ги до Джаспър и пак отстъпи назад. Очевидно ще трябва да ни обясниш много неща отбеляза хладно Кастийл. Но това ще почака. Погледът му докосна лявата ми буза и мускулът в челюстта му пак трепна. Трябва да те заведа на сигурно място, където Където да се погрижа за теб. Води я в някогашната ти стая в моето жилище предложи Джаспър и аз подскочих. Дори не го бях чула да се преобразява. Понечих да надникна към него, но мярнах много гола кожа, докато се пресягаше към дисагите, и върнах погледа си напред. Става. Кастийл взе някакъв панталон от Джаспър. Благодаря ти. Там безопасно ли е за теб? попитах и устните на Кастийл се разтегнаха в иронична усмивка. Безопасно е отговори вместо него Киеран. Шокирана от гласа на вълчака, се обърнах към него, без дори да се замисля. Много от бронзовата му кожа беше на показ, но той стоеше изправен пред всички, сякаш не беше чисто гол. Този път обаче с лекота игнорирах голотата му. Вперих очи право в неговите. Изглеждаха нормално поразително, ярко сини без онази сребристобяла аура. Щеше да нападнеш Кастийл. Киеран кимна, поемайки панталона от Кастийл. И окото му нямаше да мигне потвърди Кастийл. 9

10 Погледнах съпруга си. А ти заплаши да го убиеш. Трапчинката в лявата му буза пак се появи. Да. Защо се усмихваш? Не виждам нищо забавно. Вторачих се в него и глупави сълзи запариха очите ми. Вече не ме интересуваше, че имаме публика. Това не бива да се повтаря никога повече. Чу ли ме? Завъртях се към Киеран, който вдигна вежда, нахлузвайки панталона по стройните си бедра. Чухте ли ме и двамата? Няма да го позволя. Няма да Шшш Лекият допир на Кастийл по бузата ми върна погледа ми обратно към него и той пристъпи към мен. Застана толкова близо, че гърдите му докосваха моите с всяка глътка въздух. Няма да се повтори, Попи. Плъзна бързо палец под лявото ми око. Ясно? Ясно. Киеран се прокашля. Аз не Не довърши изречението си. Баща му се обади: Стига принцът да не ни дава основание да се държим другояче, ще го браним също толкова свирепо, колкото и теб. Ще го браним. Явно говореше за цялата им раса. Това бе имал предвид Аластир, като каза, че всички връзки били прекъснати. Глождеха ме много въпроси, но просто отпуснах глава върху гърдите на Кастийл. Чувството не беше особено приятно, защото съприкосновението запрати искри на болка в цялата ми глава. Въпреки това не се отдръпнах, защото, като си поех дъх, вдишах аромата на екзотични подправки и бор. Кастийл ме прегърна внимателно през гърба и като че ли като че ли потрепери до мен. Почакай каза Киеран. Къде е Бекет? Двамата тръгнахте заедно. Кастийл се отдръпна леко назад. Вярно. Нали предложи да ти покаже храма. Той ме погледна с присвити очи. Доведе те тук. Кожата ми настръхна. Бекет. Нещо натежа върху гърдите ми, като се замислих за младия вълчак, който бе гонил безгрижно пеперуди почти през целия път насам. Още не можех да повярвам, че умишлено ме е довел тук. Но си спомних горчивия вкус на страха му онзи ден в Края на Спеса. Беше ужасèн от мен. А може би от нещо друго? Бях усетила какви ли не емоции у него от спокойствие до ухилено щастие и внезапно напрежение и страх, каквито долових и като ме доведе тук. Изчезна, преди да се появят другите казах на Кастийл. Не знам къде е. Намерете Бекет нареди той и Делано, все още във вълчи облик, килна глава. Наил? Емил? Вървете с него. Доведете ми Бекет жив. Атлантийците кимнаха и се поклониха. Нищо в тона на Кастийл не подсказваше, че това да го доведат жив ще е добре за Бекет. Той е просто хлапе. Гледах как Делано хуква нанякъде и бързо изчезва заедно с Наил и Емил. Беше уплашен. И като се замисля 10

11 Попи. Кастийл докосна бузата ми с върховете на пръстите си, точно под едно болезнено място. Сведе глава и целуна раната ми. Имам да ти кажа две неща. Ако Бекет има нещо общо с всичко това, няма да ме интересува какъв е и още по-малко какво е чувствал. Гласът му се издигаше, докато не се увери, че го чуват всички наоколо. Който нападне съпругата ми, обявява война на мен. Съдбата им вече е решена. И после Той сведе глава още по-ниско. Този път устните му докоснаха моите в целувка, лека като перце. Едва я усетих, но някак успя да усуче вътрешностите ми на възли. После вдигна глава и видях по лицето му суровата решимост на хищник, набелязал плячка. Бях я виждала и в Ново убежище, точно преди да изтръгне сърцето на Ландел с гола ръка. Кастийл завъртя глава настрани и впи поглед в единствения вълчак, останал в храма, който вече стоеше на два крака. Ти. Глава 2 Аластир Дейвънуел беше съветник на родителите на Кастийл. Когато крал Малек Възнесъл любовницата си Исбет, Аластир докладвал на кралица Елоана, прекъсвайки връзката си със скоро прокудения в изгнание и навярно вече мъртъв крал. Само боговете знаеха колко атлантийци е спасил Аластир през годините, в които помагал за измъкването им от Солис и Възнесените, използващи кръвта им за създаването на нови вампри. Кой знае колко различно щяха да се развият събитията за семейството ми, ако се бяха свързали с Аластир? Днес можеше да живеят щастливо в Атлантия. Заедно с брат ми Иън. Вместо това той беше в Карсодония и вероятно вече бе един от Възнесените. Преглътнах сухо и отблъснах тези мисли. Не им беше времето. Харесвах Аластир. Държеше се мило с мен от началото. И още по-важно знаех, че Кастийл го уважава и цени. Ако Аластир беше изиграл някаква роля в нападението, Кастийл щеше да е дълбоко ранен. Откровено казано, надявах се нито Аластир, нито Бекет да са замесени, но отдавна бях спряла да вярвам в съвпаденията. А в нощта, когато Възнесените нападнаха Края на Спеса, осъзнах нещо за Аластир, което не ми допадаше. След битката остана на заден план, но сега пак изплуваше в съзнанието ми. Някога Кастийл бе възнамерявал да се ожени за Шеа дъщерята на Аластир, но когато Възнесените го заловили, Шеа предала него и брат му, за да спаси собствения си живот. Всички, включително Аластир, вярваха, че Шеа е загинала героично, но аз знаех истинската трагична история. Вълчакът обаче имаше и праплеменница, за която и той, и крал Валин се надяваха Кастийл да се ожени след завръщането си в кралството. Аластир го обяви на вечеря, защото уж 11

12 вярвал, че Кастийл вече ми е казал. Не бях сигурна дали наистина е мислил така, не че това имаше значение. Едва ли само аз намирах цялата тази работа за съмнителна. Дъщерята на Аластир? А сега и праплеменницата му? Вероятно имаше и много други жени, достойни за брак с Кастийл, особено при положение че той самият не беше проявил интерес към обвързване с въпросната праплеменница. Всичко това не правеше Аластир виновен, но наистина ми се струваше странно. Сега вълчакът гледаше Кастийл като ударен от гръм. Не знам какво си мислиш, че е направил Бекет и какво общо има това с мен, но племенникът ми никога не би се забъркал в подобно нещо. Той е малчуган. И аз бих Затваряй си проклетата уста изръмжа Кастийл. Вълчакът пребледня. Кастийл Не ме карай да повтарям прекъсна го той, обръщайки се към стражите. Заловете Аластир. Какво? избухна Аластир. Половината стражи се завъртяха към него, а останалите запрехвърляха нервни погледи между Кастийл и единствените крал и кралица, които признаваха. Кралят присви очи към сина си. Аластир не е извършил никакво престъпление. Може би. Може би е напълно невинен, както и праплеменникът му. Но докато не се уверим в това, го искам зад решетките заяви Кастийл. Задръжте го, или аз ще го направя. Джаспър закрачи напред, ръмжейки гърлено, докато мускулите му се напрягаха под кожата му на простосмъртен. Стражите запристъпваха смутено от крак на крак. Чакайте! изкрещя Аластир с пламнали бузи. Гневът му пулсираше. Той няма законно право да се разпорежда със Стражата на Короната. Стражата на Короната вероятно беше нещо като Кралската стража, служеща на Възнесените. Членовете ѝ приемаха заповеди само от кралица Илеана и крал Жалара и Възнесените лордове, управляващи градовете. Поправете ме, ако греша. Не ми се вярва, но и по-странни неща са се случвали отбеляза Кастийл и аз свъсих вежди. Майка ми свали короната си и каза на всички тук да се преклонят пред новата кралица. Която по една случайност е съпругата ми. Следователно, по повелите на атлантийския закон, това ме прави крал, независимо на чия глава се намира короната в момента. Сърцето ми се преобърна. Крал. Кралица. Това не можеше да сме ние. Никога не си искал короната и всичко, което тя носи със себе си кресна Аластир. Десетилетия наред се бориш да освободиш брат си, за да го възседне той. А сега изведнъж предявяваш претенции към него? Да разбираме ли, че напълно си се отказал да търсиш брат си? 12

13 Вдишах рязко, обзета от внезапен гняв. Аластир отлично знаеше колко е важно за Кастийл да намери и освободи Малик. И думите му се забиха надълбоко. Усетих в Кастийл същото онова чувство, което долових при най-първата ни среща сурова агония, която пробождаше кожата ми като късове лед. Той непрестанно изпитваше болка и макар тя да утихваше по малко с всеки изминал ден, мъката по брат му никога не беше далеч от повърхността. Просто в последно време си беше позволил да изпитва и нещо друго, освен вината, срама и болката. Осъзнах, че съм пристъпила напред, чак когато се озовах извън сянката на кървавото дърво. Кастийл не се е отказал от Малик озъбих се, преди да съм посегнала към проклетия си кинжал, за да го хвърля по него. Ще го намерим и ще го освободим. Малик няма нищо общо с това. О, богове! Елоана покри устата си с ръка и се обърна към сина си. Чертите ѝ се обтегнаха от болка и дълбока тъга се заизлива от нея на мощни вълни. Не виждах сянката на скръбта ѝ, но тя преследваше и нея навсякъде, също както Кастийл. Блъскаше се в сетивата ми и дращеше кожата ми като парчета замръзнало стъкло. Хоук, какво си направил? Прекъснах връзката с майката на Кастийл, преди да ме е превзела напълно, и насочих вниманието си към Валин. Обграждаше го нащърбена, пулсираща аура от тъга, пронизвана от изблици на лют, отчаян гняв. Той обаче успяваше да я потисне със сила, за която можех само да му завидя. Приведе се и прошепна нещо в ухото на съпругата си. Тя затвори очи и кимна. О, богове, не биваше да казвам такова нещо. Съжалявам. Сключих здраво ръце. Не исках Няма за какво да се извиняваш прекъсна ме Кастийл. Излъчваше нещо топло и сладко, което посмекчаваше ледената болка. Аз трябва да се извиня заяви пресипнало Аластир, учудвайки ме. Не биваше да намесвам Малик. Права си. Кастийл го погледна и усетих, че не знае как да постъпи с извинението на Аластир. И аз не знаех. Той пак се съсредоточи върху родителите си. Мога да предположа какво си мислите. Аластир си мислеше същото. Смятате, че бракът ми с Пенèлафи е поредният безполезен план да освободя Малик. А не е ли? прошепна майка му с плувнали в сълзи очи. Знаем, че я отвлече, за да я използваш. Така е потвърди Кастийл. Но не заради това се оженихме. Не заради това сме заедно. Тези думи някога ме смущаваха. Истината за пътя, по който с Кастийл бяхме стигнали дотук, беше неприятна, но вече не ме караше да се чувствам сякаш не се побирах в кожата си. Погледнах към халката на показалеца си и яркозлатистата завъртулка на лявата ми длан. Устата ми се изви в лека усмивка. Кастийл беше влязъл в живота ми с намерението да ме използва, но това се бе 13

14 променило дълго преди някой от двама ни да го осъзнае. Пътят дотук вече нямаше значение. Иска ми се да ти повярвам прошепна майка му. Тревогата ѝ ме задушаваше като грубо, дебело одеяло. Дори наистина да го искаше, не му вярваше. Това е поредното нещо, което трябва да обсъдим. Валин се прокашля. И той видимо се съмняваше в подбудите на сина си. От този момент насетне ти не си кралят, а тя не е кралицата. Елоана свали короната си в миг на забрава обясни той, стисвайки нежно рамото на съпругата си. Чувството, което накара лицето ѝ да се сбърчи в отговор на коментара му, отекна надълбоко в душата ми. Първо трябва да се проведе коронация, и то при положение че никой не оспори правото ѝ на короната. Да оспори нейното право? изсмя се Джаспър, скръствайки ръце през гърдите си. Дори да не беше омъжена за законен наследник, нейното право не може да бъде оспорвано. Знаеш го. Всички го знаем. Не исках трона. И Кастийл не го искаше. При всички случаи провлачи Валин, присвил очи, докато не разберем кой е взел участие в това и не обсъдим подробно въпроса с Аластир, той трябва да бъде държан на сигурно място. Аластир се обърна към него. Това е Решение, което ти ще приемеш благосклонно. Валин го накара да замлъкне само с един поглед и ми стана ясно откъде Кастийл е наследил тази си способност. Правим го както за доброто на всички, така и за твое. Ако се съпротивяваш, Джаспър, Киеран или синът ми несъмнено ще ти налетят. А на този етап не обещавам, че ще опитам да ги възпра. Кастийл сведе брадичка и на лицето му се появи усмивка, студена като първия полъх на зимата. Върховете на кучешките му зъби се показаха. Аз ще бъде пръв. Аластир запрехвърля поглед между Джаспър и принца. После отпусна ръце до тялото си и гърдите му се надигнаха от дълбока въздишка. Леденосините му очи се впиха в Кастийл. Ти си ми като син. И наистина щеше да си ми син, ако съдбата не ни беше подготвила друго. Знаех, че говори за дъщеря си. Искреността в думите му и суровата му болка го пронизваха жестоко, а аз ги усещах като леден дъжд по кожата си, който се усилваше от мълчанието на Кастийл. Смайвах се, че бе успял да укрие толкова силна тъга от мен. Истината за всичко, което се случва тук, ще бъде разкрита и всички ще разберат, че не аз съм заплахата. И докато се взирах в Аластир, усетих нещо ново. Горещ прилив на твърдост и стоманена решимост. Разля се бързо, но инстинктите ми пламнаха с предупреждение, което не разбирах напълно. Пристъпих напред. Кастийл Но бях закъсняла. 14

15 Бранете краля и кралицата си нареди Аластир. Няколко от стражите мигновено обградиха родителите на Кастийл. Единият се пресегна зад гърба си. Валин се завъртя. Недей! Джаспър скочи напред, преобразявайки се в полет, а Елоана изкрещя дрезгаво: Не! Стрела уцели вълчака в рамото и го свали от въздуха. Той се преобрази в човешки облик, преди да се стовари тежко върху напукания мрамор. Залитнах втрещено назад, а Джаспър застина и кожата му се обля в плашещ бледосив цвят. Той да не би Сърцето ми замръзна от пронизителното джафкане и ръмжене, което се разнесе от някъде под храма. Другите вълчаци През въздуха изсвистя втора стрела и удари Киеран, който изскочи пред мен. Хвърлих се към него със заседнал в гърлото си писък. Той се задържа на крака и гърбът му се изпъна, после се преви. Сухожилията във врата му изпъкнаха силно и очите му намериха моите. Ирисите им светеха в сребристосиньо. Той се пресегна към стрелата, стърчаща от рамото му с тънка пръчка, по която се стичаше сивкава течност. Бягай изръмжа ми, пристъпвайки неестествено сковано към мен. Бягай. Побягнах към него и го сграбчих за ръката точно преди единият му крак да се подкоси. Кожата му богове, кожата му беше като лед. Опитах да го задържа, но ми натежа твърде много и падна по гръб. Кастийл се появи до мен и преметна ръка през кръста ми. Гледах ужасено как сивкава бледност обгръща бронзовата кожа на Киеран и не чувствах нищо. Нито от него, нито от Джаспър. Не можеше да са това не се случваше. Киеран Кастийл внезапно ме извъртя зад себе си с яростен рев и ледено-горещият му гняв ме обля. Нещо го удари и го отблъсна настрана от мен. Майка му изпищя и вдигнах очи към нея тъкмо когато забиваше лакът в лицето на един страж. Изпращя кост и кралица Елоана се хвърли напред, но друг страж я сграбчи през корема. Спрете! Спрете веднага! нареди Елоана. Това е заповед! Ужасът заби нокти в мен, като видях стрелата, стърчаща от кръста на Кастийл и по нея се стичаше онази странна сивкава течност. Той обаче продължаваше да стои пред мен с меч в ръка. Звукът, тътнещ от гърдите му, вещаеше смърт. Той пристъпи напред Откъм входа на храма долетя нова стрела, която се заби в рамото на Кастийл. Видях Валин да забива меча си в корема на друг стрелец, чиято стрела прониза крака на Кастийл, отхвърляйки го назад. Хванах го през кръста, но и неговото тегло се оказа непосилно за мен. Мечът му издрънча на мрамора и той се сгромоляса тежко. Отметна рязко глава назад и дългото му тяло се обтегна като струна. Сухожилията във врата му изпъкнаха, а аз паднах на колене до него, без дори да усетя сблъсъка им с камъка. Онази сивкава течност сълзеше от раните 15

16 му и се смесваше с кръвта му. Беше оголил зъби, а вените му се издуваха и потъмняваха под кожата му. Не! Не! Не! Когато разширените му очи срещнаха моите, дъхът ми секна. Това не се случва. Думите се въртяха отново и отново в съзнанието ми. Наведох се, обгърнах бузите му с разтреперани ръце и проплаках от допира на твърде студената му кожа. Нищо живо не беше толкова студено. О, богове, сякаш не докосвах човешка плът. Попи простена той, протегнал ръце към мен. Сиво було обгърна първо склерите на очите му, а после и ирисите, замъглявайки яркия им кехлибар. Той застина, вперил поглед в неясна точка отвъд мен. Гърдите му не се надигаха вече. Кастийл прошепнах и опитах да го разтърся, но кожата му цялото му тяло се беше втвърдило като камък. Беше замръзнал с извит гръб, свит в коляното крак и вдигната към мен ръка. Кастийл! Не ми отговори. Отворих широко сетивата си към него, издирвайки отчаяно поне следа от емоции, от каквото и да било. Но нямаше нищо. Сякаш беше навлязъл в най-дълбоката фаза на съня или Не. Не. Не. Не можеше да си е отишъл. Не можеше да е мъртъв. Едва броени секунди след като Аластир даде командата си Кастийл вече лежеше пред мен, напълно безжизнен. Надникнах през рамо. Джаспър и Киеран също не помръдваха и кожата им беше придобила тъмносивия цвят на желязото. Обля ме паническа агония и се стече към препускащото ми сърце. Плъзнах ръце към гърдите на Кастийл с надежда да усетя неговото. Моля те. Моля те зашепнах с парещи от сълзи очи. Моля те. Не ми го причинявай. Моля те. Нищо. Не чувствах нищо нито от него, нито от Киеран и Джаспър. Надълбоко в мен се надигаше онова жужене, а не можех да откъсна очи от Кастийл. Моят съпруг. Моето сродено сърце. Моето всичко. Бях го загубила. Кожата ми завибрира от тъмен, мазен гняв, извиращ направо от душата ми. Усещах металния му привкус в дъното на гърлото си и той прогаряше като огън вените ми. Имаше вкус на смърт. И то не от тази, която се случваше тук, а от най-безвъзвратната. Яростта ми пулсираше, разгръщаше се неудържимо. И вече дори не се опитвах да я възпра, докато по бузите ми се стичаха сълзи и капеха по Кастийл. Изригна мощно във въздуха и се просмука в камъка. Храмът пак започваше да се тресе леко. Някой извика, но вече не възприемах думи. 16

17 Приведох се над Кастийл, взех падналия му меч и целунах неподвижните му, каменностудени устни. Древното нещо в мен запулсира мощно като преди. Изправих се над съпруга си и се обърнах. Свиреп вятър помете пода на храма, угасявайки огъня във факлите. Листата на кървавото дърво затракаха като сухи кости, а аз стиснах здраво дръжката на късия меч. Не виждах родителите на Кастийл. Не виждах дори Аластир. Пред мен стояха десетки, всичките облечени в бяло, въоръжени с мечове и кинжали. Познати метални маски онези, които носеха Покварените скриваха лицата им. Гледката трябваше да ме уплаши до смърт. Но вместо това ме разяри още повече. Първичната сила избухна и превзе всичките ми сетива. Заглуши всички емоции в мен, освен една: нуждата да отмъстя. Не остана нищо друго. Нито състрадание. Нито милост. Бях себе си. Но в същото време бях и нещо съвсем друго. По смайващо синьото небе нямаше нито един облак. Не заваля кръв, но кожата ми пламна. Сребристобели живи въглени затанцуваха по нея, запращяха и от тялото ми се проточиха тънки нишки, които обгърнаха колоните като лъскави паяжини и плъзнаха по пода като мрежа от блещукащи вени. Гневът ми се беше превърнал в живо същество, в дишаща, беснееща сила, от която никой не можеше да се измъкне. Пристъпих напред и горният слой на камъка се натроши под ботуша ми. Малки парченца мрамор и прахоляк изригнаха във въздуха и се посипаха по пода. Тънки пукнатини плъзнаха по статуите на боговете и няколко от маскираните ми врагове отстъпиха назад. Цепнатините по пода се разширяваха. Един от нападателите се спусна към мен. Вдигнатият му меч отрази слънчевата светлина. Не помръднах от мястото си. Мъжът изкрещя и засили оръжието си към мен Сграбчих ръката му, възпирайки удара, и забих меча на Кастийл в гърдите му. Предницата на туниката му се обля в червено, а той потрепери и се срути настрани. Нападнаха ме още четирима и аз се завъртях под ръката на първия, пронизвайки с острието гърлото на втория. Плисна кръв, а аз се извърнах и забих меча в металната маска. Стъпих върху гърдите му за опора и издърпах острието от черепа му, въпреки острата, жилеща болка, която разсече гърба ми. Някой опита да ме хване, но аз се обърнах рязко и мечът потъна в корема на човека зад мен. Тласнах острието настрани през стомаха му с яростен рев. Гневът ми запулсира във въздуха около мен и статуята в дъното на храма се разцепи на две. Парчета камък се сгромолясаха върху пода. Нова вълна на болка обля крака ми. Завъртях се, замахвайки с меча в широка дъга. Острието почти не срещна съпротива. Нечии глава и маска се търкулнаха в срещуположни посоки и в ръката ми падна кинжал. С ъгълчето на окото си видях как един от Покварените хваща вкочаненото тяло на Киеран под мишниците. Завъртях кинжала в ръката си, отдръпнах ръка назад и го хвърлих. 17

18 Острието се заби точно под маската на мъжа и той залитна назад, стиснал гърлото си. Друго движение привлече погледа ми. Талази от маскирани се изляха в храма. Сребристобялата светлина обгръщаше полезрението ми, когато чух шепот женски шепот в главата си. Не трябваше да става така. Внезапно видях жена с коса като лунна светлина да забива ръце надълбоко в земята. Нещо в мен ми подсказваше, че се намира точно на мястото, където сега се издигаше храмът, но в друга епоха, когато светът още е бил непознато място. Тя отметна глава назад и закрещя със същата изтерзана ярост, която бушуваше безпощадно в мен. Сребристобяла светлина се пропи в почвата, струейки около ръцете ѝ. Земята се отвори и тънки бели пръсти само избелени кости започнаха да се изравят от пръстта наоколо. Думите ѝ пак ме достигнаха. Край, свърших. Дотук бях с всичко. Също като мен. Изтръпнах и докато образът на жената избледняваше, захвърлих меча настрана. Изпразних съзнанието си и си представих как блещукащите нишки се отлепват от колоните. Така и направиха, а после обгърнаха десетина от нападателите ми като фина мрежа. Исках да се почувстват както аз се чувствах. Съкрушена. Смачкана. Изгубена. Изпращяха кости. Строшиха се крака и ръце. Прекършиха се гръбнаци. Покварените опадаха като обрулени от буря фиданки. Някои от другите се обърнаха да побягнат. Да спасят кожите си. Но нямаше да им го позволя. Щяха да си платят. Всичките до един щяха да вкусят яростта ми и да се удавят в нея. Щях да разруша храма, а после да унищожа цялото им кралство. Щяха да усетят онова, което бяха събудили в мен. И то с тройна мощ. Излях гнева си с нов рев и закрачих напред с вдигнати ръце. Нишките се вдигнаха от пода. В съзнанието си ги накарах да се разраснат, да се умножат, да плъзнат отвъд Покоите на Никтос, чак до гората и града под нея. Започнах да ги надигам Видях го сред хаоса. Аластир стоеше до входа на храма, точно извън пулсиращата енергия на гнева ми. Не долових страх у него. Само примирение, докато се взираше в мен, сякаш бе очаквал всичко това. Той срещна погледа ми. Не аз съм заплаха за Атлантия каза. Ти си заплахата. От самото начало. В тила ми избухна болка, толкова внезапна и силна, че нищо не беше способно да възпре мрака, който ме превзе. И пропаднах в нищото. 18