Първа глава Хладен прием Спри! Ще паднеш! Чух някой да крещи, но беше твърде късно. Дървените дъски на малкия пристан се огънаха под краката ми и поддадоха. Прогнилата дървесина се разцепи, разхвърчаха се трески и аз пропаднах на три метра дълбочина в ледените води на океана край Мейн. Може би имаше една секунда, в която можеше и да успея да видя мъжа, който се бе втурнал към дока и който ми бе извикал да спра. Ако се бях обърнала само някакви си двайсет градуса надясно, щях да го зърна да тича през плажа към вълнолома, размахвайки ожесточено ръце. Но в този момент бях притиснала към очите си окуляра на моя фотоапарат Никон и зумирах по посока на нещо от другата страна статуя на жена с развята рокля, държаща нещо, което оттук ми приличаше на кошница с грозде. Докато се опитвах да се задържа на повърхността, размахвайки ръце и крака, и сърцето ми биеше лудо в гърдите, а зъбите ми тракаха от ледената вода, осъзнах, че се движа, при това много бързо. Някакво мощно и скоростно течение ме въртеше и ме издърпваше далече от пристана. Показах глава над повърхността на вълните и се разкашлях морето около мен беше бурно, пенесто, пълно с пясък. А аз все така продължавах да се движа, отдалечавайки се все повече от брега. Вълните ме удряха безмилостно и пълнеха устата и носа ми със солена вода. Ръцете и краката ми започнаха да се вцепеняват, цялото ми тяло се разтрепери неистово. Но как е възможно в края на юни океанът да бъде толкова студен? Опитах се да плувам срещу течението, стараейки се да постигна най-добрия кроул през живота си ритах колкото ми бе възможно по-силно и избутвах водата пред себе си, докато 5
краката не ме заболяха. Но отивах все по-навътре и по-навътре в океана, течението ме носеше все така бързо. Някога плуваше много добре, когато живееше в Ексетър! опитах се да си напомня. Спокойно можеш да доплуваш до брега! Гласчето в главата ми се опитваше да звучи уверено, но не му се получаваше. Паниката взе превес и плъзна чак до връхчетата на пръстите ми. През всичките тези години оттогава насам се бе случило нещо. Твърде много време, прекарано в седене на бюро и боравене с юридически документи, време, напълно загубено за редовните тренировки по плуване. Внезапно течението, което ме бе сграбчило в хищните си нокти, спря да се движи. Бях обградена от планини черна вода, покрити с бели пенести шапчици. Пред мен се простираше откритият океан, мрачен и безкраен. Обърнах се и за момент не видях нищо друго освен още хълмове вода. После се издигнах на гребена на една вълна и мярнах в далечината пристана и плажа, обаче бяха съвсем миниатюрни. Започнах отново да плувам, насочвайки се към брега вдишване, замах на ръцете, вдишване, замах на ръцете. Но напредвах трудно и скоро краката ми натежаха. Незнайно защо нямаха никакво желание да продължават да ритат. Навярно вече бяха твърде уморени. Спрях и започнах да удрям по повърхността на водата ръцете ми бяха толкова изтощени, че ми идваше да се разплача. Почувствах пронизваща болка в брадичката си и когато докоснах лицето си, видях по пръстите си кръв. Нещо ме беше порязало, сигурно още при падането от вълнолома. Падането. Даже не знам как точно стана. Просто исках да видя града откъм водата така, както го е виждала баба ми по време на детството си през 40-те години на ХХ век. Затова просто бях прекосила плажа, бях отворила една порта и бях стъпила на пристана. Видях, че някои от дъските липсват, както и част от перилата, но иначе всичко ми изглеждаше наред, докато не стъпих на дъска, която ми се стори доста по-мека от обичайното. И сякаш отново изживях онова свободно падане във водата. Заля ме вълна и неволно погълнах доста голямо количество солена вода. Почувствах как фотоапаратът се раздвижва пред гърдите ми и осъзнах, че той все още виси на врата ми, подобно на камък, който ме влечеше надолу. И без това от него 6
вече нищо не ставаше. Знаех си. С трепереща ръка прехвърлих кожения ремък обратно през главата си. През съзнанието ми премина спомен от последния ми рожден ден вечеря в лондонския Мейфеър, годеникът ми Хейдън ми поднася кутия, увита в сребриста хартия и с картичка, на която пише: Честит 35-ти рожден ден, Елън! Надявам се, че този подарък ще отдаде дължимото на удивителния ти талант! А в кутията беше Никонът. Отворих длан и позволих на ремъка да се изплъзне между пръстите ми. Проследих как фотоапаратът се понася към мрака и усетих, че сърцето ми се свива, когато си го представих на дъното на океана. И тогава през главата ми мина мисълта, че няма да успея да достигна брега. Че съм твърде измръзнала и твърде уморена. Затворих очи и почувствах как чернотата ме поглъща. Единственият звук наоколо беше разбиването на океанските вълни. Помислих си за майка ми и за това колко страшно би било да не я видя никога повече. А тя самата как ще се справи с две погребения в разстояние само на седмица първо баба ми, а сега аз? Помислих си и за Хейдън, и за това как едва тази сутрин го бях уверявала, че ще остана в Бийкън само за една нощ, най-много две. И как той ме бе молил да изчакам седмица, за да може и той да дойде с мен. Аз му бях отказала, настоявайки, че пътуването ми ще бъде съвсем кратко. Нищо особено. Днес е вторник бях казала. Утре по обяд ще бъда отново в Манхатън! А ето че сега, само три месеца преди сватбата ни, той щеше да научи, че аз никога повече няма да се върна. Усетих как започвам да се предавам, как се оставям на водата да ме отнесе. И изпитах невероятно спокойствие, дори умиротворение. През съзнанието ми премина образът на баба ми, стояща в нейната розова градина с градинарски ножици, подкастряща храстите. Усмихваше ми се. Но тъкмо това ме стресна и аз отворих очи. Отвъд черните хълмове на водата пред мен зърнах пак вълнолома, но и нещо друго не нещо, а по-скоро някой. Видях как мъжът се хвърля във водата. После излезе на повърхността и започна да гребе здраво, приближавайки към мен. Виждах как ръцете му буквално порят водата. 7
Той идва за мен! се стрелна през ума ми. Слава богу, той идва за мен! Някой друг е също във водата и идва, за да ми помогне! Някакво миниатюрно местенце в гърдите ми започна да се затопля. Накарах краката си да заритат малко по-силно и мускулите ми като че ли отново се пробудиха. Размахах ръце, за да ме види точно къде съм. Наблюдавах го как приближава бързо към мен. Зъбите ми вече тракаха толкова силно, че едва успявах да си поема дъх. До този момент не бях виждала толкова добър плувец. Пореше водите така мощно, сякаш бяха случайно преминали покрай лицето му пеперуди. Постепенно се приближи достатъчно, за да чуя гласа му. Дръж се! изкрещя, едва поемайки си дъх. Лицето му беше зачервено, черната му коса бе слепена от водата. Към момента, когато стигна до мен, краката ми отново се бяха предали и аз вече се носех по гръб на повърхността. Ще те отнеса на брега каза той. Пое си два пъти силно дъх и допълни: Само прави, каквото ти казвам и за нищо на света не увисвай на врата ми, защото така и двамата ще потънем! Отлично знаех, че не е за препоръчване да увисвам на врата му, въпреки че до този момент не си бях давала сметка колко лесно е за давещия се да допусне подобна грешка. Кимнах, за да му дам знак, че съм го разбрала. Застанахме един срещу друг, пляскайки във водата. Погледнах към него, но единственото, което видях, бяха очите му светлосини, почти леденосини, като аквамарин. И тогава съвсем внезапно, въпреки изтощението, се изпълних с невероятно неудобство. Никога не ме е бивало особено да приемам помощ от другите сякаш следвайки някакво странно обратнопропорционално правило, колкото по-крайна бе ситуацията, толкова по-неудобно ми ставаше да приема чужда подкрепа. Майка ми го отдаваше на ината на първите заселници, от които произхождахме. Хейдън пък безмилостно го определяше като глупава гордост. Единственото, което знаех в този момент, бе, че се чувствам като пълен идиот. Девойка в опасност, която пропада от пристан, позволява на течението да я отнесе, а после нито успява да се върне сама на брега, нито да се погрижи сама за себе си. Мога да... плувам към брега изрекох с треперещи устни, докато водата се плискаше в гърлото ми. Да плувам до 8
теб допълних, въпреки че усещах краката си като поставени в циментови ботуши. Не става поклати глава мъжът. Идеята не е добра. Има подводни течения. Ама аз бях... в отбора по плуване промърморих, докато поредната вълна ни издигаше нагоре. Гласът ми ставаше все по-дрезгав. В училище... закашлях се. Ексетър. Стигнахме до... национален кръг. Той беше толкова близо, че ръката му докосна бедрото ми. Но сега остави плуването на мен изрече и пак си пое дълбоко дъх. Прави каквото ти казвам. Аз съм Рой. А аз Елън изхъхрих. Елън, сложи ръце на раменете ми! Имаше широки рамене но рамене, които се оформяха не на тренажорите във фитнеса, а с усилен физически труд. Той примижа, за да се предпази от водата, и зачака. А, не! За нищо на света! казах си, докато продължавах да пляскам като пате с вцепенените си крайници. Ще се справя и сама! Сега, когато има до мен друг човек, знам, че ще се справя! Благодаря, но няма нужда. Ще се справя. Само... Сложи ръце на раменете ми! повтори той, но вече с променен глас. И този път това не звучеше като предложение. Сложих ръце на раменете му. Сега легни по гръб! Дръж ръцете си изпънати! Разкрачи се и задръж така! Плуването остави на мен! Знаех за тази поза на уморения плувец но никога досега не ми се бе случвало аз да играя ролята на уморения плувец. Легнах по гръб и косата ми се разстла във водата под мен. Долових някакво бледо подобие на слънце по лицето си. Вълните подхвърляха телата ни нагоре-надолу и ние се движехме заедно с тях. Рой се разположи над мен и аз обгърнах с крака кръста му, както бях инструктирана. След това той замахна със силните си ръце и започна да пори вълните. Поехме обратно към брега. Аз започнах да се отпускам и успокоявам, усещайки, че наистина ме носят. Притиснала лице към гърдите му, аз затворих очи и се отдадох на ритъма на мускулите му усещах ги как се свиват при всеки следващ замах. Краката му бяха дълги и 9
силни и ритаха като външни двигатели между краката ми. Кожата му миришеше на водорасли и морска сол. Чувах всеки замах, прорязващ водата, и усещах топлината на тялото му. Отворих очи и видях, че се движим успоредно на брега. И едва тогава осъзнах какво се бе случило с мен. Била съм отнесена навътре от силно крайбрежно подводно течение, а в паниката си изобщо не съм си дала сметка за това. И тъй като не спазих най-важното правило на този вид водовъртежи не плувай срещу течението, а успоредно на брега, докато ги заобиколиш, и едва накрая завий, сега ми се налагаше да си нося последствията. Не след дълго направихме завой и се насочихме към брега. Забелязах, че там ни чакат няколко души. Усетих как се изпълвам с огромно облекчение. Нямах търпение да усетя твърда земя под краката си, да се уверя, че вече не се нося към мрака и дълбините. Когато водата стана достатъчно плитка за Рой, за да се изправи, той постави ръце на гърба ми и ме вдигна, за да ме постави на крака. Дишаше тежко. От мястото, където се намираше главата ми върху гърдите му, пресметнах, че той трябва да е висок най-малко метър и деветдесет, защото стърчеше поне с двайсет сантиметра над мен. Мисля, че вече можеш да стъпиш изрече, докато от косата му се стичаха капки вода. Дръпнах се леко и хванах ръцете му, които той ми предложи. После свалих крака и се озовах до кръста във водата. Стъпвайки върху пясъка, аз се почувствах почти на седмото небе. Отново на твърда земя. Зад мен океанът се вихреше и потъваше в мрака, но само на няколко крачки пред мен плажът проблясваше примамливо под слънцето на късния следобед. Усетих как мускулите ми се отпускат и за момент като че ли забравих за студа. Единственото, което ме владееше, бе чувството за подновена връзка със света около мен. Все още съм тук. Все още съм жива! Нещо дълбоко в мен като че ли ме погъделичка и аз се разсмях. Пуснах ръцете на Рой и започнах да се въртя като замаяна балерина насред водата. Смеех се и се въртях с разперени ръце, а Рой ме наблюдаваше слисано. Сигурно си мислеше, че съм се побъркала от страх. Но за мен нямаше никакво значе- 10
ние дали ме мисли за луда или не. Бях се върнала от празнотата на океанската пустош обратно на твърда земя и в този момент това бе най-важното нещо за мен. После пристъпих към Рой и го погледнах в очите. А след това се метнах на врата му и го целунах. Целувка за благодарност, че ми спаси живота, целувка, извираща от място, за чието съществуване изобщо не бях подозирала. И той ми върна целувката. Топлите му устни имаха вкус на море, силните му и уверени ръце ме държаха така здраво, сякаш всеки момент щяхме да потънем. Единственото, за което си мечтаех в този миг, бе да потъна в обятията му. А после осъзнах какво правя и побързах да се отдръпна. Съжалявам промърморих, едва сега осъзнала колко много хора ни наблюдават. Аз... трябва да вървя. Обърнах се и с всички сили закрачих през водата към плажа. Треперех от студ под подгизналите си от вода дрехи. Очите ми пареха от солта, а неудобството, което бях изпитала при предложението му за помощ насред океана, бе нищо в сравнение с онова, което изпитвах в този момент. Нямах представа какво ми беше станало, какво ме бе накарало да целуна така един напълно непознат човек. Елън, почакай! извика след мен Рой и ме настигна. Опита се да хване ръката ми, но аз се изскубнах от него и продължих да газя през водата към брега. Престори се, че не се е случило! казах си. Нищо подобно не се е случило! Към нас откъм брега се втурнаха двама мъже с дънки. Единият от тях бе облечен с жълта тениска. Другият носеше на главата си бейзболна шапка с емблемата на Ред Сокс, а на кръста си огромен колан за инструменти. Човекът се втурна към мен, без въобще да обръща внимание на висящия от колана му нивелир, който се удряше в краката му. Рой, добре ли си? А тя как е? извика мъжът с жълтата тениска, докато му помагаше да излезе от водата. Мисля, че е добре отговори Рой и излезе на брега с дънки, прилепнали за краката му. Мъжът с шапката на Ред Сокс ме прегърна и ми помогна също да изляза на пясъка. Добре ли сте, госпожице? попита. 11